.
.
.
VI

— Ето сега — започна князът — вие ме гледате с такова любопитство, че ако не го задоволя, навярно ще ми се разсърдите. Не, аз се шегувам — прибави той веднага с усмивка. — Там… там имаше винаги деца и аз прекарвах цялото си време с деца, само е деца. Това бяха децата от селото, цял орляк деца, които ходеха на училище. Не че ги учих; о, не, за това си имаше учител Жюл Тибо; да речем, помагах им в учението, но повечето си прекарвах времето между тях и целите ми четири години минаха така. И не ми трябваше нищо друго. Всичко им казвах, нищо не криех от тях. Бащите и роднините им ми се разсърдиха, задето децата в края на краищата не можеха да минат без мене и все се трупаха около мене, а учителят дори ми стана най-големият враг. Мнозина ми станаха там врагове, и то все заради децата. Дори Шнайдер ме кореше. И защо толкова се бояха? На детето може всичко да се каже — всичко; винаги съм се чудил колко зле големите познават децата, а бащите и майките дори собствените си деца. Нищо не бива да се крие от децата под предлог, че са малки и че е рано за тях да знаят. Каква тъжна и злополучна мисъл! И колко добре самите децата забелязват, че бащите им ги смятат за много малки и неспособни нищо да разберат, когато те всичко разбират. Големите не знаят, че детето може да даде извънредно важен съвет дори по най-мъчния въпрос. О, Боже! Когато ви гледа една от тези хубави птички, доверчиво и щастливо, просто ви хваща срам да я излъжете! Аз ги наричам птички, защото няма на света нищо по-хубаво от птичката. Впрочем мене ми се разсърдиха всички в селото главно поради един случай… а Тибо просто ми завиждаше; отначало той все клатеше глава и се чудеше как така децата разбират всичко от мене, а от него почти нищо, а след това почна да ми се присмива, когато му казах, че ние двамата няма да ги научим на нищо, а по-скоро те ще ни научат. И как можеше да ми завижда и да ме клевети, когато сам живееше сред децата! В контакт с децата душата се лекува… В лечебницата на Шнайдер имаше един болен, много нещастен човек. Нещастието му беше толкова ужасно, че надали би могло да има друго такова. Лекуваха го от лудост; според мене той не беше луд, само че ужасно страдаше — и това беше цялата му болест. И да знаехте какво станаха в края на краищата децата за него… Ала за този болен по-добре ще ви разкажа после; сега ще ви разправя как започна всичко това. Отначало децата не ме обичаха. Бях твърде голям за тях, винаги такъв един тромав; знам, че съм грозен… пък и най-сетне бях чужденец. Отпърво децата ми се присмиваха, а след това почнаха да ме замерят дори с камъни, когато видяха, че целунах Мари. А аз само веднъж я целунах… Не, не се смейте — побърза князът да предотврати насмешката на слушателките си, — това съвсем не беше любов. Да знаехте колко нещастно беше това създание и вие самите щяхте да изпитате като мене голямо съжаление към него. Тя беше от нашето село. Майка й бе съсипана старица и в малката им, съвсем вехта къщица с два прозореца единият беше преграден с дъска, на която селските власти й позволяваха да продава ширитчета, конци, тютюн, сапун, всичко много евтино и от това се прехранваше. Тя беше болна, краката й се бяха подули, така че седеше все на едно място. Дъщеря й Мари, на около двадесет години, беше слаба и тъничка; отдавна бе хванала охтика, но все ходеше по къщите да върши тежка работа по цял ден — миеше подове, переше, метеше дворищата, прибираше добитъка. Един французин, търговски пътник, я съблазнил и отвлякъл, а след една седмица я оставил сама на пътя и тайничко офейкал. Тя се върна у дома си като просякиня, цялата в кал и в дрипи, със съдрани обуща; вървяла пеш цяла седмица, нощувала в полето и много настинала; краката й бяха в рани, ръцете й подути и напукани. Впрочем и по-рано тя не беше хубава; имаше само благи, добри, невинни очи. Беше ужасно мълчалива. Един ден, преди това още, както работеше, тя изведнъж запя и спомням си, всички се смаяха и взеха да се смеят: „Мари запя! Как така? Мари запя!“ — и тя ужасно се смути и от него ден не отвори вече уста. Тогава все още бяха любезни с нея, но когато се върна болна и измъчена, никой не изпитваше капка състрадание към нея! Колко жестоки бяха! Колко груби са разбиранията им! Първа майка й я посрещна със злоба и е презрение: „Сега ти ме посрами.“ Тя първа я изложи на опозоряване: когато в селото чуха, че Мари се е върнала, всички се стекоха да я видят и едва ли не цялото село дотърча в къщата на старата: старци, деца, жени, момичета, такава една нетърпелива, жадна тълпа. Мари бе легнала на пода, в нозете на бабата, гладна, окъсана, и плачеше. Когато всички нахълтаха вътре, тя закри лице с разпилените си коси и падна ничком на пода. Всички наоколо й я гледаха като някакво животно; старците я осъждаха и хулеха, младите дори се смееха, жените я хокаха, осъждаха, гледаха я със същото презрение, с което се гледа паяк. Майка й позволи всичко това — седеше там, кимаше с глава и одобряваше. По него време тя беше вече много болна, почти на смъртно легло; след два месеца наистина умря; знаеше, че умира, но все пак не рачи да се помири с дъщеря си, преди да умре, дори не разменяше дума с нея, пъдеше я да спи в антрето, почти не й даваше храна. Често трябваше да слага болните си крака в топла вода; Мари всеки ден измиваше краката й и се грижеше за нея; тя приемаше мълком всичките й услуги, без да й каже нито една блага дума. Мари търпеше всичко и когато по-късно се запознах с нея, забелязах, че и тя самата одобряваше всичко това и се смяташе за някаква най-последна твар. Когато старата легна, за да не стане вече, идваха една по една да я наглеждат селските бабички, както е тамошният обичай. Тогава съвсем престанаха да хранят Мари; а в селото всички я пъдеха и никой не искаше дори работа да й даде както по-рано. Всички сякаш я плюеха, а мъжете даже престанаха да я смятат за жена и какви ли не мръсни думи й казваха. Понякога, много рядко, когато пияниците се напиваха в неделен ден, за смях й хвърляха грошове ей тъй, направо на земята; Мари мълчаливо ги вдигаше. Започнала бе вече да храчи кръв. Най-после дрипите й съвсем се окъсаха, така че срам я беше да се показва в селото; а откакто се върна, ходеше боса. И ето сега децата — цял орляк от около четиридесет ученика, дори повече — почнаха да я закачат и дори да я замерят с кал. Тя помоли говедаря да й позволи да пази кравите, но говедарят я изпъди. Тогава тя сама, без позволение, почна да ходи по цял ден със стадото. Тъй като помагаше много на говедаря и той забеляза това, вече не я пъдеше и понякога дори й даваше остатъците от своя обед, сирене и хляб. Той смяташе, че проявява голяма милост. А когато умря майка й, пасторът не се посвени да опозори Мари пред всички в черква. Мари бе застанала до ковчега, както си беше в дрипите, и плачеше. Събрал се бе много народ да гледа как тя ще плаче и ще върви подир ковчега; тогава пасторът — той беше млад човек и цялата му амбиция бе да стане голям проповедник — се обърна към всички и посочи Мари: „Ето кой стана причина за смъртта на тази почтена жена“ (което не беше вярно, защото тя боледуваше вече от две години), „ето тя стои пред вас и не смее да погледне, тъй като е белязана от Бога; ето я боса и дрипава — пример за онези, които губят добродетелта си! Но коя е тя? Тя е нейната дъщеря!“ И той продължи в този тон. И представете си, тази подлост почти на всички допадна, но… сега стана нещо непредвидено; сега се застъпиха децата, защото по онова време всичките деца бяха на моя страна и бяха почнали да обичат Мари. Ето как стана това. Искаше ми се да направя нещо за Мари; тя имаше голяма нужда от пари, но там аз нямах никога нито копейка. Имах една малка игла с брилянт и я продадох на един посредник, който ходеше по селата и търгуваше със стари дрехи. Даде ми осем франка, а тя струваше най-малко четиридесет. Дълго време търсех да срещна Мари сама; най-после я намерих извън селото, до един плет, на страничната пътека за планината, зад едно дърво. Дадох й осемте франка и й казах да бъде пестелива, понеже няма да имам вече други пари, а след това я целунах, като й казах да не мисли, че имам някакво лошо намерение и че я целувам не защото съм влюбен в нея, а защото много я съжалявам и че от самото начало ни най-малко не съм я смятал за виновна, а само за нещастна. Много ми се искаше тогава да я утеша и да я уверя, че тя не трябва да се смята толкова паднала пред всички, но тя, изглежда, не разбра. Веднага почувствувах това, макар че през цялото време тя почти мълчеше и стоеше пред мене е наведени очи и ужасно засрамена. Когато свърших, тя ми целуна ръката, а аз хванах тутакси нейната ръка и се наведох да я целуна, но тя бързо я отдръпна. Изведнъж в този момент ни видяха децата, цял орляк; по-късно научих, че те отдавна ме следели. Те почнаха да свиркат, да пляскат с ръце и да се смеят, а Мари си плю на петите. Опитах се да им говоря, но те почнаха да ме замерят с камъни. Още същия ден всички се научиха за това, цялото село; всичко се струпа пак върху Мари: още повече я намразиха. Чух дори, че искали да й наложат някакво наказание, но, слава Богу, това се размина; ала децата не я оставяха вече спокойно да мине, закачаха я повече от преди, хвърляха по нея кал; гонят я, тя бяга от тях и както беше със слаби гърди, току се спре задъхана, а те подир нея, крещят, ругаят. Веднъж дори се спуснах да се бия с тях. След това взех да им говоря, говорех им всеки ден, всеки път, когато можех. Понякога те се спираха да ме слушат, макар че все още я хулеха. Разправих им колко е нещастна Мари; скоро те престанаха да я ругаят и почнаха да минават мълчаливо край нея. Малко по малко взехме да си приказваме, аз не криех нищо от тях; всичко им разказах. Те ме слушаха с голямо любопитство и скоро почнаха да съжаляват Мари. Някои я поздравяваха любезно, когато я срещнеха; там има обичай, когато срещнеш някого — познат или непознат, — да го поздравиш и да му кажеш: „Добър ден.“ Представям си учудването на Мари. Веднъж две девойчета взели храна, занесли й я, дали й я и дойдоха да ми разправят всичко. Казаха ми, че Мари се разплакала и че сега те много я обичат. Скоро всички почнаха да я обичат, а ведно с това почнаха и мене да обичат. Идваха често при мене и все ме молеха да им разказвам; струва ми се, добре разказвах, защото те много обичаха да ме слушат. След това взех да уча и да чета всичко, само за да им разправям после и цели три години им разправях. Когато по-късно всички — включително и Шнайдер — ме обвиниха, задето говоря с тях като е големи и нищо не крия от тях, аз им отговарях, че е срамота да ги лъже човек, че те и без това всичко знаят, колкото и да криеш от тях, или ще го узнаят може би погрешно, а от мене правилно ще го научат. Достатъчно е само всеки да си спомни детинството. Те не бяха съгласни… Аз бях целунал Мари две седмици преди да умре майка й; а когато пасторът държеше проповедта си, всички деца бяха вече на моя страна. Веднага им разправих и разясних постъпката на пастора; всички се ядосаха, а някои дотолкова, че счупиха с камъни стъклата на прозорците му. Аз ги спрях, защото това беше вече лошо, но начаса цялото село узна всичко и ето че почнаха да ме обвиняват, че съм развалил децата. След това всички узнаха, че децата обичат Мари и ужасно се изплашиха; ала Мари беше вече щастлива. Забраниха на децата дори да я виждат, но те тичаха тайно при нея сред стадото, доста далеч, горе-долу половин верста от селото; занасяха й подаръци, а някои просто изтичваха, за да я прегърнат, да я целунат, да й кажат: „Je vous aime, Marie!“[1] — и след това хукваха назад. Мари насмалко не полудя от това неочаквано щастие; дори не бе го сънувала; тя се срамуваше и се радваше, а най-интересното беше, че децата, особено момичетата, искаха да изтичат при нея, за да й кажат, че аз я обичам и им говоря много за нея. Те й казали, че съм им разправил всичко това и че сега я обичат, жалят я и че винаги ще бъде така. После дотърчаваха при мене и с толкова радостни, загрижени личица ми разправяха, че току-що видели Мари, че Мари ме поздравява. Вечер аз отивах на водопада; там имаше едно място, заобиколено от тополи и съвсем скрито откъм селото; тъкмо там те идваха вечер да ме намерят, някои дори скришом. Струва ми се, те изпитваха страшно удоволствие при мисълта, че аз съм влюбен в Мари и през цялото време, докато живях там, това беше едничкото нещо, в което ги излъгах. Аз не ги разубеждавах, че съвсем не обичам Мари, тоест не съм влюбен в нея, и че изпитвам само голямо съжаление към нея; по всичко виждах, че повече им се искаше да бъде така, както те си бяха въобразили и решили помежду си, и затова мълчах и се преструвах, че са познали. Колко деликатни и нежни бяха тези малки сърца: струваше им се например невъзможно, че техният добър Lйon обича така много Мари, а Мари ходи тъй лошо облечена и боса. Представете си, те й намериха й обуща, и чорапи, и бельо, и дори някаква рокля; как се бяха издяволили да направят това — не знам; целият орляк се беше разшетал. Когато ги разпитвах, те само весело се смееха, а момичетата пляскаха с ръце и ме целуваха. Понякога и аз отивах скришом да видя Мари. Болестта й се беше вече много влошила и тя едва ходеше; най-после съвсем престана да помага на говедаря, но все пак отиваше всяка заран със стадото. Тя сядаше настрана, върху издатината на една стръмна, почти отвесна скала; сядаше съвсем на края на камъка, скрита от всички погледи, и седеше на камъка почти без да мръдне от сутринта чак до часа, когато стадото се прибираше. Охтиката толкова я беше изтощила, че тя седеше повечето със затворени очи, склонила глава на скалата, дремеше и дишаше тежко; лицето й измършавя като на скелет и пот избиваше по челото и по слепите й очи. Така я намирах винаги. Отивах за минутка и също не ми се искаше да ме видят. Щом отидех, Мари веднага трепваше, отваряше очи и се спускаше да ми целува ръцете. Вече не ги отдръпвах, защото това беше щастие за нея; през цялото време, докато бях там, тя трепереше и плачеше; вярно, че на няколко пъти се опитваше да говори, но мъчно можеха да й се разберат приказките. Беше като безумна, ужасно развълнувана и екзалтирана. Понякога децата идваха с мене. Тогава обикновено те заставаха наблизо и се заемаха да ни пазят от всичко и от всекиго и това им харесваше извънредно много. Когато си отивахме, Мари пак оставаше сама, все така неподвижна, затворила очи и склонила глава на скалата; може би мечтаеше за нещо. Една сутрин тя нема̀ вече сили да излезе със стадото и остана в запустялата си къща. Децата веднага се научиха и почти всички на няколко пъти ходиха този ден при нея да я навестят; тя лежеше на одъра си сам-саминка. Два дни се грижиха за нея само децата, като се редуваха, но след това, когато в селото се разчу, че Мари отива вече към своя край, почнаха да идват бабичките от селото да седят при нея и да дежурят. В селото, изглежда, се събуждаше съжаление към Мари, поне вече не възпираха децата и не им се караха както по-рано. През цялото време тя дремеше, сънят й беше неспокоен: ужасно кашляше. Бабичките пъдеха децата, ала те дотичваха под прозореца, понякога само за минутка, само за да й кажат: „Bonjour, notre bonne Marie“.[2] А тя, щом ги зърнеше или чуеше гласа им, цяла се оживяваше и веднага, без да слуша бабите, мъчеше се да се надигне на лакътя, кимаше им с глава, благодареше им. Както по-рано те й носеха храна, но тя почти нищо не ядеше. Уверявам ви, благодарение на тях тя умря почти щастлива. Благодарение на тях тя забрави тежкото си нещастие, сякаш получи прошка от тях, защото чак до края си се смяташе за голяма престъпница. Като птички те удряха с крилца по нейните прозорци и всяка заран й викаха: „Nous t’aimons, Marie.“[3] Тя умря много скоро. Мислех, че ще живее доста повече. Един ден преди да умре, преди заник слънце, аз отидох да я видя; изглежда, тя ме позна и аз стиснах ръката й за сетен път; колко съсухрена бе ръката й! А изведнъж на другата сутрин идват и ми казват, че Мари умряла. Сега вече бе невъзможно да се удържат децата: те окичиха целия й ковчег е цветя и сложиха венец на главата й. В черквата пасторът вече не хули мъртвата, а и на погребението имаше много малко хора, ей тъй просто от любопитство бяха дошли някои; но когато дойде време да се изнесе ковчегът, децата се спуснаха вкупом сами да го носят. Но тъй като не им стигнаха силите за това, те помагаха, всички тичаха подир ковчега и всички плачеха. Оттогава гробът на Мари се поддържа благочестиво от децата: всяка година те го украсяват с цветя и насадиха рози наоколо. Но тъкмо след погребението започна цялото село да ме преследва много силно заради децата. Главните подстрекатели бяха пасторът и учителят. Решително забраниха на децата дори да идват при мене, а Шнайдер взе върху себе си грижата да следи за тази забрана. Но все пак ние се виждахме, разбирахме се отдалеч със знаци. Те ми пращаха малки записчици. По-късно всичко това се углади, но тогава беше много хубаво: това преследване дори ме сближи още повече с децата. През последната година даже почти се помирих с Тибо и с пастора. А Шнайдер дълго ми говореше и се препираше с мене за моята вредна „система“ по отношение на децата. Каква ти система! Най-после — току преди да си замина — той ми призна една своя много странна мисъл: каза ми, че напълно се е убедил, че съм същинско дете, тоест съвсем дете, че само по ръст и по лице приличам на възрастен, но че по развитие, душа, характер и може би дори по ум не съм възмъжал и никога няма да възмъжея, ако ще и до шестдесет години да живея. Много се смях: той, разбира се, няма право, защото как мога да бъда аз дете? Едно е само вярно, аз наистина не обичам да бъда с възрастни, с хора, с големи и — това отдавна съм забелязал — не обичам, защото не знам как да се държа. Каквото и да приказват с мене, колкото и да са добри към мене, все пак, кой знае защо, винаги ми е мъчително да бъда между тях и ужасно се радвам, когато мога да отида по-скоро при другарите си, а моите другари бяха винаги децата, но не защото сам съм дете, а защото просто нещо ме теглеше към тях. Когато аз, още в началото на пребиваването ми в селото — тъкмо когато отивах да се разхождам самотен и тъжен в планината, — когато, скитайки се сам, почнах да срещам понякога, най-вече по пладне, времето, когато ги пускат от училище, целия този орляк шумни деца, затичали се със своите торбички и плочи, сред викове, смях и игри — цялата ми душа изведнъж се устремяваше към тях. Не знам как да изразя това, но изпитвах някакво необикновено силно чувство на щастие при всяка среща с тях. Спирах се и се смеех от щастие, когато гледах техните малки, бързи и вечно тичащи крачка, когато наблюдавах момченцата и момиченцата, които тичаха заедно, техния смях и сълзи (защото, докато стигнат от училището до къщите си, мнозина от тях намираха време да се сбият, да се разплачат, пак да се помирят и поиграят), и забравях тогава всичката си тъга. А по-късно, през целите тези три години, аз не можах да разбера нито как, нито защо тъгуват хората. Цялата ми съдба се насочи към децата. Никога не смятах да напусна селото и на ум не ми идваше, че ще тръгна един ден за насам, за Русия. Струваше ми се, че ще живея винаги там, но най-после разбрах, че Шнайдер не можеше повече да ме издържа, а освен това се случи едно събитие от такова важно значение, струва ми се, че Шнайдер сам ме подкани да замина и писа тук от мое име. Ще видя сега каква е тази работа и ще се посъветвам с някого. Може би съдбата ми ще се промени изцяло, но това не е всичко и не е най-важното. Важното е, че целият ми живот вече се промени. Аз оставих там много, твърде много неща. Всичко изчезна. Седях във вагона и си мислех: „Отивам сега при хората; може би нищо не знам, но нов живот започна за мене.“ Реших да изпълня дълга си честно и твърдо. С хората ще ми бъде може би отегчително и тежко. В първо време реших да бъда с всички вежлив и искрен; нали никой няма да иска от мене повече. Може би и тук ще ме сметнат за дете — нека! Мене и за идиот ме смятат, кой знае защо; наистина аз бях някога толкова болен, че тогава и приличах на идиот; но какъв идиот съм сега, когато сам разбирам, че ме смятат за идиот? Вляза някъде и си мисля: „Ето смятат ме за идиот, а аз все пак съм умен, но те не се и досещат…“ Често ми идва тази мисъл. Когато в Берлин получих оттам няколко писъмца, които децата бяха намерили време да ми напишат, веднага разбрах колко съм ги обичал. Най-голяма мъка ми причини първото писмо! А как тъгуваха те, когато ме изпращаха! От един месец вече ме изпращаха: „Lйon s’en va, Lйon s’en va pour toujours“![4] Всяка вечер продължавахме да се събираме при водопада и все говорехме как ще се разделим. Понякога бяхме весели като по-рано; само когато си отиваха да спят, те ме прегръщаха силно и горещо, което не се случваше преди. Някои дотърчаваха при мене скришом от всички, едно по едно, само за да ме прегърнат и целунат насаме, без да види никой. Когато тръгнах вече на път, всички дечурлига вкупом ме придружиха до гарата. Гарата беше горе-долу на една верста от селото. Те сдържаха сълзите си, но мнозина от тях не можеха и плачеха на глас, особено момичетата. Вървяхме бързо, за да не закъснеем, но изведнъж някое от тълпата се хвърляше посред пътя върху мене, прегръщаше ме с малките си ръчички и ме целуваше и така просто спираше цялата дружина; колкото и да бързахме, всички спирахме и чакахме, докато то се сбогува. Когато се качих във вагона и влакът потегли, всички ми извикаха „ура!“ и дълго не мръднаха от мястото си, докато влакът се скри от погледа им. Аз също ги гледах… Слушайте, когато преди малко влязох тук и погледнах вашите мили лица — сега аз много се вглеждам в лицата — и чух първите ви думи, за пръв път оттогава ми стана леко на душата.

Казах си преди малко, че може би наистина съм щастлив: защото знам, че не всеки ден срещаш хора, които веднага обикваш, а вас срещнах веднага щом слязох от вагона. Много добре знам, че човек се срамува да говори за чувствата си, а ето аз ви говоря за моите чувства и не ме е срам. Аз не съм общителен и може би дълго време няма да дойда у вас. Само не вземайте това в лош смисъл; не искам да кажа, че не държа за вас и не мислете също, че с нещо сте ме докачили. Питахте ме за впечатлението ми от вашите лица и какво съм забелязал в тях. С голямо удоволствие ще ви кажа. Вие, Аделаида Ивановна, имате щастливо лице, най-симпатичното от трите. Освен дето сте много хубава, човек ви гледа и си казва: „Тя има лице на добра сестра.“ Пристъпвате към нещата простодушно и весело, но и умеете бързо да разбирате сърцата. Ето какво мисля за вашето лице. И вие, Александра Ивановна, имате прекрасно и много мило лице, но може би си имате някаква тайна скръб; душата ви е несъмнено много добра, но не сте весела. На лицето ви има някаква особена отсянка, която напомня за Мадоната на Холбайн[5] в Дрезден. Това е впечатлението ми от вашето лице: познах ли? Нали самата вие казвате, че съм познавал. А за вашето лице, Лисавета Прокофиевна — обърна се той изведнъж към генералшата, — за вашето лице имам не само впечатлението, но съм и просто уверен, че сте същинско дете, във всичко, във всичко — както в доброто, така и в лошото, въпреки годините ви. Нали не ми се сърдите, че говоря така? Нали знаете какво уважение имам към децата? И не мислете, че от някаква наивност ви казах така откровено всичко това за вашите лица: о не, съвсем не! Може би и аз имах своите съображения.

Ф. Достоевски – "Идиот" 

https://chitanka.info/text/15685-idiot/6#textstart

ПП: Достоевски е един от гениите, оставили отпечатъци в душата ми...

VII
Когато князът млъкна, всички го гледаха весело, дори Аглая, но най-вече Лисавета Прокофиевна.

— Ето че го изпитахте! — извика тя. — Е, уважаеми госпожици, вие мислехте, че ще го покровителствувате като сираче, а той самият едва ви удостои с избора си, и то с уговорката, че ще идва само от време на време. Ето че ние излязохме изиграните, най-вече Иван Фьодорович, и аз се радвам. Браво, княже, преди малко ни поръчаха да ви изпитаме. А това, което казахте за моето лице, е чиста истина: аз съм дете и знам това. И преди да ми го кажете, го знаех; вие изразихте моята мисъл с една дума само. Аз смятам, че вашият характер съвсем прилича на моя и много се радвам; приличаме си като две капки вода. Само че вие сте мъж, а аз жена и не съм ходила в Швейцария; там е цялата разлика.

— Не бързайте, maman — извика Аглая, — князът казва, че във всичките си признания е имал особени съображения и е говорил преднамерено.

— Да, да — засмяха се другите.

— Не се присмивайте, милички, той може би е по-хитър и от трите ви заедно. Ще видите. Само че защо вие, княже, не казахте нищо за Аглая? Аглая чака, а и аз чакам.

— Нищо не мога да кажа сега; ще кажа по-късно.

— Защо? Да няма в нея нещо особено?

— О, да, има; вие сте необикновена красавица, Аглая Ивановна. Толкова сте хубава, че човек го е страх да ви гледа.

— И само толкова? А качества? — настояваше генералшата.

— Мъчно е да се съди за красотата; аз още не съм се приготвил. Красотата е загадка.

— Ще рече, вие дадохте загадка на Аглая — каза Аделаида, — хайде разгадай я сега, Аглая. А тя е хубава, княже, нали е хубава?

— Необикновено! — с жар отговори князът, като погледна възхитено Аглая. — Почти като Настасия Филиповна, макар че лицето й е съвсем друго!…

Всички се спогледаха смаяни.

— Като кого-о-о? — каза провлечено генералшата. — Като Настасия Филиповна? Къде сте виждали Настасия Филиповна? Коя Настасия Филиповна?

— Преди малко Гаврила Ардалионович показваше портрета й на Иван Фьодорович.

— Как, донесъл портрета й на Иван Фьодорович?

— Да го покаже. Настасия Филиповна подарила днес портрета си на Гаврила Ардалионович, а той го донесъл да го покаже.

— Искам да го видя! — избухна генералшата. — Къде е този портрет? Щом му го е подарила, сигурно е у него, а той, разбира се, е още в кабинета. В сряда винаги идва да работи и никога не излиза преди четири часа. Повикайте веднага Гаврила Ардалионович! Не, не съм толкова чак примряла да го видя. Бъдете така любезен, княже, миличък, идете в кабинета, вземете портрета от него и го донесете. Кажете, че искаме да го видим. Моля ви се.

— Добър е, но е твърде простичък — каза Аделаида, когато князът излезе.

— Да, твърде много — потвърди Александра, — толкова, че дори е и малко смешен.

И едната, и другата като че не доизказаха цялата си мисъл.

— Впрочем лесно се изплъзна, когато говори за нашите лица — каза Аглая, — всички ни поласка, дори и maman.

— Не се подигравай, моля ти се! — извика генералшата. — Не той ме поласка, а аз бях поласкана от думите му.

— Ти смяташ, че той си извъртя думите? — попита Аделаида.

— Не ми се вижда толкова простичък.

— Я се махай! — разсърди се генералшата. — А според мене вие сте още по-смешни от него. Простичък е, ама е хитър в най-благородния смисъл на думата, разбира се. Също като мене.

„Лошо направих, разбира се, дето споменах за портрета — мислеше си князът, като влизаше в кабинета, и чувствуваше известно угризение. — Може би пък добре направих, дето споменах…“ В главата му почна да се мярка една странна мисъл, впрочем още не съвсем ясна.

Гаврила Ардалионович още седеше в кабинета, задълбочен в книжата си. Сигурно не на вятъра му плащаше заплата акционерното дружество. Той се смути страшно, когато князът му поиска портрета и му разправи как са научили там за него.

— Е-е-ех! Защо ли ви трябваше да дрънкате! — извика той със злобна ярост. — Нищо не разбирате… Идиот! — процеди той през зъби.

— Извинете, съвсем не съобразих; стана дума. Казах, че Аглая е почти толкова хубава, колкото и Настасия Филиповна.

Ганя го помоли да разправи по-подробно; князът разправи. Ганя отново го погледна подигравателно.

— Не ви излиза от ума Настасия Филиповна… — измърмори той, но не довърши и се замисли.

Виждаше се, че бе разтревожен. Князът му напомни за портрета.

— Слушайте, княже — каза изведнъж Ганя, сякаш го бе осенила внезапна мисъл, — имам една голяма молба към вас… Но аз наистина не знам…

Той се смути и не се доизказа; решаваше нещо и като че се бореше със себе си. Князът чакаше мълчаливо. Ганя още веднъж го изгледа с изпитателен, втренчен поглед.

— Княже — поде той, — сега там на мене… по повод едно съвсем странно обстоятелство… дори смешно… и за което нямам вина… с една дума, безполезно е да говорим — там на мене, изглежда, малко ми се сърдят, затова известно време не искам да ходя там, без да ме повикат. Крайно необходимо ми е да поприказвам сега с Аглая Ивановна. За всеки случай написах няколко думи (той държеше в ръцете си сгънато листче) — и ето не знам как да го предам. Не бихте ли се съгласили, княже, да предадете това листче на Аглая Ивановна, веднага, само че лично на Аглая Ивановна, тоест никой да не види, нали ме разбирате? То не е бог знае каква тайна, в него няма нищо такова… но… ще ми направите ли тази услуга?

— Не ми е много приятно — отвърна князът.

— Ах, княже, крайно ми е необходимо! — замоли се Ганя. — Тя може би ще отговори… Повярвайте, че само поради крайна нужда, съвсем крайна нужда се обръщам към вас… По кого да го пратя?… То е много важно… Ужасно важно е за мене…

Ганя се боеше много, че князът няма да се съгласи и го гледаше в очите със страхлива молба.

— Добре, ще го предам.

— Само че никой да не забележи — настоя зарадван Ганя — и вижте какво, княже, нали мога да разчитам на вашата честна дума?

— Никому няма да го покажа — каза князът.

— Записката не е запечатана, но… промълви крайно развълнуван Ганя и не довърши от смущение.

— О, аз няма да я прочета — съвсем просто отговори князът, взе портрета и излезе от кабинета.

Щом остана сам, Ганя се хвана за главата.

— Една нейна дума и аз… и аз наистина може би ще скъсам!…

От вълнение и очакване той не можеше да се залови отново за книжата и почна да ходи из кабинета от единия ъгъл до другия.

Князът тръгна, замислен; неприятна му беше поръчката, неприятна му беше и мисълта, че Ганя праща записка на Аглая. Но още не стигнал до двете стаи преди гостната, изведнъж се спря, сякаш се сети за нещо, огледа се, отиде до прозореца, за да бъде по-близо до светлината, и се загледа в портрета на Настасия Филиповна.

Искаше му се като че ли да разгадае нещо, което се таеше в това лице и което преди малко го беше смаяло. Първото впечатление почти не го оставяше и сега той сякаш бързаше наново да го провери. Освен с необикновената си красота сега това лице го смая и с нещо по-силно. В това лице имаше сякаш безкрайна гордост и презрение, почти омраза, и в същото време някаква доверчивост, някаква чудна наивност; при наблюдение тези два контраста пораждаха дори като че ли известно чувство на състрадание. Тази ослепителна красота беше дори непоносима, красота на бледо лице, на малко хлътнали страни и на блестящи очи; странна красота! Князът гледа портрета около една минута, после изведнъж се сепна, огледа се, приближи го бързо до устните си и го целуна. Когато след минута влезе в гостната, лицето му беше съвсем спокойно.

Но когато влезе в трапезарията (през една друга стая до гостната), почти се сблъска на вратата с Аглая, която излизаше. Тя беше сама.

— Гаврила Ардалионович ме помоли да ви предам това — каза князът, подавайки й записката.

Аглая се спря, взе записката и някак особено погледна княза. В погледа й нямаше ни най-малко смущение, личеше само известно учудване и то като че ли се отнасяше единствено до княза. Спокоен и горд, този поглед сякаш искаше от него сметка, как така е станал съучастник на Ганя в тази работа? Те постояха два-три мига един срещу друг; най-сетне по лицето й едва-едва се изписа някакъв присмех; тя се усмихна леко и отмина.

Някое време генералшата мълчаливо и с известна отсянка на пренебрежение разглежда портрета на Настасия Филиповна, който държеше в протегната ръка пред себе си, необикновено и ефектно отдалечила го от очите си.

— Да, хубава е — каза най-после тя, — дори много хубава. Виждала съм я два-три пъти, но само отдалеч. Значи, такъв вид красота цените вие? — обърна се тя изведнъж към княза.

— Да… такъв вид… — отговори князът с известно усилие.

— Точно такава красота?

— Точно такава.

— Защо?

— В това лице има… много страдание… — промълви князът някак неволно, сякаш говореше на себе си, а не отговаряше на въпроса.

— Впрочем вие може би бълнувате — реши генералшата и надменно хвърли портрета на масата.

Александра го взе, до нея се приближи Аделаида и двете почнаха да го разглеждат. В този момент Аглая се върна в гостната.

— Каква сила! — извика изведнъж Аделаида, като жадно се взираше в портрета през рамото на сестра си.

— Къде? Каква сила? — остро попита Лисавета Прокофиевна.

— Такава красота е сила — каза разпалено Аделаида, — с такава красота можеш света да обърнеш.

просто, преаклено, е мрачна, тъжна и шизофренична..
Майстора и Маргарита, 3х я започвах, от естетски снобизъм, разб се..
жалко копие на Великият Гьоте..
иначе, имам, най добрите екземпляри, наредени в Хола, за пред гости )))

Фьодор Михайлович е първият писател на когото си купих пълните събрани съчинения, дванадесет тома, издание от 1981 година.
А князът и днес ще си е идиот. За кое време е писал писателят?

ХА ХА ХА. ХА ХА ХА. ШИЗОФРЕНИЯ И ПЕДОФИЛИЯ. ИМА ДОРИ ЕДНА ЦЕНЗУРИРАНА СЦЕНА, ИЗКЛЮЧЕНА ОТ РОМАНА "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ", В КОЯТО ГЛАВНИЯТ ГЕРОЙ ИЗНАСИЛВА МОМИЧЕ НА 12-13 ГОДИНИ. САМО ДА СИ ПОСМЯЛ, ГНУСЕН ПЕДОФИЛ.

15:05 - .
от: silviia За постинг: "Идиот". Княз Мишкин и Мари

ХА ХА ХА. ХА ХА ХА. ШИЗОФРЕНИЯ И ПЕДОФИЛИЯ. ИМА ДОРИ ЕДНА ЦЕНЗУРИРАНА СЦЕНА, ИЗКЛЮЧЕНА ОТ РОМАНА "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ", В КОЯТО ГЛАВНИЯТ ГЕРОЙ ИЗНАСИЛВА МОМИЧЕ НА 12-13 ГОДИНИ. САМО ДА СИ ПОСМЯЛ, ГНУСЕН ПЕДОФИЛ.

X
За миг антрето се изпълни с шумна тълпа; в гостната останаха с впечатление, че отвън са влезли няколко души и продължават да влизат още. Няколко гласа говореха и викаха едновременно; говореха и викаха и на стълбата, където вратата за антрето, както изглежда, не бе затворена. Очевидно посещението беше извънредно странно. Всички се спогледаха; Ганя се спусна към залата, но и там вече бяха влезли няколко души.

— А, ето го и него, юдата! — извика познат на княза глас. — Здравей, Ганка, подлецо!

— Той е, същият! — потвърди друг глас.

Князът не можеше повече да се съмнява: единият глас беше на Рогожин, а другият на Лебедев.

Ганя стоеше като вцепенен на прага на гостната и без да се опитва да ги спре, гледаше мълчаливо как в салона подир Парфьон Рогожин влязоха един по един около дванадесетина души. Компанията беше необикновено разнообразна и се отличаваше не само с разнообразието, но и с безобразието си. Някои влизаха така, както са били на улицата — с палта и шуби. Съвсем пияни впрочем нямаше, ала всички изглеждаха здравата пийнали. Всички като че ли чувствуваха нуждата да бъдат заедно, за да влязат; сам никой не би посмял, но вкупом всеки сякаш побутваше другия. Дори самият Рогожин стъпваше предпазливо начело на тълпата, но таеше някаква мисъл в главата си и изглеждаше мрачен, сърдит и угрижен. А другите образуваха само хор или по-точно казано, банда, която идваше да помага. Освен Лебедев тук беше и фризираният Зальожев, който бе свалил шубата си в антрето и бе влязъл безцеремонно и наконтен, и други две-три личности като него, явно млади търговци. Някакъв с полувоенно палто; някакъв дребен и необикновено дебел човек, който непрекъснато се смееше; някакъв грамаден господин, висок, почти два метра, също необикновено дебел, необикновено мрачен и мълчалив, който явно се надяваше извънредно много на юмруците си. Имаше и един студент по медицина и едно подмазващо се поляче. От стълбата надничаха в антрето, но не се решаваха да влязат, две непознати дами; Коля тръшна вратата под носа им и тури резето.

— Здравей, Ганка, подлецо! Не очакваше да видиш Парфьон Рогожин, а? — повтори Рогожин, като стигна до гостната и застана на вратата срещу Ганя. Но в този миг той изведнъж съгледа в гостната, точно срещу себе си, Настасия Филиповна. Явно не му бе минавало дори през ума, че може да я срещне тук, защото присъствието й му направи необикновено впечатление; толкова побледня, че даже устните му посиняха. — Значи, истина е! — каза той тихо и като че ли на себе си, съвсем отпаднал. — Свършено!… Е… Ама ти ще ми платиш сега! — каза той изведнъж, като скърцаше със зъби и гледаше Ганя с бясна злоба. — Хайде… ах ти!…

Той дори се задъхваше и едва говореше. Тръгна машинално към гостната, но щом прекрачи прага, изведнъж зърна Нина Александровна и Варя и се спря, малко сконфузен въпреки голямото си вълнение. Подир него влезе Лебедев, който го следваше като сянка и бе вече много пиян, после студентът, господинът с юмруците, Зальожев, който се кланяше надясно и наляво, и най-после се промъкна дребничкият дебелан. Присъствието на дамите все още донякъде ги възпираше и явно много им пречеше, разбира се, само преди започването, преди първия сигнал да се развикат и започнат… Тогава вече никакви дами не биха могли да им попречат.

— Как? И ти ли си тук, княже? — разсеяно каза Рогожин, учуден донякъде, че го вижда тук. — И пак с гетричките, ех! — въздъхна той, вече забравил за княза и вперил поглед пак в Настасия Филиповна, към която продължаваше да върви, притеглян като от магнит.

Настасия Филиповна също гледаше гостите с неспокойно любопитство.

Ганя най-после дойде на себе си.

— Но моля ви се, какво значи най-сетне това? — попита високо той, като огледа строго всички; които влязоха, и се обърна главно към Рогожин. — Струва ми се, не влязохте в конюшня, господа, тук са майка ми и сестра ми…

— Виждаме, че майка ти и сестра ти са тук — процеди през зъби Рогожин.

— Вижда се, че майка ти и сестра ти са тук — повтори Лебедев за важност.

Смятайки навярно, че е дошъл моментът, господинът с юмруците започна да ръмжи.

— Стига! — изведнъж и някак с прекомерно повишен глас кресна Ганя. — Първо, моля ви да минете всички в салона, а след това позволете да знам…

— Гледай ти, не ме познава! — злобно се ухили Рогожин, без да мръдне от мястото си. — Не позна ли Рогожин?

— Да речем, че с вас сме се срещали някъде, но…

— Гледай го ти, срещал ме някъде! Ами че няма още три месеца, откак аз загубих на игра с тебе двеста рубли, които бяха на баща ми, така и си умря старецът, без да узнае; ти ме замъкна, а Книф правеше шмекерии. Не ме познаваш? Та Птицин е свидетел! Да извадя сега от джоба си три рубли и да ти ги покажа, ти си готов да изпълзиш за тях на четири крака чак до Василевския — такъв си ти! Душата ти е такава! Аз и сега съм дошъл да те купя целия с пари, не гледай, че съм влязъл с такива ботуши, имам пари, драги, много пари, целият ще те купя, тебе и всичко живо тук… ако искам, всички ви ще купя! Всичко ще купя! — горещеше се Рогожин и като че ли все повече и повече го хващаше пиянството. — Е-ех! — извика той. — Настасия Филиповна! Не ме изпъждайте, кажете ми само една думичка: ще се венчаете ли за него, или не?

Рогожин зададе въпроса си съвсем отчаян, като на някакво божество, но със смелостта на човек, осъден на смърт, който няма какво повече да губи. Със смъртна мъка очакваше отговора.

Настасия Филиповна го измери с подигравателен и високомерен поглед, но след това погледна Варя и Нина Александровна, погледна Ганя и изведнъж промени тона си.

— Съвсем не, какво ви става? И отде ви е дошло на ума да ми задавате подобен въпрос? — отговори тя тихо и сериозно и сякаш с известно учудване.

— Не? Не! — извика Рогожин едва ли не изпадайки в изстъпление от радост. — Значи, не?! А мене ми казаха… Аха! Тъй, значи!… Настасия Филиповна! Те казват, че ви сгодили с Ганка! А аз на всички им казвам: с него ли? Та нима е възможно? Ами че аз за сто рубли цял ще го купя, ще му дам хиляда, хайде, три, за да отстъпи, и преди сватбата той ще избяга и ще ми остави годеницата си. Не е ли вярно, Ганка, подлецо! Нали ще вземеш три хиляди! На̀ ти ги, дръж! Затова и дойдох, за да ми се подпишеш, че се отказваш; казах: ще те купя — и ще те купя!

— Махай се оттук, ти си пиян! — извика Ганя, като ту почервеняваше, ту побледняваше.

След като той извика, веднага креснаха внезапно няколко гласа; цялата банда на Рогожин отдавна вече чакаше първата дума на предизвикателство. Лебедев с необикновено усърдие шепнеше нещо на ухото на Рогожин.

— Имаш право, чиновнико! — отговори Рогожин. — Имаш право, пияна душо! Ех, тъй да бъде. Настасия Филиповна! — извика той, вперил в нея полуумен поглед, като хем се плашеше, хем изведнъж се окуражаваше до дързост. — Ето осемнадесет хиляди! — И той тръшна на масичката пред нея една пачка, завита в бяла хартия и завързана на кръст с връвчици. — Ето! И… и още ще има!

Той не посмя да довърши това, което искаше да каже.

— Не-не-не! — зашепна му пак Лебедев, страшно уплашен; лесно беше да се отгатне, че се бе уплашил от грамадната сума и предлагаше да се опита с много по-малка.

— Не, драги, по тези въпроси ти си глупак, не знаеш мярка… но явно е, че и двамата сме глупаци! — сепна се и трепна изведнъж Рогожин, като долови святкащия поглед на Настасия Филиповна. — Е-ех! Сбърках аз, дето те послушах — прибави той с дълбоко разкаяние.

Настасия Филиповна се вгледа в разстроеното лице на Рогожин и изведнъж се разсмя.

— Осемнадесет хиляди, на мене? Ето на, веднага проличава простакът! — прибави тя изведнъж с дръзка фамилиарност и стана от дивана, сякаш се канеше да си ходи. Ганя наблюдаваше цялата сцена със замряло сърце.

— Тогава предлагам четиридесет хиляди, четиридесет вместо осемнадесет! — извика Рогожин. — Ванка Птицин и Бискуп обещаха да ми донесат към седем часа четиридесет хиляди. Четиридесет хиляди! Всичките ще бъдат на масата!

Сцената вземаше крайно безобразен обрат, но Настасия Филиповна не преставаше да се смее и не си отиваше, сякаш наистина искаше да я продължи. Нина Александровна и Варя също станаха от местата си и уплашено, мълчаливо чакаха да видят докъде ще се стигне; очите на Варя святкаха, но на Нина Александровна всичко това се бе отразило болезнено; тя трепереше и имаше вид на човек, който ей сега ще припадне.

— Щом е така — сто! Още днес ще донеса сто хиляди! Птицин, помагай, ще изкяриш!

— Ти си полудял! — пошепна изведнъж Птицин, като се приближи бързо до него и го хвана за ръката. — Ти си пиян, ще повикат полиция. Къде се намираш?

— Пиянски приказки — каза Настасия Филиповна, сякаш за да го подразни.

Старият, скъп на сърцето роман. Не знам защо някога го предпочитах пред другите четири. Може би сега ще разбера. Имам десетина дни на слънчева тераса под шепот на бор, сама с планината:)
Благодаря за предложението, Марине!
Успешен ден!

Препрочитам "Идиот" с голяма душевна и интелектуална наслада! Преди ми се стуваше, че Достоевски е доста труден за четене, а сега го чета с лекота...

— Имате право, Афанасий Иванович, играта е много отегчителна и трябва по-скоро да я свършим — каза небрежно Настасия Филиповна, — а аз ще ви разправя това, което обещах, и хайде всички да играем на карти.

— Но преди всичко обещаният разказ! — разпалено се съгласи генералът.

— Княже — рязко и неочаквано се обърна към него Настасия Филиповна, — ето тук са старите мои приятели генералът и Афанасий Иванович, които постоянно искат да ме омъжат. Кажете ми как мислите вие: да се омъжа ли, или не? Както кажете, така ще направя.

Афанасий Иванович побледня, генералът изтръпна; всички впериха очи в княза и проточиха глави напред. Ганя се смръзна на мястото си.

— За… за кого? — попита князът с примрял глас.

— За Гаврила Ардалионович Иволгин — продължи Настасия Филиповна все така рязко, твърдо и ясно.

Изминаха няколко секунди в мълчание; князът като че ли се мъчеше да каже нещо, но не можа да издаде нито звук, сякаш ужасна тежест притискаше гърдите му.

— Н-не… не се омъжвайте! — пошепна най-после той и с усилие си пое дъх.

— Така да бъде! Гаврила Ардалионович! — властно и някак тържествено се обърна към него тя. — Чухте ли какво реши князът? Това е и моят отговор; и нека веднъж завинаги се тури точка на това!

— Настасия Филиповна! — промълви с разтреперан глас Афанасий Иванович.

— Настасия Филиповна! — с убедителен, но разтревожен глас каза генералът.

Всички се разшаваха и разтревожиха.

— Какво става с вас, господа? — продължи тя, като гледаше някак изненадано гостите. — Защо така се изплашихте? И какъв е този израз на лицата ви!

— Но… спомнете си, Настасия Филиповна — смотолеви Тоцки, — вие ни обещахте… съвсем доброволно и бихте могли малко да ни пощадите… Аз се чувствувам затруднен и… то се знае, смутен, но… С една дума сега, в такъв момент, и то пред… пред хората, и всичко това ей тъй… с такава игра да се приключи един сериозен въпрос, въпрос на честта на сърцето… от който зависи…

— Не ви разбирам, Афанасий Иванович; вие наистина съвсем се объркахте. Първо, какво значи това „пред хората“? Нима не сме в прекрасна интимна компания? И защо говорите за „игра“? Аз наистина исках да разкажа анекдот от своя живот и ето разказах го; не е ли хубав? И защо казвате, че „не е сериозно“? Нима това не е сериозно? Вие чухте, аз казах на княза: „Както кажете, така ще бъде“; ако беше казал да, веднага щях да дам съгласието си, но той каза не и аз отказах. Целият ми живот висеше на косъм; какво по-сериозно от това?

— Но князът, защо намесвате тук княза? И какво представлява най-сетне князът? — измърмори генералът, който едва сдържаше вече негодуването си и смяташе за обиден дори авторитета, приписван на княза.

— Князът е за мене първият човек, откак живея на този свят, в чиято истинска преданост повярвах. Още от първия момент той ми повярва и аз му вярвам.

— На мене ми остава само да благодаря на Настасия Филиповна за необикновената деликатност, с която тя… постъпи с мене — продума най-после Ганя с треперещ глас, побледнял и с изкривени устни, — така и трябваше, разбира се… Но князът… Князът в тази работа…

— Хвърлил е око на седемдесетте и пет хиляди ли? — прекъсна го изведнъж Настасия Филиповна. — Това ли искахте да кажете? Не отричайте, сигурно това искахте да кажете! Афанасий Иванович, забравих да прибавя: запазете си тези седемдесет и пет хиляди и знайте, че аз ви връщам безвъзмездно свободата. Стига вече! Време е и вие да си отдъхнете! Девет години и три месеца! Утре започва за мене нов живот, а днес — аз празнувам и за пръв път в живота си принадлежа на себе си! Генерале, вземете си и вие огърлицата, подарете я на съпругата си, ето я; а от утре аз напускам завинаги тази квартира. И няма да има вече вечеринки, господа!

— Не се сърди, Дария Алексеевна — усмихна й се Настасия Филиповна, — та аз му говорих, без да се сърдя. Направих ли му някакъв укор? Просто не мога да разбера как ми хрумна тази глупост, че исках да вляза в едно честно семейство. Видях майка му, ръка й целунах. А това, дето днес се подигравах у вас, Ганечка, то е, защото за последен път исках лично да видя докъде можеш да стигнеш. Но ти наистина ме изненада. Много неща очаквах, но не и това! Нима можеше да се ожениш за мене, след като знаеш, че ей този човек там ми подари такава огърлица едва ли не един ден преди сватбата и аз я приех? Ами Рогожин? Че той в къщата ти, в присъствието на майка ти и сестра ти, се пазареше за мене, а ето ти все пак след това дойде да искаш ръката ми и едва ли не доведе сестра си? Мигар Рогожин нямаше право, когато каза, че за три рубли ти ще отидеш пълзешком до Василевския остров?

— Ще допълзи — промълви изведнъж Рогожин тихо, но с тон на дълбоко убеден човек.

— И то поне да умираше от глад, а казват, че получаваш добра заплата! И на всичко отгоре, освен позора, готвеше се да заведеш в къщата си една жена, която мразиш! (Защото ме мразиш, знам!) Не, сега съм сигурна, че такъв като тебе би могъл да убие за пари! Защото днес такава алчност е обзела всички, такава треска за пари ги тресе, че просто са полудели. Дете още, а вече ламти да стане лихвар! И току-виж, увие в коприна някой бръснач, нагласи го, допъпли тихичко зад приятеля си и го заколи като овен, както четох напоследък.[2] Ей, че си безсрамник! И аз съм безсрамна, но ти са повече от мене. За оня там раздавач на букети не искам и да говоря…

— Вие ли казвате това, вие ли, Настасия Филиповна! — плесна с ръце генералът, искрено наскърбен. — Вие, толкова деликатната, с такива изящни мисли и ето на! Какъв език! Какви изрази!

— Аз съм пияна сега, генерале — засмя се изведнъж Настасия Филиповна, — искам да се веселя! Днес е моят празник, моят ден на радости и веселби, отдавна го чаках. Дария Александровна, виждаш ли, този раздавач на букети, ей този Monsieur aux camélias[3], ето той седи и ни се смее…

— Аз не се смея, Настасия Филиповна, само ви слушам с най-голямо внимание — с достойнство възрази Тоцки.

— И защо ли го мъчих цели пет години и не го пусках да си върви? Заслужаваше ли това? Той е просто такъв, какъвто трябва да бъде… И на всичко отгоре ще хвърли вината върху мене: нали ми даде възпитание, издържаше ме като графиня, колко пари, какви луди пари похарчи по мене, намери ми още там честен мъж, а тук Ганечка; и какво мислиш: през тези пет години аз не живях с него, но му взимах парите и мислех, че имам право! Съвсем се бях объркала! Ето ти казваш, вземи стоте хиляди и го изгони, щом ти е отвратителен. Вярно, че ми е отвратителен… Отдавна можех да се омъжа и да намеря някой по-добър от Ганечка, но и това ми е отвратително. И защо ли си загубих петте години вечно в злоба! А ако щеш, вярвай, ако щеш — не, преди около четири години често пъти се питах: защо ли пък наистина да не се омъжа за моя Афанасий Иванович? Тогава от злоба мислех така; какво ли не ми минаваше тогава през ума; а пък вярно е, че можех да го накарам! Сам ми се тикаше в ръцете, вярваш ли? Вярно, че лъжеше, но той е такъв сладострастник, че не би могъл да издържи. Но по-късно, слава Богу, си помислих: заслужава ли такава злоба! И такова отвращение почувствувах тогава изведнъж срещу него, че и да ми поискаше ръката, нямаше да се съглася. И цели пет години, така се надувах! Не, по-добре на улицата, там ми е мястото! Или да го ударя на гуляи с Рогожин, или още утре да стана перачка! Защото си нямам нищо; ще си отида — всичко ще му оставя, до последното парцалче, а без нищо кой ще ме вземе, ей на, попитай Ганя, ще ме вземе ли? Дори Фердишченко няма да ме вземе!…

— Фердишченко може би няма да ви вземе, Настасия Филиповна, аз съм откровен човек — прекъсна я Фердишченко, — затова пък князът ще ви вземе! Вие седите тук и се оплаквате, но я погледнете княза! Отдавна вече го наблюдавам…

Настасия Филиповна се обърна с любопитство към княза.

— Вярно ли е? — попита тя.

— Вярно е — пошепна князът.

— Ще ме вземете такава, каквато съм, без нищо!

— Ще ви взема, Настасия Филиповна!

— Ново двайсе! — измърмори генералът. — Можеше да се очаква.

Князът бе вперил скръбен, строг и изпитателен поглед в лицето на Настасия Филиповна, която продължаваше да го разглежда.

— Ето че се намери! — каза тя изведнъж, като се обърна пак към Дария Алексеевна. — Той говори от добро сърце, познавам го. Намерих си благодетеля! Впрочем може би имат право, когато казват за него, че е… таквоз. С какво ще живееш, щом си толкова влюбен, че макар и да си княз, вземаш рогожинската?

— Аз ви вземам като честна жена, Настасия Филиповна, а не като рогожинска — каза князът.

— Аз честна?

— Вие.

— Хайде де, това е… от романите! Това са, миличък княже, бабини деветини, хората днес са поумнели и всичко това е глупост! А и как можеш да мислиш за женитба, когато самият ти имаш нужда от бавачка!

Князът стана и с разтреперан, плах глас, но в същото време с вид на дълбоко убеден човек, каза:

— Нищо не знам, Настасия Филиповна, нищо не съм видял, вие имате право, но аз… смятам, че вие ще ми направите чест, а не обратното. Аз съм нищожество, а вие сте страдали и сте излезли чиста от такъв ад, а това е много. Защо се срамувате и искате да тръгнете с Рогожин? Това е от силно вълнение… Вие върнахте на господин Тоцки седемдесетте хиляди и казвате, че ще оставите всичко, което е тук, а това никой от присъствуващите няма да направи. Аз ви… обичам. Настасия Филиповна. Аз съм готов да умра за вас, Настасия Филиповна. Никому няма да позволя да каже дума против вас, Настасия Филиповна… Ако бъдем бедни, аз ще работя, Настасия Филиповна…

— … Но ние може би няма да бъдем бедни, а много богати, Настасия Филиповна — продължи князът със същия плах глас. — Впрочем аз не знам сигурно и съжалявам, че през целия ден и сега не можах да науча нищо, но в Швейцария получих едно писмо от Москва от някой си господин Салазкин, в което той ми съобщава, че съм щял уж да получа много голямо наследство. Ето писмото…

Князът наистина извади едно писмо от джоба си.

— Да не би да бълнува? — измърмори генералът. — Същинска лудница!

За миг настъпи мълчание.

— Вие, струва ми се, казахте, княже, че писмото е от Салазкин? — попита Птицин. — Това е един много известен в средата си човек, много известен ходатай и ако наистина той ви е съобщил, можете напълно да му вярвате. За щастие аз познавам почерка му, защото неотдавна имах работа при него… Ако ми позволите да хвърля един поглед върху писмото, може би ще мога да ви кажа нещо.

Без да каже дума, князът му подаде с трепереща ръка писмото.

— Но какво е това, какво е това? — сепна се изведнъж генералът, гледайки всички като полуумен. Възможно ли е да получи той наследство?

Всички насочиха, погледи към Птицин, докато четеше писмото. Общото любопитство отново се разпали извънредно много. Фердишченко не можеше да си намери място; Рогожин гледаше в недоумение и ужасно разтревожен, мяташе погледи ту към княза, ту към Птицин. Дария Алексеевна стоеше като на тръни в очакване. Дори Лебедев не се стърпя, напусна ъгъла си и съвсем смутен, почна да надзърта в писмото през рамото на Птицин, също като човек, който се бои, че ей сега ще го ударят зарад любопитството му.

— Значи, наистина съм княгиня! — пошепна си тя сякаш подигравателно и като погледна случайно Дария Алексеевна, засмя се. — Неочаквана развръзка… не я… очаквах… Но защо стоите прави, господа, седнете, моля ви се, и честитете на мене и на княза! Някой, струва ми се, поиска шампанско; Фердишченко, кажете да донесат. Катя, Паша — прибави тя, като видя прислужничките си на вратата, — елате тук, аз ще се омъжа, чухте ли? За княза, има един милион и половина, той е княз Мишкин и ще ме вземе!

— Хайде да е на добър час, мила, време е! Не пропускай случая! — извика Дария Алексеевна, дълбоко развълнувана от станалото.

— Че седни до мене, княже — продължи Настасия Филиповна, — ей така, а ето носят и виното, та честитете де, господа!

— Ура! — извикаха много гласове. Мнозина се заблъскаха към бутилките, между тях почти всички хора на Рогожин. Но макар че викаха и бяха склонни още да викат, повечето от тях, въпреки цялата странност на обстоятелствата и обстановката, почувствуваха, че декорите са сменени. Другите бяха смутени и чакаха недоверчиво. А мнозина си шепнеха, че това е най-обикновено нещо, че за какви ли не се женят князете и че дори вземат циганки от катуните. Самият Рогожин стоеше прав и гледаше с неподвижна, недоумяваща усмивка върху изкривеното си лице.

— Княже, миличък, ела на себе си! — с ужас му прошепна генералът, като се приближи отстрани до него и го дръпна за ръкава.

Настасия Филиповна забеляза това и прихна да се смее.

— Не, генерале! Сега аз съм също княгиня, нали чухте. — Князът няма да позволи да ме обиждат! Афанасий Иванович, та честитете ми де; сега ще мога да седя навсякъде до жена ви; как мислите, не е ли щастие да имаш такъв мъж? Милион и половина, и то княз, и като пискюл на всичко, казват, идиот, какво по-хубаво? Едва сега ще почна да живея както трябва! Закъсня, Рогожин! Вземай си пакета, аз ще се омъжа за княза и ще бъда по-богата от тебе!

Ала Рогожин бе разбрал каква беше работата. На лицето му бе изписано неизразимо страдание. Той плесна с ръце и от гърдите му се изтръгна въздишка.

— Откажи се! — извика той на княза. Всички се изсмяха.

— В твоя полза ли да се откаже? — тържествуваща възрази Дария Алексеевна. — Гледайте го селяка, изсипа парите на масата! Князът се жени за нея, а ти си дошъл да безобразничиш!

— Но и аз също ще се оженя за нея! Още сега, в този миг! Всичко ще дам…

— Виж го ти, кръчмарският пияница, трябва да те изхвърлят навън! — с негодуване повтори Дария Алексеевна.

Смехът се усили.

— Чуваш ли, княже — обърна се към него Настасия Филиповна, — ето как се пазари тоя селяк за годеницата ти.

— Той е пиян — каза князът. — Той ви обича много.

— А няма ли да се срамуваш после, че годеницата ти насмалко не замина с Рогожин?

— Вие бяхте тогава в треска, а и сега имате треска, сякаш бълнувате.

— И няма ли да се засрамиш, когато после ти кажат, че жена ти е била държанка на Тоцки?

— Не, няма да се засрамя… Не по ваше желание сте живели у Тоцки.

— И няма ли някога да ме укориш?

— Няма да те укоря.

— Внимавай, не гарантирай за цял живот!

— Настасия Филиповна — каза князът тихо и като че ли със състрадание, — преди малко ви казах, че ще сметна за чест, ако се съгласите, и че вие ми правите чест, а не аз на вас. Вие се усмихнахте на тези думи, а и всички около мене се засмяха, аз чух. Може би много смешно се изразих и самият аз бях смешен, но винаги ми се е струвало, че… разбирам какво значи чест и съм сигурен, че казах истината. Преди малко искахте да се погубите безвъзвратно, защото по-късно никога не бихте си простили това: а в нищо не сте виновна. Невъзможно е животът ви да бъде погубен завинаги. Какво значение има, че Рогожин е дошъл при вас, а Гаврила Ардалионович е искал да ви измами? Защо непрекъснато споменавате за това? Онова, което направихте, повтарям, малцина са способни да го направят, а дето искахте да тръгнете с Рогожин, това го решихте в болезнено състояние. Вие и сега сте в такова състояние и по-добре ще бъде да отидете да си легнете. Та вие още утре бихте станали пречка, но не бихте останали с Рогожин. Вие сте горда, Настасия Филиповна, но може би сте толкова нещастна вече, че наистина се смятате за виновна. За вас трябва да се полагат големи грижи, Настасия Филиповна. Аз ще се грижа за вас. Тази заран видях портрета ви и сякаш съзрях познато лице. Веднага ми се стори, че сякаш вече ме викахте… Аз… ще ви уважавам цял живот, Настасия Филиповна — заключи изведнъж князът, сякаш ненадейно се опомни, изчерви се и се сети пред какви хора казва това.

От чувство на свян Птицин бе навел дори глава и гледаше в земята. Тоцки си помисли: „Идиот, а знае, че ласкателството е най-доброто средство да постигнеш целта си; това е инстинкт!“ Князът забеляза също, че от ъгъла го гледа със святкащ поглед Ганя, сякаш иска да го унищожи.

— Това се казва добър човек! — заяви умилена Дария Алексеевна.

— Образован човек, но загубен! — пошепна тихичко генералът.

Тоцки взе шапката си и се приготви да стане, за да се измъкне тихомълком. Той и генералът се спогледаха, за да излязат заедно.

— Благодаря, княже, никой досега не е говорил така с мене — каза Настасия Филиповна. — Всички се пазаряха за мене, но никой почтен човек още не ми е поисквал ръката. Чухте ли, Афанасий Иванич? Как ви се вижда всичко това, което каза князът? Нали е почти неприлично… Рогожин! Не бързай да си ходиш. Но аз виждам, че няма да си отидеш. Може би и аз ще дойда с тебе. Къде искаше да ме заведеш?

— В Екатеринхов — отговори от ъгъла Лебедев, а Рогожин само трепна и ококори очи, сякаш не вярваше на ушите си. Толкова беше замаян, като че ли някой го бе ударил силно по главата.

— Но какво ти стана, мила! Припадък ли ти дойде, полудя ли? — извика уплашено Дария Алексеевна.

— А ти повярва, че говоря сериозно ли? — смеейки се, скочи от дивана Настасия Филиповна. — Че как мога да погубя такова дете? Това е тъкмо работа за Афанасий Иванич: той обича децата! Да вървим, Рогожин! Приготви пакета си! Нищо, че искаш да се жениш за мене, дай все пак парите! Възможно е все още да не се омъжа за тебе. Да не мислиш, че като искаше да се ожениш за мене, парите ще останат у тебе? Лъжеш се! Аз самата съм безсрамница! Бях държанка на Тоцки!… Княже! На тебе ти трябва сега Аглая Епанчина, а не Настасия Филиповна, иначе — Фердишченко ще те сочи с пръст! Ти не се боиш, но аз ще се боя, че съм те погубила и че после ще ме укоряваш! А това, дето казваш, че за тебе е чест да ти стана жена, Тоцки си знае работата. А ти, Ганечка, изпусна Аглая Епанчина: знаеш ли това? Ако не беше се пазарил с нея, сигурно щеше да се омъжи за тебе! Ето какви сте всичките: трябва да ходите или с безчестни, или с честни жени — една възможност има! Иначе непременно ще сбъркате… Вижте как ни гледа генералът със зяпнала уста…

— Това е Содом, Содом! — повтаряше генералът, като вдигаше нервно рамене. Той също бе станал от дивана; отново всички бяха на крака. Настасия Филиповна беше като екзалтирана.

— Възможно ли е! — изстена князът, като кършеше ръце.

— А ти мислеше, че не е възможно? И аз мога да бъда горда, въпреки че съм безсрамница! Ти каза преди, малко, че съм съвършенство; хубаво съвършенство наистина, което се хвърля в калта единствено за да се похвали, че е стъпкало с краката си един милион и една княжеска титла! Но каква жена бих могла да ти бъда след всичко това? Афанасий Иванович, вие видяхте, че аз наистина изхвърлих милиона през прозореца! Как можахте да повярвате, че аз ще сметна за щастие да се омъжа за Ганечка, и то заради вашите седемдесет и пет хиляди? Вземи си ги седемдесетте и пет хиляди, Афанасий Иванович (ти дори не стигна до сто, Рогожин се докара повече!); а Ганечка аз сама ще го утеша, хрумна ми нещо. А сега искам да се веселя, нали съм уличница! Десет години прекарах в тъмница, дойде време да бъда щастлива! Какво правиш, Рогожин? Приготви се, тръгваме!

— Тръгваме! — изрева Рогожин, почти луд от щастие. — Ей… хора… вино! Ух!…

— Набави повече вино, искам да пия. А музика ще има ли?

— Ще има, ще има! Не се приближавай! — извика Рогожин разярен, като видя, че Дария Алексеевна отива към Настасия Филиповна. — Моя е! Всичко е мое! Царица! Свършено е!

Задъхваше се от радост; въртеше се около Настасия Филиповна и крещеше на всички: „Не се приближавай!“ Цялата компания бе вече нахълтала в гостната. Едни пиеха, други викаха и се смееха гръмко, всички бяха в най-възбудено и непринудено състояние на духа. Фердишченко гледаше да се присламчи към тях. Генералът и Тоцки пак направиха опит по-бързо да се измъкнат. Ганя беше също е шапка в ръка, но стоеше мълчалив, и все още като че ли не можеше да откъсне очи от разиграващата се пред него сцена.

— Не се приближавай! — крещеше Рогожин.

— Какво си се развикал! — изсмя му се Настасия Филиповна. — Все още аз съм тук домакинята; ако поискам, ще те изхвърля навън. Още не съм взела парите ти, ей ги там; дай ги тук, целия пакет! Значи, в този пакет има сто хиляди? П-фуй, каква мръсотия! Какво ти е, Дария Алексеевна? Нима трябваше да го погубя? (Тя посочи към княза.) Как ще се жени, като самият той има още нужда от бавачка; ей на, генералът ще му стане бавачка — гледайте как се умилква около него! Гледай, княже, годеницата ти взе парите, защото е развратница, а ти искаше да се ожениш за нея! Но защо плачеш? Мъчно ли ти е? Смей се като мене — продължи Настасия Филиповна, по страните на която блеснаха две едри сълзи. — Разчитай на времето — всичко ще мине! По-добре е сега да се опомниш, отколкото после… Ала защо всички плачете — ето и Катя плаче! Какво ти е, Катя, милата ми! На тебе и Паша аз оставям много нещо, вече се разпоредих, а сега прощавайте! Тебе, честно момиче, те карах да служиш на мене, развратната… Така е по-добре, княже, наистина по-добре, защото по-късно щеше да почнеш да ме презираш и нямаше да бъдем щастливи! Не ми се кълни, не вярвам! Пък и колко глупаво би било!… Не, по-добре да се разделим с добро, защото и аз съм мечтателна, нищо не би излязло! Мигар и аз не съм мечтала за тебе? Ти имаш право, отдавна мечтаех, още когато бях на село, дето прекарах пет години сам-саминка; мислиш-мислиш понякога, мечтаеш-мечтаеш — и винаги си представях един такъв като тебе, добър, честен, хубав, и също такъв глупавичък, който ще дойде изневиделица и ще каже: „Вие не сте виновна, Настасия Филиповна, аз ви обожавам!“ Така се размечтаеш понякога, че умът ти изхвръкне… А пък ще дойде ей тоя: ще гостува по един-два месеца на годината, ще те опозори, ще те оскърби, ще те възбуди, разврати и ще си замине — хиляди пъти исках да се хвърля в езерото, но бях подла, сили не ми стигаха; но сега… Рогожин, готов ли си?

— Всичко е готово! Не се приближавай!

— Готово! — чуха се няколко гласа.

— Тройките чакат, със звънчета!

Настасия Филиповна грабна пакета в ръце.

— Ганка, хрумна ми нещо; искам да те обезщетя, защо пък да губиш всичко? Рогожин, ще допълзи ли той до Василевския за три рубли?

— Ще допълзи!

— Тогава слушай, Ганя, искам за последен път да надзърна в душата ти; ти ме мъчи цели три месеца; сега е мой ред. Виждаш ли този пакет, в него има сто хиляди! Ето сега аз ще го хвърля, в камината, в огъня, ето пред всички, всички са свидетели! Щом огънят го обхване от всички страни, бръкни в камината да го извадиш оттам, само че без ръкавици, с голи ръце и засукани ръкави! Извадиш ли го — твой е, всичките сто хиляди са твои! Само ще си изгориш малко пръстите — но помисли, това са сто хиляди! Колко му е да го извадиш! А аз ще се полюбувам на душата ти, как ще бръкнеш за парите ми в огъня. Всички са свидетели, че пакетът ще бъде твой! А ако не бръкнеш, той ще изгори; никому няма да позволя да го пипне. Отдръпнете се! Всички се отдръпнете! Мои са парите! Взех ги от Рогожин, за да прекарам една нощ с него. Мои ли са парите, Рогожин?

— Твои са, радост моя! Твои са, царице!

— Тогава всички настрана, каквото искам, това правя! Не пречете! Фердишченко, раздухайте огъня!

— Настасия Филиповна, не мога да вдигна ръце! — отговори слисан Фердишченко.

— Ех! — извика Настасия Филиповна, грабна ръжена, разрови две тлеещи цепеници и щом лумна огънят, хвърли в него пакета.

Чуха се викове; мнозина дори се прекръстиха.

— Полудя, полудя! — викаха около нея.

— Няма ли… да бъде добре… да я вържем? — пошепна генералът на Птицин. — Или да пратим да повикат… Полудя, нали полудя? Полудя?

— Н-не, може би това съвсем не е лудост — пошепна Птицин, бледен като платно и разтреперан, без да има сили да откъсне очи от пакета, който вече се запалваше.

— Луда? Луда, нали? — пак се обърна генералът към Тоцки.

— Нали съм ви казвал, че е оригинална жена — измънка Афанасий Иванович, също малко побледнял.

— Но това са сто хиляди!…

— Господи, Господи! — чуваше се от всички страни. Всички започнаха да се трупат около камината, всички се тикаха да гледат, всички възклицаваха… Някои дори се качиха на столове, за да гледат през главите на другите. Дария Алексеевна избяга в съседната стая и уплашено шепнеше нещо е Катя и Паша. Хубавата немкиня офейка.

— Майчице! Царице! Всемогъща! — викаше Лебедев, като пълзеше на колене пред Настасия Филиповна и протягаше ръце към камината. — Сто хиляди! Сто хиляди! С очите си видях, пред мене ги опаковаха! Майчице! Милостива! Заповядай ми да се мушна в камината: цял ще се пъхна, побелялата си глава ще тикна в огъня!… Имам на гърба си болна жена с парализирани крака, тринадесет деца — всичките сирачета, баща им погребах миналата седмица, гладни стоят, Настасия Филиповна! — И като изпъшка, запълзя към камината.

— Махай се! — изкрещя Настасия Филиповна, като го отблъскваше. — Всички се дръпнете! Ганя, защо стоиш? Не се срамувай! Бръкни! Става въпрос за твоето щастие.

Но Ганя бе вече твърде много претеглил през деня и вечерта и не беше подготвен за това последно неочаквано изпитание. Тълпата се разстъпи на две пред тях и той остана лице срещу лице с Настасия Филиповна, на три крачки от нея. Тя бе застанала до камината и чакаше, без да сваля от него пламналия си втренчен поглед. Във фрак, с шапка в ръка и с ръкавици, той стоеше пред нея мълчалив и покорен, скръстил ръце и загледан в огъня. Безумна усмивка блуждаеше по бледото му като платно лице. Наистина той не можеше да откъсне очи от огъня, от запалилия се пакет; но сякаш някакво ново чувство бе завладяло душата му; като че ли се беше заклел да издържи изпитанието; не помръдваше от мястото си; след няколко мига на всички стана ясно, че той няма да отиде да извади пакета, че не иска да отиде.

— Ей, ще изгорят, ще се засрамиш — извика му Настасия Филиповна, — а после ще се обесиш, аз не се шегувам!

Огънят, който пламна между двете догорели главни, отначало загасна, когато пакетът падна върху него и го притисна. Ала едно малко синьо пламъче още пъплеше по едното крайче на долната главня. Най-после тънкото дълго езиче на огъня лизна и пакета, обхвана го и затича нагоре по хартията и по ъглите и изведнъж целият пакет пламна в камината и лумна нагоре ярък пламък. Всички ахнаха.

— Майчице! — все още стенеше Лебедев, като пак се устреми напред, но Рогожин го дръпна и отново го отстрани.

Самият Рогожин цял се беше превърнал в неподвижен поглед. Той не можеше да откъсне очи от Настасия Филиповна, беше във възторг, на седмото небе.

— Това е истинска царица! — повтаряше той час по час, като се обръщаше наляво и надясно към когото му попадне. — Така е по нашенски! — викаше той извън себе си. — А кой от вас, нехранимайковци, е способен да направи такова нещо, а?

Князът наблюдаваше тъжно и мълчаливо.

— Аз ще го извадя със зъби само за една хилядарка! — предложи Фердишченко.

— Така и аз бих могъл! — изскърца със зъби в припадък на пълно отчаяние господинът с юмруците, който стоеше отзаде. — Дя-во-о-л да го вземе! Гори, цял ще изгори! — извика той, като видя пламъка.

— Гори, гори! — викаха всички в един глас, като повечето от тях се блъскаха към камината.

— Ганя, не се превземай, за последен път ти казвам!

— Върви! — изрева Фердишченко, като се хвърли съвсем разярен към Ганя и го хвана за ръкава. — Върви, фанфароне! Ще изгори! О, пр-р-р-оклетнико клет!

Ганя блъсна силно Фердишченко, извърна се и тръгна към вратата; ала не направи и две крачки, олюля се и се строполи на пода.

— Припадна! — завикаха около него.

— Майчице, ще изгорят! — крещеше Лебедев.

— На вятъра ще изгорят! — ревяха от всички страни.

— Катя, Паша, донесете му вода, спирт! — извика Настасия Филиповна, грабна ръжена и измъкна пакета.

Почти цялата външна обвивка беше обгоряла и тлееше, но веднага се виждаше, че съдържанието беше незасегнато. Пакетът беше увит в три вестника. И парите бяха цели. Всички въздъхнаха облекчено.

— Може да е пострадала само някоя хилядарчица, но всички останали са цели — с умиление каза Лебедев.

— Всичко е негово! Целият пакет е негов! Чувате ли, господа! — заяви Настасия Филиповна, като сложи парите до Ганя. — Все пак не се съгласи, издържа! Ще рече, самолюбието му е по-голямо от алчността за пари. Нищо, ще дойде на себе си! Иначе щеше да ме убие може би… Ето че му се връща съзнанието. Генерале, Иван Петрович, Дария Алексеевна, Катя, Даша, Рогожин, чухте ли? Пакетът е негов, на Ганя. Давам му го в пълна собственост, като обезщетение… е, било, каквото било! Кажете му го. Нека пакетът бъде тук до него… Рогожин, да вървим! Сбогом, княже, за пръв път видях човек! Сбогом, Афанасий Иванович, merci!

С шум, трясък и викове цялата Рогожинова тайфа префуча през стаите към изхода подир Рогожин и Настасия Филиповна. В залата момичетата и подадоха шубата; готвачката Марфа дотича от кухнята. Настасия Филиповна разцелува всичките.

— Нима завинаги ни напускате, майчице? Но къде ще отидете? И то на рождения си ден, на такъв ден! — питаха разплакани прислужничките, като й целуваха ръце.

— На улицата ще отида, Катя, нали чу, че там ми е мястото, или ще стана перачка! До гуша ми дойде Афанасий Иванович! Поздравете го от мене и не ме споменавайте с лошо…

Князът се спусна стремглаво към пътната врата, дето всичките се настаняваха в четири тройки със звънчета. Генералът успя да го настигне още на стълбата.

— Моля ти се, княже, ела на себе си! — каза му той, като го хвана за ръката. — Остави я! Нали виждаш каква е! Като баща ти говоря…

Князът го погледна и без да каже дума, се изскубна и затича надолу.

При пътната врата, отдето току-що бяха потеглили тройките, генералът видя как князът взе първия файтон и викна на кочияша да кара към Екатеринхоф, подир тройките.