Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.01.2023 23:01 - "Идиот". Княз Мишкин и Настася
Автор: mt46 Категория: Тя и той   
Прочетен: 2665 Коментари: 13 Гласове:
15

Последна промяна: 11.01.2023 23:04

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 .

/.../

Князът стана и с разтреперан, плах глас, но в същото време с вид на дълбоко убеден човек, каза:

— Нищо не знам, Настасия Филиповна, нищо не съм видял, вие имате право, но аз… смятам, че вие ще ми направите чест, а не обратното. Аз съм нищожество, а вие сте страдали и сте излезли чиста от такъв ад, а това е много. Защо се срамувате и искате да тръгнете с Рогожин? Това е от силно вълнение… Вие върнахте на господин Тоцки седемдесетте хиляди и казвате, че ще оставите всичко, което е тук, а това никой от присъствуващите няма да направи. Аз ви… обичам. Настасия Филиповна. Аз съм готов да умра за вас, Настасия Филиповна. Никому няма да позволя да каже дума против вас, Настасия Филиповна… Ако бъдем бедни, аз ще работя, Настасия Филиповна…

/.../

— … Но ние може би няма да бъдем бедни, а много богати, Настасия Филиповна — продължи князът със същия плах глас. — Впрочем аз не знам сигурно и съжалявам, че през целия ден и сега не можах да науча нищо, но в Швейцария получих едно писмо от Москва от някой си господин Салазкин, в което той ми съобщава, че съм щял уж да получа много голямо наследство. Ето писмото…

Князът наистина извади едно писмо от джоба си.

— Да не би да бълнува? — измърмори генералът. — Същинска лудница!

За миг настъпи мълчание.

— Вие, струва ми се, казахте, княже, че писмото е от Салазкин? — попита Птицин. — Това е един много известен в средата си човек, много известен ходатай и ако наистина той ви е съобщил, можете напълно да му вярвате. За щастие аз познавам почерка му, защото неотдавна имах работа при него… Ако ми позволите да хвърля един поглед върху писмото, може би ще мога да ви кажа нещо.

Без да каже дума, князът му подаде с трепереща ръка писмото.

— Но какво е това, какво е това? — сепна се изведнъж генералът, гледайки всички като полуумен. Възможно ли е да получи той наследство?

Всички насочиха, погледи към Птицин, докато четеше писмото. Общото любопитство отново се разпали извънредно много. Фердишченко не можеше да си намери място; Рогожин гледаше в недоумение и ужасно разтревожен, мяташе погледи ту към княза, ту към Птицин. Дария Алексеевна стоеше като на тръни в очакване. Дори Лебедев не се стърпя, напусна ъгъла си и съвсем смутен, почна да надзърта в писмото през рамото на Птицин, също като човек, който се бои, че ей сега ще го ударят зарад любопитството му.


   https://chitanka.info/text/15685-idiot/16#textstart

/.../

— Значи, наистина съм княгиня! — пошепна си тя сякаш подигравателно и като погледна случайно Дария Алексеевна, засмя се. — Неочаквана развръзка… не я… очаквах… Но защо стоите прави, господа, седнете, моля ви се, и честитете на мене и на княза! Някой, струва ми се, поиска шампанско; Фердишченко, кажете да донесат. Катя, Паша — прибави тя, като видя прислужничките си на вратата, — елате тук, аз ще се омъжа, чухте ли? За княза, има един милион и половина, той е княз Мишкин и ще ме вземе!

— Хайде да е на добър час, мила, време е! Не пропускай случая! — извика Дария Алексеевна, дълбоко развълнувана от станалото.

— Че седни до мене, княже — продължи Настасия Филиповна, — ей така, а ето носят и виното, та честитете де, господа!

— Ура! — извикаха много гласове. Мнозина се заблъскаха към бутилките, между тях почти всички хора на Рогожин. Но макар че викаха и бяха склонни още да викат, повечето от тях, въпреки цялата странност на обстоятелствата и обстановката, почувствуваха, че декорите са сменени. Другите бяха смутени и чакаха недоверчиво. А мнозина си шепнеха, че това е най-обикновено нещо, че за какви ли не се женят князете и че дори вземат циганки от катуните. Самият Рогожин стоеше прав и гледаше с неподвижна, недоумяваща усмивка върху изкривеното си лице.

— Княже, миличък, ела на себе си! — с ужас му прошепна генералът, като се приближи отстрани до него и го дръпна за ръкава.

Настасия Филиповна забеляза това и прихна да се смее.

— Не, генерале! Сега аз съм също княгиня, нали чухте. — Князът няма да позволи да ме обиждат! Афанасий Иванович, та честитете ми де; сега ще мога да седя навсякъде до жена ви; как мислите, не е ли щастие да имаш такъв мъж? Милион и половина, и то княз, и като пискюл на всичко, казват, идиот, какво по-хубаво? Едва сега ще почна да живея както трябва! Закъсня, Рогожин! Вземай си пакета, аз ще се омъжа за княза и ще бъда по-богата от тебе!

Ала Рогожин бе разбрал каква беше работата. На лицето му бе изписано неизразимо страдание. Той плесна с ръце и от гърдите му се изтръгна въздишка.

— Откажи се! — извика той на княза. Всички се изсмяха.

— В твоя полза ли да се откаже? — тържествуваща възрази Дария Алексеевна. — Гледайте го селяка, изсипа парите на масата! Князът се жени за нея, а ти си дошъл да безобразничиш!

— Но и аз също ще се оженя за нея! Още сега, в този миг! Всичко ще дам…

— Виж го ти, кръчмарският пияница, трябва да те изхвърлят навън! — с негодуване повтори Дария Алексеевна.

Смехът се усили.

— Чуваш ли, княже — обърна се към него Настасия Филиповна, — ето как се пазари тоя селяк за годеницата ти.

— Той е пиян — каза князът. — Той ви обича много.

— А няма ли да се срамуваш после, че годеницата ти насмалко не замина с Рогожин?

— Вие бяхте тогава в треска, а и сега имате треска, сякаш бълнувате.

— И няма ли да се засрамиш, когато после ти кажат, че жена ти е била държанка на Тоцки?

— Не, няма да се засрамя… Не по ваше желание сте живели у Тоцки.

— И няма ли някога да ме укориш?

— Няма да те укоря.

— Внимавай, не гарантирай за цял живот!

— Настасия Филиповна — каза князът тихо и като че ли със
състрадание, — преди малко ви казах, че ще сметна за чест, ако се съгласите, и че вие ми правите чест, а не аз на вас. Вие се усмихнахте на тези думи, а и всички около мене се засмяха, аз чух. Може би много смешно се изразих и самият аз бях смешен, но винаги ми се е струвало, че… разбирам какво значи чест и съм сигурен, че казах истината. Преди малко искахте да се погубите безвъзвратно, защото по-късно никога не бихте си простили това: а в нищо не сте виновна. Невъзможно е животът ви да бъде погубен завинаги. Какво значение има, че Рогожин е дошъл при вас, а Гаврила Ардалионович е искал да ви измами? Защо непрекъснато споменавате за това? Онова, което направихте, повтарям, малцина са способни да го направят, а дето искахте да тръгнете с Рогожин, това го решихте в болезнено състояние. Вие и сега сте в такова състояние и по-добре ще бъде да отидете да си легнете. Та вие още утре бихте станали пречка, но не бихте останали с Рогожин. Вие сте горда, Настасия Филиповна, но може би сте толкова нещастна вече, че наистина се смятате за виновна. За вас трябва да се полагат големи грижи, Настасия Филиповна. Аз ще се грижа за вас. Тази заран видях портрета ви и сякаш съзрях познато лице. Веднага ми се стори, че сякаш вече ме викахте… Аз… ще ви уважавам цял живот, Настасия Филиповна — заключи изведнъж князът, сякаш ненадейно се опомни, изчерви се и се сети пред какви хора казва това.

От чувство на свян Птицин бе навел дори глава и гледаше в земята. Тоцки си помисли: „Идиот, а знае, че ласкателството е най-доброто средство да постигнеш целта си; това е инстинкт!“ Князът забеляза също, че от ъгъла го гледа със святкащ поглед Ганя, сякаш иска да го унищожи.

— Това се казва добър човек! — заяви умилена Дария Алексеевна.

— Образован човек, но загубен! — пошепна тихичко генералът.

Тоцки взе шапката си и се приготви да стане, за да се измъкне тихомълком. Той и генералът се спогледаха, за да излязат заедно.

— Благодаря, княже, никой досега не е говорил така с мене — каза Настасия Филиповна. — Всички се пазаряха за мене, но никой почтен човек още не ми е поисквал ръката. Чухте ли, Афанасий Иванич? Как ви се вижда всичко това, което каза князът? Нали е почти неприлично… Рогожин! Не бързай да си ходиш. Но аз виждам, че няма да си отидеш. Може би и аз ще дойда с тебе. Къде искаше да ме заведеш?

— В Екатеринхов — отговори от ъгъла Лебедев, а Рогожин само трепна и ококори очи, сякаш не вярваше на ушите си. Толкова беше замаян, като че ли някой го бе ударил силно по главата.

— Но какво ти стана, мила! Припадък ли ти дойде, полудя ли? — извика уплашено Дария Алексеевна.

— А ти повярва, че говоря сериозно ли? — смеейки се, скочи от дивана Настасия Филиповна. — Че как мога да погубя такова дете? Това е тъкмо работа за Афанасий Иванич: той обича децата! Да вървим, Рогожин! Приготви пакета си! Нищо, че искаш да се жениш за мене, дай все пак парите! Възможно е все още да не се омъжа за тебе. Да не мислиш, че като искаше да се ожениш за мене, парите ще останат у тебе? Лъжеш се! Аз самата съм безсрамница! Бях държанка на Тоцки!… Княже! На тебе ти трябва сега Аглая Епанчина, а не Настасия Филиповна, иначе — Фердишченко ще те сочи с пръст! Ти не се боиш, но аз ще се боя, че съм те погубила и че после ще ме укоряваш! А това, дето казваш, че за тебе е чест да ти стана жена, Тоцки си знае работата. А ти, Ганечка, изпусна Аглая Епанчина: знаеш ли това? Ако не беше се пазарил с нея, сигурно щеше да се омъжи за тебе! Ето какви сте всичките: трябва да ходите или с безчестни, или с честни жени — една възможност има! Иначе непременно ще сбъркате… Вижте как ни гледа генералът със зяпнала уста…

— Това е Содом, Содом! — повтаряше генералът, като вдигаше нервно рамене. Той също бе станал от дивана; отново всички бяха на крака. Настасия Филиповна беше като екзалтирана.

— Възможно ли е! — изстена князът, като кършеше ръце.

— А ти мислеше, че не е възможно? И аз мога да бъда горда, въпреки че съм безсрамница! Ти каза преди, малко, че съм съвършенство; хубаво съвършенство наистина, което се хвърля в калта единствено за да се похвали, че е стъпкало с краката си един милион и една княжеска титла! Но каква жена бих могла да ти бъда след всичко това? Афанасий Иванович, вие видяхте, че аз наистина изхвърлих милиона през прозореца! Как можахте да повярвате, че аз ще сметна за щастие да се омъжа за Ганечка, и то заради вашите седемдесет и пет хиляди? Вземи си ги седемдесетте и пет хиляди, Афанасий Иванович (ти дори не стигна до сто, Рогожин се докара повече!); а Ганечка аз сама ще го утеша, хрумна ми нещо. А сега искам да се веселя, нали съм уличница! Десет години прекарах в тъмница, дойде време да бъда щастлива! Какво правиш, Рогожин? Приготви се, тръгваме!

— Тръгваме! — изрева Рогожин, почти луд от щастие. — Ей… хора… вино! Ух!…

— Набави повече вино, искам да пия. А музика ще има ли?

— Ще има, ще има! Не се приближавай! — извика Рогожин разярен, като видя, че Дария Алексеевна отива към Настасия Филиповна. — Моя е! Всичко е мое! Царица! Свършено е!

Задъхваше се от радост; въртеше се около Настасия Филиповна и крещеше на всички: „Не се приближавай!“ Цялата компания бе вече нахълтала в гостната. Едни пиеха, други викаха и се смееха гръмко, всички бяха в най-възбудено и непринудено състояние на духа. Фердишченко гледаше да се присламчи към тях. Генералът и Тоцки пак направиха опит по-бързо да се измъкнат. Ганя беше също е шапка в ръка, но стоеше мълчалив, и все още като че ли не можеше да откъсне очи от разиграващата се пред него сцена.

— Не се приближавай! — крещеше Рогожин.

— Какво си се развикал! — изсмя му се Настасия Филиповна. — Все още аз съм тук домакинята; ако поискам, ще те изхвърля навън. Още не съм взела парите ти, ей ги там; дай ги тук, целия пакет! Значи, в този пакет има сто хиляди? П-фуй, каква мръсотия! Какво ти е, Дария Алексеевна? Нима трябваше да го погубя? (Тя посочи към княза.) Как ще се жени, като самият той има още нужда от бавачка; ей на, генералът ще му стане бавачка — гледайте как се умилква около него! Гледай, княже, годеницата ти взе парите, защото е развратница, а ти искаше да се ожениш за нея! Но защо плачеш? Мъчно ли ти е? Смей се като мене — продължи Настасия Филиповна, по страните на която блеснаха две едри сълзи. — Разчитай на времето — всичко ще мине! По-добре е сега да се опомниш, отколкото после… Ала защо всички плачете — ето и Катя плаче! Какво ти е, Катя, милата ми! На тебе и Паша аз оставям много нещо, вече се разпоредих, а сега прощавайте! Тебе, честно момиче, те карах да служиш на мене, развратната… Така е по-добре, княже, наистина по-добре, защото по-късно щеше да почнеш да ме презираш и нямаше да бъдем щастливи! Не ми се кълни, не вярвам! Пък и колко глупаво би било!… Не, по-добре да се разделим с добро, защото и аз съм мечтателна, нищо не би излязло! Мигар и аз не съм мечтала за тебе? Ти имаш право, отдавна мечтаех, още когато бях на село, дето прекарах пет години сам-саминка; мислиш-мислиш понякога, мечтаеш-мечтаеш — и винаги си представях един такъв като тебе, добър, честен, хубав, и също такъв глупавичък, който ще дойде изневиделица и ще каже: „Вие не сте виновна, Настасия Филиповна, аз ви обожавам!“ Така се размечтаеш понякога, че умът ти изхвръкне… А пък ще дойде ей тоя: ще гостува по един-два месеца на годината, ще те опозори, ще те оскърби, ще те възбуди, разврати и ще си замине — хиляди пъти исках да се хвърля в езерото, но бях подла, сили не ми стигаха; но сега… Рогожин, готов ли си?

— Всичко е готово! Не се приближавай!

— Готово! — чуха се няколко гласа.

— Тройките чакат, със звънчета!

Настасия Филиповна грабна пакета в ръце.

— Ганка, хрумна ми нещо; искам да те обезщетя, защо пък да губиш всичко? Рогожин, ще допълзи ли той до Василевския за три рубли?

— Ще допълзи!

— Тогава слушай, Ганя, искам за последен път да надзърна в душата ти; ти ме мъчи цели три месеца; сега е мой ред. Виждаш ли този пакет, в него има сто хиляди! Ето сега аз ще го хвърля, в камината, в огъня, ето пред всички, всички са свидетели! Щом огънят го обхване от всички страни, бръкни в камината да го извадиш оттам, само че без ръкавици, с голи ръце и засукани ръкави! Извадиш ли го — твой е, всичките сто хиляди са твои! Само ще си изгориш малко пръстите — но помисли, това са сто хиляди! Колко му е да го извадиш! А аз ще се полюбувам на душата ти, как ще бръкнеш за парите ми в огъня. Всички са свидетели, че пакетът ще бъде твой! А ако не бръкнеш, той ще изгори; никому няма да позволя да го пипне. Отдръпнете се! Всички се отдръпнете! Мои са парите! Взех ги от Рогожин, за да прекарам една нощ с него. Мои ли са парите, Рогожин?

— Твои са, радост моя! Твои са, царице!

— Тогава всички настрана, каквото искам, това правя! Не пречете! Фердишченко, раздухайте огъня!

— Настасия Филиповна, не мога да вдигна ръце! — отговори слисан Фердишченко.

— Ех! — извика Настасия Филиповна, грабна ръжена, разрови две тлеещи цепеници и щом лумна огънят, хвърли в него пакета.

Чуха се викове; мнозина дори се прекръстиха.

— Полудя, полудя! — викаха около нея.

— Няма ли… да бъде добре… да я вържем? — пошепна генералът на Птицин. — Или да пратим да повикат… Полудя, нали полудя? Полудя?

— Н-не, може би това съвсем не е лудост — пошепна Птицин, бледен като платно и разтреперан, без да има сили да откъсне очи от пакета, който вече се запалваше.

— Луда? Луда, нали? — пак се обърна генералът към Тоцки.

— Нали съм ви казвал, че е оригинална жена — измънка Афанасий Иванович, също малко побледнял.

— Но това са сто хиляди!…

— Господи, Господи! — чуваше се от всички страни. Всички започнаха да се трупат около камината, всички се тикаха да гледат, всички възклицаваха… Някои дори се качиха на столове, за да гледат през главите на другите. Дария Алексеевна избяга в съседната стая и уплашено шепнеше нещо е Катя и Паша. Хубавата немкиня офейка.

— Майчице! Царице! Всемогъща! — викаше Лебедев, като пълзеше на колене пред Настасия Филиповна и протягаше ръце към камината. — Сто хиляди! Сто хиляди! С очите си видях, пред мене ги опаковаха! Майчице! Милостива! Заповядай ми да се мушна в камината: цял ще се пъхна, побелялата си глава ще тикна в огъня!… Имам на гърба си болна жена с парализирани крака, тринадесет деца — всичките сирачета, баща им погребах миналата седмица, гладни стоят, Настасия Филиповна! — И като изпъшка, запълзя към камината.

— Махай се! — изкрещя Настасия Филиповна, като го отблъскваше. — Всички се дръпнете! Ганя, защо стоиш? Не се срамувай! Бръкни! Става въпрос за твоето щастие.

Но Ганя бе вече твърде много претеглил през деня и вечерта и не беше подготвен за това последно неочаквано изпитание. Тълпата се разстъпи на две пред тях и той остана лице срещу лице с Настасия Филиповна, на три крачки от нея. Тя бе застанала до камината и чакаше, без да сваля от него пламналия си втренчен поглед. Във фрак, с шапка в ръка и с ръкавици, той стоеше пред нея мълчалив и покорен, скръстил ръце и загледан в огъня. Безумна усмивка блуждаеше по бледото му като платно лице. Наистина той не можеше да откъсне очи от огъня, от запалилия се пакет; но сякаш някакво ново чувство бе завладяло душата му; като че ли се беше заклел да издържи изпитанието; не помръдваше от мястото си; след няколко мига на всички стана ясно, че той няма да отиде да извади пакета, че не иска да отиде.

— Ей, ще изгорят, ще се засрамиш — извика му Настасия Филиповна, — а после ще се обесиш, аз не се шегувам!

Огънят, който пламна между двете догорели главни, отначало загасна, когато пакетът падна върху него и го притисна. Ала едно малко синьо пламъче още пъплеше по едното крайче на долната главня. Най-после тънкото дълго езиче на огъня лизна и пакета, обхвана го и затича нагоре по хартията и по ъглите и изведнъж целият пакет пламна в камината и лумна нагоре ярък пламък. Всички ахнаха.

— Майчице! — все още стенеше Лебедев, като пак се устреми напред, но Рогожин го дръпна и отново го отстрани.

Самият Рогожин цял се беше превърнал в неподвижен поглед. Той не можеше да откъсне очи от Настасия Филиповна, беше във възторг, на седмото небе.

— Това е истинска царица! — повтаряше той час по час, като се обръщаше наляво и надясно към когото му попадне. — Така е по нашенски! — викаше той извън себе си. — А кой от вас, нехранимайковци, е способен да направи такова нещо, а?

Князът наблюдаваше тъжно и мълчаливо.

— Аз ще го извадя със зъби само за една хилядарка! — предложи Фердишченко.

— Така и аз бих могъл! — изскърца със зъби в припадък на пълно отчаяние господинът с юмруците, който стоеше отзаде. — Дя-во-о-л да го вземе! Гори, цял ще изгори! — извика той, като видя пламъка.

— Гори, гори! — викаха всички в един глас, като повечето от тях се блъскаха към камината.

— Ганя, не се превземай, за последен път ти казвам!

— Върви! — изрева Фердишченко, като се хвърли съвсем разярен към Ганя и го хвана за ръкава. — Върви, фанфароне! Ще изгори! О, пр-р-р-оклетнико клет!

Ганя блъсна силно Фердишченко, извърна се и тръгна към вратата; ала не направи и две крачки, олюля се и се строполи на пода.

— Припадна! — завикаха около него.

— Майчице, ще изгорят! — крещеше Лебедев.

— На вятъра ще изгорят! — ревяха от всички страни.

— Катя, Паша, донесете му вода, спирт! — извика Настасия Филиповна, грабна ръжена и измъкна пакета.

Почти цялата външна обвивка беше обгоряла и тлееше, но веднага се виждаше, че съдържанието беше незасегнато. Пакетът беше увит в три вестника. И парите бяха цели. Всички въздъхнаха облекчено.

— Може да е пострадала само някоя хилядарчица, но всички останали са цели — с умиление каза Лебедев.

— Всичко е негово! Целият пакет е негов! Чувате ли, господа! — заяви Настасия Филиповна, като сложи парите до Ганя. — Все пак не се съгласи, издържа! Ще рече, самолюбието му е по-голямо от алчността за пари. Нищо, ще дойде на себе си! Иначе щеше да ме убие може би… Ето че му се връща съзнанието. Генерале, Иван Петрович, Дария Алексеевна, Катя, Даша, Рогожин, чухте ли? Пакетът е негов, на Ганя. Давам му го в пълна собственост, като обезщетение… е, било, каквото било! Кажете му го. Нека пакетът бъде тук до него… Рогожин, да вървим! Сбогом, княже, за пръв път видях човек! Сбогом, Афанасий Иванович, merci!

С шум, трясък и викове цялата Рогожинова тайфа префуча през стаите към изхода подир Рогожин и Настасия Филиповна. В залата момичетата и подадоха шубата; готвачката Марфа дотича от кухнята. Настасия Филиповна разцелува всичките.

— Нима завинаги ни напускате, майчице? Но къде ще отидете? И то на рождения си ден, на такъв ден! — питаха разплакани прислужничките, като й целуваха ръце.

— На улицата ще отида, Катя, нали чу, че там ми е мястото, или ще стана перачка! До гуша ми дойде Афанасий Иванович! Поздравете го от мене и не ме споменавайте с лошо…

Князът се спусна стремглаво към пътната врата, дето всичките се настаняваха в четири тройки със звънчета. Генералът успя да го настигне още на стълбата.

— Моля ти се, княже, ела на себе си! — каза му той, като го хвана за ръката. — Остави я! Нали виждаш каква е! Като баща ти говоря…

Князът го погледна и без да каже дума, се изскубна и затича надолу.

При пътната врата, отдето току-що бяха потеглили тройките, генералът видя как князът взе първия файтон и викна на кочияша да кара към Екатеринхоф, подир тройките.
/.../

Ф. М. Достоевски

ПП: Така завършва първата част на романа "Идиот", изпълнен с много драматизъм, психологизъм, ирония, интересни герои...



Гласувай:
15


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

1. mt46 - ...
11.01.2023 23:40
Достоевски е бил горещ почитател на великото произведение на Сервантес. Той е писал за него: „В целия свят няма по-дълбоко и по-силно от това съчинение. Засега то е най-последната и най-великата дума на човешката мисъл, то е най-горчивата ирония, която само е могъл да изрази човек…“ („Дневник писателя“ през 1876 година, март, глава II.)
цитирай
2. dobrodan - Марине?
12.01.2023 11:33
Би ли се запознал с личния живот и здравословното състояние на Фьодора Михайловича, преди да станеш негов страстен почитател?
Ситуацията с "величието" на неговото творчество е сходна с възхваляването на Христос от някой аятоллах, образно казано.
"Престъпление и наказание" е най-слабият криминален роман в историята на жанра,
а Стивън Кинг държи в напрежение читателите си далеч по-успешно.
цитирай
3. ronix - Благодарности Марине
12.01.2023 13:10
за идеята да представиш Достоевски! Много сполучлив избор!
цитирай
4. donchevav - Върховна сцена! Върнах се към нея с ...
12.01.2023 17:20
Върховна сцена! Върнах се към нея с удоволствие. А иначе аз си прочетох моите шестстотин и кусур страници от старата добра "Световна класика". Поръчах непременно да ми донесат това издание - и прочетох романа за една седмица. Стана ми едно леко:))) Близките ми се шегуват, че винаги съм знаела какво да чета - когато преди няколко години лежах с хепатит в инфекциозна болница, съм искала да ми носят само жълта преса:))) Миналата седмица пък, постъпвайки в една чудесна белодробна болница сред букове и ели в сърцето на Централен Балкан, бях пуснала в багажа си "Лунната долина" - но уви... действителността на здравната ни система е далеч от романтиката. Княз Мишкин - това бях аз!:)))
Сега съм вкъщи и препрочитам "Кръстина и райските ябълки":) Много обичам Красимира Кубарелова.
Двойно по-благодарна оставам на теб!
Поздрави, Марине!
цитирай
5. kvg55 - mt46,
12.01.2023 19:49
Ленин нарича Фьодор Михайлович "архиотвратителния Достоевски", вероятно защото се вре в низостта на човешките души, а Лев Николаевич е "канара" и "човечище".
цитирай
6. mt46 - https://glasove.com/video/dostoevski-i-bezplodnata-svoboda-na-liberalizma
12.01.2023 22:38
Кьоравите гледащи 15 Апр 2020 23:00ч.
"Каквото е мислил Достоевски ясно го е написал и сега просто дават гласност на мислите му. А иначе слаби ,болни хора от епилепсия са били Леонардо да Винчи, Бетовен, Микеланджело, Агата Кристи,Сократ,Наполеон Бонапарт,Александър Велики,Тереза Авилска,Британикус,Иън Къртис,Нострадамус,Петрарка,Петър I, Шарл Кент,Ришельо,Сведенборг,Камерън Бойс.... Кой ли мародер е превръщал тия хора в знамена? Май заслугата си е на самите епилептици? Просто виждат това, за което гледащите са кьорави."
Един от многото коментари...
цитирай
7. mt46 - Добродане-да-не-да-не!...
13.01.2023 12:57
dobrodan написа:
Би ли се запознал с личния живот и здравословното състояние на Фьодора Михайловича, преди да станеш негов страстен почитател?
Ситуацията с "величието" на неговото творчество е сходна с възхваляването на Христос от някой аятоллах, образно казано.
"Престъпление и наказание" е най-слабият криминален роман в историята на жанра,
а Стивън Кинг държи в напрежение читателите си далеч по-успешно.

Пак се излагаш с неразбирането на класическата литература!... Мисля, че знам достатъчно за личния живот на гения Достоевски... Както великите политици , както обикновените хора, така и гениите също имат недостатъци, пороци – понеже няма идеални хора. Разликата е, че обикновените хора не могат да творят шедьоври... "Престъпление и наказание" не е криминален, а философски и психологически роман... По твоята логика музикантите от "Дийп Пърпъл" са по-велики от Моцарт, от Бетовен и т.н.
цитирай
8. mt46 - Благодаря ти за мнението! Поздрави!...
13.01.2023 13:02
ronix написа:
за идеята да представиш Достоевски! Много сполучлив избор!

цитирай
9. mt46 - Благодаря, Вени!
13.01.2023 13:06
donchevav написа:
Върховна сцена! Върнах се към нея с удоволствие. А иначе аз си прочетох моите шестстотин и кусур страници от старата добра "Световна класика". Поръчах непременно да ми донесат това издание - и прочетох романа за една седмица. Стана ми едно леко:))) Близките ми се шегуват, че винаги съм знаела какво да чета - когато преди няколко години лежах с хепатит в инфекциозна болница, съм искала да ми носят само жълта преса:))) Миналата седмица пък, постъпвайки в една чудесна белодробна болница сред букове и ели в сърцето на Централен Балкан, бях пуснала в багажа си "Лунната долина" - но уви... действителността на здравната ни система е далеч от романтиката. Княз Мишкин - това бях аз!:)))
Сега съм вкъщи и препрочитам "Кръстина и райските ябълки":) Много обичам Красимира Кубарелова.
Двойно по-благодарна оставам на теб!
Поздрави, Марине!

Добре е, че тук има отлични специалисти и ценители като теб!...
Някога много харесвах романи като "Лунната долина"! Бих го препрочел... :)
Поздрави! Дано да си се възстановила здравословно!...
цитирай
10. mt46 - Вероятно защото Достоевски е против социализма... Той е и против либерализма...
13.01.2023 13:08
kvg55 написа:
Ленин нарича Фьодор Михайлович "архиотвратителния Достоевски", вероятно защото се вре в низостта на човешките души, а Лев Николаевич е "канара" и "човечище".

цитирай
11. mt46 - https://chitanka.info/text/15685-idiot/20#textstart
17.01.2023 11:06
IV
Те тръгнаха през същите стаи, през който князът бе вече минал; Рогожин вървеше малко напред, князът — след него. Влязоха в една голяма зала. По стените й бяха окачени няколко картини, все портрети на архиереи и пейзажи, на които нищо не можеше да се различи. Над вратата за съседната стая висеше една картина, доста странна по своята форма: тя беше около метър и осемдесет дълга и не повече от тридесет сантиметра висока. Представяше спасителя след снемането му от кръста. Князът я погледна набързо, сякаш си припомни нещо, но не се спря и понечи да мине през вратата. Чувствуваше се много зле и бързаше да излезе от тая къща. Ала Рогожин изведнъж се спря пред картината.

— Виждате ли всичките тези картини — каза той, — купил ги е на разпродажби за по една-две рубли покойният ми баща, който беше любител. Един познавач ги прегледа всичките и каза, че са боклук, а ей тази, която е окачена над вратата, също купена за две рубли, казва, че не е боклук. Още докато бе жив баща ми, един се обади, че му дава за нея триста и петдесет рубли, а Савелиев, Иван Дмитрич, търговец, голям любител, стигна до четиристотин; миналата седмица пък предложи на брат ми Семьон Семьонич вече петстотин. Аз предпочетох да я запазя за себе си.

— Но това… това е копие от Ханс Холбайн[1] — каза князът, след като разгледа картината — и без да бъда голям познавач, струва ми се, че е великолепно копие. Виждал съм оригинала й в чужбина и не мога да го забравя. Но… какво ти става…

Рогожин внезапно бе престанал да гледа картината и бе тръгнал напред. Разбира се, този буен жест можеше да се обясни с разсеяността и особеното му, странно раздразнено състояние, проявило се така неочаквано в Рогожин; но все пак князът се поучуди, дето той прекъсна така изведнъж разговора, който сам бе започнал, и че Рогожин дори не му отговори.

— Ами ти, Лев Николаевич, отдавна исках да те попитам, вярваш ли в Бога, или не вярваш? — внезапно заприказва пак Рогожин, след като бе направил няколко крачки.

— Какъв странен въпрос и… поглед! — забеляза неволно князът.

— А аз обичам да гледам тази картина — избъбри Рогожин след малко, като че пак забравил въпроса си.

— Тази картина! — извика изведнъж князът под впечатлението на внезапна мисъл. — Тази картина! Но знаеш ли, че гледайки я, един вярващ може да загуби вярата си!

— Да, загубва я — неочаквано потвърди Рогожин. Те бяха стигнали вече до изходната врата.

— Как можеш да кажеш това? — спря се изведнъж князът. — Аз се пошегувах, а ти го взе така сериозно! И защо ме попита дали вярвам в Бога?

— Нищо, просто така. Аз и по-рано исках да те попитам. Нали мнозина сега не вярват. А вярно ли е (ти си живял в чужбина) това, което ми казваше един пияница, че у нас в Русия, повече, отколкото във всички страни, има такива, които не вярват в Бога? „За нас, казва той, е по-лесно това, защото сме по-напреднали от тях…“

Рогожин придружи въпроса си със саркастична усмивка, отвори изведнъж вратата и с ръка върху дръжката почака княза да излезе. Князът се учуди, но излезе. Рогожин излезе след него на площадката на стълбата и затвори вратата зад себе си. И двамата стояха един срещу друг с вид на хора, които сякаш са забравили къде са и какво трябва да правят сега.

— Хайде сбогом — каза князът, като му подаде ръка.

— Сбогом — отговори Рогожин и стисна силно, но съвсем машинално протегнатата му ръка.

Князът слезе едно стъпало и се обърна. Явно бе, че не искаше да остави така Рогожин.

— Колкото до вярата — започна той усмихнат и оживен от изникването на един внезапен спомен, — колкото до вярата, миналата седмица аз имах в два дни четири различни разговора на тая тема. Една сутрин, пътувайки по една нова железопътна линия, аз се запознах във вагона с някой си С. и разговарях с него около четири часа[2]. Слушал бях още преди това много неща за него и между другото, че бил атеист. Действително той беше много учен човек и аз се зарадвах, че ще мога да говоря с истински учен. Освен това той беше рядко добре възпитан, така че говори с мене напълно като с човек, равен нему по знания и разбирания. Той не вярва в Бога. Едно само ме смая: през цялото време той като че ли съвсем не за това говореше и тъкмо затуй останах смаян, защото и по-рано, колкото пъти съм се срещал с невярващи или съм чел такива книги, все ми се е струвало, че те говорят и пишат в книгите си като че ли съвсем не за това, макар и да изглежда, че вършат това. Аз му казах тогава това свое впечатление, но сигурно или зле, или неясно съм се изразил, защото той нищо не разбра… Вечерта пристигнах в един околийски град и отседнах да пренощувам в хотела, а там тъкмо предишната нощ се случило едно убийство и в момента на пристигането ми само за това се говореше[3]. Двама възрастни селяни, трезви, които се познавали отдавна и били приятели, наели заедно една малка стая, за да прекарат нощта, след като пили чай. Но единият от тях забелязал, че спътникът му носи от два дни часовник, който по-рано не бил виждал у него. Часовникът бил сребърен и висял на жълта верижка, украсена с мъниста. Този човек не бил крадец, бил дори честен и за условията, при които се живее на село — съвсем не беден. Но часовникът толкова му харесал и толкова го съблазнил, че най-после той не устоял на изкушението: взел нож и когато приятелят му се извърнал, приближил се до него предпазливо зад гърба му, прицелил се, вдигнал очи към небето, прекръстил се и като си прочел горещо на ум молитвата: „Господи, прости зарад Христа!“ — заклал приятеля си с един замах като овен и му взел часовника.

Рогожин умря от смях. Кискаше се като в някакъв припадък. Странно бе дори да го гледаш как се смее, след като до преди малко беше в такова мрачно настроение.

— Виж, това ми харесва! Вярно, това надминава всичко! — викаше той конвулсивно, едва ли не задъхвайки се. — Единият никак не вярва в Бога, а другият толкова силно вярва, че не коли хората, преди да се е помолил… Не, драги княже, подобно нещо не може да се измисли! Ха-ха-ха! Това надминава всичко!…

— На другата сутрин излязох да поскитам из града — продължи князът, щом Рогожин се успокои, макар че смехът все още потрепваше конвулсивно и трескаво по устните му. — Гледам, по дървения тротоар се клати съвсем разпасан един пиян войник. Приближава се до мене и ми казва: „Купи, господине, този сребърен кръст, само за двадесет копейки ти го давам; сребърен е!“ Гледам в ръката му кръст, сигурно току-що го е свалил от шията си, на синя, съвсем изтрита панделка, само че от пръв поглед се вижда, че е чист калаен, голям размер, осмоъгълен, напълно византийски стил. Извадих двадесет копейки и му ги дадох, а кръста веднага вързах на шията си; и по лицето му се виждаше колко е доволен, дето е излъгал един глупав господин, и той веднага отиде, в това нямаше съмнение, да изпие двадесетте копейки. Тогава, драги, аз бях под много силното впечатление от всичко онова, с което просто се сблъсках в Русия; нищо не разбирах по-рано в нея, растях като невежа и през тези пет години в чужбина бях запазил за нея някакъв фантастичен спомен. И ето вървя и си мисля: не, няма да бързам да съдя този юда. Бог знае какво става в тези пиянски и слаби сърца! Когато се връщах след един час в хотела, срещнах една селянка с кърмаче на ръце. Жената беше още млада, а детето надали имаше повече от шест седмици. То се усмихна на майка си, за пръв път, казваше тя, откак се е родило. Гледам, тя изведнъж се прекръсти набожно-набожно: „Защо правиш това, булка?“ — казах й аз. (Тогава аз нали все си питах.) „Ами защото, казва, както една майка се радва, когато види първата усмивка на детето си, точно така и Бог се радва всеки път, когато види от небето, че някой грешник от все сърце застава пред него на молитва.“ Ето почти буквално какво ми каза селянката — една такава дълбока, такава тънка и истински религиозна мисъл, такава мисъл, в която е изразена наведнъж цялата същност на християнството, тоест цялата представа за Бога като наш роден баща и как той се радва на човека, както бащата се радва на своето собствено дете — основната Христова мисъл! Проста селянка! Вярно, майка… и кой знае дали тази селянка не беше жена на оня същия войник. Слушай, Парфьон, ти преди малко ме попита, ето ти моя отговор: същността на религиозното чувство не попада под никакви разсъждения, под никакви простъпки и престъпления, под никакви атеизми; в него има и вечно ще има нещо друго; в това чувство има нещо неуловимо за атеистите и те вечно ще приказват не за него. Ала важното е, че най-ясно и най-бързо можеш да забележиш това в руското сърце и ето моето заключение! Това е едно от първите ми убеждения, които добивам от нашата Русия. Има какво да се прави, Парфьон! Има какво да се прави на нашата руска земя, вярвай ми! Спомни си срещите и разговорите, които имахме двамата по едно време… И аз нямах никакво желание да се връщам сега тук! И съвсем, съвсем не така мислех да се срещна с тебе! Но да не говорим повече!… Сбогом, довиждане! Бог да те закриля!

Той се обърна и заслиза по стълбата.

— Лев Николаевич! — извика отгоре Парфьон, когато князът бе стигнал на завоя на първата площадка. — Кръстът, който си купил от войника, у тебе ли е?

— Да, на шията ми.

И князът пак се спря.

— Я ми го покажи.

Пак нова чудатост! Той помисли, качи се горе и без да сваля кръста си от шията, показа му го.

— Дай ми го — каза Рогожин.

— Защо? Нима ти…

Не му се искаше на княза да се разделя с този кръст.

— Ще го нося, а аз ще ти дам моя да го носиш.

— Искаш да си разменим кръстовете ли? Добре, Парфьон, щом е така, радвам се; да се побратимим!

Князът свали калаения си кръст, Парфьон своя златен и си ги размениха. Парфьон мълчеше. Със скръбно учудване князът забеляза, че предишната недоверчивост, предишната горчива и почти подигравателна усмивка все още като че ли не се махаше от лицето на побратима му или поне в някои моменти силно проличаваше. Най-после Рогожин хвана мълком княза за ръката и известно време остана неподвижен, сякаш не можеше да се реши на нещо, но след това го повлече изведнъж подире си, като едва чуто каза: „Ела.“ Те минаха площадката на първия етаж и позвъниха на вратата срещу тая, от която бяха излезли. Отвориха им бързо. Стара женица, цялата прегърбена и облечена в черно, забрадена с кърпа, мълчаливо и ниско се поклони на Рогожин; той я попита бързо за нещо и без да чака отговор, поведе княза нататък през стаите. Пак се заредиха тъмни стаи с някаква необикновена, студена чистота, студено и строго мебелирани със старинни мебели в бели чисти калъфи. Без да предизвести, Рогожин направо въведе княза в една малка стая, която приличаше на гостна и бе преградена с лъскава преградка от махагон, с две врати отстрани; зад нея навярно беше спалнята. В ъгъла на гостната, до печката, бе седнала в кресло дребна старица, наглед още не много стара, дори с доста здраво, приятно и кръгло лице, но вече съвсем побеляла и (от пръв поглед можеше да се забележи) напълно вдетинила се. Тя беше в черна вълнена рокля с голям черен шал на шията и с бяло чисто боне с черни панделки. Под краката й имаше столче. Близо до нея седеше друга чистичка старица, по-стара от нея, също в траур и също така с бяло боне, трябва да бе някаква храненица, която мълчаливо плетеше чорап. И двете сигурно винаги мълчаха. Щом видя Рогожин и княза, първата старица им се усмихна и няколко пъти кимна любезно с глава в знак на задоволство.

— Мамо — каза Рогожин, като й целуна ръката, — това е моят голям приятел княз Лев Николаевич Мишкин; ние си разменихме кръстовете; той ми беше за известно време в Москва като брат, направи много нещо за мене. Благослови го, мамо, както би благословила собствения си син. Чакай, старо, аз да наглася ръката ти…

Но преди да успее да й помогне Парфьон, старицата вдигна дясната си ръка, сви трите си пръста в едно и три пъти набожно прекръсти княза. След това още веднъж любезно и нежно му кимна с глава.

— Е, да вървим, Лев Николаевич — каза Парфьон, — аз те доведох тук само за това…

Когато пак излязоха на стълбата, той прибави:

— Виждаш, нищо не разбира от това, което се говори, нищо не разбра от думите ми и все пак те благослови; ще рече, сама пожела… Хайде, сбогом, време е и за двама ни да се разделяме.

И той отвори вратата на жилището си.

— Но дай поне да те прегърна на сбогуване, странни човече! — извика князът, като го гледаше с нежен укор, и понечи да го прегърне. Но едва вдигнал ръцете си, Парфьон веднага пак ги пусна. Той не се решаваше и извръщаше лице, за да не гледа княза. Не искаше да го прегърне.

— Не бой се! Макар и да взех кръста ти, зарад часовника няма да те заколя! — неясно смотолеви той и внезапно някак странно се изсмя. Но изведнъж цялото му лице се преобрази: той побледня ужасно, устните му затрепериха, очите му пламнаха. Той вдигна ръце, прегърна силно княза и каза задъхано:

— Вземай я тогава, щом така е решила съдбата! Твоя е! Отстъпвам ти я!… Спомняй си за Рогожин!

И като остави княза, без да го погледне, той влезе бързо в жилището си и хлопна вратата зад себе си.

Бележки
[1] … това е копие от Ханс Холбайн… — Достоевски има пред вид картината на Ханс Холбайн млади „Христос в ковчега“ (1521), която писателят е виждал през 1867 година в Базел. Описание на тази картина дава по-нататък в романа Иполит (виж стр. 441). А. Г. Достоевская разказва, че картината на Холбайн „страшно поразила“ мъжа й: „Той ми каза тогава, че «можеш да загубиш вярата си, като гледаш тази картина». По-късно Фьодор Михайлович си спомняше много пъти в живота за потресаващото впечатление, което му бе направила картината“ (Л. П. Гроссман, Семинарии по Достоевскому, М.-П., 1923, стр. 59. Виж също така „Дневник А. Г. Достоевской“ 1867, М., 1923, стр. 366; „Воспоминания А. Г. Достоевской“, М.-Л., 1925, стр. 112).
цитирай
12. mt46 - https://chitanka.info/text/15685-idiot/21#textstart
17.01.2023 11:27
„Навярно — бе прибавил той усмихнат — това е същият оня момент, в който не е успяла да се изпразни прекатурената стомна с вода на епилептика Мохамед[2], но той успял през това време да разгледа всички селения на аллаха.“ Да, в Москва те често се виждаха с Рогожин и приказваха не само за това. „Рогожин каза преди малко, че съм му бил тогава като брат; за пръв път днес го каза“ — помисли си князът.

Тази мисъл му дойде, когато седеше на пейка под едно дърво в Лятната градина. Беше около седем часът. Градината беше празна; някакъв тъмен облак бе забулил за миг залязващото слънце. Атмосферата беше задушна и предвещаваше далечна буря. Князът намираше известна привлекателност в сегашното си съзерцание. Той насочваше спомените и съзнанието си към всеки външен предмет и това му правеше удоволствие: все му се искаше да забрави нещо, сегашното, насъщното, но погледнеше ли около себе си, веднага пак му се изпречваше мрачната му мисъл, мисълта, от която толкова искаше да се отърве. Спомни си, че днес на обеда в гостилницата бе говорил с келнера за едно необикновено странно убийство, което бе станало наскоро и бе вдигнало голям шум. Но щом си спомни за това, изведнъж пак се случи с него нещо особено.

Необикновено, неудържимо желание, почти истинска съблазън изведнъж скова волята му. Той стана от пейката и излезе от градината по посока на Стария Петербург. Малко преди това на кея на Нева той бе помолил един минувач да му посочи тази част от града отвъд реката. Посочиха му я, но тогава той не се запъти натам. Пък и знаеше, че няма какво да търси днес там. Отдавна имаше адреса на роднината на Лебедев и лесно можеше да намери къщата; но той знаеше почти със сигурност, че няма да я намери в къщи. „Без друго е заминала за Павловск, иначе Коля щеше да остави бележка във «Везни», както бяхме уговорили.“ Така че, ако отиваше сега нататък, разбира се, не беше, за да я види. Изкушаваше го друго, мрачно, мъчително любопитство. Хрумнала му бе една нова, внезапна идея…

Но за него беше вече напълно достатъчно и това, че бе тръгнал и знаеше къде отива: след една минута той пак вървеше, почти без да забелязва накъде върви. Стана му изведнъж ужасно противно и, кажи-речи, невъзможно да продължава да мисли по „внезапната си идея“. С мъчително напрягане на вниманието си той се взираше във всичко, което се изпречеше пред него, гледаше небето, гледаше Нева. Опита се да заприказва с едно срещнато детенце. Може би и епилептичното му състояние се засилваше. Като че ли наистина бурята се надигаше, макар и бавно. Чуваше се вече далечен гръм. Задухата нарастваше…

Кой знае защо, все си спомняше сега за племенника на Лебедев, когото бе видял днес, както човек си спомня понякога досаден и до глупост омръзнал му музикален мотив. Странното беше, че все си го представяше като убиеца, за когото бе споменал одеве Лебедев, когато го запозна с племенника си. Да, за този убиец той бе чел вече много отдавна. Много бе чел и слушал за такива неща, откакто се върна в Русия; упорито следеше всичко това. А днес бе проявил дори доста голям интерес в разговора си с келнера тъкмо по същото убийство на Жемарини. Спомни си, че келнерът бе на същото мнение като него. Представи си физиономията му; умно момче, сериозно и събудено — впрочем „кой го знае какъв е. Мъчно е да отгатваш характерите на хората в една страна, която още не познаваш.“ Ала той почваше да вярва страстно в руската душа. О, колко много, колко съвсем нови неща бе научил през тези шест месеца — и неподозирани, и нечувани, и неочаквани! Ала чуждата душа е загадка, и руската душа е загадка; за мнозина е загадка. Ето на — той дълго дружи с Рогожин, сближиха се, побратимиха се, — а познава ли той Рогожин? Впрочем във всичко това има понякога такъв хаос, такава обърканост, такова безобразие! И колко отвратителен и самодоволен хлапак е този племенник на Лебедев! Впрочем какво говоря аз? (Продължаваше унесен князът.) Нима той е убил тези шест същества, тези шест души? Аз като че ли нещо бъркам… Колко странно! Вие ми се свят… А колко симпатично, колко мило лице има голямата дъщеря на Лебедев, тази, която държеше бебето! Какъв невинен, какъв почти детски израз и какъв почти детски смях! Чудно, че той бе почти забравил това лице и едва сега си спомни за него. Лебедев тропа с крака срещу тях, но навярно ги обожава всичките. Ала той обожава и своя племенник, това е вярно, както е вярно, че две по две правят четири!

Впрочем какво се е заел той, дошъл едва днес, да ги съди толкова решително, да издава окончателни присъди срещу тях? Лебедев например беше днес за него истинска гатанка: очакваше ли той да намери подобен Лебедев? Познаваше ли го преди това от тая му страна? Лебедев и Дюбари — Господи! Впрочем ако един ден Рогожин убие, то поне няма да бъде така безразборно. Няма да има този хаос. Инструментът, поръчан по чертеж[3], и шестте Жамарини, заклани в пълен делириум! Нима Рогожин притежава инструмент, направен по чертеж… той има… но… нима е сигурно, че той ще убие?! — трепна изведнъж князът. „Не е ли престъпление, не е ли низост от моя страна така цинично-откровено да направя подобно предположение!“ — извика той и почервеня от срам. Беше изумен. Спря се изведнъж като закован на улицата. Неочаквано си спомни и гарата за Павловск одеве, и Николаевската гара, и въпроса, зададен направо в лицето на Рогожин за очите, и кръста на Рогожин, сега на шията му, и благословията на майка му, при която той сам го заведе, и последната конвулсивна прегръдка, последното отричане на Рогожин на стълбата — и след всичко туй да осъзнае, че търси непрекъснато нещо около себе си, и този дюкян, и тази вещ… що за низост! И след всичко това той върви сега с „особена цел“, с особена „внезапна идея“. Чувство на отчаяние и болка завладя цялата му душа. Веднага помери да се върне в хотела си; дори се обърна и тръгна назад, но след минута се спря, помисли и пак пое по предишния път.

Но той беше вече в Стария Петербург, наближаваше къщата; ала нали не иде сега тук с предишната цел, нали не е подчинен на някаква „особена идея“! Как можеше да бъде другояче! Да, болестта му се връща, няма съмнение; може би ще има припадък още днес. И наближаването на припадъка е причина за целия този душевен мрак, припадъкът е виновен за „идеята“ му! Сега мракът е разпръснат, демонът е прогонен, няма съмнения, сърцето му се радва! И толкова отдавна не я е виждал, трябва да я види. Да, би желал да срещне сега Рогожин, да го хване за ръката и да тръгнат заедно… Сърцето му е чисто; мигар е съперник на Рогожин? Утре ще отиде при него и ще му каже, че я е видял; та нали той се е пребил да дойде тук по-бързо, както каза днес Рогожин, само за да я види! Може би той ще я завари, защото не е сигурно, че е в Павловск!

Да, всичко това трябва да бъде сега изяснено, за да си четат ясно един другиму в душата, за да ги няма тези мрачни и страстни отричания, както днес се отрече Рогожин, и нека всичко се реши свободно и… светло. Нима Рогожин е неспособен да понася светлината? Той казва, че я обича не така, че в него няма състрадание, няма „никакво такова съжаление“. Наистина той прибави след това: „Може би твоето състрадание е по-силно от моята любов“, но той сам се клевети. Хм, Рогожин с книга в ръце — нима това вече не е „състрадание“, не е начало на „състрадание“? И нима тази книга в ръцете му не е доказателство, че той напълно си дава сметка какво трябва да бъде отношението му към нея? А разказът му днес? Не, в него има нещо по-дълбоко от страстта. И нима само страст възбужда нейното лице? Пък и възможно ли е дори това лице да възбужда сега страст? То причинява страдание, то грабва цялата душа, то… и изведнъж князът почувствува как мъчителен спомен парна сърцето му.

Да, мъчителен. Той си спомни каква мъка беше за него неотдавна, когато за пръв път почна да забелязва в нея признаци на безумие. Тогава той почти изпита отчаяние. И как можа да я остави, когато тя избяга тогава от него, за да отиде при Рогожин? Той трябваше да се втурне подире и, а не да чака вести от нея. Но… възможно ли е Рогожин да не е забелязал досега в нея признаци на безумие?… Хм… Рогожин вижда във всичко други причини, страстни причини! Ревността му стига до безумие! Какво искаше да каже днес с предположението си? (Князът изведнъж се изчерви и сърцето му сякаш почувствува тръпка.)

Но какъв смисъл да си спомняш това? Безумие имаше и у единия, и у другия. А би било почти немислимо, почти жестоко и безчовечно той, князът, да обича със страст тази жена. Да, да! Не, Рогожин сам се клевети: той има широко сърце, което е способно и да страда, и да съчувствува. Когато научи цялата истина и когато се убеди колко нещастно същество е тази разстроена полуумна жена — нима няма да й прости цялото минало, всичките си мъки? Нима няма да й стане слуга, брат, приятел, провидение? Състраданието ще осмисли живота на Рогожин и ще го научи, защото то е най-важният и може би единственият закон на битието на цялото човечество. О, колко непростимо и безчестно е виновен той пред Рогожин! Не, не „руската душа е загадка“, а неговата собствена, щом той можа да допусне такъв ужас. За няколкото негови топли и сърдечни думи в Москва Рогожин вече го нарича брат, а той… Но всичко това иде от болестта, от бълнуванията! Всичко това ще мине!… Колко мрачно каза днес Рогожин, че „загубва вярата си“! Сигурно този човек страда силно. Той казва, че „обича да гледа тази картина“; това не значи, че обича да я гледа, а че чувствува нужда. Рогожин не е само страстна душа; той е все пак борец: иска със сила да върне загубената си вяра. Чувствува сега мъчителна нужда от нея… Да! Да вярва в нещо! Да вярва в някого! А колко странна е тази картина на Холбайн… А, ето улицата! Ето сигурно и къщата, точно така, № 16, „дом на Филисова, жената на колежкия секретар. Тук е!“ Князът позвъни и попита за Настасия Филиповна.

Отговори му самата стопанка на къщата, че Настасия Филиповна е отишла още сутринта в Павловск у Дария Алексеевна и дори „може да се случи да остане там няколко дни“. Филисова беше дребна жена на около четиридесет години, с живи очи и дългообразно лице, и гледаше лукаво и изпитливо. На въпроса й за името му — въпрос, на който като че ли нарочно тя придаде отсянка на тайнственост — князът отначало помисли да не отговори, но веднага се върна и настойчиво помоли да кажат името му на Настасия Филиповна. Филисова погледна на тази настойчивост със заострено внимание и с необикновено тайнствен вид, сякаш искаше да каже: „Не се безпокойте, разбрах.“ Изглежда, че името на княза й направи много силно впечатление. Князът я погледна разсеяно, извърна се и тръгна към хотела си. Но той не изглеждаше такъв, какъвто бе, когато позвъни у Филисова. Външността му пак се беше променила неимоверно, и то в един миг: той пак вървеше бледен, немощен, измъчен, развълнуван; коленете му трепереха и загадъчна, разсеяна усмивка блуждаеше по посинелите му устни: „внезапната му идея“ изведнъж се беше потвърдила и оправдала и — той пак вярваше на своя демон!

Ала потвърди ли се тя? Оправда ли се? Защо отново това треперене, тази студена пот, този леден мрак в душата? Дали защото пак видя тези очи? Но нали той се беше запътил от Лятната градина единствено за да ги види! Нали в това се и състоеше „внезапната му идея“. Той би изпитал силното желание да види „одевешните очи“, за да се убеди окончателно, че непременно ще ги срещне там, пред тази къща. Това беше трескавото му желание и защо сега е така потиснат и смаян, задето наистина току-що ги бе видял? Сякаш не бе очаквал! Да, това бяха същите очи (а че бяха същите, няма вече никакво съмнение!), които светнаха срещу него сутринта в тълпата, когато той слизаше от влака на Николаевската гара; същите (съвсем същите), чийто поглед бе почувствувал след обед у Рогожин зад гърба си в момента, когато сядаше. Рогожин отрече одеве; той попита с изкривена, ледена усмивка: „Чии бяха тези очи?“ И преди малко, на гарата за Царское село — когато се качваше във влака, за да отиде при Аглая, и изведнъж пак видя тези очи, вече за трети път този ден, — на княза ужасно му се прииска да се приближи до Рогожин и да му каже „чии бяха тези очи!“. Но той напусна бързо гарата и се съвзе едва пред дюкяна на ножаря в момента, когато стоеше и оценяваше на шестдесет копейки един предмет с еленова дръжка. Странният и ужасен демон се бе вкопчил за него окончателно и не искаше вече да го пусне. Този демон му бе пошепнал в Лятната градина, когато той седеше унесен под липата, че щом Рогожин е сметнал за нужно да го следи още от сутринта и да го дебне на всяка крачка и е узнал, че той няма да замине за Павловск (което, разбира се, беше съдбоносно сведение за него), непременно ще отиде там, в Стария Петербург, за да изварди край оная къща пристигането на княза, който му е дал същата сутрин честната си дума, че „няма да отиде да я види“ и че „не е дошъл за това в Петербург“. И ето князът се устреми трескаво към оная къща и какво чудно в това, че наистина срещна там Рогожин? Той видя само един нещастен човек, чието настроение е мрачно, но лесно обяснимо. Този нещастник дори не се криеше сега. Да, одеве, кой знае защо, Рогожин отрече и излъга, но на гарата стоеше, без да се крие. Ако някой се криеше, това беше той, а не Рогожин. А сега, пред къщата, стоеше на отсрещния тротоар, на петдесетина крачки в диагонал, и чакаше със скръстени ръце. Тук вече се виждаше много добре и като че нарочно искаше да го виждат. Стоеше като изобличител и като съдия, а не като… Като какъв наистина?

Но защо князът, вместо да се приближи сега към него, се отдалечи, като че не беше го забелязал, въпреки че очите им се срещнаха. (Да, очите им се срещнаха и те се погледнаха.) Нали сам искаше преди малко да го хване за ръка и да отиде там заедно с него? Нали сам искаше да отиде утре при него и да му каже, че е ходил у нея? Нали, идейки насам, на половината път, сам се отрече от своя демон, когато изведнъж радост изпълни душата му? Или наистина имаше нещо такова в Рогожин, тоест в общия днешен вид на този човек, в цялата съвкупност от неговите думи, движения, постъпки, погледи, което можеше да оправдае ужасните предчувствия на княза и възмутителния шепот на демона му? Нещо, което бие на очи, но е мъчно да се анализира и разправи, невъзможно е да се докаже достатъчно логично, но въпреки цялата си тази мъчнотия и невъзможност прави съвсем цялостно и неотразимо впечатление, което неволно се превръща в абсолютно убеждение?…

Убеждение — в какво? (О, как се измъчваше князът от чудовищността, от „унизителността“ на това убеждение, на „това низко предчувствие“ и как обвиняваше самия себе си!) Кажи де, ако смееш, в какво? — казваше си той непрекъснато с укор и с предизвикателство. — Формулирай, осмели се да изразиш цялата си мисъл ясно, точно, без колебание! О, аз съм безчестен! — повтаряше той с негодувание и с почервеняло лице. — С какви очи ще гледам сега цял живот този човек! О, какъв ден! О, Боже, какъв кошмар!

Имаше един миг в края на този дълъг и мъчителен път от Стария Петербург, когато изведнъж непреодолимо желание обхвана княза — да отиде веднага при Рогожин, да го причака, да го прегърне засрамен, разплакан, да му каже всичко и отведнъж да тури точка на всичко. Но той беше вече стигнал до хотела си… Как не му хареса одеве този хотел, тези коридори, цялата тази сграда, стаята му — как не му харесаха от пръв поглед; на няколко пъти през деня той си спомняше с някакво особено отвращение, че ще трябва да се прибере тук… „Но какво ми е, защо като някаква болна жена вярвам днес на всяко предчувствие!“ — каза си той ядосано и подигравателно и се спря пред портата. Нов, непоносим прилив на срам, почти на отчаяние, го прикова на място пред портата. Той се спря за миг. Така се случва понякога с хората: непоносими внезапни спомени, особено примесени със срам, обикновено ви спират за миг на място. „Да, аз съм човек без сърце, страхливец!“ — повтори той мрачно и понечи забързано да влезе, но… пак се спря…

В този вход, и без това не много светъл, в този момент беше съвсем тъмно: надвисналият буреносен облак бе погълнал вечерната светлина и тъкмо когато князът наближаваше хотела, облакът изведнъж се разтвори и се изля. Когато след кратко спиране той тръгна бързо — намираше се на прага на портата, пред самия вход откъм улицата, — изведнъж зърна в дъното на вратата, в полумрака, до стълбата, един човек. Този човек като че ли чакаше нещо, но бързо се мярна и изчезна. Князът не можа да го различи ясно и, разбира се, съвсем не би могъл да каже със сигурност кой беше той, толкова повече, че през там минаваха много хора; това беше хотел и винаги непрекъснато се движат хора, които влизат, бързат през коридорите и излизат. Но изведнъж той почувствува твърдо и неизказано убедително, че е познал този човек и че той не може да бъде друг освен Рогожин. Миг след това князът се спусна подире му по стълбата. Сърцето му примря. „Сега всичко ще се изясни!“ — каза си той с чудна увереност.

Стълбата, по която изтича князът, направо от вратата, водеше за коридорите на първия и втория етаж, дето бяха и стаите на хотела. Тази стълба, както е във всички отдавна строени къщи, беше каменна, тъмна, тясна и се виеше около дебел каменен стълб. На първата площадка в този стълб имаше една вдлъбнатина, нещо като ниша, широка не повече от една стъпка и дълбока около половин стъпка. Но един човек можеше да се побере в нея. Колкото и да беше тъмно, щом князът изтича на площадката, веднага забеляза, че в тази ниша, кой знае защо, се крие човек. Първото желание на княза беше да отмине и да гледа вдясно. Но щом направи една крачка, не се стърпя и се обърна.

Двете одевешни очи, същите, изведнъж се срещнаха с неговите. Скритият в нишата човек също бе излязъл крачка напред. Една секунда и двамата стояха лице срещу лице, почти допирайки се. Изведнъж князът го хвана за раменете и го издърпа назад към стълбата, по-близо към светлината: искаше да види по-ясно лицето.

Очите на Рогожин засвяткаха и яростна усмивка изкриви лицето му. Той вдигна дясната си ръка и нещо блесна в нея; князът и не помисли да я спре. Спомняше си само по-късно, че сякаш бе извикал:

— Парфьон, не вярвам!…

След това изведнъж като че ли нещо се разтвори пред него: необикновена вътрешна светлина озари душата му. Този миг продължи може би половин секунда; ала князът ясно и съзнателно помнеше началото, първия звук на своя страшен вик, който се изтръгна неусетно от гърдите му и който той не би могъл с никаква сила да спре. След това съзнанието му в миг угасна и настъпи пълен мрак.

Дойде му епилептичен припадък, какъвто отдавна не беше му идвал. Знае се, че припадъците на епилепсията идват в един миг. В този миг изведнъж лицето се изкривява ужасно, особено погледът. Конвулсии и спазми обхващат цялото тяло и всички черти на лицето. От гърдите се изтръгва страшен вик, какъвто човек не може нито да си представи, нито да сравни с нещо; в този вик изведнъж изчезва като че ли всичко човешко и много мъчно е, ако не и невъзможно, да помислиш и допуснеш, че крещи този същият човек. Струва ти се дори, че сякаш крещи някой друг, който се намира вътре в болния. Така поне мнозина са предали своето впечатление, а у мнозина видът на епилептика през време на кризата всява страшен и непоносим ужас, в който има дори нещо мистично. Навярно такъв внезапен ужас ведно с всички други страшни впечатления на момента изведнъж са сковали Рогожин на място и така спасиха княза от неизбежния удар на ножа, който бе дигнат вече върху него. След това Рогожин нема̀ време да си даде сметка за припадъка и като видя, че князът залитна и изведнъж падна възнак надолу по стълбата, удряйки си силно тила в каменното стъпало, изтича стремглаво надолу, заобиколи падналия и излетя като луд от хотела.
цитирай
13. mt46 - https://chitanka.info/text/15685-idiot/21#textstart
17.01.2023 11:28
[2] … прекатурената стомна с вода на епилептика Мохамед… — Мохамед (около 570–632) — религиозен проповедник, смятан за основател на исляма; според преданието Мохамед страдал от епилепсия и припадъците му се съпровождали с видения и халюцинации. В библиотеката си Достоевски е имал френски превод на корана (виж Л. П. Гроссман, Семинарии по Достоевскому, М.-П, 1923, стр. 44).
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mt46
Категория: Изкуство
Прочетен: 19174542
Постинги: 3687
Коментари: 45099
Гласове: 148935
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031