.
.
.

XLIV

При първото свиждане Нехлюдов очакваше, че като го види и узнае намерението му да й служи и разкаянието му, Катюша ще се зарадва, ще се трогне и ще стане пак Катюша, но за свой ужас той видя, че нямаше вече никаква Катюша, а само Маслова. Това го учуди и ужаси.

Но най-много го учудваше това, че Маслова не само не се срамуваше от положението си — не на затворничка (от това тя не се срамуваше), а от положението си на проститутка, — но тя като че беше дори доволна, почти се гордееше с това. Всъщност не можеше и да бъде другояче. Всеки човек, за да действува, трябва да смята своята дейност за важна и добра. И затова, каквото и да е положението на човека, той непременно ще си създаде такова разбиране за живота на хората изобщо, което ще оценява неговата дейност като важна и добра.

Обикновено мислят, че крадецът, убиецът, шпионинът, проститутката, като признават професията си за лоша, трябва да се срамуват от нея. А става тъкмо обратното. Хората, поставени от съдбата и от греховете и грешките си в известно положение, колкото неправилно и да е то, си създават такова разбиране за живота изобщо, което оценява тяхното положение като добро и почтено. За поддържането пък на такъв възглед хората се придържат инстинктивно към оня кръг хора, в който се признават понятията, които те са си съставили за живота и за своето място в него. Ние се учудваме, когато крадците се хвалят с ловкостта си, проститутките — с разврата си, убийците — с жестокостта си. Но това ни учудва само защото атмосферата, кръгът на тия хора е ограничен и главно, защото ние се намираме извън него. Но нима не виждаме същото явление при богатите, които се хвалят с богатството си, тоест с грабителството, при военачалниците, които се хвалят с победите си, тоест с убийството, при управниците, които се хвалят с могъществото си, тоест с насилието? Ние не виждаме у тия хора извращаване на понятията за живот, за добро и за зло, за да оправдаят своето положение, само защото кръгът на хората с такива извратени понятия е по-голям и самите ние принадлежим към него.

И Маслова си беше създала такова разбиране за своя живот и своето място в света. Тя беше проститутка, осъдена на каторга, но въпреки това си беше създала такова разбиране за живота, което й позволяваше да одобрява себе си и дори да се гордее пред хората с положението си.

Този мироглед се състоеше в това, че главното благо за всички мъже, всички без изключение — стари, млади, гимназисти, генерали, образовани, необразовани, — е в половото общуване с привлекателни жени и затова всички мъже, макар и да се преструват, че са заети с други работи, всъщност желаят само това. А тя, привлекателна жена, може да задоволява или да не задоволява това тяхно желание и затова е важен и нужен човек. Целият й предишен и сегашен живот потвърждаваше правилността на този възглед.

В продължение на десет години навсякъде, при всички случаи, като се почне от Нехлюдов и стария пристав и се свърши със затворническите надзиратели, тя виждаше, че всички мъже имат нужда от нея; тя не виждаше и не забелязваше ония мъже, които нямаха нужна от нея. И затова целия живот тя си представяше като сборище обхванати от похот хора, които я дебнеха от всички страни и с всички възможни средства — измами, насилие, пари, хитрост — се мъчеха да я овладеят.

Така разбираше Маслова живота и в тази своя представа за живота тя не само не беше незабележителен, а, напротив, твърде важен човек. И Маслова държеше на това разбиране за живота повече от всичко на света и не можеше да не държи на него, защото, ако изменеше на това разбиране за живота, тя губеше значението, което подобно разбиране й отреждаше сред хората. И за да не изгуби своето значение в живота, тя инстинктивно се придържаше към оня кръг хора, които гледаха на живота като нея. Затова, предугаждайки, че Нехлюдов иска да я изведе в друг свят, тя му се противопоставяше, предвиждайки, че в оня свят, към който той я теглеше, тя ще трябва да изгуби това свое място в живота, което й създаваше сигурност и самоуважение. По същата причина тя пропъждаше от себе си спомените за първата си младост и първите си отношения с Нехлюдов. Тия спомени не си схождаха със сегашния й мироглед и затова бяха напълно зачеркнати от паметта й или по-скоро се пазеха някъде дълбоко незасегнати в паметта й, но бяха тъй затворени, замазани, както пчелите замазват гнездата на ларвите, които могат да погубят цялата им пчелна работа, за да няма до тях никакъв достъп. И затова сегашният Нехлюдов не беше за нея оня човек, когото тя някога беше обичала с чиста любов, а само богат господин, от когото може и трябва да се възползува и с когото можеше да има само такива отношения, каквито имаше с всички мъже.

„Не, не можах да й кажа най-важното — мислеше Нехлюдов, като вървеше заедно с тълпата към изхода. — Не й казах, че ще се оженя за нея. Не й казах, но ще го направя“ — мислеше той.
/.../

Лев Толстой – "Възкресение", 1899 г.
https://chitanka.info/text/26465-vyzkresenie/44#textstart

ПП: Отново се възхищавам на гениалния Толстой...
Но той не е успял да предвиди до какви огромни мащаби ще достигнат проституцията, неправдите, човекоубийствата... през миналия и през този век...
В днешно време политическата проституция и извратеността се считат за нормални неща, особено от либералните демократи...

Много по–вълнуващо е девственият юноша да го прелъсти съседката, отколкото проститутка в публичния дом.

то не е описание , не е стратегия......къде е истината тогава ?

LVII
На другия ден Нехлюдов отиде при адвоката и му съобщи за делото на Меншови, като го помоли да поеме защитата им. Адвокатът го изслуша и каза, че ще разгледа делото и ако всичко е така, както казва Нехлюдов, което е твърде вероятно, той ще поеме защитата без каквото и да било възнаграждение. Между другото Нехлюдов разказа на адвоката за задържаните по недоразумение сто и тридесет души и попита от кого зависи това, кой е виновен. Адвокатът помълча, очевидно желаейки да даде точен отговор.

— Кой е виновен? Никой — каза той решително. — Кажете на прокурора — той ще каже, че е виновен губернаторът; кажете на губернатора — той ще каже, че е виновен прокурорът. Никой не е виновен.

— Ей сега ще отида при Маслеников и ще му кажа.

— Ех, безполезна работа — усмихнато възрази адвокатът. — Той такова… да не ви е роднина и приятел? Той е такъв, с извинение, дръвник и заедно с това хитро говедо.

Като си спомни какво говори Маслеников за адвоката, Нехлюдов не отговори нищо, сбогува се и тръгна към Маслеников.

Нехлюдов искаше да моли Маслеников за две неща: за преместването на Маслова в болницата и за сто и тридесетте души без редовни документи, невинно задържани в затвора. Колкото и да му беше тежко да моли човек, когото не уважаваше, това беше единственото средство за постигане на целта и трябваше да си послужи с него.

LIX
Едно от най-обичайните и разпространени суеверия е това, че всеки човек има свои определени качества, че е добър, зъл, умен, глупав, енергичен, апатичен и т.н. Хората обаче не са точно такива. Ние можем да кажем за един човек, че той по-често бива добър, отколкото зъл, по-често умен, отколкото глупав, по-често енергичен, отколкото апатичен, и обратно; но няма да бъде справедливо, ако кажем за един, че е добър или умен, а за друг, че е зъл или глупав. А ние винаги тъй разделяме хората. И това не е право. Хората са като реките: водата във всички е еднаква и навред е една и съща, но всяка река бива ту тясна, ту бърза, ту широка, ту тиха, ту чиста, ту студена, ту мътна, ту топла. Така и хората. Всеки човек носи в себе си наченки на всички човешки качества и понякога проявява едни, понякога други, а понякога съвсем не прилича на себе си, без да е изменил нещо от същността си. У някои хора тия промени биват особено резки. Именно към този род хора принадлежеше Нехлюдов. Тия промени у него ставаха и по физически, и по духовни причини. И такава промяна бе станала у него сега.

Чувството на тържественост и радост от обновлението, което той изпитваше след съда и след първото свиждане с Катюша, отмина напълно и се смени след последното свиждане от страх, дори отвращение към нея. Той реши, че няма да я остави, няма да промени решението си да се ожени за нея, щом тя поиска това; но това беше за него тежко и мъчително.

Втора част
I
След две недели делото можеше да се гледа в Сената и Нехлюдов смяташе да дойде по това време в Петербург и в случай на несполука в Сената, да подаде молба до височайшата особа, както го съветваше адвокатът, който беше съставил молбата. В случай че молбата остане без последствие, което, по мнението на адвоката, трябваше да се очаква, тъй като касационните доводи са много слаби, групата каторжници, в която влизаше Маслова, можеше да замине в първите дни на юни и затова, за да се приготви за заминаването си подир Маслова в Сибир, което Нехлюдов твърдо беше решил, той трябваше сега да обиколи селата, за да уреди там работите си.

Най-напред Нехлюдов замина за Кузминско, най-близкото голямо черноземно имение, от което получаваше главния си доход. Той беше живял в това имение през детинството и в младостта си, после като възрастен ходи там два пъти и веднъж, по молба на майка си, отведе един немец-управител и провери с него стопанството, тъй че той отдавна знаеше положението на имението и отношението на селяните към кантората, тоест към земевладелеца. Отношенията на селяните към земевладелеца бяха такива, че селяните се намираха, меко казано — в пълна зависимост, а казано направо — в робство към кантората. То не беше истинско робство, като онова, което бе отменено в шестдесет и първа година, робство на определени лица към господаря, а общо робство на всички безземлени или малоземлени селяни пред големите земевладелци изобщо и предимно, а понякога и изключително с това, с което живееха селяните. Нехлюдов знаеше това, не можеше да не знае това, защото на това робство бе основано стопанството, а той съдействуваше за създаването на това стопанство. Но не само че Нехлюдов знаеше това, той знаеше също, че това беше несправедливо и жестоко и го знаеше от времето на студентството си, когато изповядваше и проповядваше учението на Хенри Джордж и въз основа на това учение раздаде бащината си земя на селяните, считайки владението на земята в наше време за също такъв грях, какъвто е било владението на крепостни преди петдесет години.

VII
Над тълпата в двора на кмета се носеше говор, но щом Нехлюдов влезе, говорът утихна и селяните, също както в Кузминско, един след друг започнаха да снемат шапки. Селяните от тия места бяха още по-сиви от селяните в Кузминско; както момичетата и жените носеха вълнени пухчета вместо обици на ушите, тъй и почти всички мъже бяха в цървули от лико, в домашни ризи и подевки. Някои бяха боси, само по рубашка, както си бяха дошли от работа.

Нехлюдов направи усилие над себе си и започна речта си с това, че обяви на селяните намерението си да им предаде земята изцяло. Селяните мълчаха и в израза на лицата им не настъпи никаква промяна.

— Защото смятам — изчервявайки се, говореше Нехлюдов, — че няма право да владее земята онзи, който не я работи, а че всеки има право да се ползува от земята.

— Не ще и дума. Тъй си е, точно тъй — чуха се гласове сред селяните.

Нехлюдов продължаваше да говори, че доходът от земята трябва да бъде разпределен между всички и затова той им предлагаше да вземат земята и да платят за нея цена, каквато намерят за добре, която ще мине като обществен капитал и от която пак те ще се ползуват. Продължаваха да се чуват гласова на одобрение и съгласие, но сериозните лица на селяните ставаха все по-сериозни и по-сериозни, и очите, които по-рано гледаха господаря, се свеждаха надолу, като че не искаха да го засрамят, задето хитростта му се разбира от всички и той никого не може да излъже.

Нехлюдов говореше доста ясно, селяните не бяха глупави хора, но не го разбираха и не можаха да го разберат по същата причина, по която дълго не го разбираше и управителят. Те бяха напълно убедени в това, че на всеки човек е присъщо да пази своята изгода. А за помешчиците те вече отдавна знаеха от опита на няколко поколения, че помешчикът винаги пази своята изгода в ущърб на селяните. И затова, ако помешчикът ги вика и им предлага нещо ново, то е, очевидно, за да може някак по-хитро да ги излъже.

— Е, как, с колко смятате да обложите земята? — попита Нехлюдов.

— Какво ще я облагаме. Не ни е работа. Земята е ваша и властта е ваша — отвърнаха от тълпата.

— Но нали вие сами ще се ползувате от тия пари за обществени нужди.

— Тя не е за нас. Обществото си е башка и това си е башка.

— Разберете — желаейки да им разясни нещата, каза усмихнато дошлият след Нехлюдов управител, — че князът ви дава земята за пари, а тия пари ще бъдат пак ваш капитал, за обществена полза ще отидат.

— Много добре разбираме — каза беззъб сърдит старик, без да вдига очи. — Също както в банката, само че трябва да плащаме на срока. Не ни трябва, защото и без туй ни е тежко, а то значи съвсем да се разорим.

— Не става тая. По-добре да си я караме по старому — заговориха недоволни и дори груби гласове.

Особено горещо почнаха да се отказват, когато Нехлюдов спомена, че ще напише договор, където ще се подпише той и ще трябва да се подпишат и те.

— Какво ще се подписваме. Както сме работили досега, тъй ще работим и занапред. А туй защо е! Ние сме хора неуки.

— Не сме съгласни, не сме свикнали на таквиз работи. Както е вървяло, тъй нека си върви. Само семето за посев да се отмени — чуха се гласове.

Да се отмени семето значеше, че при сегашния ред на нещата семето за изполица се полагаше да се дава от селяните, а те молеха семето да се дава от господаря.

— Отказвате се, значи, не искате да вземете земята? — попита Нехлюдов, като се обърна към един бос селянин на средна възраст, със сияещо лице, в окъсан кафтан, който държеше особено право оръфаната си шапка в прегънатата лява ръка, както войниците държат фуражките си, когато ги свалят по команда.

— Тъй вярно — каза този очевидно още неосвободен от хипнотизма на войниклъка селянин.

— Значи, имате достатъчно земя? — каза Нехлюдов.

— Съвсем не — отвърна с изкуствено весел вид бившият войник, като държеше грижливо пред себе си оръфаната си шапка, като че я предлагаше всекиму, който би искал да се възползува от нея.

— Но все пак обмислете това, което ви казах — говореше учуден Нехлюдов, като повтори предложението си.

— Няма какво да мислим, каквото казахме, туй ще бъде — сърдито отвърна беззъбият, мрачен старик.

— Ще остана тук и утре; ако размислите, пратете да ми кажат.

Селяните не отговориха.

Тъй Нехлюдов не можа да постигне нищо и тръгна назад към канцеларията.

— Помнете ми думата, княже — каза управителят, когато се върнаха дома, — че няма да се разберете с тях: упорит народ! А като е на събрание — не можеш го помръдна, тъй се опира. Защото от всичко се бои. А същите селяни, да речем, тоя побелелият или мургавият, дето не се съгласяваше, са умни селяни. Когато дойде в канцеларията, поканиш го на чай — усмихнат, говореше управителят, — заприказваш го — ум — чудо, същи министър — всичко ще обсъди както трябва. А на събрание е съвсем друг човек, като се хване за едно…

XIX
Човекът, от когото зависеше в Петербург смекчаването участта на затворниците, беше стар генерал от немските барони, награден с ордени, които той не носеше, с изключение на белия кръст на петлицата, заслужил, но вече изкуфял, както казваха за него. Той беше служил в Кавказ, където беше получил този особено ласкателен за него кръст, задето тогава под негово водителство руските селяни, остригани и облечени в мундири и въоръжени с пушки и щикове, избиха повече от хиляда души, защищаващи свободата си и своите къщи и семейства. После беше служил в Полша, където също беше карал руските селяни да вършат много различни престъпления, за което също получи орден и нови украшения върху мундира; после беше още някъде и сега, вече изнемощял старец, получи мястото, което заемаше в тоя момент и което му осигуряваше хубаво помещение, заплата и почит. Той строго изпълняваше предписанията отгоре и особено ценеше това изпълнение. Приписвайки на тия предписания отгоре особено значение, той смяташе, че всичко на света може да се измени, но не и тези предписания отгоре. Длъжността му се състоеше в това, да държи в подземията, в единични килии, политическите престъпници и престъпнички, и то да държи тия хора така, че в продължение на десет години половината от тях загиваха, като една част полудяваха, друга част умираха от охтика и трета част се самоубиваха: кой чрез глад, кой разрязваше вените си със стъкло, кой се обесваше, кой се подпалваше.

Старият генерал знаеше всичко това, всичко то ставаше пред очите му, но всички тия случаи не трогваха съвестта му, както не трогваха съвестта му нещастията, станали от бури, наводнения и т.н. Тия случаи ставаха поради изпълняването на предписанията отгоре, в името на господаря-император. А тия предписания трябваше неминуемо да бъдат изпълнени и затова беше напълно безполезно да се мисли за последиците от тия предписания. Старият генерал дори не си и позволяваше да мисли за такива неща, като смяташе за свой патриотичен, войнишки дълг да не мисли за това, за да не трепне при изпълнението на тия, по негово мнение, много важни свои задължения.

Веднъж в седмицата старият генерал обикаляше по служебен дълг всички тюрми и питаше затворниците нямат ли някакви молби. Той ги изслушваше спокойно с непроницаемо мълчание и никога нищо не изпълняваше, защото всички молби не бяха в съгласие със законоположенията.

... за Нехлюдов стана напълно ясно, че всички тия хора бяха залавяни, затваряни или заточавани не защото са нарушили справедливостта или са извършвали беззакония, а само за това, че са пречили на чиновниците и на богатите да владеят онова богатство, което са събирали от народа.

А пречеше и жената, търгуваща без патент, и крадецът, който шари из града, и Лидия с прокламациите, и сектантите, разрушаващи суеверието, и Гуркевич с конституцията. И затова за Нехлюдов беше напълно ясно, че всички тия чиновници — като се почне от мъжа на леля му, сенаторите и Топоров и се свърши с всички ония мънички, чисти и коректни господа, които седяха зад масите в министерствата — никак не се смущаваха от това, че страдат невинни хора, а бяха загрижени само за това, как да отстранят всички опасни елементи.

Тъй че не само не се спазваше правилото за прощаването на десет виновни, за да не се обвини един невинен, а, напротив, както, за да се изреже гнилото, трябва да се засегне и здравото — отстраняваха се чрез наказание десет безопасни, за да отстранят един наистина опасен.

Той си спомни думите на американския писател Торо, който, когато в Америка имаше робство, казваше, че едничкото място, достойно за честния гражданин в тази държава, където се узаконява и покровителствува робството, е затворът. Същото мислеше Нехлюдов, особено след пътуването си до Петербург и всичко, което узна там.

„Да, едничкото достойно място за честния човек в Русия в днешно време е затворът!“ — мислеше той. И той дори непосредствено изпита това, докато приближаваше затвора и влизаше в него.

През това време, поради преместването на Маслова при политическите, Нехлюдов се запозна с мнозина политически, отначало в Екатерининбург, където ги държаха много свободно, всички заедно в голяма килия, а после по пътя с ония петима мъже и четири жени, към които беше причислена Маслова. Това сближение на Нехлюдов с политическите измени напълно отношението му към тях.

От самото начало на революционното движение в Русия и особено след първи март Нехлюдов хранеше към революционерите недоброжелателно и презрително чувство. Отблъскваше го от тях преди всичко жестокостта и потайността на методите, употребявани от тях в борбата им с правителството, главно жестокостта на убийствата, извършени от тях, и после противна му беше общата за всички тях черта на голямо самомнение. Но като опозна по-отблизо и тях, и всичко онова, което, често невинно, те са изтеглили от правителството, той разбра, че те не могат да бъдат други освен такива, каквито бяха.

Колкото и ужасно безсмислени да бяха мъките, на които се подлагаха тъй наречените углавни, все пак към тях се проявяваше, до и след осъждането, някакво подобие на законност, но по отношение на политическите нямаше и това подобие, както Нехлюдов видя при случая с Шустова и после с много и много от своите нови познати. С тия хора постъпваха така, както се постъпва при лов на риба с мрежа; изтеглят на брега всичко, каквото се хване, и после избират ония едри риби, които им трябват, без да се грижат за дребната, която загива, задушавайки се на брега. Тъй, заловили стотици такива хора, които очевидно не само не бяха виновни, но и не можеха да вредят на правителството, ги държаха понякога с години по затворите, където те се заразяваха от охтика, полудяваха или се самоубиваха; и ги държаха само защото нямаше причина да ги пуснат, докато, държани подръка в затвора, те можеха да послужат за разясняване на някой въпрос при следствията. Съдбата на всички тия, често дори от правителствено гледище съвсем невинни хора, зависеше от произвола, многото свободно време, настроението на жандармерийския, на полицейския офицер, на шпионина, на прокурора, на съдебния следовател, на губернатора, на министъра. Досади му на някой такъв чиновник или пък поиска да се отличи — и започне да арестува и според своето или на началството настроение задържа в затвора или освобождава. А висшият чиновник, също според това дали иска да се отличи, или в какви отношения е с министъра — или заточава накрай света, или задържа в единичен затвор, или осъжда на заточение, на каторга, на смърт, или освобождава, когато го помоли за това някоя дама.

С тях постъпваха като на война и те естествено употребяваха същите средства, които употребяваха срещу тях. И както военните живеят винаги в атмосфера на обществено мнение, което не само прикрива от тях престъпността на извършените от тях постъпки, но представя тия постъпки за подвизи, тъй и за политическите съществуваше същата, винаги заобикаляща ги атмосфера на общественото мнение на техния малък кръг, поради което извършваните от тях — при заплахата да изгубят свободата, живота си и всичко скъпо за човека — жестоки постъпки също не само не им изглеждаха лоши, а по-скоро доблестни постъпки. С това Нехлюдов си обясняваше чудното явление, че най-кротките по характер хора, неспособни не само да причинят, но и да гледат мъките на едно живо същество, се готвеха спокойно за убиване на хора и почти всички признаваха при известни случаи убийството, като оръжие за самозащита и достигане на висшите цели на общото благо, за законно и справедливо. А високото мнение, което имаха за своето дело и поради това и за себе си, естествено произтичаше от значението, което им придаваше правителството, и от оная жестокост на наказанията, на които то ги подлагаше. И те трябваше да имат високо мнение за себе си, за да могат да понасят това, което понасяха.

Като ги опозна по-отблизо, Нехлюдов се убеди, че те не бяха всички до един злодеи, както ги смятаха едни, и не бяха всички до един герои, за каквито ги считаха други, а бяха обикновени хора, между които имаше както навсякъде добри, лоши и средни хора. Имаше между тях хора, станали революционери, защото искрено се смятаха длъжни да се борят със съществуващото зло; но имаше и такива, които бяха избрали тази дейност от егоистични, тщеславни подбуди; но повечето бяха привличани от революцията поради познатия на Нехлюдов още от войната стремеж към опасности, риск, наслаждение от играта със собствения си живот — чувства, присъщи на най-обикновената енергична младеж. Разликата между тях и обикновените хора, и то в тяхна полза, беше тая, че моралните изисквания у тях бяха по-високи, отколкото в кръга на обикновените хора. Между тях бяха задължителни не само въздържанието, суровият живот, правдивостта, безкористието, но и готовността да жертвуват всичко, дори и живота си, за общото дело. И затова ония от тях, които стояха по-високо над средното равнище, бяха много по-горе от него и представляваха образци на рядка нравствена висота; а ония, които бяха по-долу от средното равнище, стояха много по-ниско от него, защото представляваха често пъти хора нечестни, неискрени и заедно с това самоуверени и горди. Тъй че Нехлюдов не само уважаваше някои от новите си познати, но ги и обикна от цялата си душа, докато към другите беше повече от равнодушен.

И с Нехлюдов стана това, което често се случва с хора, които живеят духовен живот. Стана това, че мисълта, която отначало му се струваше странност, парадокс, дори шега и която все по-често и по-често намираше потвърждение в живота, изведнъж му се видя най-проста, безспорна истина. Тъй му стана ясна сега мисълта, че единственото и несъмнено средство за спасение от това ужасно зло, от което страдат хората, се състоеше само в това, хората да се признават винаги за виновни пред бога и оттам за неспособни нито да наказват, нито да поправят другите хора. Стана му ясно сега, че цялото онова страшно зло, на което беше свидетел в затворите и тъмниците, и спокойната самоувереност на ония, които вършеха това зло, произлизаше само от това, че хората искаха да вършат нещо невъзможно: бидейки зли, да поправят злото. Порочни хора искаха да поправят порочни хора и мислеха да постигнат това по механичен начин. Но от всичко това излизаше само едно: че нуждаещите се и користни хора, направили професия от това мнимо наказание и поправяне на хората, сами се развращаваха до последна степен и непрестанно развратяваха и тия, които измъчваха. Сега му стана ясно откъде идва целият този ужас, който виждаше, и какво трябва да се прави, за да се премахне той. Отговорът, който той не можа да намери, беше същият, който Христос дава на Петър: той се състоеше в това да прощаваме винаги на всички, да прощаваме безконечен брой пъти, защото няма хора, които сами да не са виновни и затова да могат да наказват или да поправят.