Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.12.2021 20:46 - Вечната Амбър
Автор: mt46 Категория: Тя и той   
Прочетен: 1740 Коментари: 4 Гласове:
14

Последна промяна: 23.12.2021 20:51

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
.
.
.
image Вечната Амбър 
Първи том
Катлийн Уинзор
Любовни романи и повести  

                        Но, за бога! Какво време и какъв свят — да не може човек да живее, без                             да бъде хитрец и лицемер.

                             Самуел Пейпис

 

                   Предисловие

                        1644 г.

Стаичката беше топла и влажна. Силни гръмотевици разтърсваха стъклата, светкавиците сякаш браздяха самата стая. Никой не дръзваше да каже това, което всички мислеха — че тази буря, страшна дори за средата на март, беше сигурно някаква лоша поличба.

От стаята, както повечето стаи на родилки, бяха извадени по-голямата част от мебелите. Бяха оставили само леглото — високо, с ленени завеси, — до което стигаха по стъпала, половин дузина ниски столове и родилния стол на акушерката със странични облегалки, полегат гръб и изрязана седалка. Близо до камината имаше маса с оловен леген, кафява връв и нож, бутилки и буркани с мехлеми, както и купчина от фини бели долни дрехи; до леглото — празна още, много стара, покрита люлка.

Жените от селото в пълно мълчание гледаха към леглото с напрегнати и неспокойни лица. Съчувствие, тревога и разбиране се четеше в очите им, които отскачаха от малкото червено бебе, легнало до жената, току-що родила, към потъналата в пот акушерка, надвесена с ръце под разстланите одеяла. Друга една жена, също бременна, се приближи до детето изплашена и смутена. Изведнъж бебето пое дъх, кихна, отвори уста и почна да реве. Жените си отдъхнаха облекчени.

— Сара! — каза тихо акушерката.

Бременната жена вдигна очи. Те размениха няколко думи на нисък глас, сетне — докато акушерката се настани при камината, за да къпе детето в едно коритце, пълно с червено топло вино — другата жена пъхна ръце под покривката и почна с леки и уверени движения да мачка корема на майката. Изражението на безпокойство, граничещо с ужас, изчезна бърже, щом жената от леглото бавно отвори очи и я погледна.

Лицето й беше изпито и изострено от продължителното страдание, с очи, потънали сред тъмните кръгове. Само леките й руси коси, разпръснати безредно около главата, изглеждаха още живи. Когато заговори, гласът й прозвуча слабо и глухо, почти като шепот:

— Сара! Сара! Моето бебе ли плаче?

Без да прекъсне работата си, Сара кимна утвърдително и се насили за мигновена лъчезарна усмивка.

— Да, Джудит! Вашето бебе, вашата дъщеря.

Острите гневни крясъци на детето изпълваха стаята.

— Моята… дъщеря?

Колкото и да беше изтощена, разочарованието й бе явно.

— Момиче — повтори тя, шепнейки уморено и разочаровано. — Но аз желаех момче. Джон би искал син!

Очите й се напълниха със сълзи, отрониха се от ъгълчетата им и се търкулнаха по слепоочията. Тя обърна мъчително глава, сякаш за да не чува крясъците на детето.

Ала бе твърде изтощена, за да бъде погълната от това. Малко по-малко я обземаше сънливо отпускане. Усещането бе почти приятно и понеже то я завладявате телом и духом, тя му се предаде, сякаш за да се освободи от агонията през двата дни. Жената чувстваше лекото бързо туптене на сърцето си. Сега тя беше завлечена във водовъртеж, после от някаква вихрушка, която я отнасяше все по-бързо — имаше усещането, че нещо я тегли вън от самата нея, вън от стаята — запокитена във времето и пространството.

 

 

Естествено, Джон нямаше да има нищо против, че е момиче. Той щеше да го обича — а после щяха да дойдат и момчета — момчета и още момичета. Сега, когато първото бебе се роди, следващия път щеше да бъде по-леко. Нейната майка бе казвала това, а тя бе родила девет деца.

Джудит си представи лицето на Джон от стъписването и изненадата, когато щеше да му каже, че е станал баща, и после — внезапния изблик на щастие и гордост. Усмивката му бе широка, а белите зъби блестяха на загорялото лице; очите му я съзерцаваха влюбено, както последния път, когато се бяха видели. Тия очи си спомняше винаги — с цвят на кехлибар, подобно чаша бира, огряна от слънчев лъч, с блестящи зелени и кафяви точици около зениците. Някаква странна сила излъчваха тия очи, сякаш цялото му същество бе съсредоточено в тях.

През цялата си бременност се надяваше, че детето ще има очите на Джон; желанието й бе толкова силно и никога не се усъмни, че няма да се сбъдне.

Още когато бе съвсем малко момиче, Джудит знаеше, че един ден ще се омъжи за Джон Мейнуоринг, който след смъртта на баща си ще наследи Росуудското графство. Нейното семейство принадлежеше към стар английски род — наричан бе Де Мариско, когато неговите предци бяха дошли заедно с нормандския завоевател, но през вековете името му се бе преобразило на Мерш. Мейнуоринговци, от друга страна, бяха засилили още през миналия век своята власт, тъй като си бяха разделили наследството на католическата църква. Поради съседството на именията им между двете семейства се бяха създали от три поколения насам приятелски връзки. Нямаше нищо по-естествено от това, най-големият син на Мейнуоринговци да се ожени за най-голямата дъщеря на Мершовци.

Джон бе с осем години по-голям от нея и дълго време не й обръщаше внимание, макар да смяташе със сигурност, че ще се оженят един ден; договорът за годеж бе подписан още когато той бе дете, а Джудит бебе. През следващите години, когато растяха, го виждаше често, понеже идваше в Роуз Лоун да язди, да ходи на лов и да са упражнява във фехтовка с четиримата по-възрастни братя на Джудит, но той се интересуваше от нея не повече отколкото от собствените си сестри и отвръщаше с благосклонно равнодушие на нейното плахо възхищение. Джон замина да следва първо в Оксфорд, сетне в продължение на около година в Иннър Темпъл[1] и накрая на обиколка из Европа. При завръщането си намери едно възхитително младо шестнадесетгодишно момиче и се влюби в него. Понеже Джудит го бе обичала винаги и техните семейства се разбираха отлично, нямаше причина да отлагат. Сватбата бе насрочена за месец август — месеца, в който почна войната.

Бащата на Джудит, лорд Уилям Мерш, се обяви веднага на страната на краля, докато граф Росууд — както и доста други — се колеба няколко седмици, преди да се присъедини към парламентаристите[2]. Джудит ги бе слушала да спорят от време на време повече от година насам; но макар и да се гневяха и да стигаха често до крясъци и вдигнати юмруци, накрая се помиряваха и изпиваха по чаша вино заедно. Тя не предполагаше ни най-малко, че тия спорове можеха да променят целия й живот!

Граф Росууд бе заявил сто пъти, че понася абсолютизма на Чарлс I, но не и църковната политика на Лауд, а лорд Мерш бе убеден, че неговият приятел в решителния момент ще проумее и ще се нареди на страната на краля. Когато Росууд не го направи, той бе потресен, изпълнен с горчивина и омраза. Джудит не бе разбрала, че в Англия има гражданска война, докато майка й каза хладно, че не трябва да мисли за Джон Мейнуоринг и че тази женитба не ще се осъществи никога.

Смаяна, Джудит се съгласи с кимане на глава, без да повярва. Войната, чуваше баща си, ще свърши след три месеца и тогава ще забравят кавгите и ще станат пак добри приятели. Ще остане в живота им само като неприятен епизод; нищо съществено не ще се промени, никакъв сериозен проект не ще бъде изменен, никакъв семеен обичай. И не ще засегне нито нея, нито някого от тия, дето познаваше.

Но когато Джон дойде да се сбогува с нея, преди да замине за войсковата си част, лорд Уилям го посрещна на кон, разгневен и заплашителен, и му забрани да влезе в имението. Като научи това, Джудит плака с часове — той тръгна на война, без дори да се целунат.

Подир няколко дни лорд Уилям и четиримата братя на Джудит отидоха да се присъединят към краля, следвани почти от всички здрави мъже от имението и от селото. Войната започна и тя изпита ненавист към нея, възмути се от нахлуването й в спокойния, щастлив и приятен дотогава живот.

Както бе предсказал лорд Уилям, роялистите имаха успехи. Племенникът на Негово величество, красивият гигант принц Рупърт, печелеше победа след победа, така че цяла Англия с изключение на югоизточната област беше минала в ръцете на краля. Ала бунтовниците не се отказваха от борбата и месеците започнаха да се проточват.

Джудит бе заета, защото сега, когато мъжете отсъстваха, имаше много работа. Нямаше време да се упражнява в танци и пеене, да бродира или да плете. Но въпреки работата си продължаваше да мисли за Джон Мейнуоринг, като се питаше кога ще се върне при нея и си правеше планове за едно бъдеще, което войната не би променила. Майка й отгатваше лесно причината за замисленото спокойствие на Джудит и нетърпеливо й заповяда да изгони от мисълта си спомена за Джон. Тя й даде да разбере, че лорд Уилям и самата тя имат предвид друга женитба, по-подходяща, с мъж, чиято привързаност към краля е неоспорима.

Джудит нямаше намерение да забрави Джон. Не можеше да мисли за женитба с друг мъж, тъй както не би приела да й наложат някакъв нов бог.

След пет месеца от заминаването си Джон бе успял да й изпрати писъмце, в което й пишеше, че е добре и я обича: „Ние ще се оженим, Джудит, щом войната свърши, каквото и да казват родителите ни!“ И прибавяше — удаде ли се случай, ще стори всичко да я види.

Едва в средата на юни можа да изпълни обещанието си. Джудит измисли някаква история пред майка си, препусна на кон за срещата на брега на рекичката между двете имения. За първи път, откакто се познаваха, се виждаха съвършено сами, свободни, без някой да бди над тях; Джудит бе изпитвала предварително страх, нервност и стеснение, но щом слезе от коня, се хвърли в обятията му без колебание и тревога. Никога не се бе чувствала тъй уверена в себе си.

— Разполагам с малко време, Джудит — каза бързо той, прегръщайки я. — Дори не би трябвало да бъда тук. Но трябваше да дойда! Позволете ми да ви погледам. О! Колко сте красива, по-красива, отколкото ви бях запомнил.

Тя отчаяно се притисна в него, като си мислеше, че никога няма да го остави да замине отново.

— О! Джон! Джон! Мили, как ми липсвахте!

— Чудесно е, че ми говорите тъй. Толкова се боях заради това, че нашите родители се карат. Затова пък ние се обичаме не по-малко…

— Не по-малко? — извика тя, задавена от сълзи на боязън и щастие. — О! Джон! Ние се обичаме много повече. Не знаех колко ви обичах, преди да заминете, боях се, че… О! Тази ужасна, ужасна война! Мразя я! Кога ще свърши, Джон? Скоро ли?

И тя го погледна като малко момиче, което моли за благоволение, с големите си замислени и уплашени сини очи.

— Скоро, Джудит!

Лицето на Джон се помрачи, остана за миг мълчалив, докато тя го наблюдаваше с безпокойство, а уплахата се промъкваше в нея.

— Няма ли да е скоро, Джон?

Той прокара ръка около кръста й и те тръгнаха бавно по брега на реката. Небето беше лазурно, изпъстрено с големи къделести облаци, като след порой; въздухът бе влажен и миришеше на мокра пръст; край бреговете стърчаха нежни елхи и върби; белите гладиоли бяха цъфнали.

— Не вярвам, че войната ще свърши веднага, Джудит — каза той най-сетне. — Може да трае още дълго, години може би.

Джудит спря и го загледа невярващо. На седемнадесет години шест месеца са цял век; една година — цяла вечност! Тя не можеше и не искаше да си представи, че годините ще текат така и те ще бъдат разделени един от друг.

— Години, Джон! — провикна се тя. — Но това е невъзможно. Какво ще правим? Ще остареем, преди да сме започнали да живеем! Джон…

Тя го хвана изведнъж за ръката.

— Вземете ме с вас! Ще се оженим веднага. О, няма значение как ще живея — каза тя бързо, виждайки, че той се готвеше да я прекъсне. — Други жени следват мъжете си на бойното поле, зная това, мога и аз да направя същото! Не се боя от нищо, мога…

— Джудит, мила… — Гласът му беше умоляващ, очите — нежни и пълни с тревога… — Ние не можем да се оженим сега. Заради вас не бих сторил това за нищо на света! Вярно е — има жени, които следват мъжете на бойното поле, но не жени като вас, Джудит. Не, мила моя, ние не можем нищо да направим; трябва да чакаме — войната ще свърши един ден. Не може да трае вечно…

Неочаквано всичко, което се бе случило през последната година, започна да й се струва действително, болезнено и с постоянен смисъл. Той щеше да замине скоро, днес дори — и кога ще го видя отново? Не ще го видя с години — може би никога! Ами ако го убият? Отпъди бързо тази мисъл. Безполезно бе да си прави илюзии. Войната бе действителност. Тя щеше да засегне техния живот. Беше преобърнала вече всичко онова, което Джудит очакваше — онова, в което тя вярваше, — войната можеше да й отнеме нейното бъдеще, да превърне в прах най-простичките желания и стремежи…

— Но, Джон — извика тя с горчив протест, — какво ще стане тогава с нас? Какво ще правите, ако кралят излезе победител? И какво ще стане с мене, ако победи парламентът? О! Джон, страхувам се! Как ще свърши всичко това?

Джон се обърна със стиснати челюсти.

— За бога! Джудит, не зная! Какво става с хората, когато една война свърши? Ще се наредим по един или друг начин, предполагам!

Джудит закри изведнъж лицето си с ръце и почна да плаче, загубвайки всякакво самообладание, обхваната от чувството на преживяната самота и от тази, която я чакаше занапред, Джон я взе отново в обятията си, като се опита да я успокои и утеши.

— Не плачете, скъпа Джудит. Аз ще се върна. Един ден ние ще имаме свой дом, свое семейство. Един ден ще бъдем един до друг.

— Един ден, Джон! — Тя се впи отчаяно в него; лицето й изразяваше ужас, а очите й — безразсъдство. — Един ден! Но ако тоя ден не настъпи никога!

След един час той замина, а Джудит се върна у дома си спокойна и честита, по-доволна от всеки друг път в живота си. Защото сега — независимо какво щеше да се случи, кой щеше да спечели или да загуби войната — те бяха сигурни един в друг. Понякога можеха да се отдалечават един от друг, но никога вече не можеха да бъдат разделяни. Животът й изглеждаше по-прост и по-пълен.

Най-напред мисълта да зърне майка си, да я погледне в лицето я смущаваше и плашеше. Също както някога, когато беше малко момиченце и когато лейди Анна знаеше винаги — без да я погледне — дали бе сторила или не някоя глупост. Но след като първите дни преминаха без всякакъв инцидент, Джудит се отдаде на насладата на спомена. Тя си припомни всички усмивки, всички целувки, всички движения и любовни думи, съхранявайки ти като скъпи съкровища, за да стопля и огрява с тях своите самотни часове, за да се утешава в мигове на съмнения и да пропъжда мрачните страхове, когато я обхванат.

След един месец се получи новината за голяма победа на роялистите при Раундуей Даун и лорд Уилям писа на жена си, че мирът е близък. Надеждите на Джудит достигнаха див оптимизъм въпреки изявленията на лейди Анна, която твърдеше строго, че ни Джон Мейнуоринг, ни някой друг от семейството му ще стъпи някога в Роуз Лоун.

Само да свърши веднъж войната, не е важно как, те ще намерят решение на проблемите си — Джон бе заявил това.

И тогава разбра, че е бременна.

От известно време усещаше странни признаци, но си мислеше, че е леко неразположение, и изведнъж разбра. Сътресението я накара да пази леглото в продължение на няколко дни. Не можеше да се храни, ставаше все по-бледна и по-слаба. Когато майка й влизаше в стаята, където лежеше, тя я следеше с болезнен страх, плашейки се от най-беглия й поглед, от всяка нейна дума, уверена, че подозира нещо, че долавя някакво прозрение в гласа й. Не дръзваше да си помисли за това, което би се случило, ако истината бъде открита един ден. Защото гневът и предубеждението на нейния баща биха били толкова силни, че той навярно ще намери Джон, за да го убие. Ето защо, преди още нейната бременност да стане видима, трябваше да замине, да отиде при Джон — независимо къде се намираше той! Тя не можеше да роди незаконно дете; това щеше да бъде за семейството й петно, което нищо не би могло да заличи.

Лорд Уилям се върна през септември, тържествуващ и преизпълнен с истории за успехите на роялистите.

— Те не ще бъдат в състояние да ни се противопоставят още месец — потвърди той.

Джудит, която не бе получила никаква вест от Джон слушаше жадно баща си, надявайки се, че той ще произнесе поне името му или ще намекне, че нейният любим е жив и здрав. Но лорд Уилям не каза нищо в присъствие на дъщеря си; и майка й запази същото мълчание.

Държаха се така, сякаш Джон Мейнуоринг никога на е съществувал.

И изведнъж вестта, че са й избрали съпруг.

Едмънд Мортимър, Редклифски граф. Джудит го бе срещнала преди година и половина, когато бе дошъл в Роуз Лоун. Беше тридесет и пет годишен, вдовец отскоро и баща на едно момченце. Всичко, каквото тя можеше да си спомни за него, бе, че не й беше симпатичен. Той нямаше повече от метър и шестдесет и нещо, с деликатна структура и много едра за тесните му рамене глава, както и крехко тяло. Чертите му бяха аристократически: тесен нос, стиснати устни и макар очите му да бяха твърди и студени, те издаваха строга и култивирана интелигентност. Това съвсем не бяха качества, които можеха да се препоръчат пред едно младо седемнадесетгодишно момиче, чието сърце бе изпълнено от красив млад човек, храбър и мъжествен. При това имаше нещо у графа — тя не знаеше какво точно, — което й вдъхваше отвращение. Тя не би го взела за мъж, дори и да не бе срещнала никога Джон Мейнуоринг.

— Не искам да се омъжа — каза тя, изненадана от собствената си смелост.

Баща й я погледна втренчено и очите му почнаха да горят опасно. Но щом той отвори уста да говори, лейди Анна заповяда на дъщеря си да излезе от стаята, като прибави, че ще й говори сетне. Сърдитото упорство на Джудит изненада и раздразни родителите й. Но те не се отказваха от своите проекти за женитба, без да питат дъщеря си, убедени, че колкото по-скоро бъде омъжена и не мисли вече за Джон Мейнуоринг, толкова по-добре ще бъде за всички.

Булчинската й рокля, ушита преди година и половина за сватбата й с Джон, бе извадена от сандъка, изчеткана и окачена в стаята й. Тя бе от плътен бял сатен, цялата бродирана с перли. Голямата яка и ръкавите бяха от кремава дантела, полата цепната, подгъната на гърба върху светла долна фуста от блестяща сребърна коприна. Изработена на ръка във Франция, това бе красива и много скъпа рокля, която тя обичаше в началото. Сега не можеше дори да се реши да я изпробва, заявявайки твърде разпалено на своята бавачка, че би й послужила по-скоро за погребална плащеница.

Наскоро и графът пристигна, но Джудит, макар да й бяха препоръчали на няколко пъти да му засвидетелства почит и обич, отказа упорито да стори това. Тя го избягваше, доколкото й бе възможно, говореше му студено и прекарваше часове в стаята си, плачейки. Четвъртият месец от бременността й бе изминал и тя живееше с постоянния страх да бъде открита, въпреки че широките поли й позволяваха да се укрива още няколко седмици. Грижите и тревогата я бяха стопили; тя подскачаше нервно при всеки ненадеен шум, беше мълчалива, мрачна и раздразнителна.

— Какво ли ще ми се случи? — питаше се тя, гледайки през прозореца, с неистова надежда, молейки се богу да й помогне да зърне Джон или някакъв негов пратеник на кон, идващ откъм планината, за да й се притече на помощ. Ала никой не идваше. От месец юни насам тя беше без новини от него. Не знаеше дори дали бе жив или не.

Въздъхна с облекчение: петнадесет дни преди определената за сватбата й дата дойде неочакваната вест, че парламентаристите са атакували едно голямо имение на двадесет мили югозападно и че графът е заминал на кон заедно с баща й.

Роуз Лоун се намираше на границата, която отделяше роялистката територия от тая, завладяна от парламентаристите, и новината за една тъй близка атака имаше твърде голямо значение. Още от началото на войната къщата бе подготвена за евентуални изненади. Според наставленията на мъжа си лейди Анна започна да се приготвя за обсадата. Не беше рядко впрочем да се видят няколко жени и старци да задържат въоръжени войници в течение на седмици и дори месеци. Всички, които познаваха лейди Анна, не се съмняваха, че ако Роуз Лоун бъде обсаден, тя ще се държи, докато последното й дете и куче умрат от глад.

На следната нощ един часови даде внезапно тревога. Жените почнаха да реват от ужас, мислейки, че е настъпил часът — децата крещяха, кучетата лаеха, неизвестно откъде се чу изстрел от карабина. Скачайки от леглото, Джудит надяна къщната си роба и се затича да търси майка си. Намери я долу да разговаря с чифликчията и щом се появи, лейди Анна й подаде запечатано писмо. Джудит нададе лек вик, пребледня, но въпреки студения и обвиняващ поглед на майка си не можа да скрие чувството си на гореща благодарност. Сигурно бе от Джон. Докато разтвори плика и почна да чете, лейди Анна изпроводи чифликчията.

След няколко дни ще атакуваме Роуз Лоун. Невъзможно ми е да попреча на атаката, но мога да ви поставя, вас и вашата майка, на сигурно място. Не носете нищо, което може да ви пречи при пътуването, и чакайте при устието на реката, под къщата, утре вечер на смрачаване. Не ще мога да ви видя, но имам един верен слуга и наредих да ви настанят до момента, когато ще мога да дойда при вас.

Джудит вдигна очи, срещна погледа на майка си и бавно, сякаш бе принудена да стори това, й подаде писмото. Лейди Анна хвърли бърз поглед върху него, прекоси стаята и го хвърли в огъня. Сетне се обърна към дъщеря си.

— Е? — каза тя най-подир.

Джудит импулсивно се затича към нея.

— О, мадам, трябва да заминем! Рискуваме да бъдем убити, ако останем тук. Той ще ни заведе на сигурно място.

— Нямам намерение да напускам моя дом в такъв момент. И не ще приема, разбира се, покровителството на един неприятел.

Очите й разглеждаха студено Джудит. Тя стоеше горда, невъзмутима, посвоему жестока.

— Избирайте, Джудит, но постъпете внимателно. Защото, ако заминете, ще кажа на баща ви, че сте била пленена. Не ще ви видим никога вече.

За миг Джудит изпита желание да признае истината на майка си. Ако би могла да й обясни всичко, да я накара да разбере колко се обичаха с Джон — че е невъзможно да се сподави тази любов поради едничката причина, че Англия е във война. Ала четейки в очите на лейди Анна, тя си даде сметка, че нейната майка никога не би я разбрала, а щеше да я намрази и да я осъди. Оставаше да реши сама, без възможност за обяснение.

С една рокля и с няколко скъпоценности тя напусна Роуз Лоун. Цялата нощ пътува придружена от прислужника и на следния ден сутринта пристигна в един чифлик в Есекс, в територията, заета от парламентаристите. Тя бе представена на Сара и Матю Гудгрум под името Джудит Сейнт-Клер, жена на Джон Сейнт-Клер, напуснала дома си поради разпра между нейното семейство и това на съпруга й. Сара знаеше, че бе жена от добро общество, без обаче да познава нейното положение, и Джудит, подчинявайки се на наставленията на Джон, не й каза нито дума повече. Когато свърши войната и Джон се прибере при нея, тогава ще обяснят всичко. Междувременно Сара я представи в селото като своя сестра, дошла да живее при нея, тъй като войските водеха бой близо до чифлика на нейния мъж.

У Сара имаше нещо уверено, великодушно и трепетно, което вдъхваше у Джудит чувство на сигурност и й връщаше оптимизма. Те станаха големи приятелки и Джудит се почувства по-щастлива, каквато не бе се чувствала отдавна.

Всеки път щом можеше, Джон й се обаждаше с уверение, че ще дойде при нея, когато това бъде възможно. Веднъж й съобщи кратко, че Роуз Лоун се държи още. Ала нейният дом, родителите й, граф Редклиф изглеждаха сега почти недействителни за Джудит. Животът й бе изцяло погълнат от чифлика, от новите й приятели, от малкото село Меригрийн, от нейните мисли и мечти за Джон и особено от малкото същество, което носеше в утробата си. Освободена от грижите и страховете си, сега, когато я смятаха — и както сама си вярваше, — че вече е уважавана и омъжена жена, тя се разхубавяваше все повече и се чувстваше все по-щастлива. Бременността й отиваше. Очакваше с нетърпение деня, когато ще подари своя пръв син на Джон — никога не й минаваше през ума, че детето може да излезе момиче.

Тя беше почнала да се движи неспокойно, смътно усещаше мъчителни свивания в мускулите на ръцете и на краката си. Погледът й беше мътен, сякаш гледаше с отворени очи през вода. Без да си дава сметка за времето, което беше протекло, Сара още действаше, разтриваше корема й със своите здрави и опитни ръце, а лицето й бе опънато и влажно от пот.

Трябва да й кажа да спре — помисли си Джудит полудремеща. — Изглежда тъй уморена.

Тя долови хленча на бебето и си спомни, че е момиче.

— Никога не съм мислила за нейното име! Как да я нарека? Джудит — или Анна — или Сара, може би…

Сетне добави:

— Сара мисля, че ще я нарека Амбър… заради цвета, който имат очите на нейния баща.

Тя разбра от суетнята и шума, че в стаята има и други жени; някой се наведе, за да й постави топла кърпа върху челото и да махне другата, която беше изстинала. Върху нея бяха натрупани завивки, но лицето й беше все така студено и мокро и тя чувстваше пръстите си овлажнели. Ушите й бръмчаха; отново я обхвана шемет, който я поваляше и отнасяше нагоре и надалече, докато престана да вижда и потъва в мъгла с едва доловим шепот.

Сетне, докато правеше леки движения, опитвайки се да смекчи гърчовете, които свиваха постоянно нозете й, Сара закри внезапно лицето си с ръце и започна да хълца. Без никакво колебание друга жена се надвеси над нея и продължи работата, мачкайки и разтривайки я здраво.

— Сара! Моля ви, Сара!… — пошепна Джудит, пълна със състрадание към нея.

Много бавно, правейки голямо усилие, тя измъкна ръка изпод покривките и я протегна към приятелката си. Тогава забеляза, че дланта и пръстите й бяха червени от влажна кръв. Тя я съзерцава един миг унесено, сетне внезапно схвана отгде идеше това странно усещане на благоразположение като от топла вана. Очите й се разшириха от ужас, тя нададе остър вик на гореща молба и негодувание.

— Сара!

Сара коленичи с лице, свито от скръб.

— Сара, Сара! Помогнете ми. Не искам да умра.

Другите жени хълцаха, но Сара, съвземайки се, започна да се усмихва.

— Нищо, Джудит! Не бива да се страхуваш. Малко кръв — не е нищо!

Ала след миг чертите й се сгърчиха от жестока болка и тя избухна в сълзи, неспособна да се владее повече.

В продължение на няколко секунди Джудит наблюдава сведената глава и разтърсваните от хълцания плещи; едно диво, гневно, безпомощно негодувание я изпълваше и ужасяваше.

Невъзможно е да умра! — рече си тя. — Не мога! Не искам да умра! Искам да живея!

После бавно почна да губи почва, носейки се към топлия и приятен свят, който не познаваше страх от смъртта, гдето Джон и тя ще се намерят отново. Не виждаше; очите й се затваряха — бръмченето на ушите й заглушаваше всеки друг звук. Не се съпротивляваше; беше се отпуснала, изпълнена с непосилна умора, и посрещаше с облекчение обещанието за успокоение. Сетне изведнъж долови отново, силни и ясни, крясъците на дъщеря си. Те се повтаряха, но отслабваха малко по малко, чезнеха, докато най-сетне заглъхнаха.

Опита се да говори още на Сара, да вика за помощ — да иска:

— Сара! Сара!… Не ме оставяйте да умра!…

Но не чуваше думите си и не знаеше дори дали нейните устни ги сричаха.

Бележки

[1] Една от четирите английски институции, имащи изключителната привилегия да подготвят влизането в ордените. ↑

[2] Привърженици на парламента, противници на Чарлс I. 

https://chitanka.info/text/20743-vechnata-ambyr#textstart

ПП: Ако имате време за четене, може да прочетете този интересен любовен роман...





Тагове:   роман,   любовен,   Амбър,   вечната,   уинзор,


Гласувай:
14



Следващ постинг
Предишен постинг

1. mt46 - https://chitanka.info/text/20743-vechnata-ambyr/2#textstart
23.12.2021 20:48
Първа част
I
Меригрийн не бе се променило през тия шестнадесет години. То се бе преобразило съвсем малко и през последните две столетия.

Църквата „Света Катерина“ се издигаше откъм северния край на пътя, а надолу, от двете страни, се редяха къщи: дървени домове с издадени горни етажи и покрити с изтравниче или слама, постепенно потъмняла и добила хубав смарагденозелен цвят. Малки прозорчета, обвити в орлови нокти и бръшлян, гледаха като очи навън. Гъсти, неподрязани плетища отделяха къщите от пътя, докато тук-там се издигаха малки дървени врати, над които се виеха пълзящи рози. Над плетищата се виждаха множество цъфнали цветя, люляци, делфини, пурпурни и бели ружи, стигащи чак до покривите; ябълкови, сливови, черешови дървета в пълен цъфтеж.

От другата страна на църквата се простираше общинската поляна, гдето в празнични дни момчетата играеха футбол, устройваха различни състезания и цялото село се стичаше, за да танцува.

В селото имаше странноприемница, изградена от трошливи червени тухли, чиято дървена скеля от сребристосив дъб личеше ясно; огромна табела с нарисуван безформен златен лъв висеше над пътя. Наблизо се намираше жилището на ковача заедно с работилницата му, а така също домовете и магазините на аптекаря, дърводелеца и другите търговци. В останалите къщи обитаваха земеделци, които обработваха своите малки имоти и работеха едновременно в големите околии чифлици. Близо до Меригрийн нямаше нито чифлик, нито богато имение и икономически селото съществуваше благодарение на тия дребни заможни земеделски стопани.

Денят беше спокоен и топъл, небето синьо, с провлечени по него бели облаци, които изглеждаха като нарисувани с четка върху някой неизсъхнал акварел; пролетната влага изпълваше въздуха с хубавия мирис на мокра пръст. Пилета, гъски и малки врабченца шареха по пътя. Пред една от оградите малко момиченце държеше в ръцете си опитомено зайче.

Почти не се виждаха хора, тъй като беше късно следобед и всеки се занимаваше с работата си; единствени скитници бяха кучетата, една или две забавляващи се котки и най-малките деца, на които не можеше да се повери още някаква полезна работа. Една жена с кошница под ръка прекоси пътя и се спря за няколко секунди да поприказва с друга, която приповдигна долния отвор на един прозорец, обкръжен от клематисти и пълзящи рози. Около кръста на селото, останал по чудо незасегнат от Кромуеловите войници, стояха осем-десет млади момичета от околните дървени къщици; пазеха добитъка в общинските пасбища — да не се загубят или да не бъде открадната някоя коза, крава или овен.

Най-младите играеха една игра: „На колко мили е оттук Вавилон?“ — докато трите по-възрастни разговаряха оживено, изпълнени с възмущение и гняв. С ръце на кръста те гледаха оттатък мерата двамата младежи, с палци, затъкнати в джобовете на панталоните, пристъпващи несръчно и олюляващи се ту на единия, ту на другия си крак, водейки твърде оживен разговор с някого, който, изглежда, бе причината за тяхното смущение и неувереност. Двамата млади люде бяха заели такова положение, че затуляха своя събеседник.

— Тази Амбър Сейнт-Клер! — измърмори най-възрастното от момичетата, като отметна гневно назад дългите си руси коси. — Появи ли се мъж наоколо, бъдете уверени, че ще видите и нея да се върти! Аз мисля, че ги помирисва отдалеч!

— Още преди година е трябвало да я омъжат и задомят, казва майка ми!

По-младото момиче се усмихна дяволито и рече напевно:

— О, възможно е да не е омъжена още, но вече е била…

— Шшт!… — прекъсна я първата, като посочи с глава към по-младите.

— Няма значение! — настоя другата, като сниши гласа си до шепот: — Моят брат каза, че Боб Стерлинг му разказал, че на третата неделя от Велики пости си поиграл добре с нея!

Ала Лизбет, която бе подхванала разказа, щракна презрително с пръсти:

— Глупости, Гертрудо! Джек Кларк разказа същата история преди шест месеца, но тя не е по-едра днес, отколкото тогава!

Гертруда имаше готов отговор:

— Но искате ли да знаете защо, Лизбет Мортън? Защото тя е способна да плюе три пъти в устата на жабата… ето защо! Меги Литъл Джон я е видяла да върши това!

— Бре! Майка ми казва, че никой не може да плюе три пъти в устата на жаба!

Спорът прекъсна внезапно, защото неочаквано сред тихата малка долина се разнесе шум от галопиращи копита и на завоя на пътя, над църквата „Света Катерина“, се появи група конници, препускащи по тясната улица към тях. Едно шестгодишно момиченце изпищя от страх и се втурна да се скрие зад полите на Лизбет.

— Това е старият Нол! Връща се от страната на дявола, за да ни отнесе!

Дори мъртъв, Оливър Кромуел продължаваше да буди страх у непослушните деца.

Конниците дръпнаха юздите на конете си, които спряха пъргави и нервни на десет крачки от купчината млади момичета, чиято първоначална уплаха и страх отстъпи пред откровеното любопитство и възторг. Всичките бяха може би четиринадесет души, но половината от тях — слуги или водачи, защото носеха съвсем обикновени граждански дрехи и стояха на дискретно разстояние от другите шестима, очевидно джентълмени.

Те носеха коси до раменете според модата на кавалерията тогава, а облеклото им беше блестящо — костюмите от черно и тъмночервено кадифе, зелен сатен с големи бели ленени яки и бели ленени ризи. Носеха широкополи шапки, окичени с огромни извити пера, а върху плещите им висяха дълги пелерини. Бяха обути с високи кожени ботуши, със сребърни шпори и всеки един от тях носеше отстрани препасана шпага. По всичко личеше, че бяха изминали значително разстояние, защото дрехите им бяха напрашени, а по лицата им имаше следи от пот и прах. Ала в очите на младите момичета изглеждаха страшно величествени.

Един от мъжете свали шапка и се обърна към Лизбет, навярно защото тя беше най-красивата.

— Ваш покорен слуга, мадам — каза той с весела безгрижност в очите и в гласа, ала под погледа, който я разглеждаше бавно от глава до пети, Лизбет поруменя цяла и загуби дъх. — Търсим място да обядваме. Има ли тук някоя добра кръчма?

Онемяла за миг, Лизбет го гледаше втренчено, докато той продължаваше да й се усмихва отпуснал спокойно ръце върху седлото си. Облеклото му беше от черно кадифе с къс жакет и с широки бричове, обточени със сърма и стигащи до коленете. Беше с тъмна коса, сиво-зелени очи, а малките черни мустачки очертаваха горната му устна. Явно беше красавец — но не с това правеше най-силно впечатление. Защото лицето му имаше изражение на неумолима твърдост и сила, която го издаваше, въпреки безспорната му артистичност като авантюрист, комарджия и човек, за когото няма ни закон, ни спирачка.

Лизбет преглътна и направи малък реверанс.

— Ще ви хареса „Трите чаши“ в Хийтстоун, милорд.

Тя не се осмеляваше да препоръча своето бедно малко селце на тия великолепни чужденци.

— На какво разстояние отстои Хийтстоун?

— По дяволите, Хийтстоун! — извика един от мъжете. — Лоша ли е вашата тук? Бих се строполил от тая кранта, ако измина още една миля път, без да ям!

Това бе красив рус мъж с червено лице, който въпреки недоволния си вид беше весел и добродушен. Докато говореше, останалите почнаха да се смеят, а един от тях се наведе към него и го тупна по рамото.

— Господи! Каква банда гладници сме! Алмсбъри не е турил залък хляб в уста, откакто изяде тая сутрин овнешката плешка!

Всички избухнаха в смях, тъй като апетитът на Алмсбъри бе очевидно за тях постоянна тема за шеги. Младите момичета също се изсмяха вече по-свободни, а шестгодишното момиченце, което ги бе взело за пуритански привидения, се осмели да излезе иззад роклята на Лизбет и да се приближи с няколко крачки. Нещо се случи в тоя миг и внезапно промени отношенията между мъжете и момичетата.

— Нашата кръчма не е лоша, милорд! — обади се нисък женски глас и младото момиче с двамата селски младежи се затича към тях през ливадата.

Другите момичета настръхнаха като котки, но мъжете погледнаха с изненада.

— Стопанката там приготвя най-хубавата бира в целия Есекс.

Тя направи лек реверанс на Алмсбъри, сетне погледът й срещна тоя на кавалера, заприказвал пръв и който я наблюдаваше с едно съвсем ново изражение на лицето с размисъл, възторг и живост. За миг времето бе спряло, своя ход въпреки желанието си.

Амбър Сейнт-Клер вдигна ръце и посочи в улицата голямата фирма с изтъркания позлатен лъв, проблясващ слабо, щом лъчите на залязващото слънце го огреят.

— Близо до ковачницата, милорд.

Косите й, с цвета на пчелен мед, падаха на гъсти кичури под раменете й. Когато вдигна очите си, проблесна светъл кехлибар и леко се скри в ъглите. Веждите й бяха черни, миглите също гъсти и черни. Някаква топла пищност избуяваше от цялата й същност и будеше веднага у мъжете сладостни предчувствия — нещо, с което я бе надарила природата и за което тя имаше ясно съзнание. Другите момичета я ненавиждаха повече за това, отколкото за красотата й.

Бе облечена приблизително като тях, с груба вълнена пола върху зелена долна фуста, с бяла блуза, жълта престилка и тясно пристегнато черно елече, с красиви черни обувки на голи нозе. И все пак не приличаше на другите, тъй както едно полско цвете не прилича на цвете от цветарника или едно врабче на един златист фазан.

Алмсбъри се наведе напред, като кръстоса ръце върху предната част на седлото си.

— За бога — каза бавно той, — какво правите вие тук, в тази загубена провинция?

Извръщайки очи от другия мъж, младото момиче го погледна, усмихна му се, показвайки белите си равни и красиво подредени зъби.

— Тук живея, милорд!

— Ей, богу! Виждам това. Но, дявол го взел, как сте дошли тук? Коя сте? Незаконно дете на някой благородник, оставена при дойка селянка преди петнадесет години?

Това го чуваше доста често, но се раздразни и смръщи вежди.

— Не, сър! Дете съм на своя баща, каквото сте и вие, дори нещо повече.

Цялата дружина, включително и Алмсбъри, се изсмя от все сърце на това и той й се усмихна.

— Не се обиждайте, мила! Господи! Исках просто да кажа, че нямате вид на селско момиче.

Тя се усмихна набързо, сякаш за да се извини заради проявеното лошо настроение, но погледът й мина веднага върху другия мъж. Последният още я наблюдаваше по начин, който я сгряваше и възбуждаше. Ездачите обърнаха конете си и когато неговият отскокна, той й се усмихна и кимна. Алмсбъри повдигна шапката си в знак на благодарност и те заизкачваха пътя по посока на механата. Младите момичета останаха за миг мълчаливи, гледайки ги, като слизаха от конете си и влизаха в заведението, докато синовете на кръчмаря излязоха, за да са погрижат за конете.

Когато те се загубиха от очите им, Лизбет изплези веднага език към Амбър и я блъсна.

— Ето! — извика тя с тържествуващ глас, вресливо като коза. — Голяма чест беше това за вас, госпожице кокетке!

Амбър отвърна светкавично на блъскането, като я накара почти да загуби равновесие, и извика:

— Гледайте си плетивото, лоша бъбривке!

За момент те постояха втренчени една в друга, най-после Лизбет се обърна и пое през ливадата, където другите млади момичета събираха добитъка си, тичаха и викаха, надпреварваха се една друга, нетърпеливи да се завърнат за вечеря. Слънцето бе залязло и небето, огненочервено на хоризонта, се издигаше над тях нежносиньо. Тук-там се появяваше по някоя звезда; въздухът беше изпълнен с очарованието на здрача.

С още туптящо сърце Амбър се върна към мястото, където бе оставила кошницата в тревата. Двамата млади селяни бяха заминали. Прибра кошницата си и се запъти към кръчмата.

През живота си тя не бе срещала мъж като този кавалер. Облеклото, което носеше, гласът му, изразът на очите, всичко я караше да мисли, че бе надникнала в някакъв друг свят, и тя желаеше страстно да го види пак, макар и само за миг. Всичко останало, нейната среда в Меригрийн, чифликът на чичо Мат, младежите, които познаваше, всичко й се струваше сега непоносимо тягостно, дори достойно за презрение.

От разговорите със селския обущар тя бе разбрала, че тия люде ще да са благородници. Но какво търсеха тук, в Меригрийн? Амбър не можеше да си представи. Защото през последните години кавалерите се бяха изпокрили кой где свърне и както може или бяха последвали примера на кралския син, сега Чарлс II, в изгнание.

Обущарят, който се бе сражавал в гражданските войни на страната на Негово величество, й бе разказал много неща за това, как е видял Чарлс I в Оксфорд и бил толкова близо до него, че можел почти да го докосне, за красотата и веселостта на роялистките дами, за храбростта на мъжете — това бе живот, пълен с живописност, духовитост, романтика. Но тя не бе видяла нищо, защото всичко се бе свършило, докато тя бе още дете! Бе изчезнало завинаги в утринта, когато Негово величество бе обезглавен в двора на собствения си дворец. Нещо от тая атмосфера бе почувствала Амбър у странника с черните коси — не у другите. Имаше и нещо повече, нещо силно лично.

Като стигна до хана, тя не влезе през предната врата, а заобиколи отзад, гдето едно момиченце седеше на прага и си играеше с кученце с лисичи уши. Минавайки край него, потупа го по главата. В кухнята госпожа Потърел се луташе възбудена и объркана. Върху дъската за кълцане бе сложено сурово парче говеждо месо, което дъщерите й пълнеха с навлажнена смес от хляб и лук и миризливи треви. Едно момиченце вадеше вода от кладенеца в ъгъла на кухнята, а кучето, въртящо ръжена от своята ниша над огнището, лаеше сърдито, защото друго едно малко момченце му пареше с въглен задните крака, за да се движи по-бързо, та месото да се опече еднакво от всички страни.

Амбър привлече вниманието на госпожа Потърел, която тичаше от единия край на стаята до другия с пълна престилка яйца.

— Ето ви сладкиша с холандска есенция, който леля Сара ви праща, госпожа Потърел!

Това не бе истина, защото леля Сара го бе изпратила за жената на ковача, но Амбър си каза, че ще бъде по-добре да го даде тук.

— О! Крайно благодаря, мила. О! Никога не съм изпадала в подобно положение. Шест благородници едновременно у мен. Господи! Какво да правя?

Докато говореше, бе започнала да чупи яйцата в една дълбока чиния.

В тоя миг петнадесетгодишната Мег се показа откъм отвора за избата натоварена със зелени прашни бутилки. Амбър се затече към нея.

— Чакай, Мег! Позволете ми да ви помогна.

Тя взе пет бутилки и влезе в съседната стая, като блъсна вратата с коляно. Очите й бяха наведени, тъй като цялото й внимание беше съсредоточено върху бутилките. Мъжете стърчаха прави. Те бяха свалили пелерините си, но бяха с шапки на главите си. Алмсбъри я съгледа още щом влезе, и се насочи към нея усмихнат.

— Е! Миличко… позволете да ви помогна. И тук значи се играе старата игра?

— Каква игра, милорд?

Той взе от ръцете й три бутилки и тя сложи останалите върху масата, сетне го погледна и му се усмихна. Но Амбър потърси с очи другия мъж, до прозореца, играещ на зарове върху една маса. Беше гърбом и не се обърна към нея, но хвърли една монета, докато единият от другите двама изщракваха с пръсти след всяко сполучливо хвърляне. Изненадана и разочарована, защото тя очакваше той да я забележи веднага — или дори да я потърси, — тя се обърна към Алмсбъри.

— Това е най-старата игра на света — рече той. — Да държиш красива млада прислужница, за да привлича клиентите, докато те похарчат и последния си шилинг. Обзалагам се, че сте привлекли и разорили не един чифликчийски син!

Усмихвайки се, той взе една бутилка, отпуши я и я поднесе към устните си. Амбър му отвърна с усмивка, хитро и дяволито, като искаше другият да се обърне и я види.

— Не съм прислужница тук, сър. Донесох само един сладкиш на госпожа Потърел и помогнах на Мег да изнесе бутилките от избата.

Алмсбъри преполови бутилката на няколко глътки.

— За бога! — извика той доволен. — Е, добре! Тогава коя сте? Как се казвате?

— Амбър Сейнт-Клер, сър.

— Амбър? Никога селска жена не би помислила за подобно име!

Тя започна да се смее и хвърли скришом поглед към другия край на стаята, но той продължаваше да бъде погълнат от играта на зарове.

— Същото казва и моят чичо Мат. Той казва, че моето име би трябвало да бъде Мери или Анна, или Елизабет.

Алмсбъри отпи още няколко глътки от бутилката и избърса устата си с опакото на ръката.

— Вашият чичо е лишен от въображение! — Докато тя гледаше отново към играчите, той отметна глава назад и се засмя. — Значи при него искате да отидете? Добре! Елате!

И като я хвана за китката, прекоси стаята заедно с нея.

— Карлтън — каза той, щом стигнаха до тримата играчи, — ето едно младо момиче, което мечтае да си легне с вас!

Карлтън се обърна, погледна шеговито Алмсбъри и се усмихна на Амбър. Тя не чу какво си казаха и продължаваше да го гледа с големите си светнали очи. Момичето не бе по-високо от метър и шестдесет, така че дори мъж със среден ръст изглеждаше внушителен при нея. Но Карлтън стърчеше най-малко с тридесет сантиметра над нея.

Момичето долови само част от думите, с които Алмсбъри го представи.

— Един мъж, към когото изпитвам най-висока почит, макар това копеле да ми отнема всички красиви девойки, на които спирам поглед. Брус, лорд Карлтън.

Амбър направи реверанс и той я поздрави с поклон, като свали шапка с такъв широк и почтителен жест, сякаш се намираше пред някоя кралска принцеса.

— Всички тук — продължи той — се връщаме с краля.

— С краля? Завръща ли се кралят?

— Връща се… скоро — каза Карлтън.

При тази чудна новина Амбър изгуби всяко стеснение. Защото, ако Гудгрумовци хранеха някога симпатии към парламентаристите, те бяха почнали малко по-малко, както всички в страната, да съжаляват за монархията и за стария начин на живот. От убийството на краля насам неговите поданици бяха почнали да го обичат, както никога приживе не са го обичали, и бяха пренесли тази своя обич върху неговия наследник.

— Господи — въздъхна тя. Това бе толкова голямо събитие — да се възприеме веднага, и то при такива смущаващи обстоятелства!

Лорд Карлтън взе една от бутилките, които Мег бе сложила върху масата, избърса праха от шийката на шишето с ръка, отпуши я и почна да пие. Амбър продължаваше да го гледа втренчено, обзета от чувство на страхопочитание и възхищение.

— Заминаваме за Лондон — рече той. — Но един от нашите коне се нуждае от подковаване. Как е този хан? Може ли да се пренощува тук? Не рискуваме ли да бъдем обрани от ханджията? Няма ли дървеници, въшки?

Говорейки, той наблюдаваше лицето й и поради някаква причина, която тя не разбираше, в очите му се четеше закачливост.

— Да ви ограби? — извика Амбър възмутена. — Господин Потърел не е ограбвал никого никога! Това е един превъзходен хан — заяви тя с най-убедителна лоялност. — Оня в Хийтстоун не струва нищо в сравнение с тоя!

Двамата мъже се засмяха.

— Добре! — каза Алмсбъри. — Нека ханджията ни открадне обувките, нека да има въшки, едри като мартенски врани в необработено поле, все пак това е английски хан, за бога! Добър!

Той я поздрави с почтителен поклон: „Ваш слуга, мадам“, и отиде да потърси друга бутилка, като ги остави сами.

Амбър чувстваше как цялото й същество се разтапя. Тя го наблюдаваше неподвижна, проклинайки се за вцепенението, което парализираше езика й. Защото тя — която намираше всякога подходяща дума по адрес на всеки мъж независимо от неговата възраст и положение — сега не знаеше какво да каже. И то в момент, когато искаше отчаяно да му направи впечатление, да сподели с него възбудата и възхищението, които изпитва. Накрая каза единственото нещо, което й хрумна:

— Утре е майският панаир в Хийтстоун.

— Наистина?

Очите му се сведоха към младите, сочни и заострени гърди на девойката. Тя бе от тия жени, дето съзряват рано и бързо загубват юношеското у себе си.

Амбър усети, че кръвта й започва да нахлува към шията и лицето.

— Това е най-хубавият панаир в целия Есекс — побърза да го увери тя. — На него се стичат селяни, които пътуват по десет мили.

Очите им се срещнаха отново, той се усмихна, повдигайки вежди, силно заинтригуван от тоя величествен местен събор, сетне доизпи виното. Тя усети острия му дъх, лъхна я мъжка пот от дрехите му и мирис на кожа от ботушите му. Тази смесица от миризми я доведе до опиянение, до замайване и тя почувства горещото желание на своята плът. Дръзко подметнатите думи от Алмсбъри не съдържаха нищо преувеличено.

Сега той погледна навън през прозореца.

Смрачаваше се.

— Ще трябва да си вървите. — И той тръгна към вратата, за да я отвори.

Нощта бе настъпила бързо, многобройни звезди се бяха показали. Луната беше бледа и прозрачна. Подухваше свеж ветрец. Те бяха сами навън, сред шума от разговорите и смеховете, които се носеха откъм кръчмата; в притихналото поле се чуваше щурец и далечна жаба, бръмчене на комари. Тя го погледна. Бялото й лице блестеше като лунно цвете.

— Ще дойдете ли на панаира, милорд?

Тя се страхуваше, че не ще го види вече, и тази мисъл беше непоносима.

— Може би, стига да имам време — каза той.

— О, моля ви! Панаирът е на големия път, оттам ще минете. Ще се спрете, нали?

Гласът и очите й умоляваха — печални и заставящи.

— Колко сте красива! — каза нежно той и за пръв път, изражението му стана напълно сериозно.

Постояха още миг един срещу друг, сетне Амбър неволно се наведе към него, притваряйки очи. Той я хвана през кръста, притегли я към себе си и тя усети силните мускули на нозете му. Отметна глава назад и отвори уста за неговата целувка. Той я освободи от прегръдката си след доста продължителен момент, който й се стори много кратък. Тя се почувства почти измамена. Отваряйки наново очи, Амбър забеляза, че той я гледаше леко изненадан. Дали причината за това бе тя или той, Амбър не знаеше. Светът й изглеждаше експлодирал. Тя се чувстваше съвсем замаяна, като че бе получила силен удар, който я бе омаломощил.

— Трябва да си вървите сега, скъпа моя — каза той най-сетне. — Родителите ви ще се безпокоят, задето сте останали толкова до късно навън.

Дръзки, необуздани слова напираха на устните й.

„Все едно ми е, да, все едно дали ще се върна или не вкъщи. Мисля само за вас. О! Позволете ми да остана тук и да тръгна с вас, утре…“

Но нещо я възпря да ги произнесе. Може би образът — твърде силно запечатан в ума й — на леля Сара, смръщила вежди, смутена, разтревожена, и строгото, открито и укорително лице на чичо Мат. По-добре е да не се показва толкова дръзка, защото това би било причина той да я намрази. Леля Сара й казваше често, че мъжете не обичат безсрамните жени.

— Не живея далеч — каза тя. — Само на четвърт миля от долния край на пътя през полето.

Тя се надяваше, че ще й предложи да я придружи, но той не направи нищо подобно; след като почака още няколко секунди, тя се поклони:

— Ще ви чакам утре, милорд!

— Ще дойда, може би. Лека нощ!

Той се поклони и свали шапката си почтително, с усмивка, придружена с един поглед, който я разсъблече от глава до пети, сетне се прибра в кръчмата. Амбър почака още миг като някое загубено дете, след това изведнъж се завъртя и се затича, макар че спря веднъж, за да погледне назад, но той си беше отишъл.

Продължи да тича нагоре по тесния път и покрай църквата. Ускори крачка, прекосявайки гробищата, където беше погребана майка й, и сви надясно по една очертана с дървета пътечка, която водеше през полето за чифлика Гудгрум. Обикновено се страхуваше да остава самичка навън нощем, но сега не се боеше ни от сенки, ни от вещици, ни от призраци. Умът й бе зает с други мисли.

Никога не бе виждала мъж, който да прилича на него, нито бе помисляла, че може да има такъв мъж. Той въплъщаваше в нейните очи всички най-красиви и най-храбри благородници, които обущарят й бе описал и които тя бе украсила още повече в своите мечти. Боб Стерлинг и Джек Кларк, какви дебелаци!

Чудеше се дали той мислеше за нея сега. Бе убедена в това. Никой мъж не можеше да прегръща така една жена и да я забрави веднага след това. Тази целувка — казваше си тя, — ако не друго, ще го докара утре на панаира, ще го доведе там въпреки желанието му може би. Тя се поздрави за това, че много добре разбира мъжете и тяхната природа.

Нощният вятър беше тъй хладен, като че идеше откъм ледено поле, ливадите бяха осеяни с червена детелина и бели камбанки. Амбър влезе в чифлика откъм задната врата. Премина вадата по мост, направен от две дъски, прекоси зеленчуковата градина покрай многобройните пристройки — хамбари, конюшни, обори, — всичките варосани, с покриви, покрити с мъх и жълти лишеи. Сетне, завивайки край локвата на патиците, влезе в двора.

Къщата беше двуетажна постройка с декоративно издълбани дъбови скели, чиито стени от червени тухли бяха покрити с лози. Комините бяха обвити с бръшлян и една сводеста лозница, окичена с орлови нокти, окръжаваше вратата на кухнята, над която бе закована подкова — за пропъждане на вещиците. В двора, постлан с тухли, по продължение на стените Сара бе насадила цветя — бели и червени виолетки, ружи, достигащи до покрива, гъсталаци от миризлива лавандула, която слагаха между покривките на леглата. Няколко овощни дръвчета бяха разцъфнали и изпълваха въздуха с аромата си. Върху малка дървена скамейка бяха сложени два кошера, покрити със слама. Малък кафез, потънал в рози, беше окачен до вратата, а под кафеза немирно коте със зелени очи ближеше краката си.

Къщата излъчваше красота, спокойствие и внушаваше усещането за активен и полезен живот. Съществуваше повече от един век; пет поколения бяха живели под нейния покрив, оставяйки зад себе си атмосферата на просперитет — не на богатство, но на благосъстояние, топлота и комфорт. Една къща, създадена само за обич.

Преди да влезе, Амбър се спря, взе малкото котенце на ръце и го погали по меката козина, докато то предеше от удоволствие. Вечерята бе свършила и само Сара стоеше още в кухнята заедно с петнадесетгодишната Агнес. Сара тъкмо вадеше от фурната топли хлябове, а Агнес украсяваше един свещник.

Агнес говореше оживено с неприкрита злост:

— Няма нищо чудно в това, че приказват по неин адрес! Кълна ви се, майко, че изпитвам срам, загдето имам такава братовчедка.

Амбър я чу, но остана безразлична към думите й. Агнес бе говорила толкова пъти вече за нея. Тя влезе в стаята с радостен вик и се затече да прегърне леля си:

— Лельо Сара!

Сара обърна глава усмихната, но погледът й бе изпитателен и загрижен.

— Кръчмата е пълна с благородници. Негово величество се връща!

Смущението изчезна.

— Уверена ли сте в това, мило дете?

— Да! — каза гордо Амбър. — Те ми съобщиха новината.

Тя бе изпълнена със значимост поради новините, които носеше, както и поради насладата, която току-що бе изпитала. Мислеше си, че щом я погледнат, и ще забележат колко се бе променила за двата часа, откакто бе напуснала дома си.

Агнес изглеждаше открито подозрителна — и пренебрежителна, но Сара излезе тичешком, за да отиде при хамбара, където повечето от мъжете привършваха вечерната си работа. Амбър я последва. Щом като двете жени обадиха почти едновременно новината, веднага се разнесе общ радостен вик. Мъжете излязоха бързо от хамбарите и от оборите, жените се втурнаха вън от домовете си — в чифлика имаше няколко малки къщурки — и дори кучетата залаяха весело, сякаш и те вземаха участие в общата радост.

— Да живее Негово величество крал Чарлс II!

Миналата седмица на пазара Матю бе чул слухове за реставрация. Такива се бяха пръснали в страната още в началото на март, разнасяни от пътници, от пътуващи продавачи, от всички ония, които търгуваха с големия свят от южната област. Тъмбълдоун Дик, синът на протектора, бе изгонен от поста, който заемаше. Генерал Мънк бе дошъл от Шотландия, бе завзел Лондон и свикал свободен парламент. Изглеждаше, че ще избухне отново гражданска война между цивилното население и многобройната мобилизирана войска. Всички тия събития будеха едновременно умора и надежда — умора поради непрекъснатите смутове за възстановяване на монархията, която щеше да докара отново мир и сигурност. Всички въздишаха по старите обичаи. Завръщането на кавалерите не можеше да не означава, че и крал Чарлс се връщаше и че се откриваше един златен век — на щастие и мир.

Когато възбудата най-после почна да намалява и всеки се върна на работата си, Амбър се прибра вкъщи. Трябваше да станат рано на другия ден сутринта, за да отидат на панаира, а тя искаше да поспи дълго, за да изглежда възможно най-добре. Когато минаваше през млекарницата, за да влезе в кухнята, долови да произнасят тихо и настойчиво нейното име и спря. Том Андрюс бе застанал в тъмното и протегна ръка, за да я улови за китката.

Том беше двадесет и две годишен младеж, работеше при чичо й и бе влюбен в Амбър, която го обичаше тъкмо заради това, макар да знаеше, че той съвсем не бе партия за нея. Съзнаваше, че нейната майка й бе оставила зестра, която й позволяваше да се омъжи за най-богатия земеделец в областта. Но Амбър изпитваше наслада от обожанието на Том и го насърчаваше.

След като огледа добре, за да се увери, че нито леля Сара, нито чичо Мат можеха да я видят, тя влезе вътре. Малката стая, хладна и приятна, беше съвсем тъмна. Том я хвана грубо, прокара ръка около кръста й, а другата му веднага се плъзна под блузата й, докато сам търсеше устните й. Това очевидно не беше нищо ново нито за единия, нито за другия. И Амбър се остави да я прегърне и помилва за миг, сетне се отскубна изведнъж, като го блъсна силно.

— Наистина, Том Андрюс! Кой ви позволи да бъдете толкова дързък с мен?

За нея беше невероятно, че целувката на един прост мъж се различаваше толкова от тази на един лорд, но Том, докачен и разсърден, се опита да я хване наново.

— Какво има, Амбър? Какво сторих? Какво ви прихвана?

Разгневена, тя отскубна ръката си и излезе тичешком. Амбър чувстваше, че се е издигнала над подобни празни занимания с мъже като Том Андрюс; имаше само едно желание — да се прибере в стаята си и в леглото си, да мисли само за лорд Карлтън и да мечтае за утрешния ден.

В кухнята нямаше никой освен Сара, която се бе заловила да премете, преди да си легне. Бяха запалени три или четири свещи и рояк молци прелиташе над всеки пламък; само песента на щурците, подобна на звънче, нарушаваше нощната тишина. Мат влезе намръщен, без да пророни дума, отиде при бурето с бира, сложено на студено в ъгъла на стаята, напълни едно голямо гърне и го изпи на един дъх. Чичо Мат бе сериозен мъж, среден на ръст, работеше здраво, печелеше добре и обичаше семейството си. Беше съвестен и се боеше от бога; имаше ясно определени идеи върху доброто и злото, върху правдата и неправдата.

Сара го погледна.

— Какво има, Мат? По-зле ли е жребецът?

— Ще оживее, струва ми се. Но това момиче!

Навъсен, той се отправи към огромната камина, заобиколена отвсякъде с почернели съдини, с лъскав бакър, с тъй хубаво изтъркани и излъскани калаени прибори, че имаха вид на сребро. Сланина и пушено месо висяха на гредите в големи мрежи, както и едри връзки сушени треви.

— Кое? — попита Сара. — Амбър?

— Коя друга? Преди един час я зърнах да излиза от млекарницата и след това Том Андрюс я последва като пребито псе. Почти е подлудила това момче, не е годно за никаква работа вече. Но какво прави тя, питам те, в кръчмата с тая дружина от джентълмени?

Той повиши гласа си все по-възбуден.

Сара сложи метлата пред вратата, затвори я и бутна резето.

— Шшт! Мат! Има още хора в стаята. Не мисля, че е направила нещо лошо. Минала оттам и ги видяла, много естествено, че ще се спре.

— И че се е върнала вкъщи сама в тъмнината? Един час ли е нужен, за да научи, че кралят се връща? Казвам ти, Сара, трябва непременно да я оженим. Не искам да петни семейството ми. Чуваш ли ме?

— Да, Мат, чувам те.

Сара се приближи до люлката при камината, защото бебето шаваше и приплакваше. Тя го взе и му даде да суче и седна на скамейката с високата облегалка, като въздъхна слабо от умора.

— Само че тя не иска още да се жени.

— О — каза Мат саркастично, — тя не иска да се жени? Предполагам, че Джек Кларк или Боб Стерлинг не са достатъчно подходящи за нея, двамата най-хубави момци в Есекс!

Сара се усмихна слабо, гласът й бе мек и уморен.

— Най-сетне, Мат, Амбър е дама.

— Дама! Развратница е! От четири години насам ми причиняваш само неприятности — и бог ми е свидетел! До гуша ми дойде. Нейната майка може би е била дама, но тя е една…

— Мат, не говори така за детето на Джудит. Знам! Аз също се тревожа. Опитвам се да я предупредя, но не зная дали ме слуша. Агнес ми каза тая вечер. О, не вярвам, че това значи нещо! Тя е красива, момичетата са ревниви и измислят разни истории.

— Не съм толкова уверен в тази работа, Сара. Ти си склонна да виждаш хората по-добри, отколкото са, но те не заслужават винаги такова отношение. Боб Стерлинг я поиска отново днес и аз ти казвам, че ако тя не се омъжи скоро, дори Том Андрюс не ще я иска вече — със или без зестра!

— Но ако баща й се върне и я намери омъжена за земеделец? Мат! Ние грешим понякога, като не й казваме коя е тя в действителност…

— Какво друго да направим, Сара? Нейната майка е покойница. Баща й също, иначе бихме научили нещо за него, а нямаме никакви сведения и за другите Сейнт-Клеровци. Уверявам те, Сара, ще стори най-добре, ако се омъжи за някой земеделец. А колкото до това, да знае, че е по рождение…

Той направи неясно движение с ръка.

— Бог да ви пази! Съжалявам момъка, когото ще вземе. Защо да правим положението му още по-мъчително! Не, не я оправдавай, Сара. Ще бъде Джек Кларк или Боб Стерлинг — единият или другият — и колкото по-скоро, толкова по-добре!
цитирай
2. milady - ....a, който, не го е че, е пропуснал )
23.12.2021 21:08
аз го четох, кога бях на 30, някъде..
плюс това, имам, и съм чела и Двете Книги- продължение, един вид
"Арлет ".тази книга, сама, ме..намери...
а,ТАМ, вътре, аз, намерих "себе си!

затова, винаги казвам..аз имам..Живот ,като "на кино"..)
стана ми кефф, как си се сетил, марине..Благодаря..
Весели празници и за теб..да си здрав, бодър, и шастлив..
цитирай
3. mt46 - Споко и без лични нападки в моя блог!...
24.12.2021 12:03
11:43 - върнах се, да гледам филма, но, този дрт,папуняк *===*
от: eva666 За постинг: Вечната Амбър

верно, как го изтрайвате тук 10г..такова смешно..кречетало..
лицемерен, и жалък, популист!
пиша му, от време на време..за да не..се забравя, къде е )
цитирай
4. mt46 - Благодаря! Чел съм само първия том... Светли празници и делници!...
24.12.2021 19:50
milady написа:
аз го четох, кога бях на 30, някъде..
плюс това, имам, и съм чела и Двете Книги- продължение, един вид
"Арлет ".тази книга, сама, ме..намери...
а,ТАМ, вътре, аз, намерих "себе си!

затова, винаги казвам..аз имам..Живот ,като "на кино"..)
стана ми кефф, как си се сетил, марине..Благодаря..
Весели празници и за теб..да си здрав, бодър, и шастлив..

цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mt46
Категория: Изкуство
Прочетен: 15849017
Постинги: 3181
Коментари: 41919
Гласове: 137036
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Септември, 2022  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930