Постинг
25.11.2012 22:40 -
ЧЕРНОВА...
Автор: anibel
Категория: Поезия
Прочетен: 6856 Коментари: 20 Гласове:
Последна промяна: 25.11.2012 22:41
Прочетен: 6856 Коментари: 20 Гласове:
21
Последна промяна: 25.11.2012 22:41
Ставах винаги в четири... Тогава, когато целият свят бе заровил носа си във възглавницата. Подгряваха ме поне час, преди голямата работа... Цял ден щях да обикалям града и да дишам праха на живота...
Колко чист бе света, когато се събуждаше... Птичките чуруликаха, слънцето погалваше уморените къщи, като майчина милувка...
Ето и първата ми спирка... Втората, третата, десетата... Всеки ден в мен влизаха хора и независимо от това къде бяха тръгнали, не преставаха да ме оплюват, да ме цапат, да ме блъскат и въпреки това пак да имат нужда от мен...
Е, имаше и такива на чиито лица виждах усмивки, радост, смях... Те бяха предимно влюбени или просто млади хора необременени още от истинското лице на живота.
Гледах ги скептично с единия край на окото си и се връщах отново и отново, сякаш да се уверя, че ги има...
Толкова много хора, толкова много хора минаваха през мен, всеки ден, толкова години...
Хора. Толкова различни, а всъщност еднакви до болка. Счупиха стъклата ми... Вече не виждах, както преди, когато бях по млад... Блъснаха ме. Бях в ремонт един месец. Цялото ми тяло беше смачкано, като прочетен вестник. Веднъж няколко пияни тинейджъри изпочупиха всичко в мен, рязаха, огъваха, тъпчеха...
Но и от това се оправих. Лошото дойде, когато мотора се развали. Не искаше да работи повече. Умори се. Нямаше никакво желание да бъде поправен. И все пак го оправиха. Казаха, че щял да изкара още няколко месеца... Мамка им, защо не ме оставят на мира?! Да ме изхвърлят в моргата... Там ми е мястото. Но не! Те искат още и още и още!
Докога?! Докато стане нещо лошо на пътя, тогава ще търсят под вола теле, но никога няма да се погледнат в огледалото...
Тъжен съм. Много съм тъжен. Тъжен и стар. Сам съм. Сам, сред хиляди хора...
А искам да съм сам. Искам.
Колко мръсен е света, когато денят свършваше... Птичките се прибираха по гнездата си... Слънцето обличаше розовата си нощница и се приготвяше за сън... Само хората отново жужаха с усти, не спираха да замърсяват дъха ми... с лошотия и егоизъм...
Колко болка има по света, Господи?! Колкото болка, толкова и простотия... Кой ражда болката, Господи?! Погледнете в огледалото...
Прибраха ме в гаража. Най-после ще остана сам, поне за няколко часа...
Сам в тъгата си, в умората си... И този път ще приспя болката някакси... Ще си почина.
Нощта ще ме гушне, ще ме стопли от студ и аз ще потъна в нищото в блаженство...
Тъкмо се бях унесал в мечти, когато чух познат шум... а после и спирачки. До мен паркира още един, като мен. После втори, трети, пети... Гаража се напълни целия.
Не можех да повярам. Не, това не е истина! Нямаше да бъда сам, по дяволите! Фаровете ми се замъглиха. Не, нямаше мъгла... Не валеше и дъжд, мамка му! А от очите ми избягаха сто хиляди сълзи, сякаш държани в затвор... Полудях! Моторът ми заръмжа... Огледах се отново. Навсякъде беше пълно, навсякъде... Но не само в гаража, а и извън него... По улиците, по всяко свободно място, бяха паркирали стотици, хиляди, като мен... Гледаха ме, а не ме виждаха... Зад очите им нямаше нищо... Тъгата беше им взела достатъчно...
Върнах се в себе си... И се замислих...
Кое беше по-гадно мамка му?!
Да съм сам и тъжен или сам и тъжен сред всички сами и тъжни автобуси...
Колко чист бе света, когато се събуждаше... Птичките чуруликаха, слънцето погалваше уморените къщи, като майчина милувка...
Ето и първата ми спирка... Втората, третата, десетата... Всеки ден в мен влизаха хора и независимо от това къде бяха тръгнали, не преставаха да ме оплюват, да ме цапат, да ме блъскат и въпреки това пак да имат нужда от мен...
Е, имаше и такива на чиито лица виждах усмивки, радост, смях... Те бяха предимно влюбени или просто млади хора необременени още от истинското лице на живота.
Гледах ги скептично с единия край на окото си и се връщах отново и отново, сякаш да се уверя, че ги има...
Толкова много хора, толкова много хора минаваха през мен, всеки ден, толкова години...
Хора. Толкова различни, а всъщност еднакви до болка. Счупиха стъклата ми... Вече не виждах, както преди, когато бях по млад... Блъснаха ме. Бях в ремонт един месец. Цялото ми тяло беше смачкано, като прочетен вестник. Веднъж няколко пияни тинейджъри изпочупиха всичко в мен, рязаха, огъваха, тъпчеха...
Но и от това се оправих. Лошото дойде, когато мотора се развали. Не искаше да работи повече. Умори се. Нямаше никакво желание да бъде поправен. И все пак го оправиха. Казаха, че щял да изкара още няколко месеца... Мамка им, защо не ме оставят на мира?! Да ме изхвърлят в моргата... Там ми е мястото. Но не! Те искат още и още и още!
Докога?! Докато стане нещо лошо на пътя, тогава ще търсят под вола теле, но никога няма да се погледнат в огледалото...
Тъжен съм. Много съм тъжен. Тъжен и стар. Сам съм. Сам, сред хиляди хора...
А искам да съм сам. Искам.
Колко мръсен е света, когато денят свършваше... Птичките се прибираха по гнездата си... Слънцето обличаше розовата си нощница и се приготвяше за сън... Само хората отново жужаха с усти, не спираха да замърсяват дъха ми... с лошотия и егоизъм...
Колко болка има по света, Господи?! Колкото болка, толкова и простотия... Кой ражда болката, Господи?! Погледнете в огледалото...
Прибраха ме в гаража. Най-после ще остана сам, поне за няколко часа...
Сам в тъгата си, в умората си... И този път ще приспя болката някакси... Ще си почина.
Нощта ще ме гушне, ще ме стопли от студ и аз ще потъна в нищото в блаженство...
Тъкмо се бях унесал в мечти, когато чух познат шум... а после и спирачки. До мен паркира още един, като мен. После втори, трети, пети... Гаража се напълни целия.
Не можех да повярам. Не, това не е истина! Нямаше да бъда сам, по дяволите! Фаровете ми се замъглиха. Не, нямаше мъгла... Не валеше и дъжд, мамка му! А от очите ми избягаха сто хиляди сълзи, сякаш държани в затвор... Полудях! Моторът ми заръмжа... Огледах се отново. Навсякъде беше пълно, навсякъде... Но не само в гаража, а и извън него... По улиците, по всяко свободно място, бяха паркирали стотици, хиляди, като мен... Гледаха ме, а не ме виждаха... Зад очите им нямаше нищо... Тъгата беше им взела достатъчно...
Върнах се в себе си... И се замислих...
Кое беше по-гадно мамка му?!
Да съм сам и тъжен или сам и тъжен сред всички сами и тъжни автобуси...
КАК БЕШЕ ОТРОВЕН НАВАЛНИ ?
Ще успее ли скъпият кьорфишек на Борисов...
Страстите тепърва се разгарят!
Ще успее ли скъпият кьорфишек на Борисов...
Страстите тепърва се разгарят!
Автобус или човек. Няма разлика...
цитирай
2.
etyna -
Необичайно,
25.11.2012 22:50
25.11.2012 22:50
интересно, силно...
Много харесах!
Бъди здрава и успешна!
цитирайМного харесах!
Бъди здрава и успешна!
браво!!!
цитирай
4.
socialasisstant -
златни песъчинки в пепелта на живота:
26.11.2012 00:18
26.11.2012 00:18
слънцето погалваше уморените къщи, като майчина милувка...
и се връщах отново и отново, сякаш да се уверя, че ги има...
Слънцето обличаше розовата си нощница и се приготвяше за сън...
Нощта ще ме гушне, ще ме стопли от студ и аз ще потъна в нищото в блаженство...
А от очите ми избягаха сто хиляди сълзи, сякаш държани в затвор..
Гледаха ме, а не ме виждаха... Зад очите им нямаше нищо... Тъгата беше им взела достатъчно...
КОЛКОТО И ДА СИ ТЪЖЕН , САМОТЕН И СТАР, АКО ИМАШ ТАКЪВ ИЗКАЗ – ИМА НАДЕЖДА !
цитирайи се връщах отново и отново, сякаш да се уверя, че ги има...
Слънцето обличаше розовата си нощница и се приготвяше за сън...
Нощта ще ме гушне, ще ме стопли от студ и аз ще потъна в нищото в блаженство...
А от очите ми избягаха сто хиляди сълзи, сякаш държани в затвор..
Гледаха ме, а не ме виждаха... Зад очите им нямаше нищо... Тъгата беше им взела достатъчно...
КОЛКОТО И ДА СИ ТЪЖЕН , САМОТЕН И СТАР, АКО ИМАШ ТАКЪВ ИЗКАЗ – ИМА НАДЕЖДА !
"Колко болка има по света, Господи?! Колкото болка, толкова и простотия... "
цитирайтова е резултата!:(((
цитирайфиналното изречение ме впечатли...
дилема, колкото тъжна, толкова и трогателна...
поздравявам те...
цитирайдилема, колкото тъжна, толкова и трогателна...
поздравявам те...
Благодаря ти.
Да, именно това ми беше идеята.
цитирайДа, именно това ми беше идеята.
Благодаря, че сподели, радвам се.
цитирайБлагодаря, радвам се, че си харесал!
цитирайтрябва да не ме пропускаш вече, защото не знам
какво ще правя без твоите коментари...
Благодаря ти много!
цитирайкакво ще правя без твоите коментари...
Благодаря ти много!
Благодаря ти!
Да... болката си я раждаме сами...
и най-вече от простотия... и не само....
цитирайДа... болката си я раждаме сами...
и най-вече от простотия... и не само....
усмихна ме...
Поздрав за теб и слънчев ден!
цитирайПоздрав за теб и слънчев ден!
написах това на един дъх направо онлайн...
Не проверих за евентуални грешки или излишни думи, дори...
с идеята да го редактирам друг път.
Защо ти казвам това?
... амиии, може би все пак трябва да пусна една бяла лястовичка накрая, м, какво ще кажеш?
цитирайНе проверих за евентуални грешки или излишни думи, дори...
с идеята да го редактирам друг път.
Защо ти казвам това?
... амиии, може би все пак трябва да пусна една бяла лястовичка накрая, м, какво ще кажеш?
още веднъж се извинявам.Освен че поста ти е страхотен...не помня какво бях писала,но нека ти отговоря така:-Очаквай пост-специално за теб! С много обич
цитирайМного ми хареса поста ти и много ме трогна...
цитирайно те старите автобуси са с големи сърца, въпреки ремонтите...Усмивки и спорен ден!
цитирайза разбирането...
и това, че отново си тук.
цитирайи това, че отново си тук.
Тъжното се шири навсякъде в ежедневието ни. А, усмивката ни е дар от природата ни. Нека не забравяме,че можем и да се усмихваме! Както винаги трогателно но, с нетърпение ще очакваме и твоята бяла лястовичка да литне щастливо. Интересна си, харесвам творбите ти. Поздрав...
цитирайдано успея скоро да измисля нещо ново...
цитирай