Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.11.2021 19:58 - Изкушението Нефер
Автор: mt46 Категория: Тя и той   
Прочетен: 1730 Коментари: 35 Гласове:
15

Последна промяна: 17.11.2021 20:02

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
.
.
.


Синухе Египтянина 

Мика Валтари

                                             Втора книга

                                         Домът на живота

                                                       2

   Бяхме двадесет и пет юноши и младежи, на които предстоеше да бъдат ръкоположени. Изкъпахме се в езерото на храма, обръснаха косите ни и ние надянахме груби дрехи. Жрецът, комуто се падна да ни ръкоположи, не беше дребнав. По древен обичай той можеше да ни наложи различни унизителни ритуали, но сред нас имаше синове на сановници и няколко прависти — зрели мъже, които вече бяха положили изпит по специалността си и сега встъпваха в служба на Амон, за да подсигурят кариерата си. Бяха надонесли храна, напиха жреца с вино и през нощта някои от тях избягаха в увеселителните заведения. Аз бдях с наранено сърце и в главата ми кръжаха нерадостни мисли. Задоволих се с къшей хляб и паница вода, както повеляваше обичаят, и ту с надежда, ту с мрачни съмнения зачаках какво ще се случи.

   Бях толкова млад и ужасно много ми се искаше да вярвам. Казваха, че Амон се явявал и разговарял с всеки кандидат за ръкополагане, и за мен щеше да бъде невероятно облекчение, ако можех да се освободя от самия себе си и да доловя смисъла на всяко нещо. Но пред лекаря дори фараонът застава гол. Покрай баща си още от малък бях опознал болестите и смъртта, погледът ми се бе изострил и аз виждах повече, отколкото връстниците ми. От баща си знаех, че за лекаря не бива да има нищо прекалено свято и че той може да се прекланя единствено пред смъртта. Затуй се съмнявах и всичко видяно през трите години в храма само подхранваше съмненията ми.

   И все пак, мислех си аз, може би зад завесата, в полумрака на светилището, има нещо, което не познавам. Може би Амон щеше да ми се яви и да внесе покой в сърцето ми.

   Такива мисли ме занимаваха, докато бродех по достъпния за всекиго коридор на храма. Разглеждах разноцветните изображения и четях свещените надписи, които разказваха какви безценни дарове фараоните бяха поднасяли на Амон като негов дял от военната плячка. Изведнъж насреща ми се зададе красива жена, през чиито ефирни ленени дрехи прозираха гърдите и бедрата й. Беше стройна и напета, а устните, бузите и веждите й бяха оцветени. Тя ме погледна с любопитство и без никакво стеснение.

— Как се казваш, хубави момко? — запита тя и зелените й очи се спряха върху сивата ми наметка, която показваше, че се готвех за ръкополагане.

— Синухе — отвърнах аз смутено, като не смеех да срещна погледа й. А беше толкова красива и капките масло по челото й така чудно ухаеха, че се надявах да ме помоли да я разведа из храма. Това често се случваше на учениците.

— Синухе — повтори тя замислено и ме погледна изпитателно. — Значи лесно се плашиш и бягаш, щом някой ти повери тайна.

   Свързваше ме с легендата за приключенията на Синухе и това ме раздразни, защото още в училище достатъчно ми бяха досаждали с тези нелепости. Затуй се стегнах и я погледнах право в очите. Погледът й беше толкова странен, любопитен и ясен, че лицето ми пламна и огън обзе тялото ми.

— Защо да се плаша? — казах аз. — Бъдещият лекар не се плаши от никакви тайни.

— Я виж ти! — възкликна тя и се усмихна. — Пиленцето пищи, преди още да е счупило черупката. Кажи ми, има ли между другарите ти един младеж на име Метуфер? Баща му е царски зидар.

   Метуфер — същият, който беше напил жреца и му беше дал златна гривна. Нещо ме преряза, но казах, че го познавам, и предложих да го повикам. Хрумна ми, че може да му е сестра или роднина. Тази мисъл ме успокои, погледнах я смело в очите и се засмях.

— А как ще го повикам, като не знам името ти и не мога да му кажа кой го търси? — реших се да запитам из.

— Той знае — рече жената, украсеният й с пъстри камъни сандал нетърпеливо тропна по каменния под и аз видях малките й крака с хубави, оцветени в яркочервено нокти, по които нямаше следа от прах. — Той много добре знае кой го търси. Може да ми дължи нещо. Може мъжът ми да е на път и да искам той да разсее тъгата ми.

   При мисълта, че тя е омъжена, сърцето ми отново се сви, но казах твърдо:

— Добре, непозната красавице. Отивам да го повикам. Ще му кажа, че го търси една жена, по-млада и по-хубава от богинята на луната. Така той ще разбере коя си, защото едва ли може да те забрави някой, който веднъж те е видял.

   Уплашен от собствената си смелост, аз понечих да тръгна, но тя леко ме задържа и каза замислено:

— Защо се разбърза? Постой още малко, може би имаме да си кажем още нещо.

   Пак ме погледна така, че сърцето ми почна да се топи и краката ми се разтрепериха. После протегна окичената си с пръстени и гривни ръка, докосна голото ми теме и добави грижовно:

— Не мръзне ли тази хубава глава, след като наскоро са обръснали красящите я къдрици? — Миг след това нежно продължи: — Ти истината ли говориш? Смяташ ли, че съм хубава? Погледни ме по-внимателно!

   Погледнах я — дрехите й бяха от царска ленена тъкан, в моите очи тя беше хубава, най-хубавата от всички жени, които бях виждал, и не правеше нищо, за да скрие хубостта си. Погледнах я и забравих раната в сърцето си, забравих Амон и Дома на живота, близостта й изгаряше тялото ми като огън.

— Нищо не отговаряш — каза тя тъжно. — Пък и не е нужно да отговаряш. Според теб аз сигурно съм стара и грозна жена, която не радва хубавите ти очи. Иди тогава да повикаш готвещия се за ръкополагане Метуфер и така ще се отървеш от мен.

   Но аз не тръгвах, нито пък можех да кажа нещо, макар да ми беше ясно, че тя ме вземаше на подбив. Между гигантските колони на храма цареше здрач. Очите и проблясваха в сумрачната светлина, която се процеждаше през далечните каменни решетки. Никой не ни виждаше.

— А може би не е нужно да го викаш — каза жената и ми се усмихна. — Може би е достатъчно ти да ми харесваш и да се повеселиш с мен, защото си нямам друг, който да ми достави радост.

   Тогава си спомних думите на Кипа за жените, които канели хубавите момчета да се забавляват с тях. Спомних си ги така ненадейно, че се изплаших и се отдръпнах назад.

— Не познах ли, че Синухе се бои? — рече жената и отново пристъпи към мен, но аз разтревожено посегнах да я отблъсна и извиках:

— Сега знам коя си! Мъжът ти е заминал и сърцето ти е коварна примка, а прегръдката ти изгаря по-лошо от огън!

Така й казах, ала не намерих сили да избягам. Тя малко се стъписа, после пак се усмихна, застана съвсем близо до мен и кротко заговори:

— Така ли мислиш? Само че не е вярно. Прегръдката ми съвсем не изгаря като огън, а напротив — казват, че е много нежна. Опитай сам!

   Тя улови безволната ми ръка, сложи я върху гърдите си и през тънката тъкан аз почувствувах хубостта й, разтреперах се и бузите ми пламнаха.

— Май че още не ти се вярва — рече тя уж разочаровано. — Сигурно дрехата пречи, но почакай, ще я дръпна.

Разтвори дрехата си и притисна ръката ми върху голата си гръд, така че усетих туптенето на сърцето й, но гърдите й бяха меки и хладни.

— Ела, Синухе! — прошепна тя. — Ела с мен! Ще пием вино и ще се веселим.

— Не бива да напускам храма — отвърнах аз объркано. Срамувах се от нерешителността си, желаех я силно и се боях от нея като от смъртта. — До ръкополагането ми трябва да остана чист, иначе ще ме изгонят от храма и никога няма да постъпя в Дома на живота. Имай милост към мен!

   Казах го, защото знаех, че ще я последвам, ако още веднъж ме помоли. Но тя беше опитна жена, разбираше страха ми и затуй замислено се огледа. Все още бяхме сами, ала недалеч от нас минаваха хора. Някакъв разводач гръмогласно обясняваше на пристигнали в Тива пътници забележителностите на храма и просеше от тях късчета мед, за да им покаже още по-големи чудеса.

— Какво стеснително момче си ти, Синухе — каза тя. — Понякога знатни и богати ми предлагат накити и злато, за да ги поканя да се веселим. А ти, Синухе, желаеш да останеш чист.

— Сигурно искаш да повикам Метуфер — отвърнах аз отчаяно. Знаех, че той нямаше да се поколебае да избяга през нощта от храма, въпреки че беше негов ред да бди. Като син на царски зидар, Метуфер можеше да си го позволи, но аз бих го убил за това.

— Ами ако вече нямам желание да повикаш Метуфер? — подметна жената и дяволито ме погледна. — Може би искам да се разделим като приятели, Синухе. Ето защо ще ти доверя и името си — Нефернефернефер. Понеже казват, че съм хубава, всеки, който веднъж е произнесъл името ми, трябва да го повтори и потрети. Освен това съществува обичай при раздяла приятелите да си разменят подаръци, за да не се забравят. Затуй те моля да ми подариш нещо.

   Отново осъзнах бедността си. Нямаше какво да й предложа, нямах дори някакво дребно украшение или медна гривна, колкото и неподходящи да бяха за подарък. Обхвана ме такъв срам, че наведох глава и замълчах.

— Подари ми тогава нещо, което ще ободри сърцето ми — продължи тя, повдигна с пръст брадичката ми и доближи лицето си до моето.

Когато разбрах какво искаше, допрях устните си до нейните меки устни. Тя въздъхна леко и каза:

— Благодаря ти, Синухе. Подаръкът ти беше хубав и аз няма да го забравя. Но ти вероятно идваш от някоя далечна страна, защото още не си се научил да целуваш. Иначе не би било възможно след отрязване на къдриците ти тиванските девойки да не са те посветили в това изкуство. — Тя свали от палеца си златно-сребърен пръстен с необработен зелен камък, сложи го на ръката ми и добави: — Аз също трябва да ти дам подарък, за да не ме забравиш. Когато те ръкоположат и постъпиш в Дома на живота, можеш да накараш да изгравират печата ти в този камък. Тогава ще бъдеш на равна нога с богатите и сановниците. Не забравяй обаче, че камъкът е зелен, защото името ми е Нефернефернефер и защото някой е казал, че очите ми са зелени като Нил по време на летния зной.

— Не мога да приема пръстена ти, Нефер — възпротивих се аз и с неописуема наслада повторих името й — Нефернефер! И все пак аз никога няма да те забравя.

— Глупчо! — отвърна тя. — Задръж го, щом аз искам това. Задръж го заради каприза ми, който някога ще ми донесе висока лихва. — Тя поклати заканително тънкото си пръстче и очите й се смееха, когато додаде: — И не забравяй да се пазиш от жени, чиято прегръдка изгаря по-лошо от огън!

   Обърна се и си тръгна, като не ми разреши да я изпратя. От вратата на храма я видях да се качва в разкошен паланкин. Пред него слуга с викове почна да й проправя път сред тълпата на двора. Хората се отдръпваха, гледаха след паланкина и си шепнеха нещо. Останал сам, аз усетих невъобразимо чувство на пустота, сякаш се бях сгромолясал в тъмна бездна.

   Няколко дни по-късно Метуфер забеляза пръстена, хвана недоверчиво ръката ми и го разгледа.

— Кълна се в четиридесетте справедливи павиана на Озирис — извика той, — това е от Нефернефернефер, нали? Брей, да не ти се надява човек!

   Той ме погледна почти с уважение, макар че жрецът ме бе накарал да мета пода и изобщо ми възлагаше най-черната работа, понеже не му се бях подмазал с някой подарък. Тогава намразих Метуфер заради думите му така дълбоко и яростно, както само невръстният юноша може да мрази. Колкото и да ми се искаше да го разпитам за Нефер, аз не се поддадох на това унижение. Заключих тайната в сърцето си, защото лъжата е по-сладка от истината, а мечтата — по-лъчезарна от земното съприкосновение. Съзерцавах зеления камък на ръката си, спомнях си очите и хладната й гръд и от пръстите ми сякаш още се разнасяше ароматът на помадата й. Тя беше в ума ми, меките й устни продължаваха да докосват моите и да ме утешават, защото Амон вече ми се беше явил и вярата ми беше рухнала.

   Мислейки за нея, аз шепнех с пламнало лице: „Сестрице моя!“ И тези думи звучаха като ласка, защото от дълбока древност те са означавали и вечно ще означават: „Любима моя!“

https://chitanka.info/text/15822-sinuhe-egiptjanina/7#textstart 


Тагове:   синухе,   валтари,   нефер,


Гласувай:
15


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

1. silviia - :)
17.11.2021 22:29
Признавам си, че навремето не прочетох книгата. Може би, сме я нямали вкъщи. Сигурно е много интересна, след като всички я хвалят. Но специално този епизод бих озаглавила "РОМСКИ СВАЛКИ".:) Едва ли древните са били толкова елементарни. Едва ли са били много по-различни от нас. Имах брат, с когото много се обичахме и "сестрице" никога не е звучало по-различно от "сестрице". И не си спомням някое гадже или любовник, или пък мъжът ми да са ме наричали "сестрице" either. Защо се заяждам ли? :) Защото нищо не губя. Вече. :)
цитирай
2. mt46 - :)
17.11.2021 23:12
анонимен написа:
Признавам си, че навремето не прочетох книгата. Може би, сме я нямали вкъщи. Сигурно е много интересна, след като всички я хвалят. Но специално този епизод бих озаглавила "РОМСКИ СВАЛКИ".:) Едва ли древните са били толкова елементарни. Едва ли са били много по-различни от нас. Имах брат, с когото много се обичахме и "сестрице" никога не е звучало по-различно от "сестрице". И не си спомням някое гадже или любовник, или пък мъжът ми да са ме наричали "сестрице" either. Защо се заяждам ли? :) Защото нищо не губя. Вече. :)

"Нашето време е само студен, стоманен, бездушен разум." /Мика Валтари/
цитирай
3. silviia - .
17.11.2021 23:30
За тези, които нямат любов, може и да е така. За тези, които имат любов, времето е без значение. Нашето време е като всички други времена. Същите страсти-мордасти.
цитирай
4. zaw12929 - ПОДМАЗВАНЕТО Е НАЧИН - ПРЕКЛОНЕНА ГЛАВА ЦАБЯ НЕ Я СЕЧЕ- МЪДРО ?!!
18.11.2021 07:58
жрецът ме бе накарал да мета пода и изобщо ми възлагаше най-черната работа, понеже не му се бях подмазал с някой подарък
цитирай
5. mt46 - https://chitanka.info/text/15822-sinuhe-egiptjanina/12#textstart
18.11.2021 11:20
— Това и боговете не знаят — отвърна Птахор. — Но не ми говори за любов, за да не ти отворя черепа. Ще го сторя безвъзмездно, никакъв подарък няма да ти искам, а ще ти спестя много мъка.
цитирай
6. dobrodan - Лозето не ще молитва, а мотика.
18.11.2021 13:48
Само единият е петел, другите са джентълмени.
Говорят си две Кифли:
-Ти, муцка, как му казваш на мъж, дето си иска секс на втората среща?
-Смотльо туткав...!?!

Това е поуката от откъса :). Колкото и красиво да е написан :).
цитирай
7. mt46 - Да... Синухе не е подмазвач...
18.11.2021 19:34
zaw12929 написа:
жрецът ме бе накарал да мета пода и изобщо ми възлагаше най-черната работа, понеже не му се бях подмазал с някой подарък

цитирай
8. mt46 - Е, не развалай романтиката, юношеската неопитност и невинност!... :)
18.11.2021 19:35
dobrodan написа:
Само единият е петел, другите са джентълмени.
Говорят си две Кифли:
-Ти, муцка, как му казваш на мъж, дето си иска секс на втората среща?
-Смотльо туткав...!?!

Това е поуката от откъса :). Колкото и красиво да е написан :).

цитирай
9. mt46 - https://chitanka.info/text/15822-sinuhe-egiptjanina/13#textstart
18.11.2021 19:36
2
Червеникавите светлини на Тива искряха на източния небосклон, аз будувах сред аромата на градинските цветя и си мислех за две очи, зелени като Нил по време на летния зной, когато забелязах, че не съм сам на терасата.

Лунният сърп беше тънък, звездите едва-едва блещукаха и аз не можех да установя мъж ли се приближаваше или жена. Застана до мен и се вгледа в лицето ми, мъчейки се да ме разпознае. Отстъпих и тогава прозвуча писклив като на дете заповеднически глас:

— Ти ли си, Самотнико?

По гласа и слабата фигура познах, че беше престолонаследникът. Поклоних му се доземи, без да се осмеля да отговоря нещо. Но той нетърпеливо ме дръпна нагоре и каза:

— Изправи се и не се прави на глупак! Никой не ни гледа, така че не е нужно да ми се кланяш. Спести си поклоните за бога, чийто син съм аз, защото има само един бог, а всички останали са негови превъплъщения. Ти знаеш ли това? — Без да дочака отговор, той замислено добави: — Всички останали, с изключение може би на Амон, който е лъжовен бог.

— О! — възкликнах аз и стъписано вдигнах ръце, за да покажа, че се боя от такива думи.

— Както и да е — рече той. — Видях те, когато седеше при баща ми и подаваше на извеяния Птахор ножа и чукчето. Тогава те нарекох Самотника. Майка ми пък нарече Птахор Старата маймуна. Това ще ви бъдат имената, ако трябва да умрете, преди да напуснете палата. Но твоето име аз съм го измислил.

Реших, че той наистина трябва да е болен и луд, щом говори такива щуротии.
цитирай
10. silviia - ? :)
18.11.2021 22:01
To make the long story short:
Синухе спи ли със зеленооката хубавица, събират ли се, жени ли се за друга и има ли деца? :)
Честно казано, мен в сюжета друго не ме грабва. :) Предпочитам биологията пред историята и обичам турски сериали. :)
За мен страхотен роман без централна любовна история, е по-скоро учебник.
Мога да отговоря и на Птахор "защо" . :) Защото сексът без любов не носи радост дори на мъжете.
цитирай
11. mt46 - https://chitanka.info/text/15822-sinuhe-egiptjanina/14#textstart
18.11.2021 22:29
3
Когато, облечен с новите си дрехи и със златна гривна на ръката, се върнах в Дома на живота, учителите ми се кланяха с отпуснати пред коленете ръце. И все пак аз си оставах ученик. Възложиха ми да направя най-подробно описание на трепанацията и смъртта на фараона, под което трябваше да се подпиша. То ми отне много време и накрая завърших с това как от ноздрите на фараона духът му е излязъл и в образа на птица се е отправил към слънцето. Досаждаха ми с въпроса дали фараонът в последния момент действително е дошъл в съзнание и е прошепнал „Хвала на Амон!“, както твърдели много други свидетели. Напрегнах паметта си и реших, че най-добре ще е и това да потвърдя като истина. После със задоволство узнах, че в двора на храма описанието ми се четяло пред посетителите през всичките седемдесет дни, докато в Дома на смъртта подготвяха тялото на фараона да оцелее за вечни времена! По време на траура таванските публични домове, кръчми и бирарии бяха затворени. За да се купи вино и да се послуша музика, трябваше да се минава през задния им вход.

След изтичане на седемдесетте дни ми съобщиха, че лекарската ми подготовка е приключила и мога да упражнявам професията си в който и да било квартал на града. Ако ли пък желая да продължа учението и да се посветя на някоя специална област, например зъболекарство, ушни болести, акушерство, опипване с ръце, боравене с лекарския нож — изобщо една от четиринадесетте специалности, преподавани в Дома на живота от най-добрите медици под надзора на царските лекари, трябвало само да посоча коя от тях ще избера. Това беше особено благоволение и доказателство, че Амон се отплаща достойно на служителите си.

Бях млад и науката в Дома на живота вече не ме въодушевяваше. Шеметът на Тива ме бе обзел, исках да забогатея, да се прочуя и да се възползувам от времето, докато все още всички знаеха името ми — Синухе, Този, който е самотен. Имах злато, купих си скромна къща в покрайнините на богаташкия квартал, обзаведох я според възможностите си и за слуга си взех роб — мършав и едноок, но иначе отговаряше на нуждите ми. Казваше се Каптах и той самият ме убеди в ползата от недъга си, защото, докато пациентите ми чакали реда си в приемната, той щял да им обяснява, че съм го купил съвсем сляп и съм излекувал едното му око. Затуй го и взех. За бъдещата си приемна поръчах няколко картини. На една от тях се виждаше как мъдрият бог на медицината Имхотеп ме обучава. Както се полагаше, аз бях нарисуван дребен в сравнение с него, но отдолу имаше надпис: „Най-умният и най-способният сред учениците ми — Синухе, син на Сенмут, Този, който е самотен“. На друга картина принасях жертва на Амон, за да му отдам заслужената почит и пациентите да ми имат доверие. На трета великият фараон, изобразен като птица, ме гледаше от небето, докато слугите му ми отмерваха злато и ме обличаха с нови одежди. Накарах Тутмос да ги нарисува, макар да не беше правоспособен художник и името му да не стоеше в книгата на храма на Птах. Поръчах му ги, защото беше мой приятел.
цитирай
12. mt46 - https://chitanka.info/text/15822-sinuhe-egiptjanina/15#textstart
18.11.2021 22:42
— Май че наистина си болен, приятелю Хоремхеб — обадих се аз. — Очите ти горят като на трескав и пот те избива.

— Не съм ли аз мъж? — каза той, стана и се тупна с юмрук по гърдите. — С двете си ръце мога да вдигна по един як роб и да разбия главите им една о друга. Мога да нося тежки товари, както подобава на един воин, пробягвам дълги разстояния, без да се задъхам, не се боя от глад и жажда, нито пък от жаркото слънце в пустинята. Ала за ония всичко това е непристойно, жените в палата се възхищават единствено на мъже, на които не им расте брада. Възхищават се на мъже с тънки ръце, неокосмени гърди и момичешки бедра. Възхищават се на мъже, които носят чадъри за слънце, червят устните си и с премрежен поглед чуруликат като птичките по дървесните клони. А мене ме презират, защото съм силен, защото кожата ми е обгоряла от слънцето и по ръцете ми личи, че умея да се трудя. Той замълча и дълго стоя с вперен пред себе си поглед.

— Ти си самотен, Синухе — каза той. — Аз също съм самотен, по-самотен от всекиго другиго, защото се досещам какво трябва да стане. Знам, че съм създаден, за да повелявам над много хора, и че един ден двете царства ще се нуждаят от мен. Затуй съм по-самотен от всички други, но самотата ми вече е непоносима, Синухе. На сърцето ми пари, гърлото ми се е свило и нощем не спя.

Бях лекар и смятах, че имам известна представа за мъжете и жените. Затова го подпитах:

— Сигурно е омъжена и съпругът й я пази зорко?

Хоремхеб ме погледна и очите му така страшно засвяткаха, че бързо вдигнах чашата от пода и му налях вино. Той се успокои, поглади се по гърдите и гърлото и каза:

— Трябва да се махна от Тива. Иначе ще се задуша в тази смрад и мухите ще ме оплюят. — После смирено ме погледна и тихо промълви: — Ти си лекар, Синухе, дай ми някое лекарство, с което да надвия любовта.

— Това е много лесно — рекох аз. — Мога да ти дам сок от плодове. Размесен с вино, той ще те направи силен и похотлив като павиан, жените ще въздишат в прегръдките ти и свят ще им се завива. Няма нищо по-лесно, стига да искаш.

— Не, не — отвърна той. — Погрешно ме разбра. Силите ми са наред, но искам лекарство, което да ме излекува от лудостта. Искам лекарство, което ще успокои сърцето ми и ще го направи кораво като камък.

— Такова лекарство не съществува — казах аз. — Достатъчна е една усмивка или поглед на зелени очи, и медицината става безпомощна. Знам го по себе си. Но мъдреците са казали, че един зъл дух прогонва друг. Не знам дали е вярно, ала ми се струва, че вторият зъл дух може да се окаже по-лош от първия…

— Какво искаш да кажеш? — запита той раздразнено — Дотегнало ми е от думи, които само увъртат нещата и омаломощават езика.

— Трябва да намериш друга жена, която да прогони от сърцето ти първата — отвърнах аз. — Това исках да ти кажа. В Тива е пълно с хубави и прелъстителни жени, изписват лицето си и носят ефирни ленени дрехи. Все някоя от тях ще е готова да ти се усмихне. Ти си млад и силен, имаш стройно тяло и златна огърлица на врата. Не разбирам само какво те разделя от оная, която желаеш. Дори да е омъжена, няма стена, която любовта да не може да прескочи. А когато една жена копнее по някого, хитростта й отстранява всички пречки. Това е доказано в приказките от двете царства. Казват, че женската вярност е като вятъра — продължава да духа, но изменя посоката си. Говорят също, че женската добродетел била като восъка — от топлото се стопявала. И за срам ставал не оня, който е измамил, а измаменият. Така е било и така ще бъде винаги.

— Тя не е омъжена — каза той рязко. — Излишно е да говорим за вярност, за добродетели, за срам. Тя не ме вижда дори да съм пред очите й. Не се докосва до ръката ми, ако я протегна, за да й помогна да се качи в паланкина. Кожата ми е мургава и тя може би смята, че съм мръсен.

— Значи е от благороден произход? — запитах аз.

— Няма смисъл да приказваме за нея — отговори той. — Тя е по-красива от луната и звездите и за мен е по-далечна от тях. Действително, по-лесно ще ми е да прегърна луната, отколкото нея. Затуй трябва да я забравя. Трябва да се махна от Тива, иначе ще умра.

— Да не си се влюбил във великата царска майка? — пошегувал се аз, за да го развеселя. — Струва ми се твърде стара и закръглена за вкуса на един младеж.

— На нея й стига жрецът — каза Хоремхеб презрително. — Предполагам, че двамата са блудствували още когато е бил жив фараонът.

Вдигнах ръка да пресека думите му и казах:

— Явно е, че след пристигането ти в Тива си пил вода от много отровни кладенци!

— Устните и бузите на оная, която ме привлича — продължи Хоремхеб, — са оранжеви, очите й са продълговати и тъмни и никой не е докосвал тялото й под дрехите от царски лен. Казва се Бакетамон и в жилите й тече фараонска кръв. Сега си наясно с лудостта ми, Синухе. Но ако я довериш някому или ми я припомниш макар и с една дума, ще те открия където и да си и ще те убия, ще напъхам главата ти между краката и ще хвърля трупа ти на стената! Да не си посмял даже името й да споменаваш в мое присъствие, защото наистина ще те убия!

Ужасно се изплаших — беше кощунство човек от простолюдието да се осмели да погледне дъщерята на фараона и сърцето му да я пожелае. Затуй казах:

— Никой смъртен не може да я докосне и ако някой се ожени за нея, то това ще бъде брат й, престолонаследникът, за да я въздигне редом със себе си като царска съпруга. Така трябва да стане, прочетох го в погледа на принцесата край леглото на умиращия фараон. Тя не поглеждаше никого освен брат си. Изпитвах боязън от нея, защото е жена, която не сгрява никого, а в продълговатите й очи витае пустота и смърт. Ето защо и аз бих те посъветвал: изчезвай оттук, приятелю Хоремхеб, Тива не е място за теб.

— Всичко това го знам по-добре от теб — каза Хоремхеб невъздържано. — Нека се върнем на думите ти за злите духове, защото сърцето ми е препълнено и след като пих вино, бих искал да ми се усмихне някоя жена. Все едно коя, стига дрехата й да е от царски лен, на главата си да има перука, устните и бузите й да са оранжеви, а за да разпали страстта ми, очите й трябва да бъдат извити като лунен сърп.

— Сега вече говориш разумно — усмихнах се аз. — Хайде да по-мислим като приятели как да те оправим. Колко злато имаш?

— Не съм го мерил — каза Хоремхеб пренебрежително. — Златото не ме интересува. Но имам огърлица на врата си и гривни на ръцете. Надявам се, че са достатъчни.

— Може и да не се стигне до тях — рекох аз. — По-важно е да се усмихваш, защото жените, облечени с дрехи от царски лен, са своенравни и усмивката ти може да очарова някоя от тях. В палата няма ли някоя подходяща? Защо да прахосваш златото си, което един ден може да ти потрябва?

— Остави палата, плюя на него — отвърна Хоремхеб. — Сещам се обаче нещо друго. Сред офицерите има един критянин на име Кефта. Веднъж ми се присмя и аз така го сритах, че оттогава ме уважава. Днес ме покани на пиршество в един дом до храма на някакво божество с котешка глава — не помня как се казваше, защото нямах намерение да ходя.

— Това е Богинята Баст — казах аз. — Знам къде е храмът й, мястото е удобно за целите ти, понеже лекомислените жени обичат да се молят на котешката глава и й принасят жертви, за да им осигури богати любовници.

— Но без теб не тръгвам, Синухе — каза Хоремхеб и се почувствува малко неловко. — Аз съм човек от простолюдието, мога да раздавам ритници и да размахвам камшика, ала не знам как е редно да се държа в Тива и по-точно как да се отнасям с тукашните жени. Ти си светски човек, Синухе, роден си в Тива и затуй трябва да дойдеш с мен.

Бях пил вино, доверието му ме поласка, пък и не исках да му призная, че от жени разбирах толкова малко, колкото и самият той. Ето защо пратих Каптах да ни намери паланкин и уговорих с носачите заплащането, докато Хоремхеб продължаваше да пие, за да окуражи сърцето си. С паланкина стигнахме до храма на Баст. Като видяха факлите и лампите пред дома, в който отивахме, носачите се развикаха и настояха за допълнително възнаграждение, но Хоремхеб ги шибна с камшика и те обидено млъкнаха. Млади жени, застанали пред входа на храма, ни се усмихваха и ни канеха на жертвоприношение с тях, ала ние ги подминахме, защото нямаха дрехи от царски лен и не носеха перуки.

Влязохме в двора. Аз вървях напред и никои не се учуди на появата ни — приветливи слуги ни поляха да си измием ръцете, а отвътре към верандата се носеше миризмата на топли ястия, на благовонни мазила и цветя. Роби ни накичиха с венчета от цветя и окуражени от виното, ние се отправихме към салона.

С влизането ни погледът ми се прикова в жената, която дойде да ни посрещне. Дрехата й беше от царски лен и под тъканта крайниците й се очертаваха като на богиня, докато пристъпваше към нас. На главата си носеше тежка синя перука, окичена беше с множество червени накити, веждите й бяха начернени, а подочията й — зелени. Но още по-зелени бяха очите й, също като Нил през летния зной, и сърцето ми потъна в тях. Пред нас стоеше Нефернефернефер, която някога бях срещнал сред колоните на големия храм на Амон. Тя не ме позна, погледна ни въпросително и се усмихна на Хоремхеб, който бе вдигнал офицерския си камшик за поздрав. Младият Кефта от Крит също видя Хоремхеб, дотича, препъвайки се в столчетата, прегърна го и го нарече свой приятел. Мен никой не ме забелязваше, така че имах достатъчно време да огледам сестрицата на моето сърце. Не беше вече така млада, както я помнех, и очите й не се смееха, а изглеждаха студени като зелени камъни. Не се смееха, макар тя да се усмихваше. Погледът й се спря най-напред върху златната огърлица на Хоремхеб, но независимо от това краката ми се разтрепериха, докато я съзерцавах.

По стените на салона се виждаха рисунки на прочути художници, а таванът се опираше върху колони с форма на лилии. Имаше много гости. Омъжени и неомъжени жени с дрехи от фин лен, с перуки и скъпи накити се смееха с наобиколилите ги мъже — млади и стари, хубави и грозни, със златни огърлици и яки, натежали от скъпоценни камъни и злато. Всички бяха шумни и засмени, по пода се търкаляха делви, чаши и стъпкани цветя, а сирийските музиканти така дрънчаха с инструментите си, че беше трудно да се разговаря. Много вино беше вече изпито. На една жена й прилоша, слугата закъсня да й подаде съд и тя измърси дрехата си, с което предизвика всеобщ смях.

Критянинът Кефта прегърна и мен, намаза лицето ми с помада и ме нарече свой приятел. Нефернефернефер ме погледна и каза:

— Синухе? Някога познавах един Синухе. И той искаше да стане лекар.

— Това съм аз, същият Синухе — отвърнах аз и разтреперан я погледнах в очите.

— Не, ти не си същият Синухе — възрази тя и махна с ръка. Оня, когото познавах, беше младо момче и имаше ясни очи като на газела. А ти си зрял мъж и се държиш като такъв. Между веждите ти има две бръчки и лицето ти не е гладко като неговото.

Показах и пръстена със зеления камък, ала тя поклати глава уж недоумяващо и рече:

— В дома ми се е промъкнал разбойник. Ти сигурно си убил оня Синухе, който допадаше на сърцето ми. Няма съмнение, че си го убил и си откраднал пръстена, подарен му от мен, за да си спомня за нашето приятелство. Името му също си откраднал, така че оня Синухе, който ми харесваше, вече не съществува.

Тя вдигна ръка в скръбен жест. В сърцето си почувствувах голямо огорчение и тялото ми натежа от мъка. Свалих пръстена, подадох й го и казах:

— Вземи тогава пръстена си. Аз си тръгвам, защото не искам да те разстройвам и да помрачавам радостта ти.

— Не си отивай! — каза тя внезапно и както някога леко докосна ръката ми, повтаряйки тихо: — Не си отивай!

В този момент разбрах, че прегръдката й щеше да ме изгори по-лошо от огън и че без нея никога нямаше да бъда щастлив. Но слугите ни наляха вино, пихме за разведряване на душата и аз усетих наслада, каквато никога дотогава не бях изпитвал.

Жената, на която й бе прилошало, изми устата си и продължи да пие. После съблече изцапаната си дреха, захвърли я и свали перуката си. Останала съвсем гола, тя притисна гърдите си една о друга, накара слугите да налеят вино между тях и даваше да пие на всеки, който пожелаеше. Олюлявайки се, тя вървеше през салона и се смееше неудържимо. Беше млада, хубава и буйна, спря също пред Хоремхеб и му предложи да пие от гърдите й. Той се наведе и пи, а когато се изправи, лицето му беше червено. Погледна жената в очите, взе в ръце голата й глава и я целуна. Всички се заливаха от смях, жената също се смееше, но изведнъж притихна и помоли за чисти дрехи. Слугите я облякоха, тя сложи перуката на главата си и седна до Хоремхеб, без повече да пие. Сирийските музиканти свиреха, в кръвта и тялото си усещах шемета на Тива и знаех, че съм роден да изживея края на света и че не ме е грижа за нищо, щом можех да седя до сестрицата на моето сърце и да гледам зелените й очи и червените й устни.

Така заради Хоремхеб отново се срещнах с моята любима — Нефернефернефер, но по-добре щеше да бъде никога да не бях я срещал.
цитирай
13. mt46 - https://chitanka.info/text/15822-sinuhe-egiptjanina/16#textstart
18.11.2021 22:50
Аз също бях замаян, но не от виното, а от нейната близост и от допира на ръката й. Накрая тя даде знак на слугите си и те почнаха да гасят светлините, да изнасят маси и столчета, да разчистват стъпканите цветя и венчета и да отвеждат гостите, заспали край делвите, в паланкините им.

— Време е и аз да тръгвам — казах аз и всяка дума пареше на сърцето ми, както солта пари в раната, защото не исках да я изгубя. Струваше ми се, че всеки миг без нея щеше да бъде пропилян.

— Къде ще ходиш? — запита тя, преструвайки се на изненадана.

— Ще будувам на улицата пред дома ти — отвърнах аз. — Ще отида да принеса жертва във всички тивански храмове от благодаря пост към боговете, че отново те срещнах. Откакто те видях, аз пак вярвам в тях. Ще набера цвят от дърветата и ще го разпръсна пред нозете ти, когато излезеш от дома си. Ще купя смирна и с нея ще намажа стълбовете на портата ти…

— По-добре ще е никъде да не ходиш — каза тя, усмихвайки се. — Имам си достатъчно цвят и смирна. Предпочитам да останеш тук, защото, както си възбуден от виното, можеш да се захласнеш по някоя друга жена, а това не ми се иска.

Думите й така ме въодушевиха, че ми се щеше да я грабна в прегръдките си, но тя ме възпря:

— Недей! Не желая слугите да ни видят, защото, макар да живея сама, аз не съм презряна жена. И понеже държиш да бъдеш откровен с мен, аз също ще бъда откровена. Затуй още няма да пристъпваме към онова, заради което си дошъл, а ще идем в градината и там ще ти разкажа една приказка.

Тя ме отведе в градината си, обляна от лунната светлина. Миртите и акациите ухаеха, в езерцето, чиито краища бяха облицовани с пъстроцветни камъни, лотосите бяха затворили цветовете си. Слугите ни поляха да измием ръцете си, поднесоха ни печена гъска и плодове с мед и Нефернефернефер ме подкани:

— Яж и се радвай с мен, Синухе?

Но от силния копнеж гърлото ми се беше стегнало и не ми се ядеше. Тя се хранеше апетитно, поглеждаше ме с лукава усмивка и при всеки неин поглед в очите й се отразяваше лунната светлина. Когато се нахрани, тя каза:

— Обещах да ти разкажа една приказка. Ще го сторя сега, защото до зазоряване има още време, а на мен не ми се спи. Приказката е за Сетне Хемуисе и Табубуе, жрицата на Баст.

— Знам я — прекъснах я аз, безсилен да потисна нетърпението си. — Слушал съм я много пъти, сестрице. Хайде, ела с мен да те прегърна в леглото и да заспиш в обятията ми. Ела, сестрице, защото тялото ми изнемогва от копнеж и ако не дойдеш, ще раздера лицето си с камък и ще зарева от страст…

— Тихо, Синухе, стой кротко — каза тя и ме докосна с ръка. Много си буен и ме плашиш. Нека ти разкажа приказката, за да се успокоиш. И тъй, веднъж, когато търсел заключената книга на Тот, Сетне Хемуисе случайно зърнал в храма жрицата на Баст Табубуе. Тя така го очаровала, че изпратил слугата си с десет дебена злато, за да я склони да прекара един час с него и да се любят. Тя обаче казала: „Аз съм жрица, а не някоя презряна жена. Ако господарят ти наистина има такова желание, нека дойде в дома ми, където никой няма да ни види и аз няма да съм принудена да се държа като уличница.“ Тази вест зарадвала. Сетне и той бързо се завтекъл в дома й, където Табубуе го посрещнала и го почерпила с вино. След като разведрил сърцето си, той решил да пристъпи към онова, заради което бил дошъл, ала Табубуе рекла: „Дошъл си в дома ми, но аз съм жрица, а не някоя презряна жена. Ако наистина ме желаеш, трябва да ми припишеш имота си, къщата си, земята си — всичко, което имаш.“ Сетне я погледнал, пратил да повикат правоспособен писар и подписал договор, че й прехвърля цялото си имущество. Тогава Табубуе станала, пременила се с дреха от царски лен, под която крайниците й се очертавали като на богиня, и се нагиздила. Ала когато сетне се опитал да пристъпи към онова, заради което бил дошъл, тя го възпряла: „Ще намериш подслон в дома ми, но аз съм жрица, а не някоя презряна жена и ти трябва да изгониш своята съпруга от къщата си, за да не се безпокоя, че сърцето ти може да се върне при нея.“ Сетне я погледнал и пратил слуги да изгонят съпругата му. Тогава Табубуе му казала: „Ела в стаята ми и легни в леглото ми, за да получиш наградата си.“ Сетне тържествуващо влязъл в стаята й и легнал в леглото, за да получи наградата си, но в този момент се появил един слуга и съобщил: „Децата ти са дошли и плачат пред портата за майка си.“ Сетне се направил, че не чува — единственото му желание било да пристъпи към онова, заради което бил дошъл. Ала Табубуе рекла: „Аз съм жрица, а не някоя презряна жена. Затуй сега ми хрумна, че някой ден твоите и моите деца могат да влязат в свада за наследство. За да не се случи това, трябва да ми разрешиш да убия децата ти.“ Сетне й разрешил да убие децата му в негово присъствие и да ги хвърли на двора за храна на кучетата и котките. И докато пиел вино с Табубуе, той чувал как кучетата и котките водели шумна борба за месото на децата му.

Сърцето ми се беше свило както някога, когато като дете бях слушал тази приказка, и аз я прекъснах:

— Но всичко това било сън. Защото, като легнал в леглото на Табубуе, тя изпищяла и сетне се събудил. Струвало му се, че бил в нажежена пещ, макар да лежал гол. Всичко било само сън, изпратен му от магьосника Ненеферкаптах, за когото има друга приказка.

— Той сънувал и се събудил — продължи Нефернефернефер, — но много други са се събуждали от сънищата си едва в Дома на смъртта. Синухе, трябва да ти кажа, че и аз съм жрица, а не някоя презряна жена. Аз също бих могла да се казвам Табубуе. — Лунната светлина се отразяваше в очите й и аз не й вярвах. — Ти знаеш ли защо изобразяват богинята на любовта Баст като котка?

— Не ме интересуват никакви котки и никакви богини — отвърнах аз и с насълзени от мъчителното желание очи протегнах ръце към нея, ала тя ме възпря и каза:

— След малко ще можеш да ме погалиш. Нямам нищо против да сложиш ръце върху гърдите и в скута ми, ако това ще те успокои, но първо трябва да ме изслушаш и да разбереш, че жената прилича на котка. Страстта също. Лапите й са меки, обаче в тях се крият остри нокти, които безжалостно се впиват в сърцето. Да, жената и котката действително си приличат. Котката също изпитва наслада, когато измъчва жертвата си, причинявайки й болка с ноктите си, и тази игра никога не й омръзва. Едва когато жертвата й се вцепени, котката я изяжда и тръгва да търси нова жертва. Разказвам ти всичко това, за да бъда честна към теб и защото никак не ми се ще да ти сторя зло… Не, никак не ми се ще да ти сторя зло — повтори тя и разсеяно сложи едната ми ръка върху гърдите си, а другата — в скута си. Разтреперих се и от очите ми бликнаха сълзи. Миг след това тя нервно ме отблъсна и каза: — Името ми е Табубуе! След като знаеш това, иди си оттук и никога не се връщай, за да не пострадаш. Не си ли отидеш, аз няма да имам никаква вина, ако ти се случи нещо.

Тя ми даде време да си тръгна, но аз останах. Тогава въздъхна леко, сякаш играта й беше омръзнала, и рече:

— Така да бъде. Явно трябва да получиш онова, заради което си дошъл. Само не бъди много буен, защото съм уморена и се боя, че ще заспя в ръцете ти.

Тя ме отведе в стаята си. Леглото й беше от слонова кост и абаносово дърво. Съблече се и ми се отдаде. Имах чувството, че тялото ми, сърцето ми, целият аз изгарях в прегръдката й. Ала скоро тя се прозина и рече:

— Наистина съм уморена, пък и вече ти повярвах, че не си се докосвал до жена — много си непохватен и не ми доставяш удоволствие. Но когато един младеж отива за първи път при жена, той й прави безценен подарък. Затуй няма да ти искам нищо повече. А сега си тръгвай и ме остави да спя — нали получи онова, заради което беше дошъл.

Опитах се отново да я прегърна, но тя ме отблъсна, настоя да си ходя и аз се прибрах вкъщи. Тялото ми беше като в треска, всичко в мен вреше и кипеше и аз знаех, че никога нямаше да я забравя.
цитирай
14. silviia - :)
18.11.2021 23:36
Поправка в предишния ми коментар: да се има предвид не просто "любов", а ВЗАИМНА ЛЮБОВ. :)
цитирай
15. mt46 - https://chitanka.info/text/15822-sinuhe-egiptjanina/17#textstart
19.11.2021 10:40
— Мъчно ми е за теб, Синухе — каза тихо и пак протегна мекото си тяло. — Ти действително ми даде единственото ценно нещо, което притежаваше, макар след туй да имах чувството, че прекалено много го надценяват. Но нали все пак имаш къща, дрехи и лекарски инструменти. Значи не си чак толкова беден.

Разтреперих се от главата до петите, ала казах:

— Всичко това ще бъде твое, Нефернефернефер, стига само да пожелаеш. Всичко ще бъде твое, ако днес се любиш с мен. Вярно, не е кой знае колко много, но къщата е обзаведена за лекар и някой ученик от Дома на живота може да плати добра цена за нея, ако родителите му са заможни.

— Смяташ ли? — рече тя, извърна голия си гръб към мен, погледна се в огледалото и прокара пръсти по черните извивки на веждите си. — Добре, нека бъде волята ти. Намери тогава писар, който да напише това черно на бяло и да прехвърли на мое име цялото ти имущество. Защото, макар да живея сама, аз не съм някоя презряна жена и трябва да се погрижа за бъдещето си, ако някой ден решиш да ме изоставиш, Синухе.

При вида на голия и гръб езикът ми почна да набъбва и сърцето ми така се разтуптя, че се втурнах да търся правоспособен писар. За кратко време той написа всички необходими документи и ги изпрати на съхранение в царския архив. Когато се завърнах, Нефернефернефер бе облякла дреха от царски лен, на главата си носеше червеникава като злато перука, шията, китките и глезените й бяха украсени с чудни накити, а пред портата й чакаше великолепен паланкин. Подадох й бележката, написана от правоспособния писар, и казах:

— Сега цялото ми имущество е твое, Нефернефернефер. Всичко, дори дрехите на тялото ми са твои. Нека днес ядем, пием и се любим, защото никой не знае какво може да се случи утре.

Тя взе бележката, прибра я равнодушно в кутията си от абаносово дърво и се обърна към мен:

— Съжалявам много, Синухе, но току-що забелязах, че месечното ми течение е дошло. Колкото и да ми се иска, ти не бива да ме докосваш. Затуй по-добре е да си идеш и да ме оставиш да се пречистя както е редно. Главата ми тежи и ме боли кръст. Друг път ще дойдеш и ще получиш онова, което желаеш.
цитирай
16. silviia - :)))
19.11.2021 11:58
Аз казах ли ти, че това са ромски свалки и че Синухе е доста семпъл? :)
цитирай
17. mt46 - https://chitanka.info/text/15822-sinuhe-egiptjanina/19#textstart
19.11.2021 12:13
Когато посегнах към нея, тя бързо излезе от езерото, застана в сянката на едно дърво и изтръска водата от ръцете си.

— Аз съм слаба жена, а мъжете са подли и измамни — каза тя. — Ти, Синухе, също продължаваш да ме лъжеш. Като си помисля за това, сърцето ми се къса и ми се доплаква, защото явно съм ти омръзнала. Иначе едва ли би скрил от мен, че родителите ти са си подсигурили хубав гроб в града на мъртвите, а в храма са внесли необходимите средства за балсамиране на телата им след смъртта, както и за принадлежностите, които ще са им нужни по Пътя към Западната страна.

При тези думи аз впих нокти в гърдите си, така че кръв потече от тях, и извиках:

— Убедих се, че името ти наистина е Табубуе!

— Не бива да ме упрекваш, че не желая да бъда презряна жена — каза тя натъжено. — Освен това не съм те молила да идваш при мен — ти сам дойде. Но както и да е. Сега знам, че изобщо не ме обичаш. Идваш само да ми се присмиваш, щом такава дреболия може да стане пречка между нас.

Сълзи потекоха по лицето ми. Простенах от мъка, ала отидох при нея и тя леко ме докосна с тялото си.

— Греховна и безбожна е даже мисълта за това — казах аз. — Как ще лиша родителите си от вечен живот и ще оставя телата им да се разпаднат, както става с телата на робите, бедняците и ония, които заради престъпленията си биват хвърляни в реката? Нима можеш да поискаш такова нещо от мен?

Тя обаче притисна голото си тяло към мен и каза:

— Припиши ми гроба на родителите си, и аз ще ти нашепвам в ухото „Братко!“, обятията ми ще те сгреят с блажен огън, ще те науча на хиляда неща, които не познаваш и които допадат на мъжете…

Повече не можех да се владея, заплаках и казах:

— Нека бъде както ти искаш и нека името ми завинаги бъде прокълнато! Магията, която си ми направила, е толкова силна, че не мога да ти устоя.

— Обидно е да говориш пред мен за магия, защото аз не съм някоя презряна жена, живея в собствена къща и държа на доброто си име — рече тя. — Понеже си разстроен, ще изпратя един мой слуга да доведе някой правоспособен писар. В това време ние ще хапнем и ще пийнем, за да разведриш душата си, а щом документите станат готови, бихме могли да се любим.

С весел смях тя изтича в къщата. Облякох се и я последвах. Слугите ми поляха да се измия и ми се поклониха с отпуснати пред коленете ръце. Зад гърба ми обаче се смееха и ме подиграваха. Аз ги чувах, ала се престорих, че подигравките им са като бръмчене на муха в ушите ми. С влизането на Нефернефернефер те замлъкнаха. Ядохме и пихме заедно — имаше пет вида месни ястия, дванадесет вида сладкиши, и мешано вино, което бързо замайва главата. Правоспособният писар дойде и изготви необходимите документи. По този начин аз приписах на Нефернефернефер гроба на родителите си в града на мъртвите заедно с цялата му уредба и с вноската в храма, така че те бяха лишени от вечен живот и от възможността след смъртта си да поемат пътя към Западната страна. Подпечатах документите с печата на баща ми, подписах ги от негово име и писарят ги взе, за да ги представи още същия ден в царския архив и да придобият законна сила. На Нефернефернефер предаде бележка за всичко това, тя равнодушно я сложи в черната си кутия и му плати за положения труд, след което той се поклони с ръце пред коленете и си отиде. Като останахме сами, казах:

— От този момент нататък аз съм прокълнат и опозорен пред хората и боговете. Сега, Нефернефернефер, ми докажи, че постъпката ми заслужава тази цена.

— Пий, братко, да разведриш душата си — рече тя, усмихвайки се.

Когато поисках да я прегърна, тя се изплъзна и отново чашата ми с вино от делвата. След малко погледна слънцето и възкликна:

— Виж ти, денят преваля и скоро ще мръкне. Какво още искаш, Синухе?

— Ти знаеш какво искам — отвърнах аз, но тя попита:

— Не се ли досещаш вече кой кладенец е най-дълбок и коя яма е бездънна, Синухе? Време е да се облека и да се гримирам, защото една златна ваза ме очаква и утре ще украси дома ми.

Щом понечих да я хвана, тя се дръпна, разсмя се и извика пронизително. Слугите се втурнаха в стаята и тя им каза:

— Как се е вмъкнал този досаден просяк в къщата ми? Веднага го изхвърлете и не го пускайте повече да стъпва тук! Ако се опъва, набийте го с тоягите!
цитирай
18. mt46 - Ще поумнее и помъдрее, но по-късно... :)
19.11.2021 12:35
16. silviia - :)))
11:58
Аз казах ли ти, че това са ромски свалки и че Синухе е доста семпъл? :)
цитирай
19. silviia - :(
19.11.2021 14:28
Стигнах до смъртта на Минея. Ама на това момче хич не му върви в любовта. :(
цитирай
20. silviia - ...
19.11.2021 22:16
Благодаря за линковете! Дочетох книгата. Отгоре-отгоре, както правя първият път. Сигурно ще я прочета и подробно, защото отгоре-отгоре разбираш само фабулата, не и идеята. Съжалявам, аз не забелязах да е поумнял и помъдрял, но може да е заради бързото ми четене. Все пак, съм много доволна, че поне й хвърлих един поглед. Благодаря още веднъж. Знаеш ли, аз не смятам самотните хора за мъдри. Напротив, смятам, че нещо не им е наред. Та ние сме 7млрд,за Бога.
цитирай
21. mt46 - И все пак мъдростта и самотата са свързани...
20.11.2021 19:25
анонимен написа:
Благодаря за линковете! Дочетох книгата. Отгоре-отгоре, както правя първият път. Сигурно ще я прочета и подробно, защото отгоре-отгоре разбираш само фабулата, не и идеята. Съжалявам, аз не забелязах да е поумнял и помъдрял, но може да е заради бързото ми четене. Все пак, съм много доволна, че поне й хвърлих един поглед. Благодаря още веднъж. Знаеш ли, аз не смятам самотните хора за мъдри. Напротив, смятам, че нещо не им е наред. Та ние сме 7млрд,за Бога.

Когато е сам, човек мисли по-добре...
цитирай
22. silviia - ...
20.11.2021 21:19
Четенето на тази книга ме върна във времето на нашата младост, когато вземахме книги от приятели и понеже имахме само 2-3 дни да ги прочетем, четяхме и нощем. Аз този номер го "изпълних" за пръв път в 8 клас с една книга за Бийтълс. :) За съжаление, четеното от екран изморява очите ми бързо. Липсва ми хартиената книга.
Споделеното мислене на глас, пък изяснява мислите ни и ни носи нови вдъхновения. Поне при мен е така.
цитирай
23. mt46 - Помня онова време. И ние си разменяхме книги...
20.11.2021 22:52
22. silviia - ...
21:19
Четенето на тази книга ме върна във времето на нашата младост, когато вземахме книги от приятели и понеже имахме само 2-3 дни да ги прочетем, четяхме и нощем. Аз този номер го "изпълних" за пръв път в 8 клас с една книга за Бийтълс. :) За съжаление, четеното от екран изморява очите ми бързо. Липсва ми хартиената книга.
Споделеното мислене на глас, пък изяснява мислите ни и ни носи нови вдъхновения. Поне при мен е така.
цитирай
24. mt46 - https://chitanka.info/text/15822-sinuhe-egiptjanina/33#textstart
20.11.2021 22:53
"А пък аз, който съчетавах египетската мъдрост с вавилонската, тръпнех вътрешно пред собствената си мъдрост и си мислех, че цялото познание, трупано в течение на хилядолетия от хората по четирите края на света, сега беше станало мое. При тази мисъл усещах как силите ми нарастват, гордеех се и смятах, че за мен няма нищо невъзможно. Все още бях твърде млад — независимо от знанията и опита си."
цитирай
25. mt46 - https://chitanka.info/text/15822-sinuhe-egiptjanina/33#textstart
20.11.2021 22:55
"А може би, мислех си аз, звездите са ме прокълнали още в деня на моето раждане и са ме изпратили с тръстиковата лодка да тласна Сенмут и Кипа на преждевременна смърт, да им отнема радостта от старините и да ги лиша дори от гроб. Тази мисъл ме ужасяваше, ако звездите наистина ме бяха прокълнали, то аз и занапред щях да нося гибел и страдание на ония, които ме обичаха. Затова бъдещето тегнеше на душата ми, плашеше ме и аз разбирах, че всичко, което ме бе сполетяло, имаше една цел: да затворя сърцето си за хората и да заживея сам, защото в самотата си нямаше да нося прокоба над другите."
цитирай
26. silviia - :)
20.11.2021 23:47
Относно последните два цитата: Боже мой, колко мъжки начин на мислене! :) Имам двама сина, вечена 32 и 28. И двамата мислеха като деца доскоро, по същия начин. Добре, че големият се ожени и си родиха дете, за да разбере, че животът не е нито толкова сериозен, нито толкова забавен и единственото, което има значение е здравето и добруването на тези, които обичаш.:)
Между другото, начинът, по който Синухе отмъсти на Нефер, много ме разочарова. :) Мислех, че е добър човек и отдавна е забравил всичко лошо, което сам си причини. :)
цитирай
27. mt46 - https://chitanka.info/text/15822-sinuhe-egiptjanina/42#textstart
23.11.2021 12:13
— Приятелю Синухе — промълви тя, — щом се съмняваш в завръщането ми, не искам повече да ти отказвам нищо. Стори ми каквото желаеш, стига да ти достави радост, пък ако ще заради него да умра. В прегръдките ти не ме е страх от смъртта, а всичко останало е нищожно в сравнение с това, че моят бог ще ме отдели от теб.

— А на теб ще ти достави ли радост? — запитах я аз.

— Не знам — отвърна тя нерешително. — Знам само, че тялото ми е неспокойно и неутешимо, щом не съм при теб. Знам само, че когато ме докосваш, очите ми се замъгляват и коленете ми се разтреперват. По-рано се ненавиждах заради това и се боях от ласката ти, защото у мен всичко беше ясно и нищо не помрачаваше радостта ми, бях горда с умението си, с ловкостта на тялото си и със своята непорочност. Сега знам, че ласката ти е приятна, макар че може да ми причини болка, ала не съм сигурна дали ще бъда радостна, ако ми сториш каквото желаеш, или може би ще бъда тъжна. Но ако на теб ще ти достави радост, не се колебай, тъй като твоята радост ще бъде и моя радост, а аз не искам нищо повече, освен да те ощастливя.

Тогава я освободих от обятията си, погалих я по косата, очите и шията и казах:

— Достатъчно ми е, че дойде при мен такава, каквато беше по време на странствуванията ни по вавилонските пътища. Дай ми златната лента от косата си, тя ми стига и нищо друго не искам от теб.

Тя ме погледна недоверчиво, опипа бедрата си и рече:

— Може би ме намираш твърде мършава, смяташ, че тялото ми няма да ти достави удоволствие, и сигурно предпочиташ някоя по-лекомислена жена. Но ако искаш, ще се опитам да бъда възможно по-лекомислена и да върша всичка според желанието ти, за да не се разочароваш, защото ми се иска да ти създам колкото се може повече радост.

Усмихвайки се, погалих гладките й рамене и казах:

— Минея, за очите ми няма по-красива жена от теб и никоя не би ми доставила по-голяма наслада. Но аз не те искам само за собствено удоволствие, щом ти се тревожиш за твоя бог и няма да изпиташ радост. Знам обаче нещо, което можем да сторим и което ще достави радост на двама ни. Според обичая на моята страна ще вземем едно гърне и заедно ще го строшим. Така, без да те обладавам, ще станем мъж и жена, макар че няма да присъствуват жреци, които да впишат имената ни в книгата на храма. Нека Каптах ни донесе гърне, за да го сторим.

Очите й се разшириха и засияха, тя плесна с ръце и радостно се засмя. Затова тръгнах да повикам Каптах, ала той седеше на пода пред вратата ми, плачеше горчиво, бършеше мокрото си лице с ръце и като ме видя, захълца с глас.

— Какво има, Каптах? — запитах аз. — Защо плачеш?

— Господарю, сърцето ми е меко и не можех да не заплача, слушайки целия ти разговор с това недохранено момиче, защото никога не бях чувал такива покъртителни неща — отговори Каптах без свян.

Доядя ме и го сритах.

— Искаш да кажеш, че си ни подслушвал пред вратата и си чул всичко, което говорехме?

— Точно това исках да кажа — отвърна Каптах чистосърдечно. — Пред стаята ти се навъртаха други подслушвачи, които нямаха работа при теб, а бяха проследили момичето. Прогоних ги, размахвайки тоягата ти, и седнах пред вратата да пазя спокойствието ти, защото предположих, че няма да се зарадваш, ако ти попречат на разговора. И седейки тука, не можех да не чуя какво приказвахте, а приказките ви бяха хубави, макар и детински, та ме накараха да заплача.

След това обяснение беше излишно да се сърдя на простодушието му и рекох:

— Щом си подслушвал, вече знаеш какво ми трябва. Побързай да ми намериш някакво гърне.

Той обаче почна да увърта:

— Какво да бъде, господарю, глинено или каменно, оцветено или неоцветено, високо или ниско, широко или тясно?

Тупнах го леко с тоягата си, защото сърцето ми преливаше от доброта към всички хора, и извиках:

— Добре разбираш какво ти казвам и знаеш, че всяко гърне ще ми свърши работа. Стига си го усуквал, ами донеси първото, което ти попадне.

— Тръгвам, тръгвам — каза той, — ей сега ще изтичам, но те попитах, за да ти дам време да размислиш върху намерението си, понеже строшаването на гърне с една жена е важна стъпка в живота на мъжа и не бива да се прави прибързано и недообмислено. Разбира се, че ще намеря гърне, щом настояваш и не мога да ти попреча.

Той донесе някакво старо гърне за зехтин, миришещо на риба, и заедно с Минея го строшихме, а Каптах беше свидетел, когато станахме мъж и жена. Той сложи, главата си под крака на Минея и каза:

— Отсега нататък ти си моя стопанка и ще ми нареждаш наравно, а може би и повече от моя господар, но се надявам, че няма да заливаш краката ми с вряла вода, когато се ядосаш, и ще носиш меки пантофи без токове. Другите не ги обичам, защото оставят белези и цицини по главата ми. Всеки случай смятам да ти служа вярно като на господаря си, понеже по някаква непонятна причина сърцето ми се привърза към теб, макар че си мършава и имаш малки гърди и изобщо не разбирам какво толкова намира господарят в теб. Надявам се все пак тази работа да се оправи, щом добиеш първото си чедо. Смятам също да крада от теб така добросъвестно, както от господаря, сиреч ще се съобразявам с твоята облага, а не с моята.

След тези думи Каптах така се развълнува, че отново заплака и известно време хлипаше с глас. Минея го галеше по гърба и по дебелите бузи и го утешаваше, докато се успокои, подир което го накарах да събере парчетата от гърнето и да напусне стаята.

През нощта спахме с Минея както преди — тя лежеше в прегръдките ми, дъхът й докосваше шията ми и косите й ме галеха по лицето. Не я обладах, защото онова, което едва ли щеше да й достави някакво удоволствие, нямаше да бъде удоволствие и за мен. При все това смятам, че така радостта ми беше по-дълбока и по-голяма, отколкото ако я бях притежавал. Не го твърдя със сигурност, тъй като не знам каква щеше да бъде радостта ми, ако се бях любил с нея. Знам само едно: през оная нощ исках да бъда добър към всички хора и в сърцето ми нямаше ни един зъл помисъл. Всеки мъж беше мой брат, всяка жена — моя майка, всяка девица — моя сестра както в Черната земя, така и във всички Червени земи под това небе, огряно от луната.
цитирай
28. silviia - ...
23.11.2021 15:57
И мен ме болеше сърцето като го четох.:(
Обаче, малко безчувствено да се върна към една тема, която навремето бях засегнала в блога си: защо слабичката Минея е толкова романтично-трагична, а закръглената робиня (не се сещам за името й) е досадна, смешна и достойна за подигравки? Това беше клише, което смело си проправяше път навсякъде в изкуството. Наистина ли мъжете възприемаха пълните жени с подигравателна усмивка, сякаш не може да има интелигентна и чаровна пълна жена?
Лев Толстой, например, описва Анна Каренина като закръглена. Не е честно мъжете да ни класифицират според външния вид. Ние поне ги класираме на сладки, умни, богати, загубеняци и такива, дето бият.:) Не на слаби, дебели и т.н.
цитирай
29. mt46 - За всяка жена си има пътници... :)
23.11.2021 22:53
Заболяха ме очите. Уморен съм...
цитирай
30. silviia - .
23.11.2021 23:14
Почтените жени обикновено се надяват на един пътник, но както и да е...
Пък аз захванах книгата от началото и вече стигнах до непоявяването на Амон. Интересно е, езикът е приятен и се чувстваш съпричастен към съдбата на Синухе. Да, книгата е хубава.
цитирай
31. mt46 - https://chitanka.info/text/15822-sinuhe-egiptjanina/54#textstart
29.11.2021 18:14
На заранта се събудих в постелята на Мерит, която лежеше до мен. Ужасно се засрамих и й казах:

— Животът е като студена нощ, но сигурно е хубаво, когато двама самотници се топлят взаимно в студената нощ, макар ръцете и очите им да се залъгват заради приятелството.

Тя сънено се прозина и рече:

— Откъде знаеш, че ръцете и очите ми лъжат? Вярно, омръзнало ми е да плескам войниците през пръстите и да ги сритвам, но в този град мястото до теб, Синухе, е единственото сигурно място, където никой не ме задява. Не разбирам защо е така и почти ми е обидно, защото минавам за хубава жена и коремът ми е безупречен, ала ти не пожела да го погледнеш.
цитирай
32. mt46 - https://chitanka.info/text/15822-sinuhe-egiptjanina/54#textstart
29.11.2021 18:22
Вдигнах Нефернефернефер на ръце и с нея влязох в Дома на смъртта, където миячните на трупове ме посрещнаха и аз им казах:

— На улицата намерих труп на жена и ви го нося. Не познавам нито нея, нито близките й, но предполагам, че по нея ще намерите накити, които ще възнаградят труда ви, ако запазите тялото й за вечни времена.

Миячите ме изругаха и рекоха:

— Луд човек! Да не мислиш, че тези дни труповете не ни стигат? А кой плаща, загдето се блъскаме?

Но щом отгърнаха черния саван, те усетиха, че тялото още е топло, а когато свалиха дрехите и накитите й, видяха, че беше хубава — по-хубава от всяка жена, която е бивала донасяна в Дома на смъртта. Те тутакси замлъкнаха, сложиха ръка върху гърдите й и доловиха туптенето на сърцето й. Сетне бързо я увиха в черния саван, намигнаха си, захилиха се и доволно ми рекоха:

— Иди си със здраве, страннико, и нека постъпката ти бъде благословена. Ще направим всичко по силите си, та тялото й да се запази за вечни времена. Ако зависи от нас, ще я задържим при себе си седемдесет пъти по седемдесет дни, за да може тялото й наистина да оцелее.

По такъв начин уредих сметките си с Нефернефернефер, която ми дължеше много заради баща ми и майка ми. Представях си как щеше да се стъписа, като дойде на себе си в пещерите на Дома на смъртта, лишена от богатството и могъществото си и изпаднала във властта на миячите и балсаматорите. Доколкото ги познавах, те никога нямаше да я пуснат обратно на белия свят. С това аз й отмъщавах, загдето заради нея бях опознал Дома на смъртта. Но както установих по-късно, отмъщението ми е било детинщина, само че още не е време да разказвам за това. Ще отбележа само, че отмъщението може би опиянява и сладни, обаче от всички кълнове на живота то най-бързо повяхва и изпод сладостта му срещу човека се озъбва мъртвешка глава. Защото ако в мига на неговото извършване за мен отмъщението беше опиянение, разтърсващо тялото ми от главата до петите, то на излизане от Дома на смъртта омаята му избледня, изместена бе от вледеняващ студ и чувство за безполезност, което ме караше да усещам главата си куха като изсмукано яйце. Не ме удовлетворяваше дори мисълта, че с постъпката си навярно бях спасил мнозина лековерни младежи от позор и преждевременна смърт, понеже падението, срамът и смъртта следваха всяка крачка на разголения крак на Нефернефернефер. Не, тази мисъл не ми носеше удовлетворение, защото ако всяко нещо имаше свой смисъл, то и съществуването на Нефернефернефер имаше смисъл и на света трябваше да има жени като нея, за да могат сърцата да се поставят на изпитание. Ако ли пък нещата нямаха никакъв смисъл, тогава постъпката ми беше толкова безполезна и безсмислена, както и всички човешки дела, тъй като радостта ми от нея мигновено изчезна. А щом нищо нямаше смисъл, тогава по-добре да се удавех в реката и течението да отнесеше тялото ми.
цитирай
33. silviia - ...
29.11.2021 18:26
Все се чудя каква трябва да е жената до Синухе, на която нито любовта към златото, нито Минотавърът, нито удобството на "Крокодилската опашка" биха й попречили да го последва навсякъде... Но, все пак, съм още на "Мерит". Може до края на книгата да си я представя. :)
цитирай
34. mt46 - https://chitanka.info/text/15822-sinuhe-egiptjanina/54#textstart
29.11.2021 18:34
Тя взе паницата с вино от треперещата ми ръка, разгърна постелята си, за да легна, отпусна се до мен и сгря студените ми ръце в своите. Допрях устни до гладките й бузи и вдъхнах кедровия аромат на кожата й, любих се с нея и за мен тя беше като баща и майка, беше като топлина за мръзнещия в зимна нощ и като маяк, който в бурна нощ насочва моряка към дома му. Докато заспивах, за мен тя беше също Минея, която завинаги бях загубил, лежах до нея, сякаш бях на морското дъно до Минея, и вече не сънувах кошмари, а спях дълбоко, докато тя ми нашепваше думи, каквито майките шепнат, когато чедото им се бои от мрака. От тази нощ тя стана моя приятелка, защото в прегръдките й отново повярвах, че в мен и извън познанието ми имаше нещо повече, отколкото съм самият аз и заради което си заслужаваше да се живее.

На сутринта й казах:

— Мерит, веднъж строших гърне с една жена, която почина, ала още пазя сребърната лента, с която пристягаше дългата си коса. Заради нашето приятелство, Мерит, въпреки това съм готов да строша гърне с теб, ако пожелаеш.

Тя се прозина, вдигайки ръка пред устата си, и отвърна:

— Друг път не бива да пиеш ни една „крокодилска опашка“, Синухе, щом на заранта почваш да дърдориш такива глупости. Не забравяй, че съм расла в кръчма и вече не съм непорочна девица, която би могла да повярва на думите ти, а после да се разочарова и огорчи.
цитирай
35. silviia - !
09.12.2021 00:49
Основна грешка! :)
НИКОГА НЕ ПРЕДЛАГАЙ БРАК НА ЖЕНА, СПОМЕНАВАЙКИ ДРУГА! :)
Ти как би се почувствал, ако някоя жена ти каже: "Не е лошо да се оженим, понеже сме приятели и се харесваме, но имаше един друг, в който бях влюбена и май и досега съм, обаче той умря."
Кофти подход, според мен. :)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mt46
Категория: Изкуство
Прочетен: 15933206
Постинги: 3193
Коментари: 41991
Гласове: 137334
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Октомври, 2022  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31