.
.
.
/.../

— Този полски благородник се казваше господин Адам дьо Верховня — подхвана Балтазар. — През оная вечер, след като ти ни остави сами в дневната, ние случайно заговорихме за химия. Бедността го изтръгнала от изучаването на тази наука и той отишъл в армията. Струва ми се, че по повод на чаша подсладена вода разбрахме общите си интереси. Щом поръчах на Мюлкиние да донесе захар на парчета, капитанът много се изненада и ме попита: „Вие сигурно сте изучавали химия?“ „При Лавоазие“. „Имате щастие, че сте свободен и богат“ — провикна се той. От гърдите му се изтръгна въздишка, от онези, които разкриват цял ад, скрит под някой череп или затворен в някое сърце — нещо пламтящо, концентрирано, което не може да се изрази с дума. А погледът му после ме вледени. След кратко мълчание той ми разказа, че напуснал почти умъртвената Полша и емигрирал в Швеция. Там потърсил утеха в изучаване на химията, към която винаги бил чувствувал непреодолимо влечение. „Сигурно и вие като мен сте забелязали — добави той, — че арабското лепило, захарта и амидонът, стрити на прах, се превръщат в съвсем подобни субстанции, а при анализ дават един и същ количествен резултат.“ Той замълча отново и след като ме огледа изпитателно, поверително и тихо изрече тържествени думи, които днес не мога да повторя, но си спомням смисъла им. Те бяха придружени с такава настоятелност и пламенност в гласа, с такава сила на жестовете, че ме разтърсиха до дъно и отекнаха в слуха ми като удари на чук върху наковалня. Ето накратко неговите разсъждения, които бяха за мен въгленът, поставен от Бога върху езика на Исайя, защото подготовката ми при Лавоазие ми позволяваше да схвана цялото им значение: „Господине — ми каза той, — сходството на тия три субстанции, привидно различни, ме доведе до мисълта, че всички продукти на природата имат някаква обща основа. Изследванията на съвременната химия са доказали валидността на този закон относно повечето природни явления. Химията разделя творенията на две ясно разграничени части: органична природа и неорганична природа. Обхващайки всички растителни и животински създания, в които се забелязва повече или по-малко усъвършенствувана организация, или по-точно, по-голяма или по-малка подвижност, предопределяща наличността на повече или по-малко чувство, органичната природа е безспорно по-важната част на нашия свят. Анализът пък свежда всички продукти на тази природа до четири неразложими вещества, три от които са газове: азотът, водородът и кислородът, а четвъртото е твърдо, но не е метално — въглеродът. Неорганичната природа, напротив, е твърде малко разнообразена, лишена от движение, от чувство, може да се отрече у нея и способността да расте, която донякъде й признава Линей, а тя наброява петдесет и три неразложими вещества, чиито различни комбинации образуват всичките й продукти. Нима е допустимо средствата да бъдат по-многобройни там, където резултатите са по-малко? Ето защо мнението на моя стар учител е, че тия петдесет и три вещества имат някакъв общ източник, изменен някога под въздействието на сила, която днес вече не съществува, но човешкият гений трябва да я възроди. Е добре, предположете за миг, че действието на тая сила бъде възобновено — тогава ще имаме унитарна химия. И органичната, и неорганичната химия вероятно ще почиват върху четири основи, а ако успеем да разложим азота, който трябва да смятаме за едно отрицание, ще останат само три. Ето ни вече близо до великата Троица на древните и на средновековните алхимици, на които напразно се присмиваме. Съвременната химия свършва дотук. Това е и много, и малко. Много е, защото химията привикна да не отстъпва пред никаква трудност; малко — в сравнение с онова, което остава да се направи. Случайността й помогна на тая хубава наука! Ето например тази сълза от кристализирал чист въглерод, диамантът. Не изглеждаше ли той последната субстанция, която би могла да бъде създадена? Старите алхимици, които вярваха, че златото е разложимо, а оттам и подлежащо на създаване, се отказваха от идеята за изкуствен диамант. А въпреки това ние сме открили природата и закона на неговото образуване. Аз дори отидох по-далеч! — добави той. — Един опит ми доказа, че загадъчната Троица, с която са се занимавали от незапомнени времена, няма да се намери по пътя на сегашните анализи, които са лишени от насочване към определена точка. Ето най-напред опита. Посадете семена от кресон (една от субстанциите на органичната природа) в прах от сяра (едно от неразложимите вещества). Полейте семената с вода, която е дестилирана, за да не участвува в поникването никакво непознато вещество! Семената поникват, покарват в една добре позната среда и се хранят само с предварително известните вещества. Откъснете повечко стъбла от поникналите растения, за да получите достатъчно количество пепел, след като ги изгорите; така ще имате по-голяма изходна маса за опита. Е добре, като анализирате пепелта, ще откриете силициева киселина, алуминий, фосфат, калциев карбонат, магнезиев карбонат, калиев карбонат и железен окис — сякаш новият кресон е израснал в земята, край брега на някоя река. Всички тези субстанции не съществуват нито в сярата — неразложимото вещество, което служеше за почва на растенията, нито във водата, използувана за поливане, и чието съдържание е известно; но тъй като тях ги няма и в семената, ние не можем да обясним присъствието им в растенията, другояче, освен като допуснем, че има елемент, общ за веществата, съдържащи се в кресона, и за веществата, послужили като среда за развитието му. И така следва, че въздухът, дестилираната вода, серният прах и субстанциите, получени при анализа на кресона, тоест калият, варта, магнезият, алуминият и така нататък, имат общ източник, блуждаещ в атмосферата — такава, каквато слънцето я е създало. От този неопровержим опит — провикна се той — аз направих извод, че съществува абсолютното! Една субстанция, която е обща за всички творения, видоизменена от една-единствена сила — такова е точното и ясно положение на проблема, поставен от абсолютното, и то ми се стори подлежащо на търсене. Тук вие ще откриете загадъчната Троица, пред която открай време човечеството е коленичело: първичната материя, средството, резултата. Вие ще намерите това ужасно число Три във всичко човешко, то господствува над религиите, науките и законите. Тук — продължи той — войната и бедността прекъснаха моите изследвания… Вие сте ученик на Лавоазие, имате пари и сте господар на времето си, следователно мога да ви доверя моите догадки. Ето целта, която ми разкриха направените от мен опити. Първичната материя трябва да е някакъв общ източник на трите газа и въглерода. Средството трябва да е онова свойство, което е общо на отрицателното и на положителното електричество. Търсете доказателства, които ще установят тези две истини, и вие ще достигнете до върховното обяснение на всички природни явления. О, господине, когато човек носи ей тук — той се удари по челото — най-важната тайна на сътворението, когато предчувствува абсолютното, нима е живот за него това — да бъде въвлечен в движението на тая тълпа от хора, които в определено време се нахвърлят едни върху други, без да знаят какво вършат? Моят сегашен живот представлява точно обратното на съня. Тялото ми отива, връща се, действува, попада посред стрелба, между оръдия, между хората, прекосява Европа по волята на една сила, на която се подчинявам, като в същото време я презирам. А душата ми не съзнава нищо от тези действия, тя остава неподвижна, погълната от една идея, вцепенена от тая идея — търсенето на абсолютното, на тая причина, по силата на която съвършено еднакви семена, поставени в една и съща среда, дават едните — бели, а другите — жълти цветчета! Това явление се наблюдава и при копринените буби. Хранени с едни и същи листа и без да имат видими различия помежду си, едни от тях правят жълта, а други — бяла коприна. Най-сетне и на мъжа често се случва да има законни деца, които не приличат нито на майката, нито на него. Нима логичният извод от тези факти не е съществуването на причина за всички тези природни явления? Какво по-съвместимо с нашите представи за Бога от тази вяра, че той е направил всичко с най-простото средство? Питагорейското обожествяване на едното, от което произлизат всички числа и което представлява единната материя; на числото две, първото сцепление, образец на всички останали, на числото три, което във всички времена е олицетворявало Бога, тоест материята, силата и продукта — нима всичко това не е традиционното потвърждение на една смътна представа за абсолютното? Щал, Бекер, Парацелз, Агрипа — всички велики изследователи на окултните въпроси са имали за свой девиз думата Триславен, което означава великата Троица. Невежите, свикнали да осъждат алхимията — тая висша химия, — безсъмнено не знаят, че ние допринасяме за оправдаването на страстните издирвания, извършени от тия славни мъже! След намирането на абсолютното, бих могъл да се противопоставя на движението. Ах, докато се храня с барут и заповядам на хората да умират почти безсмислено, моят предишен учител прави откритие след откритие, той лети към абсолютното! А аз ще умра като куче край някоя батарея!“ Когато този нещастен и велик човек се поуспокои малко, добави с трогателно братство: „Ако ми хрумне някой важен опит, ще ви го завещая, преди да умра…“ Пепита — продължи Балтазар, като стисна ръката на жена си, — сълзи от ярост потекоха по изпитите страни на тоя мъж, докато разпалваше в душата ми огъня на това разсъждение, до което бе достигнал и Лавоазие, но не бе посмял да му се отдаде…

— Нима е възможно? — госпожа Клаес не можа да се стърпи и прекъсна мъжа си. — Този човек, прекарал една нощ под нашия покрив, ни е отнел твоята обич, с едно изречение, с една-едничка дума е разрушил щастието на цяло семейство? О, скъпи Балтазар, видя ли тоя човек да се кръсти? Разгледа ли го добре? Само Изкусителят би могъл да има такива жълти очи, от които изскача огънят на Прометей. Да, само демонът би могъл да те отдели от мен. От оня ден насам ти вече не си нито баща, нито съпруг, нито глава на семейство…

— Какво? — Балтазар се изправи и хвърли пронизителен поглед към нея. — Ти упрекваш съпруга си, загдето се е издигнал над останалите мъже, за да простре пред краката ти божествения пурпур на славата като най-малка облага за съкровищата на твоето сърце! Ти не знаеш обаче какво съм направил за три години. Гигантски крачки. Пепита! — продължи той, като се увличаше.

В тоя миг Жозефин видя, че лицето му, разпалено от огъня на гения, сияе по-силно, отколкото по-рано, когато го огряваше пламъкът на любовта, и тя заплака, додето го слушаше.

— Аз съединих хлора и азота, разложих няколко вещества, които досега бяха смятани за неразложими, открих нови метали. Ето например — продължи той, като видя нейните сълзи — разложих сълзите. Те съдържат малко калциев фосфат, натриев хлорид, мукус[12] и вода.

Той продължи да приказва, без да забележи ужасната конвулсия, която сгърчи лицето на Жозефин. Бе възседнал науката, която с разперени криле го отнасяше далеч от материалния свят.

— Този анализ, мила, е едно от най-добрите доказателства в полза на системата на абсолютното. Животът винаги предполага някакво горене. В зависимост от по-голямата или по-малка активност на огъня, животът бива повече или по-малко продължителен. Така разпадането на минерала е неописуемо бавно, защото горенето в него е латентно или недоловимо. Също и растенията, които постоянно се освежават чрез съединението, пораждащо влажност, живеят неограничено дълго; има някои, които са съществували още по времето на последния катаклизъм. Но винаги, когато природата е усъвършенствувала някой инструмент, когато с неизвестна цел е влагала в него чувство, инстинкт или интелигентност — три очертани степени в органичната система, — тези три свойства изискват горене, чиято интензивност е в пряка връзка с получавания резултат. Човекът бележи върха на интелигентността и притежава единствения инструмент, от който произлиза една полутворческа сила, мисълта. И така човекът е онова живо създание, в което горенето достига най-голяма интензивност и за нея до известна степен може да се съди по фосфатите, сулфатите и карбонатите, намирани в тялото му при анализ. Дали тези субстанции не са следите, които оставя у него действието на електрическия флуид, източника на всяко оплождане? Дали електричеството не се проявява у него чрез по-разнообразни съединения, отколкото у всяко друго животно? Няма ли той по-големи способности от всяко друго същество да поглъща по-значителни количества от абсолютното? И не ги ли асимилира, за да образува, в своя по-съвършен организъм, силата и идеите си? Аз вярвам, че е така. Човекът е реторта. И затова според мен идиот е оня, чийто мозък съдържа най-малко фосфор и всякакви други продукти на електромагнетизма; луд е оня, в чийто мозък пък има прекалено много от тях; обикновен човек — у когото са малко; гений — у когото са в подходящо количество. Постоянно влюбеният, носачът, танцьорът, лакомникът са хора, които изместват силата, произхождаща от техния електрически апарат. Така нашите чувства…

— Стига, Балтазар! Ти ме ужасяваш, ти богохулствуваш! Значи, моята любов според теб е…

— Летлива материя, която се отделя — отвърна Клаес — и която без съмнение е израз на абсолютното. Помисли си само — ако аз, аз пръв…! Ако открия… Ако открия… Ако открия!

Докато изричаше тези думи с три различни интонации, лицето му постепенно придоби изражение на екстаз.

— Ще създавам метали, ще създавам диаманти, ще повтарям природата! — извика той.

— А ще те направи ли това по-щастлив? — продума Жозефин с отчаяние. — Проклета наука! Проклет демон! Ти забравяш, Клаес, че изпадаш в греха на гордостта, в който се е провинил Сатаната. Ти предизвикваш Бога.

— О, о! Бога!

— Той го отрича! — проплака тя и закърши ръце. — Клаес, Бог притежава нещо, което ти никога не би могъл да имаш!

При този аргумент, който изглеждаше унищожителен за любимата му наука, той я погледна, потрепервайки:

— Кое е то?

— Единствената сила, движението. Ето какво разбрах от книгите, които ме принуди да чета. Анализирай цветя, плодове, вино от Малага; навярно ще откриеш веществата, които ги съставят. Както и при твоя кресон, тия вещества се появяват в една чужда за тях среда. Може би ти ще ги откриеш в природата, но като ги събереш, ще направиш ли от тях тия цветя, тия плодове, това вино от Малага? Ще разполагаш ли с необяснимото въздействие на слънцето? Ще имаш ли испанския въздух? Да разлагаш, не означава да създаваш.

— Ако открия решаващата сила, ще мога да създавам.

— Нищо няма да го спре! — извика Пепита с отчаян глас. — О, моя любов, той е убит, загубих го!…

Тя се обля в сълзи и очите й, оживени от скръбта и от светостта на нейните чувства, заблестяха по-красиви от всякога.

— Да — продължи тя, ридаейки, — ти си мъртъв за всичко. Виждам, науката има повече власт над теб, отколкото самият ти, и нейният полет те е отнесъл толкова високо, че не можеш никога да се върнеш долу като другар на една нещастна жена. Какво щастие бих могла аз да ти предложа? Ах, бих искала, поне — макар че това е тъжна утеха — да вярвам, че Бог те е създал, за да покажеш неговите творения и да го възхваляваш, че е вложил в гръдта ти неудържима сила, която те владее. Но не, Бог е добър, той би оставил в сърцето ти мъничко помисъл за жената, която те обожава, за децата, които трябва да закриляш. Да, единствен демонът може да ти помага да вървиш сам сред безизходни бездни, в пълния мрак, където не ти свети вярата, идваща от висините, а една ужасяваща увереност в собствените ти способности! Ако не беше така, нима нямаше да забележиш, че погълна деветстотин хиляди франка от три години насам? О, бъди справедлив към мен, ти си моят бог на тая земя, аз не те упреквам в нищо. Ако бяхме сами, бих ти поднесла на колене всичките ни богатства, бих ти казала: „Вземи, хвърли ги в пещта си, превърни ги в дим!“ и бих се смяла, като ги гледам да изчезват. Ако беше бедняк, не бих се срамувала да прося, за да ти доставя въглища за твоята пещ. Накрая, ако това би ти помогнало да намериш твоето отвратително абсолютно, Клаес, аз бих била щастлива да изгоря в нея, щом ти поставяш над всичко тая още неразкрита, тайна… Но нашите деца, Клаес, нашите деца! Какво ще стане с тях, ако не разбулиш скоро тая загадка на ада? Знаеш ли защо бе дошъл Пиеркен? За да ти поиска тридесет хиляди франка, които дължиш, а ги нямаш. Твоите имоти вече не ти принадлежат. Казах му, че имаш тия тридесет хиляди франка, за да ти спестя затруднението, в което би изпаднал от въпросите му; но за да платя тая сума, реших да продам, нашето старо сребро.
/.../
Балзак – "Търсене на абсолютното", 1834 г.
https://chitanka.info/text/8108-tyrsene-na-absoljutnoto#textstart

ПП: Удивителен роман на Балзак! Този писател е като Вселената!...
Как ли ще продължи и ще завърши страшната мания на Балтазар?...

Абсолютно е само движението, всичко останало е относително :
Един отрекъл всякакво движение,
друг край него минал мълчалив.
Това било най–силно опровержение –
прочул се отговорът сполучлив, Егише Чаренц.

— Не смеех да ти кажа, че между мен и абсолютното остава вече само косъм разстояние. За да превърна металите в газове, ми трябва само да намеря средство да ги подложа на огромна топлина в среда, където атмосферното налягане е нулево, с други думи в абсолютна празнота.

Госпожа Клаес не можа да понесе егоизма на този отговор. Тя очакваше разпалени благодарности за своите жертви, а намери един химически проблем… Рязко се отдръпна, слезе в дневната, отпусна се в своето кресло край двете си изплашени дъщери и избухна в плач. Маргерит и Фелиси взеха ръцете й, коленичиха от двете страни на креслото и също заплакаха, без да знаят причината за нейната скръб. На няколко пъти питаха:

— Какво ти е мамо?

— Горките ми деца! Аз умирам, усещам го.

Към края на месец февруари нотариусът Пиеркен нанесе удара, който ускори смъртта на една жена, чиято душа според абат дьо Солис беше почти без грехове.

— Госпожо — заговори той шепнешком, използувайки миг, в който момичетата не можеха да чуят техния разговор, — господин Клаес ми възложи да сключа заеми за триста хиляди франка срещу неговите имоти; вземете мерки за имуществото на децата си.

— Ти няма да намериш нищо друго, освен срам за тебе и нищета за децата ти — продължи умиращата. — Вече те наричат презрително алхимика Клаес, по-късно ще дойде ред на лудия Клаес! Аз вярвам в тебе. Знам, че си способен, учен, изпълнен с гений; но за обикновения човек геният прилича на лудост. Славата е слънцето на умрелите; приживе ти ще бъдеш нещастен като всички велики хора и ще разориш своите деца. Аз си отивам, без да съм се порадвала на твоята известност, която би ме утешила за загубеното щастие. Е, добре, мили Балтазар, за да смекчиш горчивината на смъртта ми, би трябвало да съм уверена, че децата ни няма да останат без парче хляб; но нищо, дори и ти самият, не би могло да ме успокои.

— Кълна се — каза Клаес, — че…

— Не се кълни, за да не нарушиш клетвата си — прекъсна го тя. — Ти ни дължеше закрила, а ни лиши от нея близо седем години. Науката е твоят живот. Великият мъж не може да има нито жена, нито деца. Върви сам по твоя път на нищета! Твоите добродетели не са добродетелите на обикновените хора, ти принадлежиш на света, ти не би могъл да принадлежиш нито на жена, нито на семейство. Ти изсушаваш земята около себе си, както правят големите дървета! Аз съм нещастно растение, което не можа да се издигне достатъчно високо, аз умирам по средата на твоя живот. Чаках този последен ден, за да ти кажа ужасните мисли, които ми бяха внушени от мъката и отчаянието. Пощади децата ми!

Към средата на 1817 година бавно успокояващата се скръб го остави сам и беззащитен пред еднообразието на живота, който водеше и който му натежа. Отначало той храбро поведе борба срещу научната си страст, която неусетно започна да се пробужда, и сам си забрани да мисли за химията. После започна да мисли за нея. Но си наложи да не се заема с активна работа и се задоволи само с теоретически занимания. Постоянните проучвания възвърнаха предишната сила на увлечението му, което отново го завладя. Той започна да се пита дали е обещал да не продължава своите изследвания и си спомни, че жена му не бе приела неговата клетва. Въпреки че сам на себе си бе обещал да не се опитва да разрешава своя проблем, нима не можеше да промени намеренията си в момент, когато забелязваше шансове за успех? Беше вече на петдесет и девет години. При тази възраст идеята, която го поглъщаше, придоби силата, с която започват маниите. Обстоятелствата допринесоха за разклащането на колебливата му лоялност. Мирът, на който се радваше Европа, бе позволил раздвижен обмен на открития и научни идеи, до които учените от различни страни бяха достигнали по време на войната, без между тях да са съществували връзки в продължение на близо двадесет години! Науката бе напреднала. Клаес откри, че постиженията в областта на химията бяха насочени, без това да се иска от химиците, към обекта на неговите търсения. Хората, посветили се на висшите сфери на науката, мислеха като него, че светлината, топлината, електричеството, галванизмът и магнетизмът са всъщност различни последици от една и съща причина, че разликата, която съществува между веществата, дотогава считани за неразложими, би могла да се получи като следствие от различна дозировка на един неизвестен източник. Той се уплаши, че друг ще открие превръщането на металите и първопричината на електричеството — две открития, които водеха към намирането на абсолютното в химията. Този страх още повече засили онова, което жителите на Дуе наричаха лудост. Желанията на този човек достигнаха до пароксизъм и той може да бъде понятен за онези, които са се увличали в науката или които са опознали тиранията на идеите. Страстта на Балтазар се развихри още по-буйно поради това, че бе дремала доста време. Тогава Маргерит, която следеше настроенията на баща си, отключи дневната. С влизането там тя предизвика болезнените спомени за смъртта на майка си и наистина успя да съживи съжаленията и угризенията на баща си, да забави неговото падение в бездната, от която все пак нямаше да може да се спаси. Тя изрази желание да излизат и накара Балтазар да вземе участие в някои развлечения. Появиха се не малко подходящи кандидати за нея, които привлякоха вниманието на Клаес, независимо от настояването на Маргерит, че няма да се омъжи, преди да е навършила двадесет и пет години. Въпреки всички усилия на дъщеря си, въпреки яростните си душевни борби, в началото на зимата Балтазар тайно поднови своите изследвания.

— Татко, забрави за своите опити — каза дъщеря му, когато останаха сами, — ти трябва да изплащаш сто хиляди франка, а ние нямаме нито грош… Остави лабораторията, сега става въпрос за честта ти. Какво ще стане с тебе, когато се озовеш в затвора? Ще опетниш ли белите си коси и името Клаес с позора на една несъстоятелност? Аз съм против това. Ще намеря сили да се боря с лудостта ти, би било ужасно да те видя без хляб в последните ти дни. Осъзнай положението ни, имай най-сетне малко разум!

— Лудостта! — извика Балтазар, който се изправи, втренчи пламтящите си очи в дъщеря си, скръсти ръце на гърдите си и повтори думата „лудостта“ тъй величествено, че Маргерит потрепери. — Ах, майка ти не би ми казала тази дума, тя познаваше значението на моите издирвания, тя беше изучила цяла наука, за да ме разбира, тя знаеше, че работя за човечеството, че няма нищо себично и долно в мен. Виждам, че любовта на обичащата съпруга стои по-високо от привързаността на дъщерята. Да, любовта е най-хубавото от всички чувства! Да имам разум! — прибави той, като се удари в гърдите. — Нима ми липсва разум? Не съм ли това, което съм? Ние сме бедни, дъще, е добре, аз искам да бъде така. Аз съм ваш баща, слушайте ме. Ще ви направя богати, когато ми бъде угодно. Вашето богатство, та то е дреболия. Когато открия разложител на въглерода, ще напълня вашата дневна с диаманти и това е още нищо в сравнение с другото, което търся. Вие можете спокойно да чакате, докато аз изгарям в гигантски усилия…

— Татко, нямам право да ти искам сметка за четирите милиона, които погреба без никаква полза в тоя таван. Няма да ти говоря за майка ми, която ти уби. Ако имах съпруг, навярно и аз щях да го обичам, както те обичаше мама, и щях да съм готова да пожертвувам всичко за него, както тя пожертвува всичко за теб. Изпълних нейните нареждания и се посветих изцяло на теб. Доказах го, като не се ожених, за да не те принуждавам да даваш сметка за настойничеството си. Да оставим миналото, да мислим за настоящето. Дошла съм тук заради една необходимост, която ти самият си създал. Трябват пари за твоите полици, разбираш ли? Тук не е останало нищо за продаване, освен портрета на нашия прадядо Ван Клаес. И така, аз идвам от името на майка ми. Тя нямаше сили да защищава децата си от техния баща и ми заповяда да ти се съпротивлявам. Идвам от името на моите братя и на сестра ми. Идвам, татко, от името на всички Клаес. Идвам да ти заповядам да изоставиш своите опити, да си оправиш сметките, преди да се върнеш към своята наука. На твоя страна е бащината власт, която се проявява само в това, че ни убива, на моя страна обаче са твоите предци и честта, чийто глас е по-силен от химията. Семействата са по-важни от науката. Прекалено дълго бях твоя дъщеря!

— Ах! — каза Марта. — Чувам, че госпожица Маргерит плаче. Старият магьосник, баща й, ще погълне къщата, без да каже нито една християнска дума, магьосникът му с магьосник! Да беше в моя край, досега щяха да са го изгорили жив, но тук хората нямат повече вяра от африканските маври.

Госпожица Клаес не можеше да сдържа риданията си, докато прекосяваше галерията. Тя се прибра в стаята, потърси писмото на майка си и прочете следното:

„Дете мое, ако Бог позволи, душата ми ще бъде в сърцето ти, когато четеш тези редове, последните, написани от мен! Те са пълни с любов към моите скъпи деца, които остават на произвола на един демон, на когото не съумях да се противопоставя. И така, той е погълнал вашия хляб, както погълна живота ми и дори любовта ми! Ти знаеш, мила моя, че обичах баща ти! Ще издъхна, обичайки го по-малко, защото вземам срещу него мерки, които не бих му признала, докато съм жива. Да, в дъното на гроба си ще запазя едно последно средство за деня, когато ще бъдете в най-тежко положение. Ако той ви е осъдил на нищета или ако трябва да се спаси честта ви, дете мое, ти ще намериш у господин дьо Солис, ако е още жив, ако не — у неговия племенник, нашия добър Еманюел, около сто и седемдесет хиляди франка, които ще ви помогнат да живеете. Ако нищо не е могло да укроти страстта на баща ви, ако неговите деца не са се оказали по-силна преграда за него, отколкото беше моето щастие и ако не го спират в неговия престъпен устрем, напуснете го, заживейте отделно! Аз не можех да го изоставя, бях се отдала на него. Ти, Маргерит, трябва да спасиш семейството! Опрощавам ти всичко, което ще бъдещ принудена да направиш, за да защищаваш Габриел, Жан и Фелиси! Бъди храбра, стани ангел пазител на семейство Клаес. Бъди твърда, не смея да кажа безмилостна. Но за да бъдат поправени причинените нещастия, ще трябва да си запазиш някакви средства и ти трябва да помниш, че си била пред пълна нищета, не забравяй, че нищо не може да спре силата на страстта, която всичко ми отне. И така, дъще моя, забравиш ли сърцето си, значи, имаш сърце. Твоята лъжа, ако се наложи да криеш нещо от баща си, ще бъде похвална; всичките ти действия, колкото и укорими да изглеждат, ще бъдат героични, щом са направени за закрила на семейството. Добродетелният господин дьо Солис ми потвърди това, а никоя съвест не би могла да бъде по-чиста, нито по-прозорлива от неговата. Не бих имала сили да ти кажа тези думи дори когато умирам. Все пак бъди винаги почтителна и добра при тази борба. Съпротивлявай се, обичайки, отказвай с нежност. Какво да правя — предстоят ти сълзи и страдания, които ще възникнат едва след смъртта ми… Целуни от мен милите ми деца в момента, когато ще бъдеш единствената им закрила. Бог и светиите да са с теб!

Жозефин“

Маргерит се извърна, за да не гледа това разплакано лице, и Клаес се хвърли в краката на дъщеря си, като вярваше, че тя ще отстъпи.

— Маргерит, Маргерит! Дай ги, дай ги! Какво са шейсет хиляди франка, за да си спестиш вечни угризения! Ето виж, аз ще умра, това ще ме убие… Чуй ме, думата ми ще бъде свещена. Ако не сполуча, ще се откажа от моите изследвания, ще напусна Фландрия и самата Франция, ако искаш, и ще ида да работя като прост работник, за да възстановя стотинка по стотинка твоето имущество и да върна един ден на децата си онова, което науката е взела от тях.

Маргерит поиска да привдигне баща си, но той настояваше да остане в краката й, после прибави разплакан:

— Бъди за последен път нежна и предана! Ако не успея, ще се съглася, че си имала право да бъдеш груба. Ще ме наричаш луд старец, ще ми казваш, че съм лош баща, най-сетне ще можеш да заявиш, че съм невежа! А аз, като слушам тия думи, ще ти целувам ръцете. Ако искаш, ще можеш да ме биеш и когато ме удряш, ще те благославям като най-добрата между дъщерите, спомняйки си, че си ми дала своята кръв!

— Ако ставаше въпрос само за моята кръв, щях да ти я дам — провикна се тя, — но мога ли да оставя твоята наука да удуши братята ми и сестра ми? Не! Стига, стига! — каза тя, като изтриваше сълзите си и отблъскваше галещите ръце на баща си.

— Шейсет хиляди франка и два месеца — каза той, надигайки се яростно, — само това ми е нужно! Но моята дъщеря застава между славата, между богатството и мен… Бъди проклета! Ти не си нито дъщеря, нито жена, ти нямаш сърце! Ти няма да бъдеш нито майка, нито съпруга!… Остави ме да ги взема! Хайде, мила малка моя, мое скъпо дете! Ще те обожавам — продължаваше той, като протегна ръка към златото. В движението му имаше чудовищна енергия.

— Аз съм беззащитна пред силата, но Бог и великият Клаес ни виждат! — каза Маргерит, като посочи портрета.

— Добре, опитай се да живееш, опръскана с кръвта на своя баща! — викна Балтазар с ужасяващ поглед.

Той стана, огледа дневната и бавно се опъти да излезе. Като стигна до вратата, обърна се като някой просяк и запита дъщеря си с жест, на който Маргерит отвърна с отрицателно движение на главата.

— Сбогом, дъще! — каза той нежно. — Опитай се да живееш щастливо.

След излизането му Маргерит остана в някакво вцепенение, което сякаш я отдели от земята. Тя вече не беше в дневната, не усещаше тялото си, имаше крила и летеше из просторите на духовния свят, където всичко е възвишено, където мисълта преодолява и разстоянията, и времето, където никаква божествена ръка повдига завесата, забулваща бъдещето. Струваше й се, че изминават цели дни между отделните стъпки на баща й, който се качваше нагоре по стълбището; после в мига, когато чу, че той влиза в стаята си, тръпки от ужас я разтърсиха. Водена от предчувствие, което проблесна в душата й с бързината на светкавица, тя изтича по стълбището в тъмнината, безшумно, с бързината на стрела и видя баща си, който вдигаше пистолет към челото си.

— Вземи всичко! — извика тя и се спусна към него.

Четвърта глава
Няколко месеца преминаха в пълно спокойствие. Господин дьо Солис убеди Маргерит, че нейните жалки икономии никога не биха могли да достигнат значителна сума, и я посъветва да не пести толкова, да купува всичко в достатъчни количества, използувайки остатъка от сумата, която му бе поверена. През този период Маргерит изживяваше тревогите и безпокойствата, които по-рано бяха вълнували майка й при подобни обстоятелства. Колкото и недоверчива да беше, в края на краищата тя започна да се надява на гения на своя баща. По силата на едно необяснимо явление, много хора се надяват, без да вярват. Надеждата е плод на желанието, а вярата е рожба на сигурността, Маргерит си казваше: „Ако баща ми сполучи, ние ще бъдем щастливи!“ Само Клаес и Льомюлкиние заявяваха: „Ние ще успеем.“ За нещастие, от ден на ден лицето на Балтазар се натъжаваше. Когато идваше да се храни, понякога не смееше да поглежда към дъщеря си, а понякога й отправяше тържествуващи погледи. Вечерите Маргерит използуваше, за да си изясни някои тънкости на законите, за които разпитваше младия дьо Солис. Тя отрупа баща си с въпроси относно техните роднински връзки. Така завърши своето, тъй да се каже, възмъжаване — очевидно се подготвяше да изпълни плана, който бе обмислила, в случай че баща й още веднъж пропадне в своя двубой с Неизвестното.

В началото на месец юли Балтазар прекара цял ден на пейката в своята градина, потънал в печални размишления. Той поглеждаше ту към опразненото място на лалетата, ту към прозорците на стаята на жена си; без съмнение страдаше при мисълта за всичко, което му е струвала неговата борба: движенията му потвърждаваха, че не е задълбочен в своя проблем. Маргерит седна край него да поработи малко преди да се хранят.

— Татко, пак ли не сполучи?

— Не, мое дете…

— Ах! — каза Маргерит с нежен глас. — Няма да ти отправя и най-слаб упрек, ние сме еднакво виновни. Само ще искам да изпълниш думата си, тя трябва да бъде свещена: ти си Клаес. Твоите деца ще те заобикалят с любов и уважение; но от днес нататък ти ми принадлежиш и ми дължиш послушание. Не се безпокой, моята власт ще бъде смекчена и самата аз ще работя, за да ускоря нейния край. Ще взема със себе си Марта и ще ви напусна за около един месец, за да се заема с теб; защото — прибави тя, като го целуна по челото — сега ти си мое дете. От утре Фелиси ще се разпорежда с къщата. Горката, тя няма още седемнайсет години и не би могла да ти се противопоставя: бъди великодушен и не искай от нея никакви пари, защото тя ще разполага само с нужното за покриване на най-належащите разноски за домакинството. Бъди храбър, откажи се за две или три години от своите трудове и размишления. Проблемът ще узрее, ще ти събера достатъчно пари, за да го разрешиш и ти ще го разрешиш. Е, добре, твоята кралица не е ли мъдра? Кажи?

— Значи, всичко не е изгубено!

— Не, ако удържиш думата си.

— Ще ти се подчинявам, дъще — отвърна Клаес, дълбоко развълнуван.

Тази случка предизвика всеобщо негодувание в града. По силата на един все още необяснен закон, който ръководи предпочитанията на масите, това събитие обърна всички в полза на господин Клаес. Изведнъж той стана велик човек, предизвика възхищение и придоби всички чувства, които преди това му бяха отказвани. Всеки хвалеше неговото търпение, силна воля, смелост и гений. Градската управа искаше да накаже всички, които бяха участвували в покушението; но злото вече беше сторено. Семейството Клаес първо пожела да се забрави станалото. Маргерит нареди да мебелират дневната, чиито голи стени скоро бяха покрити с коприна. Няколко дни по-късно, когато старият баща се бе съвзел, той се видя в елегантна обстановка, заобиколен от всичко необходимо за щастлив живот. Той осъзна, че дъщеря му Маргерит навярно се е върнала в мига, в който тя влизаше в дневната. Като я видя, Балтазар се изчерви, очите му се навлажниха, без да потекат сълзи от тях. Той можа да стисне със студените си пръсти ръката на своята дъщеря и вложи в това стискане всички чувства и всички мисли, които вече не можеше да изрече. Имаше нещо свято и тържествено в този миг; това бе сбогуването на все още живия ум, на сърцето, което се оживяваше от признателността. Изтощен от безплодните си усилия, изморен от борбата си с един гигантски проблем и може би отчаян от забвението, което очакваше неговата памет, този исполин скоро щеше да престане да живее. Всичките му деца го заобикаляха с почтително чувство, пред очите му се редуваха картини на изобилие, на богатство, отново пред него бе трогателното щастие на едно хубаво семейство. Обич струеше от погледа му, само чрез него можеше да изразява всичките си чувства; очите му изведнъж придобиха тъй голямо разнообразие от изражения, че сякаш вече имаха свой език от светлина, лесен за разбиране. Маргерит изплати дълговете на своя баща и за няколко дена придаде на дома Клаес модерно великолепие, което отстраняваше всякаква мисъл за упадък. Тя оставаше край леглото на Балтазар, стараеше се да отгатва всичките му мисли и да изпълнява и най-малките му желания. Няколко месеца изминаха в редуване на подобрено и влошено състояние, което отразява борбата между живота и смъртта у старците. Всяка сутрин децата отиваха при него, оставаха през целия ден в дневната, хранеха се край леглото му и излизаха само когато той заспиваше. От всички развлечения, които се опитваха да му доставят, най-голямо удоволствие му правеше четенето на вестниците, които бяха твърде интересни по онова време поради политическите събития. Господин Клаес слушаше внимателно, докато господин Солис четеше на глас близо до него.

Към края на 1832 година Балтазар прекара една извънредно критична нощ. Господин Пиеркен, лекарят бе извикан от болногледачката, изплашена от внезапната промяна у болния. Лекарят реши, че ще трябва да остане при него. Опасяваше се, че всеки миг би могла да настъпи смъртта вследствие вътрешната криза, чиито признаци бяха придобили характер на агония.

Старецът влагаше невероятна сила в своите движения, сякаш за да разкъса обръча на парализата; мъчеше се да говори и раздвижваше езика си, без да издава звуци; пламтящите му очи буквално изстрелваха мисли; сгърчените му черти изразяваха неизмерима мъка; пръстите му се свиваха в отчаяние, потеше се на едри капки. На сутринта децата дойдоха да целунат своя баща с онази нежност, която поради страха от близката смърт става всеки ден все по-силна и по-пламенна; но той не изрази задоволството, което изпитваше винаги в такива мигове. Еманюел, извикан от Пиеркен, побърза да разпечата вестника, за да види дали четенето няма да смекчи малко вътрешната криза на Балтазар. Като разгъна листа, той съзря думите: „Откритие на абсолютното“, които силно го заинтересуваха. Тогава зачете на Маргерит статия, в която се разказваше за някакъв процес по повод продажбата на абсолютното, която извършвал някакъв прочут полски математик. Въпреки че Еманюел четеше съвсем тихо на Маргерит, която го помоли да отмине статията, Балтазар бе дочул всичко.

Умиращият се надигна внезапно, опирайки се на юмруците си, и отправи към ужасените си деца поглед, който ги порази като светкавица. Косите, останали по темето му, се раздвижиха, бръчките му се разтресоха, лицето му се оживи от огнен дух, някакъв полъх премина по него и му придаде незабравимо величие; той вдигна ръка, сгърчена от ярост, и изкрещя с пронизителен глас прочутите думи на Архимед: „Еврика!“ (Аз намерих!) После отново падна върху леглото с тежкия звук на безжизнено тяло; той умря със страхотно стенание и очите му изразяваха, чак до мига, в който лекарят ги затвори, съжалението, че не е успял да завещае на науката разрешението на една енигма, чието було се беше разкъсало твърде късно под костеливите пръсти на смъртта.

Париж, юни-септември 1834