Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.09 22:01 - Костадин Сонев – "Живях и се трудих" /1/
Автор: mt46 Категория: Туризъм   
Прочетен: 469 Коментари: 6 Гласове:
20

Последна промяна: 25.09 23:17

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 

 

Костадин Сонев

 

Живях и се трудих

/Автобиография/

 

Българска

Първо издание

 

 

Редактор  - Марин Тачков

Консултанти – Ваня и Даниел Акъллиеви

Предпечат – Мирела Асенова

Издателство и печат  – „Мултипринт“ ЕООД, София

 

Дадена за печат – 22 юли 2019 г.

Излязла от печат – 1 август 2019 г.

Формат 60х90/16

Печатни коли 5

Тираж 200

 

@ Костадин Сонев, автор

 

 

   Костадин Сонев, роден на 18 август 1939 г. в с. Елешница, обл. Благоевград, живее и се труди в гр. Русе от 1955 г. до днес… Този изключителен човек е пример за съвременен строител на България.

   Той разказва увлекателно за тежкия си, но достоен път от мизерията до богатството…

   За мен бе интересно, удовлетворяващо да редактирам ръкописа на г-н Сонев, да спомогна за раждането на тази ценна книга!

Марин Тачков     

                   

Предисловие

 

   На 18.08.2019 г. се навършват 80 години от рождението ми. Много неща видях и преживях. Може би скоро ще си отида от този прекрасен свят и след време ще бъда забравен. Затова реших да напиша тази автобиографична книга. Все някои ще я прочетат и ще разберат, че на тази Земя е имало човек трудолюбив, ученолюбив, предприемчив и честен, който е успял да постигне доста в живота си, независимо от трудностите, препятствията, изпитанията…

 

 

   1.

   Ще започна с красивото ми родно село Елешница, където съм живял до деветгодишна възраст. След това пак съм го посещавал, макар и рядко. Срещах се с хората, с които като деца играехме в махалата, особено с братовчедите си и техните деца. Събирахме се в ресторанта около 50 души и ставаше голяма веселба…

   Село Елешница, Разложка околия, е разположено в южното подножие на северозападния родопски масив Белаките и по двата бряга на долното течение на река Златарица. Както Белаките, така и другите по-близки или по-далечни масиви, долове и равни места са покрити с борови и отчасти с букови и дъбови гори. През дългите години на турското робство тези гори са служели за скривалища на заплашеното от поробителите християнско население…

   Река Златарица е образувана от две по-малки реки – Палатик и Златарица, - които водят началото си от главното било на Родопа планина. Първата – от връх Велийца, от деретата, които започват от Балутова махала и Бозова махала. Втората – от деретата, които започват от Хайдушката чешма и от местността Калъците. И двете правят много завои между редицата планински дялове, докато се слеят в една – в местността Злото усое (под височината Шипка). Нататък течението е право и стремително… По-голямата река е Палатик и би трябвало това име да носи реката. Нарекли я Златарица (на името на по-малката), защото по течението й в пясъка се намирали златни зърна и в миналото запалени златотърсачи са промивали пясъка…

   Златарица се влива в река Места, която минава близо до родното ми село Елешница. Тази голяма и с постоянно висок дебит река също е имала своето значение за живота на нашите селяни… По долината на река Места достига топлото дихание на Бяло море. Поради тази причина климатът тук е по-мек и благоприятен, отколкото в другите селища в Разложко… Цялото землище на юг е защитено (от централния дял на северозападните Родопи) от студените северни и североизточни ветрове…

   Околностите на село Елешница крият подземни богатства, за чиито находища само се е предполагало.      

 

   През 1950 г. бяха разкрити и разработени урановите мини, които просъществуваха до 1990 г. В тези мини си изкарваха прехраната около 2500 работници и служители от селото и от цялата околия. Работеше се по 6 часа на 4 смени. Произведеният уран се изнасяше за СССР, но след идването на демокрацията Русия отказа да приема урана и мината фалира…

   Другото голямо богатство за Елешница са топлите минерални извори, които се използват за хигиенни и здравни нужди.  На 3 км. северно от селото, в местността Тепавицата, се намира минерален извор. Част от неговата вода е хваната с тръби и е отведена до селото, където се е ползвала от много семейства, особено от работещите в мината…

   На запад от селото, пак на 3 км., в местността Света Варвара, от двете страни на река Места бликат няколко минерални извора. На левия бряг на реката има изградена баня с два басейна – за жени и за мъже. Тези минерални извори са серни. Водата им е лековита за различни кожни болести, за наранявания, загнояване и др. Нейната температура е около 80 градуса. На това място селяните са изградили малък, кръгъл и дълбок около 30-40 см. басейн. В бликащата му вряла вода хората са „изварявали“ завивки, черги, халища и други дрехи…

   Две жени хващаха халището и го хвърляха в басейна. След малко, в резултат на горещата вода, повърхността на халището побеляваше – от умрелите въшки, бълхи, дървеници… Това го наблюдавах, когато ходех с мама там…

   Около басейна, също на открито, бяха наредени около 20 каменни корита, в които жените доизпираха дрехите…

 

   Землището на село Елешница е сравнително голямо. То обхваща площ от около 300 кв. км.,  има предимно планински и полупланински характер. От редицата планински местности в това землище най-известна е местността Матан дере. Намира се на 18 км. североизточно от селото. Матан дере представлява долина, дълга 4 км. и широка около километър. По нейната дължина тече река, която също носи името Матан дере. Долината от всички страни е заградена от планински дялове. Най-висок е южният. Този дял по-нататък завършва с връх, представляващ голяма черна скала, наречена Кара кая. Гледана отблизо, тя има вид на величествен паметник, а отдалеч наподобява на купа сено. Всички височини около Матан дере са покрити с иглолистни гори. С такива гори е била покрита и равнината, но с времето те били изсечени, разчистени и на тяхно място се ширнали ливади. По тях сега са останали единични вековни дървета…

   Другите 2 местности  – Орео и Шипковец – са известни със студените си изворни води. На Орео има 2 чешми със студена и приятна вода, а за водата от чешмата на Шипковец казват, че е сладка като ракия. Пие ли човек от нея, храната бързо се смила, независимо какво е ял. И от тази вода никой не можел да се насити…

   В миналото първите заселници избрали това място за живеене, защото е скрито, труднодостъпно и е близо до главния път на река Места. И сега, ако тръгнете от баните „Света Варвара“ към селото, ще го видите едва като се изкачите на височината над самото село…

 

   2.

   В чудесното село Елешница са родени родителите на баща ми:

Соне Илиев Джачков – 1881 г.,

Кръстана Илиева Джачкова – 1883 г.

   Също и родителите на майка ми:

Петър Аршинков – 1884 г.,

Яна Аршинкова – 1885 г.

 

   Тук са родени:

баща ми Никола Сонев Джачков – 1906 г.,

майка ми Рада Петрова Джачкова – 1913 г.

   Баща ми има две сестри и един брат:

Рада Сонева Джачкова,

Янка Сонева Джачкова,

Костадин Сонев Джачков.

   Тримата не са женени и нямат деца.

   Майка ми има брат и сестра:

Георги Петров Аршинков (женен, с 4 деца),

Дана Петрова Стамберова (женена, с 6 деца).

 

   В Елешница се раждаме и:

Брат ми Тодор Николов Джачков (1936 г.)

Аз – Костадин Николов Джачков (1939 г.),

Брат ми Асен Николов Джачков (1944 г.),

Сестра ми Мария Николова Джачкова (1947 г.)

 

  

Питах баща ми и дядо ми откъде идва името Джачкови. Не можаха да ми обяснят. Казаха ми, че прадядо ми и прапрадядо ми така са се именували…

   Когато се е родил дядо ми Соне, село Елешница още е било под турска власт и писарят в общината бил турчин. Родителите на дядо ми искали да го запишат с името Цоне, но писарят го записал „Соне“. Причината е, че в турския език липсва буквата Ц. Ако помолиш някой баш турчин да каже „Цъфнало цвете в центъра на Цариград“, той ще каже: „Съфнало свете в сентъра на Сариград“…

 
   3.

   Бях малък, но помня годините 1945, 1946, 1947 – много трудни следвоенни години. Дюлгерите /строителите/ нямаха работа, времето бе сушаво, реколтата от нивите – малка. Прехранването на хората беше голям проблем. Въведена бе купонна система, дажбите бяха доста малки и едва се преживяваше с тях. Това принуди родителите ми през 1948 г. да вземат решението да се изселим. Много семейства също напуснаха село Елешница.

   Баща ми и един негов приятел – Георги Осенов – тръгнали и обиколили голям брой села в Исперихска околия. Харесали си село Райнино – равнинно, плодородно, с разположена до него прекрасна гора (Делиорман). Говорили с кмета на селото и той им обещал, че като отидат там, ще ги оземлят с по 50 декара общинска земя.

  

   Как стана преселването ни в Райнино?

   През месец март 1949 г. родителите ми, с помощта на роднини и приятели, натовариха на няколко каруци покъщнината и три каруци с дървен иглолистен материал  – греди и дъски. Тръгнахме към жп гара „Генерал Ковачев“, която е на 5 км. от селото. Пристигнахме към 11 ч. Железопътната линия бе теснолинейка, влаковата композиция се състоеше от парно локомотивче, което влачеше няколко пътнически и товарни вагончета. В 13 ч. влакът дойде от с. Добринище. Покъщнината и дървеният материал бяха натоварени в товарния вагон, а ние (майка ми, баща ми и четирите деца) се настанихме в пътнически вагон. Потеглихме за гара Септември, където свършва теснолинейката. Там пристигнахме към 17 ч. на другия ден. Баща ми организира прехвърлянето на багажа на товарен вагон, в едната половина на който бе багажът, а в другата – ние. Майка ми застла две черги на пода и там се настанихме. Пътуването от гара Септември до гара Самуил продължи 2 дни. За мен това пътуване беше много интересно, защото за пръв път пътувах с влак, и то в товарен закрит вагон. Но за родителите ми бе доста трудно. Времето се застуди и ние, децата, трябваше да седим върху чергите, завити с други черги. Кошмар при пътуването бяха маневрите по гарите, прикачването на нашия вагон от една композиция към друга…

   Пристигнахме на гара Самуил в 14 ч. Баща ми намери два камиона, натоварихме багажа, качихме се и ние в тях и тръгнахме към село Райнино, което е на 50 км. от гарата.

   Озовахме се в Райнино към 17 ч. и се настанихме в една стара къща с две стаи, която баща ми наел при идването си през предишната година. Запалихме печката, вечеряхме и майка ни постла две черги на пода в едната стая. Ние се натръшкахме върху тях, покриха ни с още две черги и заспахме много бързо…
image

Къщата в Райнино, в която се бяхме настанили

 

   Село Райнино до 1941 г. е било румънско, превзето през Първата световна война и заселено с румънци. По споразумение между България и Румъния през 1941 г. северна Добруджа минава пак към България. Тогава става голямото преселване на румънци към Румъния и на българи, живеещи в Румъния, към Добруджа… Когато отидохме в Райнино, там имаше 4 групи: 40 семейства местни българи, 20 семейства местни турци, 80 семейства, преселили се от Румъния българи и 30 семейства от Разложка околия (наричаха ни „македонци“). Между четирите групи нямаше напрежение, конфликти. Хората бяха тихи, работливи и си помагаха. Но преселниците от Румъния не даваха тяхна мома да се омъжи за македонец, а пък вземаха македонска мома за снаха…

  

Местните и преселниците от Румъния имаха много земи – от 50 до 1000 декара на семейство. Безимотни бяхме само ние, македонците…

   До 1942 г. селото се наричало Кьосе абди. След това селяните са решили то да се нарича Райнино (в чест на Райна Княгиня)

 

   На следващия ден от пристигането ни (беше вторник) баща ни заведе мен и брат ми Тодор в училището, при директора. Записаха ме във второ отделение (втори клас), а брат ми – в първи (сегашен пети) клас.

   За мен училището беше много забавно, интересно. По природа съм контактен и бързо се сприятелявам. От първия ден станах любимец на съучениците си и на учителката Петрова. По-късно разбрах на какво се дължи този интерес към мен. Когато говорех с тях, използвах нашия елешниченски диалект. Казвах на прасето „гуде“, на картофите – „комби“, на мамалигата – „качамак“, на цървулите – „опинци“, на лопатата – „лизгар“, на лелята – „тета“, на вуйчото – „укю“, на Иван – „Ване“, на Георги – „Гьоре“, на Петър – „Пене“, на Костадин – „Дине“ и т. н.

   За няколко месеца опознах селото и околностите му.

   В началото на месец май татко купи две крави, от които майка ми доеше по една кофа мляко. Сутрин и вечер от него мама правеше кисело мляко, сирене и краве масло. Това ни бяха основни храни. Но трябваше аз и брат ми да пасем кравите по обширните поляни около селото или в близката гора…

   Старото училище беше с малко стаи и се налагаше да учим на две смени. Първа смяна – децата от първо до четвърто отделение (от първи до четвърти клас), а втора смяна – учениците от първи до трети (от пети до седми) клас. Това беше добре за нас. Брат ми Тодор ходеше да пасе кравите до обяд, а аз – следобед. Докато ги пасяхме, трябваше да си учим уроците, да си пишем домашните. Така правеха почти всички ученици от селото (с изключение на децата на попа и на директора, които нямаха добитък)

   Баща ни много искаше да учим, да сме образовани. Вечерно време, след вечеря, той ни изпитваше, проверяваше дали сме си научили уроците, дали сме си написали домашните. Брат ми Тодор беше по-ученолюбив, отличник. Аз невинаги се подготвях през деня. Вечер, когато баща ми установяваше това, следваше наказание – докато не се подготвя за следващия учебен ден, няма лягане…

   Татко беше убеден, че грамотният човек по-лесно се справя в живота. Той е завършил четвърто отделение (четвърти клас) с пълен отличен успех и има награда за това. Дядо ми Соне не му разрешил да учи повече. Учителите са ходили при дядо, увещавали го, че детето му трябва да продължи да учи, но той категорично отказал, като заявил, че на него учени хора не му трябват, а са му нужни работници. Дядо Соне е бил неграмотен…

   В училището имаше доста интересни неща. Учителите бяха добри и строги. През 1950 г. бях в трето отделение, когато въведоха обръщенията „другарю учител“ и „другарко“ (вместо „господине“ и „госпожо“). Това ми бе изключително трудно и аз се обръщах към учителката с „госпожо другарко учителко“. Почти всички ученици се объркваха…  След много забележки от учителката, тя ме наказа да напиша 100 пъти „другарко“ и постепенно свикнах…

 
   4.

   През 1950 г. в селото се създаде ТКЗС и общинските земи бяха присъединени към него. Поради тази причина нашето и други семейства не бяхме оземлени. В ТКЗС влязоха доброволно предимно безимотни и малоимотни селяни. За няколко години и имотните бяха принудени да влязат в ТКЗС, тъй като им вземаха нивите, добитъка, инвентара. Оставяха на семейство по една крава и пет овце…

   Преди създаването на ТКЗС (колективизацията) преселниците от Румъния си мислеха, че може да се върнат, защото там са имали хубави, подредени къщи, а в Райнино живееха в стари, схлупени къщи, изградени от кирпич или с плетени стени, измазани с кал и покрити със слама… След колективизацията хората разбраха, че връщане назад няма и започнаха да мислят как да си подредят живота. Започнаха да си строят нови къщи.

   Първата къща – на Георги Киряков – беше построена от баща ми и по негов проект. Хората много я харесаха. Татко организира една група от десетина души. Заедно започнаха да строят – по 7-8 къщи на година. Бях 13-годишен и през лятната ваканция ходех да работя по къщите, които баща ми строеше. Той ме учеше как се бърка кал, как се зида с камъни и тухли, как се правят кофраж и покриви…

   През 1953 г. татко купи една къща с три стаи. Влизаше се в средната, а от нея – в другите две. Ползвахме средната стая за дневна, дясната – за спалня, а лявата – за склад на багажа ни. В средната баща ми направи тухлена печка с 2 чугунени плочи. На нея можехме да слагаме по 4 тенджери едновременно. В дясната стая татко направи джамал. Топлината от печката преминаваше през джамала и затопляше тухлите, с които бе иззидан. Ползвахме го като акумулираща печка. В спалнята майка ми постла върху пръстения под голяма рогозка, а върху нея – черга. Вечер там лягахме петте деца (петото дете – сестра ми Анка – се роди през 1949 г.), а от двете страни – родителите ни…

   През лятото баща ми измайстори дървен креват (нар). Майка уши един дюшек от две черги и го напълнихме със слама. Със слама напълнихме и три големи възглавници. Това беше голям лукс за нас, защото лягахме на мекичко. Повечето семейства спяха на пода в къщите си…

   През 1953 г. селото бе електрифицирано. Замениха газените лампи и свещите с електрически крушки…

   През 1954 г. татко построи една допълнителна стая, която ползвахме като кухня. В нея той изгради фурна, в която майка ни печеше хляб – веднъж седмично. През първите дни хлябът беше мек и вкусен, но към края на седмицата изсъхваше, мухлясваше, трудно се дъвчеше и преглъщаше. Трябваше да го накисваме във вода…

   През същата година се роди и шестото дете – брат ми Кирил…

   Питейна вода имаше само на едно място в селото. Тя се вадеше от 200 м. дълбочина с помпи (от типа на помпите, които вадят петрол). Водата се събираше в резервоар с обем 500 куб. метра. Около него имаше 5 чешми. Резервоарът беше на 800 м. от нашата къща. Татко бе сложил две каци под навеса. Каза на мен и на брат ми Тодор, че каците винаги трябва да са пълни с вода, че животните не бива да стоят жадни. За домакински нужди винаги имаше пет пълни кофи. Затова се налагаше с брат ми да ходим по 5-6 пъти на ден до чешмите. Носехме водата с два бакъра (котела), закачени на кобилица…

   През лятото за вода идваха и от околните села –  с каруци, в които имаше каци и бурета. Случваше се понякога помпата да се повреди и тогава настъпваше голяма паника. Всеки искаше да се запаси с вода и около чешмите се струпваха доста хора…

   В семейството ни се поддържаше нормална хигиена. Майка топлеше вода в голям казан и переше дрехите, а нас, децата, къпеше в коритото, като ни поливаше с една кратунка… От сегашна гледна точка тези условия изглеждат ужасяващи, но тогава за нас бяха нормални, защото всички живееха така и се чувствахме щастливи.    Хората в селото бяха добродушни и много си помагаха…

   През 1954 г. баща ни бе принуден да влезе в ТКЗС. Беше му поставен ултиматум – или да влезе в кооперацията, или да го пратят в някакъв лагер… Взеха ни едната крава и 10 овце. Останахме с една крава и пет овце. Основната ни храна – мляко, сирене, овче и агнешко месо – намаля и ние преминахме предимно на постна храна.

 

   Положението ни се влоши, защото доходите, които получаваше баща ни, станаха 5 пъти по-ниски.

   Брат ми Тодор вече учеше в гимназията в град Исперих в пети (девети) клас и го завърши с отличен успех, но издръжката му бе трудна.

   В неделя, като си идваше на село, мама му приготвяше храна за 2-3 дни. Аз му носех ядене за още 2-3 дни. Разстоянието от Райнино до Исперих е 10 км., но за мен не беше проблем да го измина на бегом и да се върна в село…


/следва/



Гласувай:
20
0



1. silviia - .
24.09 22:24
Както се казва, за живота на всеки човек може да се напише роман. И понякога романът за обикновения човек е по-интересен от романа за прочутия.
цитирай
2. zaw12929 - ПОЗДРАВЛЕНИЕ ЗА КНИГАТА, ЗА ОГР...
25.09 08:24
ПОЗДРАВЛЕНИЕ ЗА КНИГАТА, ЗА ОГРОМНИЯ ТРУД, ДА СЕ ЗАПАЗИ ВАЖНА ЗА БЪЛГАРЩИНАТА ИСТОРИЯ!
цитирай
3. katan - Поздрави, Маринче!
25.09 19:59
Развълнува ме историята на този човек.
Това е историята на няколко поколения българи.
Царство, Народна република, демокрация ...
Очаквам продължението.
цитирай
4. mt46 - Да... Но този човек не е съвсем обикновен, дори е изключителен...
25.09 23:23
silviia написа:
Както се казва, за живота на всеки човек може да се напише роман. И понякога романът за обикновения човек е по-интересен от романа за прочутия.

цитирай
5. mt46 - Благодаря! Постарах се...
25.09 23:24
zaw12929 написа:
ПОЗДРАВЛЕНИЕ ЗА КНИГАТА, ЗА ОГРОМНИЯ ТРУД, ДА СЕ ЗАПАЗИ ВАЖНА ЗА БЪЛГАРЩИНАТА ИСТОРИЯ!

цитирай
6. mt46 - Благодаря, Катанче! Поздрави!...
26.09 22:09
katan написа:
Развълнува ме историята на този човек.
Това е историята на няколко поколения българи.
Царство, Народна република, демокрация ...
Очаквам продължението.

цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mt46
Категория: Изкуство
Прочетен: 13272126
Постинги: 2608
Коментари: 36630
Гласове: 121402
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Декември, 2020  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031