Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.04.2021 10:00 - Аликанте, reloaded
Автор: venercheto Категория: Туризъм   
Прочетен: 1890 Коментари: 0 Гласове:
5

Последна промяна: 06.04.2021 13:53

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Втора част

Хората, там и навсякъде

Аликанте, след 10г отново. Колко се е променил светът от тогава глобално! Толкова повече коли, по-замърсен въздух, стрес, бързане – а сега и Корона.

Каква разлика и в Аликанте между света на по-старите и по-новите генерации! Дори и тук, толкова на юг, толкова близко до рая, Мрежата е стегнала в обръч съзнанието на младите. Като риби, уловени в нея ми изглеждат, превили се на две по столовете в заведенията, та чак носовете им бършат екрана на телефона. Слепи за слънцето, слепи за морето, слепи за топлото общуване на Неуловимите. Глухи за изригващия им смях, глухи за закачките. Глухи за песента на канарчетата, мяукането на безчетните щастливи котки и лая на стотиците стопанисвани кучета.

Неуловимите сядаме направо на стълбите в Стария град или в ресторанта, на бара или на плажа, и се гледаме в очите. Усмихваме се един на друг. Започваме мухабет с най-близките съседи, леят се шегички, бликва смях. Срещата на Неуловимите преминава възбуждащо и след нея всеки се чувства по-лек и усмихнат. А младите?

И те си имат събеседници… всъщност, последователи. В Инста, в Тубата или дори в западналия Фейсбук. Най-важно в света им е кой колко харесвания е събрал в Мрежата и колко похвали. В онзи свят, не тук. Тук са изгърбени костенурки, риби на сухо. Дали им е невъзможно да общуват в реалния свят, защото не го познават? И преди да запитате какво е реално, ви предлагам да изпратите на някой близък, който много ви липсва, смайли с прегръдка. А след това да се видите с него и да го гушнете силно. Отговорът се крие в разликата между двете преживявания.

И с едно самочувствие младите, самочувствие ..! И ние ли сме били такива?! Едно, че не се и поглеждат, докато са заедно (това на наше време се водеше за аутизъм или липса на възпитание). Друго, че носът им ако случайно не бърше екрана, то той е вирнат в небесата.

Естествено, че изглеждат прекрасно. О, младост! Гъсти коси, гладки кожи, стегнати тела. И ние сме били такива. Да не говорим, че все още малко или повече сме, но на тяхната възраст не го знаехме. Не сме събирали харесвания във Фейсбук и Инста, та затова. Но пък се бленувахме на живо така, че ни се отнемаше дъха. Изгаряхме се с погледи и се целувахме горещо. Заменихме тази реалност за какво? За прецицало смайли със сърчица в очите? 

Не че и аз не съм зависима. Всички сме. Ясно ми е, че предпочитам да не си давам сметка каква част от същността ми е обсебила Мрежата. А да вярвам, че още имам същност.  Моя, неприкосновена. Докато същевременно Пазителите на Мрежата си умират от смях.

И щом за мен е така, какво наистина им остава на младите? Тези, които не са играли със сюрии навън като деца, не са извоювали и най-елементарните победи и радости в тази първа социална йерархия, Улицата? Които не са се катерили по дърветата, не са падали от тях, не са крали общински череши и не ги е гонил полският така, че да се приберат после вкъщи с една гуменка. Но затова пък на цели детски тумби със смях и писъци!

Събуждането идва само чрез дигитален детокс в джунглата или пустинята. 2 месеца без Мрежата. Без телефон, без телевизия, даже без камера, пред която да се киприм. Защото ние и към това сме пристрастени… Едва тогава уловените рибки могат да се изскубнат из Мрежата към океана-живот.

И знам за какво говоря. Допреди 5г. и аз бях риба на сухо. Докато в джунглата на Виетнам не осъзнах, че дори и там – всред маймуните по бреговете на реките и огромните скорпиони, тичащи из заведенията; там, на райските острови и всред неземните гледки – че дори там следя общия ни чат във Фейса по пет пъти на ден! Тогава нещо избухна в мен.

Предполагам беше непокоримата природа на хомо сапиенс. Събудена от дълбок сън насред джунглата. Раздрусаните ми гени сякаш закрещяха един през друг предупреждения и подигравки, а „риба на сухо“ беше най-милото от тях. Зарязах телефона за месец или ползвах само Гугъл мапс (нямаше как). И до ден днешен си мисля, че това ме спаси. Свободата от събуждането е незаменима.

…И като съм почнала да мрънкам за младите, да не забравя и старите. (Аз съм по средата, ако не стана ясно.) Много тъжно остаряват хората в Испания! Може би в цяла Европа (към която се числим и ние). Естествено, и тук жените са с едни гърди напред. Но пак… Няма връзка с баба ми в България, която едва след 85 се покри със старчески петна. Баба, която до 70 и нещо нямаше бяла коса. Вярно, това си е ген – но се отключва с определен начин на живот. Като всеки ген. Баба, която бързаше колкото мен по улицата и през 80-те си години. В момента е на 91. Знам, че ни е пример на всички, но все пак…

Всички стари хора тук куцат! А те дори не са още стари. Куцат!! В Испания. Да не говорим, че толкова от тях след 70 едва се влачат.

Свръх консумация на месо (мърша), свръх консумация на яйца и отлежало сирене. Всичко пушено, всичко мариновано. Свръх консумация на всякакви животински продукти, да си го речем. Колко интересно как това, което причиняваме на останалите животинки, се завръща като бумеранг към нас!

Към това алкохола, който обожават, и цигарите. Няма свежи салатки в менюто, почти няма плодове, освен цитруси, които никой не яде. Подагра, диабет, ставни, сърдечно-съдови… Няма сравнение с възрастните хора в Япония, Тибет и други места по света, хранещи се със жива храна. На които баба ми очевидно е потомка, защото е с дръпнати очи и се е хранила цял живот от градината си в Тракия. Гъвкава походка и на преклонна възраст, опъната, румена кожа, доста коса. Дори и там обавняват с годините, да. Но. 80-годишният японец може да има повече енергия и жилавост и от наши 25-годишни. И наши, имам предвид нас, арогантните в консумацията си, притъпени и прехранени с лоша храна западняци.

От всяка бръчка на испанците се точи сирене. Във всяка болезнена става е отложена мършата на месото, консумирано не като нещо специално, а безогледно, хей така. Защото можем!! А докога ще можем – и глобално?

… След всички тези размисли ми трябва хубав завършек на деня. Залезът ни заварва да се катерим към замъка „Санта Барбара“ с бири в ръка. Заведенията затварят в 18ч., откакто са отворени, та нямахме време да си допием. Високите, каменни улици/защитни стени дотам предлагат невероятни гледки над Аликанте и към заобикалящите го планини, или към морето. Но тези тапас нещо не са си свършили работата днес, защото градусът в кръвта ни е доста приповдигнат. Толкова, че сляпо се нахакваме в глутница испански полицаи, качили се дотук да дебнат дали хората наистина ще си тръгнат в 20ч., когато замъкът затваря.

–Ама то не може да пиете на обществени места!-гледат ни невярващо двойка полицаи, а колегите им се потриват около тях. Не стига, че сме си свалили маските, ами и пием по улицата!

–Оо-ох, да му се не види! Съжалявам, съжалявам! - провиквам се високо на испански, което е първият плюс в досието ми. После правя толкова жална физиономия, че чак устата ми увисва.  – Непросветени берлинчани, забравихме, съжаляваме…

Не ме и оставят да се доизкажа и ни махват да продължим. Слагаме си пак маските, хвърляме бирите в първото ни попаднало кошче и продължаваме да се катерим. Залез, над Аликанте – след 10г. отново!

image

image




Гласувай:
5



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: venercheto
Категория: Изкуство
Прочетен: 538528
Постинги: 89
Коментари: 779
Гласове: 4296
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031