.
.
.
https://chitanka.info/text/50428-serafita/4#textstart 
/.../ Колкото и комично да изглежда това висше изражение на втората страна на проблема, то бе възприето от половината човешки род — от нациите, които си създадоха жизнерадостни митологии. Тези любвеобилни нации бяха последователни — за тях всичко беше Бог, дори страхът и подлостите му, дори престъплението и вакханалиите му. Ако се приеме пантеизмът, станал религия на няколко големи човешки гении, как да разберем на чия страна е правото? Не е ли то на страната на свободния дивак в пустинята, облечен в своята голота, величав и винаги справедлив в действията си, каквото и да предприеме, който слуша слънцето и говори с морето? Не е ли то на страната на цивилизования човек, който дължи най-големите си наслаждения единствено на лъжите, извращава и насилва природата, за да сложи пушка на рамо, изтощил е ума си, за да приближи смъртния си час, и чрез всичките си удоволствия си навлича болести? Когато греблото на чумата или палешникът на войната, когато духът на опустошението е преминал върху някоя част на земното кълбо и е унищожил всичко, тогава кой е победил — дивакът от Нубия[4] или патрицият от Тива[5]? Вашите съмнения вървят от горе на долу, те се простират върху всичко — и върху целта, и върху средствата. Ако физическият свят изглежда необясним, то духовният свят предоставя повече доказателства против Бога. Тогава къде е прогресът? Ако всичко непрекъснато се усъвършенствува, защо умираме в детската възраст? Защо поне нациите не остават да съществуват? Произлезлият от Бога и съдържащият се у Бога свят неизменен ли е? Само един път ли живеем? Вечно ли живеем? Ако сме принудени от хода на Великото цяло, чието познание не ни е дадено, да живеем само един живот, тогава да действуваме по своя воля! Ако сме вечни, да не се съпротивяваме! Създанието може ли да бъде виновно, че съществува по време на преходите? Ако то съгреши в момента на едно голямо преобразование, ще бъде ли наказано за това, след като е станало негова жертва? Къде е Божията доброта, след като не ни пренася незабавно в блажените области, ако те съществуват? Къде е предчувствието на Бога, ако той не знае резултатите от изпитанията, на които ни подлага? Що за алтернатива, предложена на човека от всички религии, да ври във вечния казан или да се разхожда в бяла роба, с палмово клонче в ръката, с ореол около главата? Може ли това езическо откритие да бъде последната дума на един Бог? Впрочем кой издигнат ум не счита, че за човека и за Бога е недостойна добродетелта по сметка, която във всички религии допуска вечни удоволствия за този, който изпълни известни странни, често противоестествени условия през няколкото часа съществование? Не е ли смешно да се дадат на човека буйни чувства и да му се забрани удовлетворяването им? Всъщност за какво са тези слаби възражения, щом без разлика и доброто, и злото са премахнати? Злото съществува ли? Ако субстанцията във всичките си форми е Бог, то и злото е Бог. След като способността да разсъждава, както и способността да чувствува, са дадени на човека, за да се ползува от тях, няма нищо по-извинимо от търсенето на смисъла на човешките страдания и отгатването на бъдещето; ако тези правилни и точни разсъждения водят до такова заключение, какво объркване би се получило! Този свят би бил лишен от всякаква стабилност: нищо не напредва и нищо не се спира, всичко се променя и нищо не се унищожава, всичко се връща, след като се е възобновило; тъй като ако вашият ум по неоспорим начин не ви показва някакъв край, то също така невъзможно е да се докаже унищожаването и на най-малката частица материя; тя може само да се преобразува, но не и да бъде унищожена. Ако сляпата сила отдава право на атеиста, то разумната сила е необяснима, тъй като след като се е излъчила от Бога, трябва ли да среща пречки и победата й не трябва ли да бъде неминуема? Къде се намира Бог? Ако живите не го забелязват, означава ли, че мъртвите ще го намерят? Сгромолясайте се, идолопоклонства и религии! Рухнете, прекалено слаби ключови камъни на всички социални сводове, които не съумяхте да забавите нито падението, нито смъртта, нито забравата на всички предишни нации, колкото и здраво да са били изградени! Рухнете, нравоучения и правосъдия! Престъпленията ни са чисто относителни, това са божествени следствия, на които не знаем причините! Всичко е Бог, ние или сме Бог, или няма Бог!
/.../
 Балзак – "Серафита", 1835 г.

ПП: По тези въпроси доста са се мъчили Достоевски, Толстой и много други...

Той бог обича да измъчва : сина си, добрите хора, мислещите хора. А с негодниците не се занимава. Нещо извратено има в това негово отношение.

— Вие сте женена — продължих аз — за най-благородния и най-достойния от мъжете, за човека, когото всички смятат за великодушен, но те не знаят докъде стига неговото себеотрицание по отношение на вас. Вие двамата сте необикновени личности. Къде според вас се намирате?

— У дома си — отвърна тя и ме погледна с широко отворени очи, втренчени от учудване.

— У граф Октав! — възразих аз. — Ние с вас сме изиграни. Льонорман, деловодителят в съда, не е истинският собственик, а подставено лице в услуга на вашия мъж. Чудесното спокойствие, на което се радвате тук, е дело на графа, спечелените от вас пари идват от графа, покровителството му се разпростира до най-малките дреболии в живота ви. Вашият мъж ви спаси в очите на света, като измисли приемливо оправдание за отсъствието ви. Пред всички графът изказа надеждата, че не сте загинали при корабокрушението на „Сесилия“, с който сте отпътували за Хавана, за да получите наследство от една стара леля; тръгнали сте уж придружена от две негови сродници и от стария домоуправител. Графът разправя, че е изпратил хора да ви търсят и е получил от тях благоприятни вести… Той взема толкова предпазни мерки, за да ви скрие от хорските погледи, колкото и вие самата… С една дума, той ви се подчинява…

— Стига! — прекъсна го тя. — Искам да знам само едно: от кого имате тези сведения?

— За бога, госпожо, вуйчо ми е назначил за секретар на полицейския началник на квартала един беден младеж. Този млад човек ми разказа всичко. Ако тайно напуснете къщата тази нощ, мъжът ви ще узнае къде отивате и неговото покровителство ще ви следва навсякъде. Как една умна жена като вас е могла да повярва, че търговците купуват цветята и шапките на същата цена, на която после ги продават? Поискайте хиляда екю за един букет и те ще ви ги дадат! Никога майчина нежност не е била по-изобретателна от нежността на мъжа ви към вас. От портиерката узнах, че графът често идва до оградата нощем, когато всички спят, да погледа отдалеч светлината на нощната ви лампа! Големият ви кашмирен шал струва шест хиляди франка… Вашата доставчица ви продава не стари, а чисто нови изделия от най-добрите фабрики… С една дума, тук сте като Венера в мрежите на Вулкан… само че сте затворена в мрежата сама, в плен сте на едно несравнимо благородство, което се проявява към вас вече седем години.

Графинята трепереше като уловена, стисната в длан лястовица, която протяга шия и гледа уплашено около себе си. Тя се разтърсваше от нервни спазми и недоверчиво ме гледаше. Сухите й очи светеха с трескав блясък. Но тя беше жена!… В един момент сълзите й бликнаха и тя заплака не защото беше разчувствувана, не, плачеше от безпомощност, от отчаяние. Смяташе се независима и свободна, а оковите на брака я държаха като в затвор.

— Ще отида — шепнеше тя през сълзи, — той сам ме принуждава… Ще отида там, където съм сигурна, че никой няма да ме последва!

— Ах, така значи! — възкликнах аз. — Искате да се самоубиете!… В такъв случай, госпожо, навярно имате извънредно важни причини да не се връщате при граф Октав.

— О, и още какви!

— Добре, но кажете ги на мен, кажете ги на моя вуйчо. В наше лице ще намерите двама предани съветници. Ако в изповедалнята вуйчо ми е свещеник, в обществото той далеч не е така строг. Ние ще ви изслушаме, ще се опитаме да разрешим проблемите ви и ако сте заблудена или жертва на недоразумение, може би ще съумеем да го разсеем. Душата ви ми изглежда чиста, но ако сте извършили прегрешение, отдавна вече сте го изкупили… Помнете най-после, че в мое лице имате най-искрен приятел. Ако пожелаете да се освободите от тиранията на графа, аз ще ви помогна, той никога няма да ви намери.

— О, все още има манастири! — възкликна тя.

— Да, но ако графът, който междувременно е станал министър, поиска, ще ви затвори вратите на всички манастири в света. Колкото и да е влиятелен, аз все пак ще ви спася от него… но преди това ми докажете, че не можете, че не трябва да се върнете при него. О, не се страхувайте, че едва избягала от графа, ще попаднете под моя власт — прибавих аз, като срещнах погледа й, ужасяващо недоверчив и пълен с високомерие. — Ще се радвате на спокойствие, самота и независимост. С една дума, ще бъдете така свободна и така уважавана, сякаш сте противна и зла стара мома. Самият аз не бих си позволил да ви виждам без ваше съгласие.

— Но кажете как? По какъв начин?

— Това, госпожо, е моя тайна. Не ви лъжа, бъдете уверена. Докажете ми, че животът, който водите, е единственият възможен, че го предпочитате пред живота като съпруга на граф Октав, богата и почитана, господарка в един от най-разкошните домове на Париж, обожавана от мъжа си, щастлива майка… и ви обещавам, че ще удържа за вас победа…

— Ще се намери ли човек, който да ме разбере? — прошепна тя.

— Не — отвърнах аз. — Ето защо се обърнах към религията, тя да отсъди. Моят вуйчо е седемдесет и пет годишен светец. Той не е велик инквизитор, а по-скоро свети Йоан. Но за вас той ще стане Фенлон, същият този, който казал на Бургундския херцог: „Яжте телешко в петък, но бъдете християнин, монсеньор!“

— Какво говорите, манастирът е последната ми надежда, моето единствено убежище. Само Бог може да ме разбере. Никой човек, бил той свети Августин, най-милостивият от църковните отци, не би могъл да вникне в угризенията на съвестта ми, които за мен са непреодолими като кръговете на Дантевия ад. Отдадох любовта си не на моя мъж, а на друг, колкото и недостоен да бе за тази жертва! Но той не прие любовта ми, не пожела да я вземе; подарих му сърцето си, както майка подарява на детето си чудесна играчка, и като на шега той го разби.

Няма нищо по-страшно от истината. Ето какво пишеше тази жена или по-право това въплътено страдание:

„Господин Морис,

Предварително знам всичко, което би могъл да ми каже вашият вуйчо, той не е по-наясно от моята съвест.

Съвестта у човека, това е гласът на Бога. Зная, че ако не се помиря с Октав, ще бъда прокълната: такава е присъдата на религията. Гражданският закон ми повелява послушание независимо от всичко. Щом мъжът ми не ме е отблъснал, това е достатъчно хората да ме смятат чиста и добродетелна, каквото и да съм направила.

Да, бракът има това преимущество, че обществото потвърждава опрощението, дадено от мъжа; но то забравя, че опрощението може и да не бъде прието.

От гледна точка на закона, на религията и на обществото, аз трябва да се върна при Октав.

Дори погледнато от чисто човешката страна, не е ли жестоко да му откажа право на щастие, да го лиша от деца, да зачеркна рода му от златната книга на перовете? Моите страдания, колебания, чувства, целият мой егоизъм (защото аз съм егоистка) трябва да бъдат пожертвувани в името на семейството. Ще стана майка, милувките на моите деца ще пресушат сълзите ми! Ще се радвам на пълно щастие, на всеобщо уважение, ще минавам горда и ослепителна в разкошна карета! Отново ще имам прислуга, дом, богатство, ще бъда царица на толкова празненства, колкото седмици има годината. Обществото ще ме приема радушно. Най-сетне няма да трябва да се извисявам до върховете на патрицианството, аз няма да съм слизала оттам. И тъй, Бог, законът, обществото, всички са единодушни.

Срещу какво въставате — ме питат от висотата на небето, на амвона, на съда и на трона, чиято височайша намеса при нужда би била призована от графа. Дори ако трябва, вуйчо ви ще ми възвести небесната благодат, която ще влее в сърцето ми сладостното чувство за изпълнен дълг. Бог, законът, обществото, Октав, всички искат аз да живея, нали?

Но ето какво, дори да няма друга пречка, моят отговор ще реши всичко: аз отказвам да живея!

Отново ще стана чиста и невинна, когато ще лежа в савана, увенчана от безупречната бледност на смъртта. В това няма никакъв «магарешки инат». Този инат, в който на шега ме обвинихте, у жената се поражда от увереността, от прозрението в бъдещето.

Ако моят мъж от любов към мен е тъй добър да забрави всичко, аз няма да забравя, никога! Зависи ли от нас забравата? Когато една вдовица се жени, любовта прави от нея младо момиче, тя се свързва с любим човек; аз обаче не мога да обичам графа. До това се свежда всичко, разбирате ли?

Всеки път, когато очите ни се срещнат, дори ако очите на мъжа ми са пълни с любов, аз ще виждам в тях своята вина.

Неговото великодушие ще ми сочи размера на моето престъпление.

Тревожният ми поглед винаги ще чете една безмълвна присъда.

В сърцето ми вечно ще се борят неясни спомени.

Никога бракът няма да събуди у мен мъчителните радости, гибелното вълнение на страстта; ще погубя своя мъж със студенината си, с неволните сравнения, които той ще отгатва, макар и стаени в глъбините на съзнанието ми.

И в деня, когато в една бръчка на челото, в един опечален поглед, в един неуловим жест съзра неволен, макар и сдържан упрек, нищо няма да ме спре: ще лежа с разбита глава върху паважа и камъкът ще ми се струва по-милостив от моя мъж.

Може би причината за тази ужасна и сладка смърт ще бъде прекалената ми чувствителност. Мога да сгреша, да изтълкувам зле раздразнителността на Октав, предизвикана от някоя служебна несполука, да бъда заблудена от несправедливо подозрение. Уви, може да взема някое доказателство за любов като доказателство за презрение.

Какво мъчение и за двама ни! Октав ще се съмнява винаги в мене, аз ще се съмнявам винаги в него. Ще го сравнявам неволно с недостойния му съперник, с човека, когото презирам, но с когото познах насладите на плътта, белязали ме като огнени стрели — срамувам се от тях, но неизменно си ги спомням. Не ви ли разкрих достатъчно сърцето си? Никой, господине, не е в състояние да ме убеди, че любовта може да се възроди, защото аз не мога и не искам да приема ничия любов.

Прелъстената девойка е като откъснат цвят; но съгрешилата жена е като стъпкано цвете.

Вие, любителят на цветята, трябва да знаете дали може да се изправи стеблото, да се съживят посърналите багри, да се върне жизненият сок в нежните каналчета, чиято растителна мощ е в съвършената им невредимост…

Тридесет и четвърта глава
Отговорът
„Скъпа моя Онорин,

Ако бяхте имали добрината да ми се доверите, ако бяхте прочели писмото, което ви писах преди пет години, щяхте да си спестите пет години напразен труд и лишения, които ми причиниха такава мъка. В него аз ви предлагах договор, чиито условия щяха да разсеят всички ваши опасения и да направят възможен съвместния ни живот.

Упреквам се за много неща, проумях цялата си вина за тези седем тъжни години. Криво бях разбрал брака. Не съумях навреме да отгатна опасността, която ви грозеше.

Имах в къщата си ангел, Бог ми беше казал: «Бъди внимателен и го пази!» Бог ме наказа за безразсъдната ми дързост.

Вие не можете да посегнете на себе си, без да ударите и мен. Смилете се над мен, скъпа Онорин!

Разбирам угризенията ви и не искам от вас да се върнете в старото ни жилище на улица Пайен, където някак мога да живея без вас, но не бих имал сили да се подслоня заедно с вас.

С радост подреждам и украсявам за вас друг дом в предградието Сен-т-Оноре, в който се надявам да заведа не жена, подмамена от своята неопитност и върната ми от закона, а сестра, която ще ми позволи да я целуна по челото, както един баща благославя всеки ден с целувка любимата си дъщеря.

Нима ще ме лишите от правото, което успях да си извоювам над отчаянието ви — да бдя отблизо за вашите нужди, за вашите развлечения, за самия ви живот?

Има едно сърце, преизпълнено с любов, готово винаги да прости — сърцето на майката; вие не знаете друга майка освен моята, а тя навярно би ви подтикнала към мен. Но как не отгатнахте, че в моята гръд туптят две сърца — сърцето на моята майка и на вашата!

Да, скъпа, моята любов към вас не е нито дребнава, нито взискателна, това е онази любов, която не оставя несгодите да сбръчкат лицето на обожаемото дете.

За кого вземате другаря от детството си, Онорин, като ме смятате способен да приема целувки, изтръгнати насила, да се раздвоя между радостта и тревогата? Не се страхувайте, че ще трябва да понасяте жалбите на една просеща страст, осмелих се да ви повикам едва след като се уверих, че мога да ви предоставя пълна свобода.

Вашата самотна гордост е преувеличила трудностите: ще живеете при мен като при брат или баща, няма да изпитате страдание, може да не изпитате и радост, но няма да срещнете нито присмех, нито безразличие, нито съмнение в искрените ви намерения.

Атмосферата, която ще ви заобикаля, ще бъде винаги умерена, топла, без бури и ветрове.

Ако след време се почувствувате у дома си, както в сегашното си жилище, и пожелаете да внесете в живота си някакви други радости, удоволствия, развлечения, от вас зависи да разширите техния кръг с оглед на желанието си.

Майчината нежност не знае нито презрение, нито съжаление. Какво е тя всъщност? Любов без желания. Повярвайте, възхищението ми от вас ще скрие всички чувства, които биха ви се сторили оскърбителни.

Така и двамата ще се покажем почтени един към друг.

Доброжелателството на сестрата, отзивчивостта на приятелката ще удовлетворят амбициите на този, който иска да бъде ваш другар: за чувствата му ще можете да съдите по усилията му да ги скрие от вас.

Нито вие, нито аз ще ревнуваме от миналото, защото и двамата сме достатъчно разумни да гледаме само напред. И тъй, у дома си, в новото жилище, ще се чувствувате като на улица Сен-Мор: неприкосновена и самотна, ще се занимавате с каквото искате, като се ръководите само от собствените си желания; но към това ще се прибави законното покровителство на съпруга, когото сега заставяте да върши рицарски подвизи, всеобщото уважение, което придава такъв блясък на жените, и богатството, което ще ви позволи да осъществите толкова добри дела, Онорин, ако ви дотрябва опрощение, съвсем ненужно впрочем, елате и ми кажете; не бих допуснал нито църквата, нито законът да ви го наложат, то ще зависи от вашата гордост, от собствената ви воля.