=

https://chitanka.info/text/31327-voennite-sistemi-na-xxi-vek/4#textstart

/.../

За любителите на мундира, знамената, смяната на караула, почетните роти, маршировката, стоенето „мирно“, обръщането „кръгом“, строевата подготовка, атаките „на нож“ и бойните награди за смелост, тази нова ера на войната беше оскърбление на възвишените им идеали, оскърбление и опозоряване! Тази нова епоха на военното дело съвременните специалисти нарекоха „еволюция с главата надолу“ (Upside-down Evolution), защото в Природата още от самото начало са възниквали прости и микроскопични системи, които с течение на милиардолетията са се преобразявали във все по-едри видове. Във военната еволюция през следатомния период господствуваше обратната тенденция — за микроминиатюризация, Микроармиите се създаваха на два етапа. През първия проектантите и създателите на безлюдните микрооръжия все още бяха хора. При втория етап мъртвите дивизии на микроконструкторите измисляха микровойниците, подлагаха ги на бойна проверка и ги насочваха към масово производство.

Най-напред хората бяха премахнати от редиците на армиите и военната промишленост от явлението на така наречената социоинтетрационна дегенерация. На дегенерация бе подложен отделният войник, щом престанеше да бъде разумно същество с голям мозък, щом ставаше все по-малък и поради това все по-прост, като „войник за еднократна употреба“. (Впрочем някои противници на войната и преди поддържаха, че поради високата смъртност на съвременната война всички нейни участници с изключение на висшите чинове са „войници за еднократна употреба“.) Най-накрая войникът от микроармията имаше толкова разум, колкото имат мравката или термитът. Затова пък толкова по-важна ставаше ролята на псевдосоциалната съвкупност от минивойници. Всяка мъртва армия беше несравнено по-комплицирана от кошера или мравуняка. От гледна точка на вътрешната структура и взаимните зависимости тя отговаряше по-скоро на така наречения голям биотоп на природата — пирамидата на растителните и животинските видове, живеещи заедно и едновременно на определена територия като жизнена среда в еволюционно стабилното равновесие на конкуренцията, антагонизмите, симбиозата, следователно — в сложната мрежа на всевъзможните взаимоотношения.
/.../
Обаче и богатите страни не живееха много приятно в новите времена. Вече беше невъзможно да се разиграва постарому политическа игра. Станалата трудно забележима доста отдавна граница между войната и мира сега бе премахната изцяло. Двадесети век унищожи изцяло церемониалните ритуали на открито, обявяване на война и т.н., въвеждайки понятията нападения без предупреждение, пета колона, масов саботаж, студена война, война чрез посредници (per procura), а това беше само началото на по-нататъшното заличаване на разликите. Светът с две взаимно изключващи се състояния — война или мир, се превърна в свят на войната, която беше мир; и на мира, който беше война.
/.../
Станислав Лем –
Военните системи на XXI век, или еволюция с главата надолу, 1983 г. ПП: Човечеството е неразумно и порочно... Споровете за идеологии, история, политика и т.н. са почти безсмислени, безплодни...




 

Още през предишния век никой не знаеше с каква действителна военна сила наистина разполагат Съединените щати, защото пред обществеността тя се представяше по различен начин в зависимост от това, дали говореше представител на управляващата администрация, или опозиционният кандидат за президент. Понастоящем и дяволът не би могъл да разбере какво става! Същевременно наред компютърното, или, с други думи, изкуственото управление, което малко по малко изместваше естественото, извършвано от хора, се появяваха явления, наричани по-рано явления на природата, затова пък сега предизвиквани неизвестно от кого. Нещо повече — за тях дори не, се знаеше дали изобщо са естествени, или са били предизвикани от някого. Още XX век познаваше киселинните дъждове, падащи от наситени със сяра промишлени облаци. Случваше се да валят дъждове толкова разяждащи, че унищожаваха пътищата, далекопроводите за високо напрежение, покривите на заводите, и не беше възможно да се установи дали те са дело на отровената природа, или са вражеска диверсия. Свинете измираха масово, но дали тези епизоди бяха естествени или изкуствени? Дали циклонът, превръщащ в руини крайбрежията, беше както някога подчинен на вероятностите закони, или беше предизвикан от тайното изблъскване на въздушните маси над океана от невидимите облаци на микрометеорологичните диверсанти, поотделно всеки голям колкото вирус? Обикновена, макар й пагубна суша ли е настъпила, или тя е предизвикана от сръчното преместване на бременните с вода облаци другаде? Едни хора виждаха в бедствието доказателство за естествения му произход, докато други бяха убедени, че бедствията господствуват навсякъде по простата причина, че всички държави разполагат вече с безлюдни средства за действие на голямо разстояние и взаимно си пречат, обявявайки официално, че нищо такова не правят. Заловеният на местопрестъплението диверсант не можеше да бъде подложен нито на кръстосан разпит, нито изобщо можеха да го попитат за нещо, тъй като, бидейки синсект или изкуствен микроб, той бе ням. Тези бедствия засягаха не само Съединените щати, а и целия свят. Климатично-метеорологичните разузнавания, сеизмичният шпионаж, разузнавателните служби на епидемиолозите и генетиците и дори на хидрографите бяха затрупани с работа (говорейки по-точно — компютрите им бяха затрупани с работа). Все по-голяма част от световната наука се всмукваше от военните служби за интегрално разпознаване. Нали се обсъждаше въпросът, дали да бъдат обвинени в диверсии ураганите, заразите по растителните култури, нарастването на смъртността сред рогатия добитък и накрая — дори падането на метеорити. (В скоби трябва да прибавим, че мисълта за насочване на астероиди към територията на противника и предизвикването на страхотни опустошения при падането им там възникна през XX век и бе призната за „интересна“.)

В третия свят се надигна страхотен гняв и врява, когато излезе наяве, че една много голяма и богата държава под формата на помощ за бедните и пренаселените беше прибавяла към продаваните (доста евтино) зърнени храни, царевица и нишесте определени химични препарати, намаляващи сексуалната потентност. Това вече беше тайна антинаталистична[2] война. Именно по този начин мирът се превърна във война, а войната — в мир. Макар катастрофалните тенденции от тази тенденция в по-нататъшното бъдеще да бяха очевидни — като двустранна победа, неотличаваща се от всеобщото унищожение, — светът продължаваше да върви в тази посока, жигосана с гибел. Не от тоталитарни сплетни мирът беше станал война, както си беше въобразил някога Оруел, а от постиженията на технологията, която заличи границите между естественото и изкуственото явление във всяка област на човешкия свят, на човешкото обкръжение.

Така, както светлината, привличана от невъзможни за преодоляване сили, след като попадне в дълбините на звездна черна дупка, вече никога не може да се измъкне от гравитационната клопка, така и човечеството, привличано от силите на взаимните противоречия в дълбините на тайните на материята, попадна в технологична клопка. И какво от това, че то само си я беше изкопало? Решенията за инвестиране на всички сили в нови превъоръжения се вземаха вече не от правителствата, не от държавниците, не по волята на генералните щабове, не съгласно интересите на монополите или на другите групи, оказващи натиск, а от страха, че до откритията на науката и техниката, даващи Окончателно Преимущество, ще стигне пръв Някой Друг. Това парализира окончателно традиционната политика. Лицата, преговарящи на международните конференции, вече не можеха нищо да постигнат с преговори, защото тяхната добра воля — отстъпление от Новото Оръжие, — означаваше в очите на другата страна, че щом тя иска да се откаже от това оръжие, значи сигурно крие в пазвата си друго оръжие, още по-ново… Впрочем тогава беше доказана по математически начин невъзможността да се постигне споразумение в областта на разоръжаването. Виждал съм математическата формула на така наречената обща теория на конфликтите, която показва защо преговорите не могат да дадат добри резултати. На конференциите по въпросите на разоръжаването се вземат определени решения. Но когато времето за вземане на решение в полза на мира е по-дълго от времето, за което възникват новостите във военното дело, променящи радикално подлежащото на решения състояние, всяко решение е анахронизъм още в момента, в който се взема.

Прилики
За праначалото на еволюцията не знаем със сигурност нищо. Затова пък добре познаваме динамиката на възникването на новия вид — от неговото зараждане, през кулминацията на разцвета, до изчезването му. Пътищата на еволюцията са почти толкова много, колкото и видовете, а всички те притежават многобройни общи характерни черти. Новият вид се появява незабележимо. Външният му вид е заимствуван от вече съществуващите и това вземане назаем като че ли свидетелствува за творческото безсилие на Конструктора. Първоначално малко неща подсказват, че онзи преврат във вътрешната организация, който ще предопредели по-нататъшния разцвет на вида, вече по принцип се е извършил. Първите представители на новия вид са дребни, отличават се с някои примитивни черти, сякаш са се родили под знака на прибързаността и несигурността. Известно време той вегетира полулегално, с мъка издържайки конкуренцията на отдавна съществуващите видове, оптимално приспособени към поставяните от света изисквания. Докато най-сетне поради промяна в общото равновесие, предизвикана от привидно дребни размествания в околната среда (а за вида околната среда е не само геологичният свят, но и всички други видове в него), експанзията на новия вид се задвижва. Нахлувайки във вече заетите територии, той демонстрира убедително своето преимущество над конкурентите в борбата за съществуване. А когато навлиза в празно, неовладяно от никого пространство, избухва разпространяващо се радиално еволюционно лъчение, поставящо началото на много и различни едновременни промени, при които изчезването на остатъците от примитивизма се придружава от богатство на новите структурни решения, все по-смело предопределящи външната форма и новите функции. По този път видът тръгва към върховете на своето развитие, превръща се в това, което ще даде наименованието на епохата. Периодът на неговото господство на сушата, в морето и въздуха трае дълго. Най-сетне отново настъпва нарушаване на хомеостатичното равновесие. Но тя все още не е равнозначна със загуба. Еволюционната динамика на вида придобива нови, ненаблюдавани до този момент, черти. Представителите му от главния клон увеличават размерите си, сякаш търсят спасение от опасността в гигантизма. Същевременно се подновяват еволюционните лъчения, този път белязани от свръхспециализацията.

Страничните клонове на вида се стараят на проникнат в среда, където конкуренцията е сравнително слаба. Тази маневра неведнъж се увенчава с успех и тогава, когато след гигантите, с чието създаване главният клон на вида е искал да се спаси от гибел, не е останала и следа, когато неуспешни са се оказали и точно противоположните опити (защото някои еволюционни издънки в същото време се стремят бързо да намалят размерите си) — потомците на онзи страничен клон, щастливо намерили благоприятни условия в дълбините на периферната територия на конкуренцията, продължават да съществуват там упорито, почти без да се променят, като последно свидетелство за отдавна отминалите изобилие и мощ на вида.

Моля да бъда извинен за този леко приповдигнат стил, за тази неподкрепена с примери реторика, но до обобщенията ме доведе това, че говорех едновременно за двете еволюции: за биологичната и технологичната.

Наистина най-общите закономерности на двете еволюции изобилствуват с аналогии, които ни карат да се замислим. Не само първите влечуги са приличали на рибите, а бозайниците — на дребните гущери. Първият самолет, първият автомобил и първият радиоприемник също заимствуват своя външен вид от предшествуващите ги форми. Първите птици са били летящи гущерчета с пера; първият автомобил си е бил просто бричка с ампутиран теглич, самолетът бил „откраднат“ от хвърчилото (или направо от птицата…), а радиото — от създадения по-рано телефон. Прототиповете по правило също били с неголеми размери, а конструкцията им дразнела с примитивизма си. Първата птица, прародителите на коня и слона са били дребни, първите парни локомотиви не са били по-големи от обикновена каруца, а първият електрически локомотив е бил още по-малък. Новият принцип на биологичната или технологичната еволюция незабавно буди по-скоро съжаление, отколкото ентусиазъм. Първите механични транспортни средства се движели по-бавно от конните, самолетът едва-едва се откъсвал от земята, а да се слушат радиопредаванията не било удоволствие дори в сравнение с тенекиения глас на фонографа. Аналогично първите сухоземни животни вече не били добри плувци, а още не били станали образци на пъргави пешеходци. Гущерчето с пера — arhaeropteryx — не толкова летяло, колкото подхвърчало. До споменатите „лъчения“ се стигало едва в процеса на усъвършенствуване. Както птиците превзели небето, а тревоядните бозайници — степта, така и транспортното средство с двигател с вътрешно горене завладя пътищата, поставяйки началото на все по-специализирани разновидности. Автомобилът не само измести дилижанса в „борбата за съществуване“, но „роди“ също автобуса, камиона, булдозера, мотопомпата, автоцистерната и десетки други. Овладявайки „екологичната ниша“ на въздушното пространство, самолетът се разви може би още по-радикално, като промени вече неколкократно установените форми и начин на задвижване (буталният двигател беше заменен с турбобутален, с турбодвигател, най-сетне — с реактивен двигател, при полети на къси разстояния конвенционалният самолет с крила намира опасен съперник във вертолета и т.н.). Освен това струва си да отбележим, че по същия начин, по който стратегията на хищника влияе върху стратегията на жертвата, и „класическият“ самолет се защитава от нашествието на вертолета: чрез създаването на прототипове, които благодарение на промяната на направлението на тягата могат да стартират и да се приземяват вертикално. Това е същата борба за максимална универсалност на функцията, така добре позната на всеки изследовател на еволюцията.

Използуването на биологични примери ще бъде вероятно полезно и плодотворно и при по-нататъшните ни разсъждения. Обаче освен прилики двете еволюции притежават и големи разлики, чието изследване дава възможност да се разкрият както ограничеността и недостатъците на този ужким толкова съвършен Конструктор — Природата, — както и неочакваните шансове (но и опасности), с които е бременно лавинообразното развитие на технологията в ръцете на човека. Казах „в ръцете на човека“, понеже технологията не е (поне засега) безлюдна, тя става едно завършено цяло едва когато „се допълни с човечеството“, и именно в това се съдържа може би най-съществената разлика: не подлежи на ни най-малко съмнение, че биоеволюцията е аморален процес, което не може да се каже за технологичната еволюция.

Че ние тези войни ги гледаме по телевизора.

Характерно за „емпиричната ера“ на технологията е не толкова липсата на теоретични решения, колкото тяхната вторичност. Най-напред е възникнала парната машина, а после — нейната термодинамика, най-напред — самолетът, а после теорията на полета, най-напред строели мостовете, а след това се научили да ги изчисляват. Бих рискувал да твърдя, че технологичната емпирика се развива дотогава, докато това изобщо е възможно. Едисон се опитвал да изобрети нещо от рода на „атомен двигател“, но не успял и не би могъл да успее: по метода на пробите и грешките може да се построи динамомашина, но не и ядрен реактор.
/.../
4
Последният проблем, който трябва да разгледаме, засяга моралните аспекти на техноеволюцията. Нейната плодовитост вече предизвика сурова критика, понеже увеличава зеещата пропаст между двете главни сфери на нашата дейност — регулирането на Природата и регулирането на Човечеството. Тези критици твърдят, че атомната енергия е попаднала в ръцете на човечеството преждевременно. Преждевременна е и неговата първа стъпка в Космоса, още повече че още от зараждането си космонавтиката изисква огромни разходи, а те намаляват и без това несправедливото разпределение на глобалния доход на Земята. Довели до намаляване на смъртността, успехите на медицината предизвикват рязко увеличаване на популацията, което не може да се спре поради липсата на контрол над ражданията. Технологията на различните облекчения на живота се превръща в оръдие на неговото обедняване, доколкото от послушен размножител на духовни блага средствата за масова информация се превръщат в производители на културен кич. От гледна точка на културата, казват те, технологията е в най-добрия случай безплодна — в най-добрия, тъй като обединяването на човечеството (което дължим на нея) протича във вреда на духовното наследство от миналите векове и съвременното творчество. Погълнато от технологията, изкуството започва да се подчинява на законите на икономиката, проявявайки признаци на инфлация и девалвация, а над технизирания потоп на масовата култура — достъпна, понеже всеобщото улеснение е девиз на Технолозите — вегетират само шепа творчески индивидуалности, чиито усилия са насочени към игнориране или осмиване на стереотипите на механизирания живот, С една дума, техноеволюцията принася повече зло, отколкото добро; човекът попада в плен на онова, което сам е създал, превръща се в същество, което с увеличаване на знанията си все по-малко може да влияе върху собствената си съдба.

Смятам, че макар и лаконично, представих лоялно това схващане и схемата на неговите оценки, разгромяващи техническия прогрес.

Но можем ли и трябва ли да дискутираме с него? Да обясняваме, че технологията може да бъде както използувана, така и подложена на злоупотреби? Че от никого, следователно — и от нея, не можем да изискваме противоречиви неща? Защита на живота — следователно, като последствие, неговият прираст и в същото време намаляване на този прираст? Елитна и едновременно — популярна култура? Енергия, способна да пренесе планини, обаче — безвредна дори за мухата?

Би било неразумно да се предявяват такива изисквания. Нека заявим категорично, че технологията може да се разглежда по различен начин. В първо приближение тя е равнодействуваща от действията на човека и Природата, защото човекът реализира онова, за което материалният свят дава мълчаливото си съгласие. В такъв случай трябва да я признаем за оръдие за постигане на различни цели, чийто избор зависи от равнището на развоя на цивилизацията и обществения строй и подлежи на морални оценки. Само изборът — не технологията. Въпросът не е да я упрекваме или да я хвалим, а да разберем до каква степен можем да вярваме на нейното развитие и до каква — да влияем върху неговото направление.

Всеки друг подход се основава на мълчаливо приетата погрешна предпоставка, че техноеволюцията уж представлява отклонение от прогреса, негово колкото погрешно, толкова и фатално направление.

Само че това не е истина. Действително: никой специално не е установявал направлението на прогреса — нито преди Промишлената революция, нито след нея. От Механиката (тоест от „класическите“ машини и астрономията, разбирана механично като образец за подражателя-конструктор), през Топлината (с нейните двигатели с химични горива) и Термодинамиката към Електричеството, това направление е в сферата на познанията същевременно преход от сингуларните към статистическите закони, от скованата причинност към вероятностния подход и — както едва сега започваме да разбираме — от простотата, колкото е възможно най-„изкуствена“, в смисъл че в Природата нищо не е просто, към сложността, чието нарастване ни показа нагледно, че Регулирането е поредната главна задача.

Както се вижда, това е бил преход от елементарните към все по-трудните решения, постепенно усложняващи се. Затова, когато отделните крачки по този път — откритията и изобретенията — се разглеждат изолирано, фрагментарно, те могат да изглеждат резултат от щастливо стечение на обстоятелствата, случайността, късмета. Но като цяло това е бил най-вероятният и сигурно — ако можехме да съпоставим земната цивилизация с хипотетичните космически цивилизации — типичен път.

Трябва да признаем за неизбежно, че в кумулативния ефект след векове подобна стихийност довежда наред с желаните резултати и до такива, чиято вреда никой не отрича.

Затова осъждането на технологията като извор на злото трябва да бъде заменено не с нейната аналогия, а с простото разбиране на факта, че предрегулационната ера клони към заник. Моралните канони трябва и в бъдеще да направляват нашите начинания в ролята на съветници при избора на алтернативите, които им предоставя производителят — аморалната технология. Тя доставя средствата и оръдията; добрият или лошият начин на използуването им е наша заслуга или наша вина.

Гореизложеното становище е доста разпространено и вероятно е приемливо като първо приближение — но нищо повече. Трудно може да се поддържа, особено за по-продължително време, тезата за такова раздвояване. Не само защото ние самите създаваме технологията, а преди всичко защото тя формира нас и нашите принципи, включително и моралните. Разбира се — чрез посредничеството на обществения строй като негова производителна база, но не за това бих искал да говоря. Технологията, може да действува и действува също непосредствено. Ние нямаме навик да си мислим, че има пряка връзка между физиката и морала, но тя съществува. Или поне може да я има. За да не бъда голословен: моралните оценки на постъпките зависят преди всичко от тяхната необратимост. Ако можехме да възкресяваме мъртвите, без да престава да бъде лоша постъпка, убийството би престанало да бъде престъпление, така както не е престъпление, ако удариш някого в състояние на афект. Технологията е по-агресивна, отколкото обикновено предполагаме. Нейната намеса в психическия живот, проблемите, свързани със синтеза и метаморфозата на личността (които ще разгледаме отделно), понастоящем са само празен клас явления. По-нататъшният прогрес ще го запълни. Тогава ще отпаднат много морални забрани, смятани днес за непоклатими, затова пък ще се появяват нови проблеми, нови етични дилеми.

Това би означавало, че няма морал; съществуващ извън историята. Различни са само мащабите на продължителност на явленията; обаче в края на краищата дори планинските масиви рухват, превръщайки се в пясък, защото такъв е светът. Като нетрайно същество човекът охотно си служи с понятието вечност. Вечни би трябвало да бъдат определени духовни ценности, великите произведения на изкуството, моралните системи. Но нека не се заблуждаваме: и те са смъртни. Това не означава заместване на реда с хаос или на вътрешната необходимост — с безличие. Макар и бавно, моралът се променя и затова толкова по-трудно се съпоставят два етични кодекса, колкото по-голяма пропаст на времето ги дели. Ние сме близки до шумерите, но моралът на човека на левалуаската култура би ни ужасил.

Ще се опитаме да докажем, че не съществуват оценки извън времето, така както не съществува нито Нютонова абсолютна отправна система, нито абсолютна едновременност на събитията. Не изключваме възможността да се изказват подобни оценки относно минали и бъдещи явления: човекът винаги е изказвал оценъчни мнения, надвишаващи неговото положение и реални възможности. Ние твърдим само, че всяко време има своята истина, с която може да си съгласен или не, но която най-напред трябва да разбереш.

От друга страна, родовообщинният строй е предхождал робовладелческия и феодалния, а той — капиталистическия, но ако не до днес, то до вчера на Земята съществуваха едновременно всички тези строеве заедно с най-примитивните, остатъци от които все още могат да бъдат открити на архипелазите в южните морета.

Първопричината
Живеем във фаза на ускоряване на техноеволюцията. Следва ли от това, че цялото минало на човека, от последния ледников период, през палеолита и неолита, през древността и средните векове, е било по същността си подготовка, натрупване на сили за скока, който днес ни изнася в неведомото бъдеще?

Моделът на динамичната цивилизация възниква на Запад. Удивително нещо е да изучаваш историята, за да се убеждаваш как различните народи са достигали до „технологичния старт“ и са спирали досами прага му. Съвременните стоманолеяри биха могли да се поучат от търпеливите индийски занаятчии, които са създали прочутата неръждаема желязна колона в Китаб по метода на праховата металургия, открит за втори път едва в наши дни. Че китайците са изобретили барута и хартията, всеки знае. Математиката, това толкова необходимо на науката интелектуално оръдие, дължи бурното си развитие на арабските учени. Обаче тези революционни открития не са довели до цивилизационен тласък, не са породили лавинообразен прогрес. Днес целият свят приема от Запада неговия модел на развитие. Технология внасят народите, които могат да се похвалят с по-стара и по-богата култура от тази, която е създала внасяната технология. Налага се интересният въпрос: какво би станало, ако Западът не беше извършил технологичен преврат, ако не се беше устремил чрез Галилейовците, Нютоновците. Стивънсъновците към промишлената революция?

Това е въпросът за „първопричината“. Но дали нейните извори не се крият във военните конфликти? Задвижващата мощ на войните като двигател на техноеволюцията е печално позната. С течение на вековете военната техника губи своя изолиран от общата наука характер, в смисъл че става универсална. Докато балистите и тараните са били само военни устройства, то барутът е можел да бъде полезен в промишлеността (например в минното дело), а в още по-голяма степен това се отнася до технологията на транспорта — няма средство за комуникация, от движещите се на колела до ракетата, което след модифициране да не може да служи за мирни цели. А в атомната, кибернетичната, космическата технология наблюдаваме почти пълно срастване на военните и мирните възможности.

Все пак не можем да признаем войнствените наклонности на човека за двигател на технологичната еволюция. По правило те са ускорявали нейния темп и са консумирали активно теоретичните познания на своето време, но тук трябва да разграничим ускоряващия фактор от пораждащия. Всички оръжия дължат възникването си на физиката на Галилей и Айнщайн, на химията от XVIII и XIX век, на термодинамиката, оптиката и атомната физика, обаче да се търси милитарният генезис на тези теоретични дисциплини, би било върховна глупост.