.
.
.

Четвърта част

V

 

Из улиците беше още пусто. Левин тръгна към къщата на Шчербацки. Парадната врата беше затворена и всичко спеше. Той се върна, прибра се в хотела и си поръча кафе. Донесе му го дневният лакей, не вече Егор. Левин искаше да го заприказва, но позвъниха за лакея и той си отиде. Левин се опита да сръбне кафе и да отхапе от кравайчето, но устата му просто не знаеше какво да прави с кравайчето. Той го изплю, облече палтото си и тръгна отново да върви. Часът беше десет, когато втори път стигна до външната стълба на Шчербацки. В къщата току-що бяха станали и готвачът отиваше за провизии. Трябваше да се изчака поне още два часа.

Цялата тая нощ и сутринта Левин живееше съвсем несъзнателно и се чувствуваше напълно извън условията на материалния живот. Той не бе ял цял ден, не бе спал две нощи, бе прекарал няколко часа съблечен на студа и се чувствуваше не само бодър и здрав като никога, но и напълно независим от тялото си: движеше се без усилие на мускулите и чувствуваше, че може да направи всичко. Беше уверен, че ако потрябва, би полетял нагоре или би отместил ъгъла на къщата. През цялото останало време крачеше по улиците, като поглеждаше постоянно часовника си и се озърташе настрани.

И това, което той видя тогава, отпосле никога вече не го видя. Особено го трогнаха децата, които отиваха на училище, сивите гълъби, които се спускаха от покривите на тротоара, и хлебчетата, посипани с брашно, които една невидима ръка постави напреде му. Тия хлебчета, гълъбите и двете момченца бяха неземни същества. Всичко това стана едновременно: момченцето хукна към гълъба и усмихнато погледна Левин; гълъбът изпляска с криле и хвръкна, като блестеше на слънцето между трептящите във въздуха прашинки сняг, а от едно прозорче лъхна миризма на печен хляб и се появиха хлебчетата. Всичко това вкупом беше така необикновено хубаво, че Левин се засмя и заплака от радост. След като направи голям кръг по Газетна и Кисловска, той се върна отново в хотела, седна, сложи часовника пред себе си и зачака да стане дванадесет. В съседната стая говореха нещо за машини и за измама и кашляха с утринна кашлица. Те не знаеха, че стрелката наближава вече дванадесет. Стрелката стигна дванадесет. Левин излезе на външната стълба. Очевидно файтонджиите знаеха всичко. Ощастливи лица те наобиколиха Левин, като се караха помежду си и предлагаха услугите си. Като гледаше да не обиди другите файтонджии и обеща друг път да пътува и с тях, Левин нае едного и му поръча да кара към Шчербацки. С бялата си риза, изскочила изпод кафтана и пристегнала с яката си наления му червен и здрав врат, файтонджията беше прелестен. Шейната му беше висока, удобна, на такава отпосле вече Левин никога не се вози, а конят беше хубав и искаше да тича, но не се помръдваше от мястото си. Файтонджията знаеше къщата на Шчербацки и като се обърна особено почтително към клиента, закръгли ръце и каза „прру“, спря пред входа. Вратарят на Шчербацки навярно знаеше всичко. Това личеше по усмивката на очите му и от начина, по който каза:

— Отдавна не сте идвали, Константин Дмитрич!

Той не само знаеше всичко, но очевидно ликуваше и правеше усилия да прикрие радостта си. Когато го погледна в старческите мили очи, Левин долови дори нещо ново в щастието си.

— Станаха ли?

— Заповядайте! А това оставете тук — усмихнат каза той, когато Левин поиска да се върне да вземе шапката си. Това значеше нещо.

— Кому ще заповядате да доложа? — попита лакеят.

Макар, че беше млад и от новите лакеи, конте, лакеят беше много добър и любезен човек и също разбираше всичко.

— На княгинята… На княза… На княжната… — каза Левин.

Първото лице, което той видя, беше mademoiselle Linon. Тя минаваше през салона и къдриците и лицето й сияеха. Той току-що заприказва с нея, когато изведнъж зад вратата се чу шумолене на рокля и mademoiselle Linon се скри от очите на Левин и го обхвана радостен ужас от близостта на щастието му. Mademoiselle Linon се разбърза и като го остави, тръгна към другата врата. Още щом тя излезе, по паркета прозвучаха бързи-бързи и леки стъпки и неговото щастие, животът му, самият той — най-хубавото от самия него, това, което бе търсил и желал толкова дълго, бързо-бързо се приближаваше към него. Тя не вървеше, а с някаква невидима сила се носеше към него.

Той виждаше само ясните й искрени очи, изплашени от същата любовна радост, която изпълняше и неговото сърце. Тия очи светеха все по-близо и по-близо, като го ослепяваха със светлината на любовта. Тя спря до самия него и го докосна. Вдигна ръце и ги отпусна на раменете му.

Тя направи всичко, което можеше — спусна се към него и се отдаде цяла, плаха и радостна. Той я прегърна и притисна устни към устата й, която търсеше целувката му.

Тя също не бе спала цяла нощ и го чакаше цяла сутрин. Майка й и баща й бяха напълно съгласни и щастливи от нейното щастие. Тя го чакаше. Искаше първа да му съобщи за своето и неговото щастие. Готвеше се да го срещне сама и се радваше на тая мисъл, и се стесняваше, и се срамуваше, и сама не знаеше какво ще направи. Чуваше стъпките и гласа му и чакаше зад вратата, докато си отиде mademoiselle Linon. Mademoiselle Linon си отиде. Без да мисли, без да се запита как и какво ще направи, тя пристъпи до него и направи това, което направи.

— Да отидем при мама! — каза тя и го улови за ръка.

Той дълго време не можа да каже нищо не толкова защото се страхуваше да не оскверни с думи висотата на чувството си, колкото поради това, че всеки, път, когато искаше да каже нещо, чувствуваше, че вместо думи от него ще се изтръгнат сълзи от щастие. Той улови ръката й и я целуна.

— Нима това е истина? — с глух глас каза най-после той. — Не мога да повярвам, че ме обичаш!

Тя се усмихна на това „ти“ и на тая плахост, с която той я погледна.

— Да! — многозначително, бавно рече тя. — Аз съм така щастлива.

Без да пусне ръката му, тя влезе в гостната. Когато ги видя, княгинята задиша често и веднага заплака, и веднага се засмя, и с такива енергични крачки, каквито Левин не очакваше, се спусна към него, обгърна главата му и го целуна, като измокри бузите му със сълзи.

— Значи, всичко е свършено! Радвам се. Обичай я. Радвам се… Кити!

— Бързо се разбрахте! — каза старият княз, като се мъчеше да бъде равнодушен; но Левин забеляза, че когато се обърна към него, очите му бяха влажни.
/.../
Лев Толстой – "Ана Каренина"

https://chitanka.info/text/14807-ana-karenina/116#textstart

Обяснението, което той й бе обещал, беше едно тежко събитие за това време. Той се посъветва със стария княз и като получи разрешение от него, даде на Кити дневника си, в който бе записано онова, което го бе измъчвало. Тогава той бе писал тоя дневник тъкмо заради бъдещата годеница. Бяха го измъчвали две неща: че не е безгрешен и че не вярва в Бога. Признанието, че не е религиозен, мина незабелязано. Тя беше религиозна, никога не се съмняваше в религиозните истини, но неговото външно неверие не я засегна ни най-малко. Чрез любовта си тя познаваше цялата му душа и в душата му бе видяла онова, което търсеше; беше й все едно дали такова състояние на душата се нарича да бъдеш невярващ. Но другото признание я накара да плаче горчиво.

Левин й даде дневника си не без вътрешна борба. Той знаеше, че помежду им не може и не трябва да има тайни и затова реши, че трябва да направи така; но той не си даде отчет как ще й подействува това, не се постави на нейно място. Едва когато вечерта пристигна у тях, преди да идат на театър, влезе в стаята й и видя нейното разплакано мило лице, нещастно и жалко от непоправимата болка, която бе й причинил, той разбра каква пропаст отделяше неговото позорно минало от нейната неопетнена чистота и се ужаси от онова, което бе направил.

— Вземете, вземете тия ужасни книги! — каза тя, като отблъскваше поставените пред нея на масата тетрадки. — Защо ми ги дадохте!… Не, все пак така е по-добре — прибави тя, като се съжали над отчаяното му лице. — Но това е ужасно, ужасно!

Той наведе глава и мълчеше. Не можеше да каже нищо.

— Вие няма да ми простите — прошепна той.

— Не, простих ви, но това е ужасно!

Все пак щастието му беше така голямо, че това признание не го наруши, а само придаде нова отсянка. Тя му прости; но оттогава той се смяташе още по-недостоен за нея, виждаше се още по-низко в нравствено отношение и ценеше още по-високо незаслуженото си щастие.

ета част
I
Княгиня Шчербацкая смяташе, че преди постите, до които оставаха пет седмици, не могат да направят сватбата, защото половината от прикята не можеше да се приготви до това време; но тя не можеше да не се съгласи с Левин, че след постите би било вече твърде късно, тъй като старата леля на княз Шчербацки беше много болна и можеше да умре скоро и тогава траурът би забавил още повече сватбата. И затова, след като реши да раздели прикята на две части, голяма и малка прикя, княгинята се съгласи да направи сватбата преди постите. Тя реши, че малката част от прикята ще приготви изцяло сега, а голямата ще изпрати после, и се сърдеше много на Левин, задето просто не можеше да й отговори сериозно дали е съгласен с това, или не. Това съображение беше толкова по-удобно, защото веднага след сватбата младите заминаваха за село, дето нещата от голямата прикя нямаше да им трябват.

Левин беше все така като умопобъркан и му се струваше, че той и щастието му са главната и единствена цел на всичко съществуващо и че сега той не трябва да мисли и да се грижи за нищо, че всичко ще се прави и ще бъде направено за него от други. Той дори нямаше никакви планове и цели за бъдещия живот; предоставяше на други да решат това, тъй като знаеше, че всичко ще бъде отлично. В това, което трябваше да прави, го ръководеха брат му Сергей Иванович, Степан Аркадич и княгинята. Той беше само напълно съгласен с всичко, което му предлагаха. Брат му взе назаем пари за него, княгинята го посъветва да заминат от Москва след сватбата. Степан Аркадич го посъветва да заминат за чужбина. Левин бе съгласен на всичко. „Правете, каквото искате, щом ви е приятно това. Аз съм щастлив и моето щастие не може да стане нито по-малко, нито по-голямо, каквото и да направите“ — мислеше той. Когато съобщи на Кити за съвета на Степан Аркадич да заминат за чужбина, той се зачуди много, че тя не се съгласи, защото имала някакви свои определени изисквания относно бъдещия им живот. Тя знаеше, че на село, Левин има работа, която обича. Доколкото той виждаше, тя не само не разбираше тая работа, по не искаше и да я разбере. Но това не й пречеше да я смята за много важна. И затова знаеше, че техният дом ще бъде на село и искаше да отидат не в чужбина, дето нямаше да живее, а там, дето ще бъде домът им. Това ясно изразено намерение зачуди Левин. Но понеже му беше все едно, той веднага помоли Степан Аркадич, сякаш това бе негово задължение, да замине за село и да нагласи там всичко, каквото трябва, с вкус, какъвто никак не му липсваше.

— Но слушай — каза веднъж Степан Аркадич на Левин, след като се бе върнал от село, дето бе нагласил всичко за идването на младите, — имаш ли свидетелство, че си се изповядал?

— Не. Защо?

— Без това не можеш да се венчаеш.

— Ай, ай, ай! — извика Левин. — Ами че аз, струва ми се, не съм постил вече девет години. Не съм и помислял за това.

— Хубава работа! — засмян каза Степан Аркадич. — А мене наричаш нихилист! Така не може. Трябва да постиш.

— Но кога? Останаха четири дни.

Степан Аркадич нареди и тая работа. И Левин започна да пости. Като човек нерелигиозен и същевременно уважаващ вярванията на другите хора, за Левин беше твърде тежко да присъствува и участвува във всички черковни обреди. Сега, в това чувствително към всичко размекнато състояние на духа, в което се намираше, тая необходимост да се преструва беше за Левин не само тежка, но му се видя и съвсем невъзможна. Сега, когато се намираше в чудесно състояние, в разцвета си, той ще трябва или да лъже, или да кощунствува. А не се чувствуваше в състояние да прави нито едното, нито другото. Но колкото и да питаше Степан Аркадич дали не може да получи свидетелство, без да пости, Степан Аркадич му казваше, че е невъзможно.

— Пък и какво ти коства — два дни? При това той е твърде мило, умно старче. Ще ти измъкне тоя зъб, без да усетиш.

При първата литургия Левин се опита да поднови в душата си юношеските спомени за онова силно религиозно чувство, което бе преживял от шестнадесетата до седемнадесетата си година. Но веднага се убеди, че е съвсем невъзможно. Опита се да погледне на всичко това като на един незначителен празен обичай, подобен на обичая да се правят визити; но почувствува, че просто не може да направи и това. Както повечето от съвременниците му, по отношение на религията Левин се намираше в съвсем неопределено положение. Да вярва — не можеше, а същевременно не беше твърдо убеден, че всичко това е неправедно. И ето защо, понеже не бе в състояние да вярва в значението на това, което прави, нито да гледа на него равнодушно като на празна формалност, през цялото време на поста той изпитваше неловкост и срам, защото правеше нещо, което сам не разбираше и което бе нещо лъжливо и лошо, както му казваше един вътрешен глас.

През време на службата той ту слушаше молитвите, като се мъчеше да им приписва такова значение, което би съвпадало с възгледите му, ту пък, чувствувайки, че не може да ги разбира и трябва да ги осъжда, се мъчеше да не ги слуша, а се занимаваше със своите мисли, наблюдения и спомени, които през време на това напразно стоене в черквата нахлуваха необикновено живо в главата му.

Той престоя на литургията, на всенощната и на вечернята и на другия ден, станал по-рано от обикновено, без да пие чай, дойде в осем часа сутринта в черквата, за да слуша утринния часослов и да се изповяда.

В черквата нямаше никого другиго освен един просяк войник, две бабички и черковните служители.

Младият дякон, с тънък подрасник, под който рязко се очертаваха двете половинки на дългия му гръб, го посрещна и като пристъпи до една масичка при стената, веднага започна да чете часослова. Колкото повече четеше, особено при честото и бързо повтаряне на все същите думи „Господи помилуй“, които звучаха като „помилос, помилос“, Левин чувствуваше, че мисълта му е затворена и запечатана и че сега не трябва да я пипа и раздвижва, защото ще излезе бъркотия, и затова, изправен зад дякона, без да слуша и без да вниква, той продължаваше да мисли за своите работи. „Каква изразителност има в ръката й“ — мислеше той, като си спомняше за вчера, когато седяха до ъгловата маса. Нямаше за какво да приказват, както почти винаги по това време, и тя, сложила ръка на масата, я разтваряше и затваряше и сама се засмя, наблюдавайки движението й. Той си спомни как целуна тая ръка и как след това разглеждаше събиращите се линии на розовата длан. „Пак помилос“ — помисли Левин, като се кръстеше, правеше поклони и наблюдаваше гъвкавото движение на гърба на покланящия се дякон. „След това тя хвана ръката ми и заразглежда линиите. «Имаш чудесна ръка» — каза тя.“ И той погледна ръката си и късата ръка на дякона. „Да, сега ще свърши скоро — мислеше той. — Не, изглежда, пак отначало — помисли той, като се ослушваше в молитвите. — Не, свършва се; ето той вече се кланя до земята. Така е винаги преди края.“

След като получи незабелязано една трирублева банкнота в ръката си с кадифена маншета, дяконът каза, че ще го запише, и потраквайки живо с новите си ботуши по плочите на празната черква, отиде в олтара. След миг погледна оттам и повика с ръка Левин. Затворената досега мисъл зашава в главата на Левин, но той побърза да я пропъди. „Все ще се нареди някак“ — помисли той и тръгна към амвона. Покачи се по стъпалата и като зави надясно, видя свещеника. Старчето-свещеник, с рядка прошарена брада, с уморени добри очи, стоеше до аналоя и прелистваше требника. Той се поклони леко на Левин и веднага започна с обичайния си глас да чете молитви. Когато ги свърши, поклони се до земята и се обърна с лице към Левин.

— Тук Христос присъствува невидимо и приема вашата изповед — каза той и посочи разпятието. — Вярвате ли във всичко, на което ни учи светата апостолска черква? — продължи свещеникът, като извърна очи от лицето на Левин и скръсти ръце под епитрахила.

— Съмнявам се, съмнявам се във всичко — продума Левин с неприятен за себе си глас и млъкна.

Свещеникът почака няколко секунди дали той няма да каже още нещо и като затвори очи, с бързо владимировско произношение на „о“-то каза:

— Съмненията са свойствени на човешката слабост, но ние трябва да се молим, за да ни укрепи милосърдният Господ. Какви особени грехове имате? — прибави той без ни най-малка пауза, сякаш гледаше да не губи време.

— Главният ми грях е съмнението. Съмнявам се във всичко и най-често се намирам в съмнение.

— Съмнението е свойствено на човешката слабост — повтори същите думи свещеникът. — В какво се съмнявате главно?

— Съмнявам се във всичко. Понякога се съмнявам дори в съществуването на Бога — неволно каза Левин и се ужаси от неприличието на това, което каза. Но както изглежда, думите на Левин не направиха впечатление на свещеника.

— Но какви съмнения може да има в съществуването на Бога? — с едва доловима усмивка бързо попита свещеникът.

Левин мълчеше.

— Какво съмнение можете да имате в твореца, когато погледнете неговите творения? — с бързия си, обичаен говор продължи свещеникът. — Та кой е украсил със светила небесния свод? Кой е облякъл земята в нейната хубост? Как може без творец? — каза той и въпросително погледна Левин.

Левин чувствуваше, че би било неприлично да влиза във философски спорове със свещеника и затова каза в отговор само това, което имаше пряка връзка с въпроса.

— Не зная — каза той.

— Не знаете ли? Но тогава как може да се съмнявате, че Бог е сътворил всичко? — с весело недоумение каза свещеникът.

— Не разбирам нищо — каза Левин, изчервявайки се и чувствувайки, че думите му са глупави и не могат да не бъдат глупави при това положение.

— Молете се, молете се на Бога. Дори светите отци са имали съмнения и са молили Бога да затвърди вярата им. Дяволът има голяма сила и ние не трябва да му се поддаваме. Молете се, молете се на Бога. Молете се на Бога — бързо повтори той.

Свещеникът помълча известно време, сякаш бе се замислил за нещо.

— Както чух, вие се готвите да встъпите в брак с дъщерята на моя енориаш и духовен син княз Шчербацки? — с усмивка прибави той. — Прекрасна девица!

— Да — отвърна Левин, като се изчерви заради свещеника. „Защо му трябва да пита за това при изповедта?“ — помисли той.

И сякаш в отговор на мисълта му свещеникът каза:

— Вие се готвите да встъпите в брак и Бог може би ще ви награди с потомство, нали? Е, какво възпитание можете да дадете на децата си, ако не победите в себе си изкушението на дявола, който ви влече към неверие? — с кротък укор каза той. — Ако обичате чедото си, вие, като добър баща, ще му желаете не само богатство, разкош и почести; ще желаете неговото спасение, духовното му просвещение със светлината на истината. Не е ли така? Какво ще му отговорите, когато невинното дете ви попита: „Татко, кой е сътворил всичко, което ме примамва в тоя свят — земята, водата, слънцето, цветята, тревите?“-Нима ще му кажете: „Не зная.“ Не можете да не знаете, когато Господ-Бог поради великата си милост ви е открил това. Или детето ще ви попита: „Какво ме чака в задгробния живот?“ Какво ще му кажете, когато не знаете нищо? Как ще му отговорите? Ще го предоставите ли на съблазните на света и дявола? Това не е хубаво! — каза той и млъкна, като наведе глава настрани и загледа Левин с добрите си кротки очи.

Сега Левин не отговори нищо, но не защото не искаше да влиза в спор със свещеника, а защото никой досега не бе му задавал такива въпроси; а докато неговите деца почнат да му задават тия въпроси, има още време да помисли какво ще им отговори.

— Вие навлизате в оня период от живота — продължи свещеникът, — когато трябва да си изберете път и да го следвате. Молете се на Бога да ви помогне с благодатта си и да ви помилва — завърши той. — „Господ и Бог наш Исус Христос, благодатию и щедротами своего человеколюбия, да простит ти чадо…“ — И като свърши опрощаващата молитва, свещеникът го благослови и освободи.

Когато се върна тоя ден у дома си, Левин изпитваше радостно чувство, че неловкото му положение бе свършило, и то така, че не стана нужда да лъже. Освен това у него остана един неясен спомен, че онова, което бе говорило това добро и мило старче, съвсем не беше така глупаво, както му се стори отначало, и че тук има нещо такова, което трябва да се уясни.