.

Втора част

На Вилхелм Гундерт, моя братовчед в Япония

Камала

На всяка крачка от пътя си Сидхарта научаваше нови неща, защото светът бе променен и сърцето му — очаровано. Виждаше как слънцето изгрява над гористата планина и как залязва над обраслия с палми бряг. Виждаше нощем разположението на звездите по небосвода, а лунният сърп плуваше като ладия из синевата. Виждаше дървета, звезди, животни, облаци, дъги, канари, бурени, цветя, потоци и реки, утринния блясък на росата по храстите, далечни високи планини, сини и бели, чуваше да пеят птици, да жужат пчели, а вятърът повяваше над оризовите поля. Всичко това, което се разкриваше в безброй образи, в безкрайна пъстрота, винаги бе съществувало, слънцето и луната винаги бяха излъчвали своята светлина, реките винаги се бяха плискали, пчелите винаги бяха жужали — ала по-рано всички тези неща не бяха за Сидхарта нищо друго освен мимолетно, лъжовно було пред взора му и той го бе съзерцавал с недоверие, възприемал го бе като нещо, което съществува единствено за да бъде прониквано и унищожавано от мисълта, тъй като не беше същност, тъй като същността се намираше отвъд видимото. Сега обаче освободеният му взор беше отсам видимото, той го виждаше и разпознаваше, търсеше своето място в този свят, не търсеше същността, нямаше за цел онова, което се намираше отвъд. Красив бе светът, когато човек го наблюдаваше просто така, без да търси нищо, с обикновени, детски очи. Красиви бяха луната и звездите, красиви бяха потокът и брегът, гората и зъберът, козата и бръмбарът, цветето и пеперудата. Красиво и приятно бе да бродиш из света като току-що пробудено дете, със сърце, разкрехнато за всичко, което се намираше наоколо, без никакво подозрение.
/.../

По пладне стигна до някакво село. Пред пръстените хижи по уличката се търкаляха деца, играеха с тиквени семки и миди, крещяха и се боричкаха, ала всички боязливо сториха път на непознатия самана. В края на селото пътят минаваше през някакъв поток, а на брега на потока бе коленичила млада жена, която переше дрехи. Когато Сидхарта я поздрави, тя вдигна глава и погледна с усмивка към него така, че той видя да просветва бялото на очите й. Благослови я, както е прието при отшелниците, и я попита колко път има още до големия град. Тогава тя се изправи и пристъпи към него, красиво проблясваше сред младото й лице нейната влажна уста. Размени с него няколко закачки, попита дали вече се е хранил и дали е вярно, че саманите нощували сами в гората и не им било позволено да имат жени при себе си. Докато говореше така, тя постави левия си крак върху неговия десен и направи движение, каквото прави жената, когато приканва мъжа към онази любовна наслада, която в учените книги се нарича „катерене по дърво“. Сидхарта почувства как кръвта му пламва и тъй като в този миг отново си спомни за своя сън, той се поприведе малко към жената и целуна кафявия крайчец на гръдта й. После вдигна поглед и видя лицето й, преизпълнено с желание, да се усмихва, а притворените й очи да молят с копнеж.

Сидхарта също почувства копнеж, почувства как изворът на неговия гюл се раздвижи; ала тъй като никога не бе докосвал жена, той все пак се поколеба за миг, макар че ръцете му вече бяха готови да посегнат към нея. И в същия миг го побиха тръпки, защото чу в себе си глас, и този вътрешен глас казваше: „Не“. В миг цялото очарование от лицето на младата жена изчезна и той не виждаше вече нищо друго освен влажния поглед на самка през любовен период. Погали приятелски страните й, отдръпна се от нея и бързо изчезна в бамбуковата горичка, сподирен от разочарования й поглед.

Малко преди да се свечери, той стигна до един голям град и това го зарадва, защото жадуваше да срещне хора. Дълго бе живял в горите и сламената колиба на лодкаря, в която бе прекарал последната нощ, бе първият покрив над главата му от много време насам.

/.../

Разпита първия човек, който мина по пътя, за горичката и за името на жената и така узна, че тази горичка е собственост на Камала, прочутата куртизанка, и че освен горичката тя имала и една къща в града.

Сетне влезе в града. Вече знаеше своята цел.

Преследвайки тази цел, той се остави градът да го погълне, понесе се с уличния поток, спира по площадите, отморява се на каменните стъпала край реката. Привечер се запозна с един бръснарски чирак, когото бе видял да работи в сянката на един свод, когото бе срещнал и по-късно по време на молитва в храма на Вишну и на когото бе разказал житията на Вишну и Лакшми. Прекара нощта при лодките край реката и рано сутринта, още преди в дюкяна да са дошли първите клиенти, бръснарският чирак обръсна брадата и подстрига косите му, вчеса ги и ги намаза със зехтин. Сетне Сидхарта отиде на реката да се изкъпе.

Когато късно следобед красивата Камала отново наближи с носилото си своята горичка, до оградата вече стоеше Сидхарта, който се поклони и прие поздрава на куртизанката. Той дръпна настрана слугата, който крачеше последен от цялата свита, и го помоли да съобщи на господарката си, че един млад брамин настоява да говори с нея. След известно време слугата се върна, покани чакащия Сидхарта да го последва, безмълвно го въведе в някакъв павилион, в който Камала се бе излегнала върху едно ложе, и го остави сам с нея.

— Не си ли същият, който и вчера бе до оградата и ме поздрави? — попита Камала.

— Да, видях те вчера и те поздравих.

— Но нямаше ли вчера брада и дълги коси, посипани с прах?

— Добре си гледала, всичко си забелязала. Видяла си Сидхарта, браминския син, който напусна родината си, за да стане самана, и три години беше самана. Сега обаче напуснах този друм, дойдох в този град и ти бе първата, която видях още преди да вляза в самия град. Дойдох при теб, за да ти го кажа, о, Камала! Ти си първата жена, на която Сидхарта не говори със сведени очи. Никога вече не искам да свеждам очите си, когато срещам красива жена.

Камала се усмихваше и играеше с ветрилото си от паунови пера. И запита:

— Нима Сидхарта е дошъл при мен само за да ми каже всичко това?

— Да, за да ти го каже и да ти благодари, задето си толкова красива. И ако ти нямаш нищо против, Камала, искам да те помоля да бъдеш моя приятелка и учителка, защото аз все още не знам нищо за изкуството, в което си такава майсторка.

Тогава Камала гръмко се изсмя:

— Никога досега не ми се е случвало, приятелю, при мен да идва самана от гората и да иска да го уча! Никога досега не ми се е случвало при мен да идва самана с дълги коси и стара, изпокъсана бедрена препаска! Много младежи идват при мен, сред тях има и брамински синове, ала всички те са облечени в красиви дрехи, обути са в скъпи обуща, косите им приятно ухаят, а кесиите им са пълни с пари. Такива са младежите, самана, които идват при мен.

Сидхарта рече:

— Ето че вече започвам да се уча от теб. Вчера също така научих нещо. Вече махнах брадата си, вчесах косите си, намазах ги със зехтин. Малко са нещата, които още ми липсват, недостижима красавице: скъпи дрехи, скъпи обуща, пари в кесията. Но знай, че Сидхарта е пожелавал неща, много по-големи от тези дреболии, и пак ги е постигал. Как мога да не постигна това, което си пожелах вчера: да бъда твой приятел и да науча от теб радостите на любовта! Ще се убедиш, че съм добър ученик, о, Камала, изучил съм неща, далеч по-трудни от това, на което ще ме учиш ти. И така: за теб, значи, не е достатъчно Сидхарта да бъде такъв, какъвто е — със зехтин в косите, ала без дрехи, без обуща, без пари?

Камала се разсмя:

— Не, скъпи, това все още не е достатъчно. Той трябва да има и дрехи, хубави дрехи, и обуща, хубави обуща, и много пари в кесията си, и подаръци за Камала. Е, сега вече знаеш ли го, самана от гората? Запомни ли го?

— Разбира се, че го запомних! — извика Сидхарта. — Та как бих могъл да не запомня неща, кои го идат от такава уста! Устата ти е като прясно разкъсана смокиня, Камала. И моята уста е алена и свежа, тя ще подхожда на твоята, ще видиш. Но кажи ми, красавице Камала, никак ли не те плаши този самана от гората, дошъл при теб, за да се учи на любов?

— От къде на къде ще ме плаши някакъв самана, някакъв глупав самана от гората, който досега е живял с чакалите и няма представа какви са жените?

— О, но този самана е силен и не се бои от нищо! Той би могъл да те застави, красавице. Той би могъл да те ограби. Той би могъл да ти причини болка.

— Не, самана, това не ме плаши. Та кой самана, кой брамин се е страхувал когато и да било, че някой може да дойде, да го сграбчи и да открадне неговите знания, неговата благочестивост, неговото дълбокомислие? Не, те са негови и той раздава от тях толкова, колкото сам пожелае, и на този, комуто пожелае. Точно същото може да се каже и за Камала, и за радостите на любовта. Красива и алена е устата й, ала опитай се да я целунеш против волята на Камала, и от нея, която умее да раздава толкова сладост, ти не би вкусил ни капка сладост! Схватлив си, Сидхарта, запомни и това: любовта може да се изпроси, да се купи, да се получи даром, да се намери на улицата, но не може да се открадне. Погрешен е пътят, който си избрал. Не, наистина би било жалко, ако такъв красив младеж като теб понечи да постъпи толкова неправилно.

Сидхарта се поклони с усмивка.

— Колко си права, Камала, това наистина би било жалко! Би било твърде жалко. Не, нито капка сладост от устата ти не бива да изгубя, нито пък ти от моята уста! Тъй да бъде: Сидхарта отново ще се върне при теб, когато има всичко, което сега му липсва — дрехи, обуща, пари. Ала кажи ми, прекрасна Камала, би ли могла да ми дадеш още един съвет?

— Съвет? Защо не! Кой не би дал с радост всякакъв съвет на един беден, невеж самана, живял досега сред чакалите в гората?

— Скъпа Камала, тогава посъветвай ме: къде най-бързо бих могъл да се сдобия с онези три неща?

— Мнозина искат да знаят това, приятелю. Трябва да вършиш онова, което си научил, и да получаваш в замяна пари, дрехи, обуща. По друг начин беднякът не може да се сдобие с пари. А ти какво умееш?

— Умея да мисля. Умея да чакам. Умея да постя.

— И нищо друго?

— Нищо… Не, мога и да творя стихове! Ще ме дариш ли с целувка, ако ти кажа едно свое стихотворение?

— Ще го сторя, ако стихотворението ми хареса. Кажи го!

Сидхарта се замисли за миг и след това изрече следните стихове:

Пристъпи в сенчестия лес красивата Камала;

а там на входа я очакваше помургавял самана.

Дълбок поклон й стори той, видял цвета на лотос,

Камала пък с усмивка му отвърна.

По-добре, помисли си младежът,

е да принасям жертви

не на боговете, а на красивата Камала.

Камала плесна шумно с ръце, тъй че златните й гривни звъннаха.

— Красиви са стиховете ти, помургавял самана, и аз наистина не ще загубя нищо, ако ти се отплатя за тях с целувка.

Тя го привлече с очи към себе си, той сведе лицето си към нейното и положи устата си върху нейната, която приличаше на прясно разкъсана смокиня. Дълго го целува Камала и Сидхарта усещаше с голяма изненада как тя го учи, колко мъдра е, как го владее, отблъсква, привлича и как след първата целувка последва дълъг, добре подреден, добре изпитан низ от целувки, всяка от които се различаваше от останалите, които предстоеше да получи. Той бе замрял, дишаше дълбоко и не можеше да повярва на всички тези нови знания, които се откриваха пред очите му.

— Много хубави са стиховете ти — каза Камала — и ако бях богата, щях да те възнаградя със златни монети за тях. Но не ще ти бъде лесно да спечелиш със стиховете си толкова пари, колкото ти трябват. Защото, ако искаш да бъдеш приятел на Камала, ще ти трябват много пари.

— Колко хубаво целуваш, Камала… — промълви Сидхарта.

— Да, това вече умея, ето защо не ми липсват дрехи, обуща, гривни и всякакви други красиви неща. Ала какво ще стане с теб? Не умееш ли нищо друго, освен да мислиш, да постиш, да твориш стихове?

— Зная и жертвени песни — каза Сидхарта, — но вече не искам да ги пея. Зная и заклинания, но вече не искам да ги изричам. Чел съм писанията…

— Чакай! — прекъсна го Камала. — Ти умееш да четеш? И да пишеш?

— Разбира се, че умея. Някои хора умеят тези неща.

— Но повечето не ги умеят. Аз също не умея. Много хубаво е, че умееш да четеш и пишеш, много хубаво… Ще имаш нужда и от заклинанията си.

В този миг при тях дотърча един от прислужниците и пошепна нещо в ухото на господарката си.

— Ще имам посещение — рече Камала. — Махай се бързо оттук, Сидхарта, никой не бива да те зърне, запомни го добре! Утре пак ще се видим.

/.../

„Прост е животът, който се води тук по света — помисли си Сидхарта, — в него няма никакви усложнения. Докато бях самана, всичко бе трудно, мъчително и накрая почти безнадеждно. Сега всичко е леко, като целувките, на които ме научи Камала. Нищо друго не ми трябва освен дрехи и пари, а това са близки и малки цели, те не могат да смутят ничий сън.“

Отдавна бе разбрал коя е градската къща на Камала и на другия ден отиде там.

— Всичко е наред — посрещна го тя. — Очаква те Камасвами, най-богатият търговец в този град. Ако му се понравиш, ще те вземе на служба при себе си. Бъди умен, мургав самана! Чрез други хора успях да му разкажа за теб. Бъди любезен с него, той е могъщ. Но не се дръж прекалено скромно! Не искам да ставаш негов слуга, трябва да бъдеш равен нему, инак няма да съм доволна от теб. Камасвами вече застарява, все повече търси спокоен живот. Понравиш ли му се, ще спечелиш пълното му доверие.

Благодари й Сидхарта и се засмя, а когато тя узна, че нито вчера, нито днес е ял нещо, заръча да донесат хляб и плодове и го нагости.

— Щастието е твой спътник — каза му тя на раздяла, — врата след врата се разтварят пред теб. Как става така? Някаква магия ли правиш?

Сидхарта каза:

— Вчера споделих с теб, че умея да мисля, да чакам и да постя, ала ти сметна, че от тези неща няма никаква полза. Но от тях все пак има полза, и то голяма, Камала, ще видиш. Ще видиш, че глупавите самани от гората са научили немалко хубави работи, че умеят неща, които вие не умеете. Завчера все още бях брадясал просяк, вчера вече целунах Камала, а не ще мине много време и аз ще стана търговец, ще имам пари и всички неща, които ти смяташ за важни.

— Да, тъй е — съгласи се тя. — Ала какво би станало с теб, ако не бях аз? Какъв би станал, ако Камала не бе ти помогнала?

— Скъпа Камала — каза Сидхарта и се надигна, — когато дойдох при теб в горичката ти, аз направих първата крачка. Твърдо бях решил да се науча на любов от тази най-прекрасна жена. От мига, в който взех това решение, вече знаех, че ще го изпълня. Знаех, че ще ми помогнеш, знаех го още при входа на горичката, когато за пръв път ме погледна.

— Ами ако не бях пожелала?

— Но ти пожела. Чуй, Камала: когато запратиш камък във водата, той по най-бързия път се насочва към дъното. Същото става и тогава, когато Сидхарта има някаква цел, когато вземе някакво решение. Сидхарта не върши нищо, той само чака, мисли, пости, ала в същото време минава през всички неща по света, както камъкът през водата, без да свърши нещо, без да се помръдне; той се чувства привлечен, той се оставя да пада. Неговата цел го привлича към себе си, защото не допуска в душата си нищо, което би могло да противоречи на целта му. Ето това е научил Сидхарта при саманите. То е същото, което глупците наричат магия и за което смятат, че е дело на демони. Нищо не е дело на демони, демони няма. Всеки може да омагьосва всеки може да постига своите цели, когато умее да мисли, кога го умее да чака, когато умее да пости.

Камала го слушаше внимателно. Тя обичаше гласа му, обичаше пламъка на очите му.

— Може би е така — тихо рече тя, — както ти казваш, приятелю. А може би Сидхарта е просто красив младеж, чийто поглед се харесва на жените, та затова го спохожда и щастието.

Сидхарта се сбогува с целувка.

— Тъй да бъде, учителко моя. Нека погледът ми винаги ти харесва, нека винаги ми носиш щастие!

https://chitanka.info/text/5476-sidharta/6#textstart

При хората деца
Отправи се Сидхарта при търговеца Камасвами. Посочиха му къща с богата наредба, слуги го поведоха между скъпи завеси и го оставиха в една стая, където зачака стопанина на дома.

Влезе Камасвами, пъргав, гъвкав мъж със силно посивяла коса, с умни, изпитателни очи, със сладострастни устни. Господарят и неговият гост любезно се поздравиха.

— Казаха ми — поде търговецът, — че си брамин, учен човек, но че търсиш служба у търговец. В неволя ли си изпаднал, брамине, та търсиш служба?

— Не — рече Сидхарта, — не съм изпаднал в неволя, никога не съм изпадал в неволя. Идвам от саманите, с които живях дълго време.

— Но как няма да си в неволя, след като идваш от саманите? Нали саманите нямат никакъв имот?

— Да, аз съм безимотен — каза Сидхарта, — ако имаш предвид това. Тогава наистина съм безимотен. Ала такъв съм драговолно, значи, не съм в неволя.

— Но от какво смяташ да живееш, след като си безимотен?

— Още не съм мислил за това, господине. Бил съм безимотен повече от три години и нито веднъж не съм мислил за това, от какво да живея.

— Тогава си живял от имота на другите.

— Може и така да е. Търговецът също живее от онова, което притежават другите хора.

— Добре го рече. Но той не им го дава безвъзмездно, а им предлага за него стоките си.

— Изглежда, наистина е така. Всеки взема, всеки дава, такъв е животът.

— Но чакай, чакай: какво би могъл да дадеш, след като си безимотен?

— Всеки дава това, което има. Боецът дава сила, търговецът — стока, учителят — наука, селякът — ориз, рибарят — риба.

— Да, тъй е. Но какво все пак е онова, което би могъл да дадеш ги? Какво си научил, какво умееш?

— Умея да мисля. Умея да чакам. Умея да пости.

— Това ли е всичко?

— Мисля, че това е всичко.

— И каква полза имаш от него? Да речем, от постенето… за какво може да послужи то?

— За много неща, господине. Когато човек няма какво да яде, постенето е най-мъдрото, което може стори. Ако например Сидхарта не беше се научил да пости, тогава том би бил принуден да постъпи днес на някаква служба, при теб или при когото и да било, защото гладът щеше да го принуди. Така обаче Сидхарта спокойно може и да почака, той не знае какво е нетърпение, не знае какво е бедствено положение, гладът дълго може да го обсажда, но той само ще се усмихва. Ето за какво е полезно постенето, господине.

— Имаш право, самана. Почакай малко.

Камасвами излезе и се върна с някакъв свитък, който подаде на госта си е въпроса:

— Можеш ли да прочетеш какво пише тук?

Погледна Сидхарта свитъка, на който бе записан някакъв търговски договор, и започна да чете съдържанието му.

— Чудесно! — възкликна Камасвами. — А можеш ли да ми напишеш нещо на този лист?

И той му подаде лист и молив, а Сидхарта записа нещо и му върна листа.

Камасвами прочете: „Добре е да пишеш, по-добре е да мислиш. Добре е да си умен, по-добре е да си търпелив.“

— Прекрасно умееш да пишеш — похвали го търговецът. — Ще имаме още да си приказваме с тебе. А днес те моля да бъдеш мой гост и да се настаниш в този дом.

Сидхарта прие с благодарност поканата и заживя в дома на търговеца. Донесоха му дрехи и обуща, а един слуга всеки ден му приготвяше баня. Два пъти дневно му поднасяха обилна храна, Сидхарта обаче ядеше само веднъж на ден, като нито приемаше месо, нито пиеше вино. Камасвами му разказваше за търговията си, показваше му стоки и хранилища, показваше му своите сметки. Много нови неща научи Сидхарта, много чу и малко каза. Не забрави той думите на Камала и нито веднъж не се подчини на търговеца, накара го да се отнася към него като към равен, дори повече от равен. Камасвами правеше сделките си усърдно и нерядко със страст, ала Сидхарта гледаше на всичко като на някаква игра, чиито правила се мъчеше да научи, но чието съдържание не докосваше сърцето му. Не бе минало много време, откакто бе останал в дома на Камасвами, но вече започна да участва в търговията на своя домакин. Ала всеки ден, облечен в хубави дрехи, обут със скъпи обуща, в уречения час той отиваше при красивата Камала и не след дълго започна да й носи и подаръци. На много неща го научи алената й мъдра уста. На много неща го научи нежната й гъвкава ръка. В любовта той все още беше дете, склонно да се втурне слепешком и ненаситно в насладата като в безкрайна пропаст, но тя му показа издъно, че не можеш да получиш наслада, без сам да дадеш наслада, и че всеки жест, всяка милувка, всяко докосване, всеки поглед, всяко местенце по тялото си има своя тайна и когато посветеният я събуди, се чувства щастлив. Тя го научи, че любещите се не бива да се разделят след любовното тържество, без да споделят възхищението си от най-различни неща, без да са толкова победени, колкото и победители, тъй че у никого от двамата да не възникне пресищане, пустота или лошото чувство, че си злоупотребил или с теб са злоупотребили. Прекрасни часове прекара той при красивата и мъдра майсторка, стана неин ученик, неин любовник, неин приятел. Тук, при Камала, бяха ценността и смисълът на сегашния му живот, не при Камасвами и неговата търговия.

Душата му наистина беше далеч от търговията. Сделките вършеха добра работа, защото можеха да му донесат пари за Камала, а те му носеха много повече, отколкото му беше нужно. Инак вниманието и любопитството на Сидхарта бяха насочени изцяло към хората, чиито дела, занятия, грижи, радости и глупости по-рано бяха за него по-чужди и по-далечни от луната. Колкото и лесно да му се удаваше да разговаря с всички, да живее с всички, да се учи от всички, той все пак съзнаваше, че има нещо, което го отделя от тях, и то беше неговото саманство. Виждаше хората да живеят по някакъв детински и животински начин, които той в едно и също време обичаите и презираше. Виждаше ги да се мъчат, виждаше ги да страдат и да посивяват от неща, които му се струваха недостойни за такава висока цена — от ламтеж за пари, за дребни удоволствия, за дребни почести; виждаше ги да се укоряват и обиждат помежду си, виждаше ги да хленчат от болки, които един самана можеше да посрещне единствено с усмивка, и да страдат от лишения, които саманите дори не усещат.

Не преставаше да посещава красивата Камала, изучи майсторството на любовта, опозна култа на насладата, при който, повече откъдето и да било, даването и вземането се сливат в едно, разговаряше с нея, учеше се от нея, даваше й съвети, получаваше съвети. Тя го разбираше по-добре, отколкото някога го бе разбирал Говинда, тя повече му прилягаше.

Веднъж той й рече:

— Ти си като мен, ти си по-различна от повечето хора. Ти си Камала, нищо друго, а вътре в себе си имаш покой и убежище, в които можеш да свърнеш по всяко време и да си като у дома си, тъй както и аз мога да го сторя. Малцина имат такова нещо, ала все пак всички биха могли да го имат.

— Не всички хора са умни — каза Камала.

— Не е там причината — възрази Сидхарта. — Камасвами е толкова умен, колкото съм и аз, и въпреки това няма убежище в себе си. А други го имат, макар според разума си да са малки деца. Повечето хора, Камала, са като падащо листо, което се носи и върти из въздуха, и се люшка, и пада на земята. Но други, те са малцина, са като звезди, вечно вървят по пътя си, вятърът не ги достига, те имат вътре в себе си свой закон и път. Сред многото учени люде и самани, които познавам, имаше и един такъв, съвършен, и аз никога не ще го забравя. Това е Гаутама, Възвишения, прогласителят на онова учение. Всеки ден хиляди ученици слушат проповедта му, следват напътствията му всеки час, но всички те не са нищо друго освен падащи листа, те нямат вътре в себе си учението и закона.

Камала го гледаше с усмивка.

— Пак говориш за него — каза тя, — в теб пак витаят самански мисли.

Сидхарта не отвърна и те се отдадоха на любовна игра, на една от тридесетте или четиридесетте различни игри, които знаеше Камала. Снагата й беше гъвкава като на ягуар, беше като лъка на ловец; който научеше от нея изкуството на любовта, познаваше вече много наслади, много тайни. Тя дълго игра със Сидхарта, примамва го, отблъсква то, насилва го, обгръща го, радва се на умението му, докато накрая той бе победен и се отпусна отмалял до нея.

Хетерата се надвеси над него, дълго се взира в лицето му, в уморените му очи.

— Ти си най-добрият любовник, когото съм виждала — замислено каза тя. — По-силен си от другите, по-гъвкав, по-старателен. Добре си научил изкуството ми, Сидхарта. Когато един ден остарея, искам да имам дете от теб. Но въпреки всичко, скъпи, си останал самана, въпреки всичко не ме обичаш, не обичаш никого. Така е, нали?

— Сигурно е така — уморено продума Сидхарта. — Такъв съм, каквато си и ти. Ти също не обичаш — инак би ли могла да направиш от любовта изкуство? Навярно хора като нас не могат да обичат. Това могат хората деца: то е тяхна тайна.

Така минава земната слава :):):):) и дай боже всекиму, да не забудь про меня :).

Пътят на съвършенството... Като поетична медитация е. Благодаря, Марине - за песента също!
Поздрави!

Х. Хесе е един от любимите ми писатели... Препрочитам тази повест, защото съм я забравил... :)
Поздрави!

Мъдри са индийците, но като че ли не особено практични.
Китайските философи по ме привличат.