.

Диалектиката (от старогръцки: διαλεκτική, „(изкуство на) разговора“) е понятие във философията, което неколкократно изменя значението си в хода на историята.

В Античността диалектиката е форма на излагане на философски разсъждения във вид на диалог между две противопоставящи се страни, развита най-добре в сократическите диалози на Платон. През Средновековието диалектиката е академична дисциплина, част от тривиума, приблизително съответстваща на логиката.

Във философията от 18 век насам диалектиката е метод на разгръщане и примиряване на противоположни твърдения, наричани теза и антитеза, чрез тяхното всестранно обсъждане и решаването на противоречието между тях чрез разумна аргументация. Резултатът често може да доведе не просто до отричане на една от гледните точки, а и до тяхната синтеза или обединение в ново твърдение или до качествена промяна в начина на разглеждането им.

Враждебността или приемането на диалектическия метод е една от основните разграничителни линии в съвременната Западна философия, отделящи англо-американската философия от континенталната традиция – диалектиката играе централна роля в континенталната философия, но почти не присъства в англо-американската, където са по-силни позитивистичните тенденции.

/.../

Сократическа диалектика
                                                   Платон (427 – 347 пр.н.е.)

В древногръцката философия диалектиката е метод на разсъждение, основаващ се на размяната на аргументи и контраргументи в подкрепа на определена теза и нейната антитеза. Резултатът от нея може да бъде отхвърлянето на един от двата възгледа, тяхното съвместяване и съчетаване или поне качествена промяна в насоката на диалога.[1][2]

Класическата форма на този метод е използвана в сократическите диалози на Платон, в които основното действащо лице Сократ разпитва своите събеседници за изказано от тях мнение и постепенно разкрива неговата вътрешна противоречивост. За разлика от съвременната диалектика, сократическата не е цялостен възглед за характера на света. Заявената цел на дейността на Сократ е само освобождаване от грешки, които разговарящият с него не разпознава, и постигането на доброто и истината в най-общ смисъл.[3]

Тази дейност е също наричана „акуширане“ на истината или на душата, тъй като целта на такъв разговор е да „изведе на бял свят“ истинното познание за дискутирания предмет. Отчасти такова разбиране се съдържа в популярния афоризъм, че „истината се ражда в спора“.

Съвременна диалектика Основни принципи

Основните принципи на съвременната диалектика са формулирани от Йохан Готлиб Фихте и Георг Вилхелм Фридрих Хегел:

1. Всичко е преходно и крайно, съществуващо в рамките на времето.
2. Всичко се състои от противоположни сили и има противоположни страни.
3. Постепенните промени водят до повратни точки, в които една от силите надделява над другата (количествените натрупвания водят до качествени изменения).

Подобни възгледи споделят широк кръг философски системи, съществували още от Античността, като според някои изследователи историята на диалектиката съвпада с пълната история на самата философия.[4]

През Античността

Първото философско учение, за което се твърди, че е диалектическо в съвременния смисъл, е това на представителите на Елеатската философска школа.[5] Диоген предава думите на Аристотел, според когото Зенон от Елея „създал“ диалектиката.[6] С това изглежда се имат предвид прочутите му апории, в които Зенон показва противоречивостта на движението и го обявява за неистинно.

Основната идея на диалектиката заема централно място при Хераклит, който твърди, че всичко постоянно се променя, в резултат на вътрешна борба и противопоставяне.[7][8][9] Хегел твърди, че у него „за първи път може да се срещне философската идея в нейния спекулативен принцип“ и че няма нито едно негово положение, което да не е възприел в своята „Логика“.[10]

/.../ Kритики

Основният аргумент срещу диалектическите подходи е формално-логически. Приемането на едно твърдение заедно с неговото отрицание ("теза" и "антитеза") е противоречие и стандартно то се оценява като невярно. 

Източник: Уикипедия

Пример:
1. Теза: Човекът е добър.
2. Антитеза: Човекът е лош.
3. Синтеза: Човекът е добър и лош...

Последно : единствено научна е диалектиката на Карл Маркс.

Благодаря, прочетох с интерес.

Някога можех да се закълна в диалектическия материализъм, после някак си се върнах при Хегел - идеализмът си е голям гъдел за ума, усетил свобода, докоснал абсолюта.
Въпрос на отражение, на гносеология:)))

"Резултатите на познанието трябва да са релевантни на своя източник – оригинала.Те се постигат посредством две взаимосвързани изисквания и съответстващите им процеси: активно извличане на нужните и изключване на ненужните сведения за оригинала" ("Философски речник" на М. Бъчваров, "Феноменология на духа").

Но... диалектическата логика в крайна сметка взема връх над формалната логика - резултатите от познанието може да са истиннни само тогава, когато изследването е обхванало всички страни на опознавателния обект. Така че душата ми на самозван любител на философията, особено след толкова изпити и зачоти на различни нива по Диамат, си остава материалистична:)))

Поздрави, Марине!

е по-важна и по интересна, от описанието на фактологията. Най-важната идея е как сутрин да се събудиш гладен и жаден, да се наядеш и напиеш и да хванеш "мотиката" и независимо в какво качество си и от коя страна я хващаш с удоволствие да отидеш в собствената си градинка или в градината на господаря си и да работиш до залез слънце с песен на уста или крива и ехидна усмивка, после да се прибереш, да пийнеш и хапнеш и да заспиш уморен без кофти мисли, защо е така, преди заспиване да си кажеш, така и така е защото съм киник, стоик или какъвто ще да съм, приемам този ред и с удоволствие ще умра, ако се наложи от ръката на хората или от ръката на божествата ми, не се страхувам от нищо, нито от мъките, нито от робството, нито от глада и жаждата... Всякакви други философии са вредни за човешкия мозък, фантасмагории на идеологически зависими примати. Земята е най-справедливото място и това, което се случва е плод на хюбриса ми, плод на глупостта ми, плод на времето, което не можеш да върнеш назад, само времето може да направи нещата или добри за мен или добри за моя враг, аз живея според Закона на ... Вселената, законът на господаря, който е еманация на вселенския закон. Да, можеше да бъде по-добре, но моето бездействие и несъвършенство, мързел, лош късмет, слабата ми воля и т.н. са причина за днешното ми състояние, ако искам да стана по добър ще намеря изявен учител и той ще ме научи да мисля позитивно и правилно за света край мен, има бедни учители има и такива, които вземат плата или им работиш, а те те учат, има учители бивши роби, има учители, които са учители на царе... Такива работи г-н Тачков, много трудно се учи на стара или зряла възраст, когато за субект се е имал млад мъж-момче на 12-14 години, сираче без наследство... как ли е можело да заплати на учител като Сократ или Платон, да не говорим на Аристотел, а как Аристотел е плащал на Платон и т.н. и т.н. Темата е интересна, но разглеждането и от съвременна гледна точка е доста ... неинтересно.

По-добре е да си материалистка отколкото сталинистка... :)
Поздрави!