Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.10.2015 21:16 - Легенда за манкурта
Автор: mt46 Категория: Хоби   
Прочетен: 1666 Коментари: 11 Гласове:
15


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
.
" ... Гробището Ана-Бейит имаше своя история. Преданието започва с това, че жуанжуаните, които заграбили сарозеките през миналите векове, се отнасяли изключително жестоко с пленените воини. При случай ги продавали като роби в съседните краища и това се смятало щастлив изход за пленника, защото продаденият роб рано или късно имал възможност да избяга при своите. Чудовищна участ очаквала ония, които жуанжуаните оставяли за свои роби. Те погубвали паметта им със страшни изтезания — слагали върху главата на жертвата шири. Обикновено такава била съдбата на младежите, пленени в бой. Първо обръсвали гладко главите им, като старателно изстъргвали всяко косъмче до корен. В момента, когато завършвало бръсненето, опитни колячи-жуанжуани убивали наблизо някоя по-едра камила. При одирането на кожата отделяли първо най-тежката и плътна част от врата. Разрязвали я на парчета и веднага, още топли, нахлузвали тия парчета върху бръснатите глави на пленниците, кожата моментално залепвала като пластир — подобно на съвременните плувни шапки. Това в същност означавало да се сложи шири. Подлаганият на такава процедура или умирал, без да издържи мъките, или оставал за цял живот без памет, превръщал се в манкурт — роб, който не помни миналото си. Кожата на врата на една камила стигала за пет-шест шири. След поставянето на шири всеки обречен бил оковаван в дървена шийна пранга, за да няма възможност да стигне земята с глава. В този вид откарвали пленниците далеч от хората, за да не се чуват напразните им сърцераздирателни викове, и ги захвърляли в голата степ с вързани ръце и крака, на припек, без вода и без храна. Изтезанието продължавало няколко денонощия. Само подсилени постове на определени места охранявали пътищата дотам, в случай че някой от племето на нещастните се опита да ги спаси, докато са още живи. Но такива опити се предприемали съвсем рядко, защото в голата степ винаги се забелязва всяко движение. И ако по-късно дойде слух, че еди-кой си е превърнат от жуанжуаните в манкурт, то дори и най-близките му се отказвали да го спасят или откупят, това означавало да си върнат чучело, а не предишния човек. И само една найманска майка, която останала в преданието под името Найман-Ана, не се примирила с тая участ на сина си. За това разказва сарозекската легенда. И оттук е името на гробището Ана-Бейит — майчин упокой.

По-голяма част от захвърлените в степта на страшни изтезания загивали под сарозекското слънце. Живи оставали само един или двама манкурти от петима-шестима души. Пленниците умирали не от глад и не дори от жажда, а от нетърпимите, нечовешки мъки, причинени от съхнещата и свиваща се върху главата им сурова камилска кожа. Скъсявайки се безжалостно под лъчите на препичащото слънце, ширито се свивало и стягало бръснатата глава на роба като железен обръч. На втория ден вече започвала да расте косата на мъчениците. Понякога острите и прави азиатски коси прораствали през суровата кожа, но най-често, не намирайки излаз, космите се подвивали, забивали връхчета в кожата на главата и причинявали още по-големи страдания. При последното изпитание пленникът губел напълно разсъдъка си. Чак на петото денонощие жуанжуаните идвали да проверят дали е оживял някой от пленниците. Ако заварели жив поне един от мъчениците, смятало се, че целта е постигната. Давали му да се напие с вода, освобождавали го от прангата и след време му възвръщали силите, вдигали го на крака. Това именно бил роб манкурт, насилствено лишен от памет и затова твърде ценен, струвал колкото десетима здрави роби. Имало дори закон — в случай че при някое стълкновение бъде убит роб манкурт, определеният за него откуп бил три пъти по-голям от откупа за живота на един свободен човек от същото племе.

Манкуртът не знаел кой е, къде е роден и от кое племе е, не знаел името си, не помнел детство, баща и майка — с една дума, не съзнавал, че е човешко същество. И така, лишен от собственото си „аз“, манкуртът имал редица предимства от стопанска гледна точка. Той бил една безсловесна твар и затова абсолютно покорен и безопасен. Никога не замислял да бяга. Най-страшно за всеки робовладелец е робското въстание. Всеки роб е потенциален метежник. Манкуртът бил единствено по рода си изключение — подбудите за бунт и неподчинение му били напълно чужди. Той не познавал такива страсти. И затова не било необходимо да го пазят, да държат охрана и още повече да го подозират в тайни замисли. Манкуртът като куче признавал само своите господари. С други хора не влизал в контакт. Всичките му желания се свеждали до едно — да напълни стомаха си. Други грижи нямал. Затова пък изпълнявал всяка възложена задача със сляпо усърдие и упоритост. Обикновено манкуртите били заставяни да вършат най-мръсната и тежка работа или получавали най-досадните и тягостни задължения, които изискват идиотско търпение. Само един манкурт бил в състояние да изтърпи самотата в безкрайната пустош и тишина на сарозеките, без да се отделя от стадото камили. Той единствен отменял на такова отдалечено място много други работници. Трябвало само да му се носи храна — и тогава оставал да работи зиме и лете, без да се отегчава от дивашкия живот и без да се оплаква от лишения. Думата на господаря била за манкурта всичко. Нищо друго не искал той за себе си освен ядене и някоя дрипа, за да не мръзне в степта.

Къде по-лесно е да отсечеш главата на един пленник или да му причиниш каквато и да било друга злина, за да го сплашиш, отколкото да го лишиш от памет, да му отнемеш разума, да изтръгнеш с корен онова, което живее в човека до последния му дъх, остава си единствено негово, отива си заедно с него и е недостъпно за другите. Но чергаруващите жуанжуани, които запазили от историята си най-жестокия вид варварство, посегнали и на тази съкровена същност на човека. Те намерили начин да отнемат паметта на робите, като с това именно нанасяли на човешката природа най-тежкото от всички мислими и немислими злодеяния. Нали неслучайно, когато оплаквала сина си, превърнат в манкурт, Найман-Ана казала в дълбока скръб и отчаяние:

„Когато са изтръгвали твоята памет, когато камилската кожа е съхнела и като орех в клещи е стягала бавно главата ти, чедо мое, когато са нахлузвали този невидим обръч и очите са ти изскачали от страх, когато под бездимния сарозекски огън те е изгаряла предсмъртна жажда и не е имало капчица от небето устата ти да разкваси — стана ли за тебе слънцето, даряващо живот на всички, омразно, ослепяващо светило, най-черното от всички светила в света?"...

Чингиз Айтматов - "Денят по-дълъг е от век" /1981 г./
Превод: Милка Златанова
chitanka.info/text/18894/8


ПП: Идеалният роб е безпаметният...
 




Гласувай:
15
0


Вълнообразно


1. estirbg - Смразяващо....
26.10.2015 22:07
Сигурно някой от жреците на жуанжуаните, контактуващи с "отвъдното" е получил точни указания как да се превърне човек в зомби. Само Луцифер знае как най-жестоко да измъчи Божието творение и по този начин да нарани Най-Любящия.
Впрочем контактите и напътствията от "отвъдното"/разбирайте връзка с демоните-паднали ангели/ са запазена марка на всички туземни племена.
Съвременните лидери на бялата висша раса пък са под ръководството на "извънземния" разум, зад който стои пак Луцифер.
Така че според интелекта е и видът на измамата - резултатът е един - разруха, погром и унищожение на съчовека.
Така падналият ангел наранява Твореца до смърт...(слава на Небесата, че Той е вечен!)
цитирай
2. freeoldmen - Смразяващо, но
26.10.2015 23:50
като помислим малко, тези изтезания евентуално са били само част от
мъченията, предназначени тези хора да бъдат идеалните роби.
Няма да се спирам на глупостите, че някакви дървени приспособления
им пречели да достигат земята, все едно тогава хората волно са пасяли
по степите... И това много им пречело. И то в отсъствието на пазачи.
Или пък жестоката коса, която буйно израствала за пет дена, и безжалостно
пронизвала гостоприемника си.
Явно са оцелявали само по-дебелоглавите, и именно те са били интересни
за поробителите.

Всичко е много по просто.
Османските добронамерени присъственици у нас са го доказали през вековете:
Отнеми детето на приятелската рая, мундщровай го няколко години
с малце благо и много кютек, и го прати обратно при неверниците.
Ефектът е потресаващ...
цитирай
3. donchevav - Много харесвам този автор и тази ...
27.10.2015 09:49

Много харесвам този автор и тази книга - благодаря ти!

Идеалният роб е безпаметният...
А какво ли богатство е да имаш десет, сто, хиляда - цяло племе от манкурти!
Поздрави, Марине! Хубав ден!
цитирай
4. mt46 - Земните дяволи усъвършенстват методите си за зомбиране на човечеството...
27.10.2015 12:37
estirbg написа:
Сигурно някой от жреците на жуанжуаните, контактуващи с "отвъдното" е получил точни указания как да се превърне човек в зомби. Само Луцифер знае как най-жестоко да измъчи Божието творение и по този начин да нарани Най-Любящия.
Впрочем контактите и напътствията от "отвъдното"/разбирайте връзка с демоните-паднали ангели/ са запазена марка на всички туземни племена.
Съвременните лидери на бялата висша раса пък са под ръководството на "извънземния" разум, зад който стои пак Луцифер.
Така че според интелекта е и видът на измамата - резултатът е един - разруха, погром и унищожение на съчовека.
Така падналият ангел наранява Твореца до смърт...(слава на Небесата, че Той е вечен!)

цитирай
5. mt46 - Все пак това е легенда...
27.10.2015 12:42
freeoldmen написа:
като помислим малко, тези изтезания евентуално са били само част от
мъченията, предназначени тези хора да бъдат идеалните роби.
Няма да се спирам на глупостите, че някакви дървени приспособления
им пречели да достигат земята, все едно тогава хората волно са пасяли
по степите... И това много им пречело. И то в отсъствието на пазачи.
Или пък жестоката коса, която буйно израствала за пет дена, и безжалостно
пронизвала гостоприемника си.
Явно са оцелявали само по-дебелоглавите, и именно те са били интересни
за поробителите.

Всичко е много по просто.
Османските добронамерени присъственици у нас са го доказали през вековете:
Отнеми детето на приятелската рая, мундщровай го няколко години
с малце благо и много кютек, и го прати обратно при неверниците.
Ефектът е потресаващ...

Да, османските поробители са имали силен, но груб подход... Днешните глобализатори действат фино, но не по-малко ефективно...
цитирай
6. mt46 - Благодаря, Вени!...
27.10.2015 12:47
donchevav написа:

Много харесвам този автор и тази книга - благодаря ти!

Идеалният роб е безпаметният...
А какво ли богатство е да имаш десет, сто, хиляда - цяло племе от манкурти!
Поздрави, Марине! Хубав ден!

Като студент се запознах с творчеството на Айтматов и този писател стана един от любимите ми... "Голгота" е другият му велик роман...
Поздрави!...
цитирай
7. mt46 - http://chitanka.info/text/18894/8
27.10.2015 22:14
Легендата се отнася към времето, когато, прогонени от южните земи на чергарска Азия, жуанжуаните тръгнали на север и за дълго завладели сарозеките, водили непрекъснати войни, за да разширят владенията си и да вземат роби. Отначало те правели внезапни нашествия в съседните на сарозеките земи и вземали много пленници, включително жени и деца. Всички превръщали в роби. Но съпротивата срещу чуждите завоеватели растяла. Започнали ожесточени сблъсквания. Жуанжуаните не мислели да напускат сарозеките, а, напротив, искали да се заселят за по-дълго в тези обширни за степно скотовъдство земи. А местните племена смятали за свое право и дълг рано или късно да прогонят тези нашественици. Във всеки случай водели се големи и малки сражения с променлив успех. Но и в тези изтощителни войни имало моменти на затишие.

При едно такова затишие някакви търговци-керванджии, които докарали стоки в найманските земи, разказвали на чашка чай как са прекосили сарозекските степи, без да имат неприятности край кладенците от страна на жуанжуаните и между другото споменали, че срещнали в сарозеките млад пастир на голямо стадо камили. Търговците го заприказвали, а той излязъл манкурт. На пръв поглед изглежда здрав и през ум дори няма да ти мине какво е сторено с него. Навярно като всички други хора и той е имал едно време и дар-слово, и разум, пък и съвсем млад бил още, едва му наболи мустаци, и на външност хубавец, ама размениш ли дума с него — като че вчера е дошъл на тоя свят, не помни клетият, не знае името си, нито името на баща си, нито на майка си, нито пък какво са правили жуанжуаните с него, откъде е родом, и това не знае. Каквото и да го питаш, ще мълчи, ще отговори само с „да“ и „не“ и непрекъснато се държи за калпака, нахлупен до очите. Макар да е грехота, но хората се смеят и над нещастието. При тия думи се посмели, защото, както излиза, срещат се манкурти, при които камилската кожа на места сраствала завинаги с главата. За такъв манкурт най-лошо от всички наказания било да го сплашиш: я дай да отпорим кожата. Ще се мята като див кон, но няма да позволи да го пипнеш. Такива не си свалят калпака ни денем, ни нощем, спят с калпак на главата… И все пак, продължавали да разказват гостите, макар че е смахнат, манкуртът си върши добре работата — зорко следял, докато керванджиите не се отдалечат достатъчно от мястото, където пасе стадото камили. А един от търговците решил на сбогуване да си направи смях с тоя манкурт:

— Дълъг път ни чака. На кого да кажем много здраве, на коя хубавица, по кои места? Кажи де, не крий. Чуваш ли? Да й подарим ли забрадка от теб?

Манкуртът дълго мълчал и гледал керванджията, а сетне промълвил:

— Всеки ден гледам луната и тя ме гледа. Ала не можем да се чуем… Там седи някой…

На тоя разговор в юртата присъствала жената, която наливала чай на търговците. Тя била Найман-Ана. С това име останала в сарозекската легенда.

Найман-Ана не се издала пред непознатите гости. Никой не видял колко странно и неочаквано я поразила тая вест, как се променило лицето й. Горяла от желание по-подробно да разпита за младия манкурт, но тъкмо от това се уплашила — да узнае нещо повече от казаното. Намерила сили да премълчи, да заглуши породилата се в сърцето й тревога като писък на ранена птица… През това време събралите се заприказвали за друго, никой вече не мислел за нещастния манкурт, какви ли случаи няма в живота, а Найман-Ана все се мъчела да превъзмогне страха, който я обзел, да успокои разтрепераните си ръце, сякаш наистина била удушила в себе си онази ранена птица и само по-ниско придърпала над очите черната си траурна забрадка, която отдавна вече покривала белите й коси.

Скоро керванджиите си тръгнали по пътя. И в тая безсънна нощ Найман-Ана разбрала, че няма да намери покой, докато не открие в сарозеките оня пастир манкурт, за да се увери, че не е синът й. Тази тягостна и страшна мисъл отново съживила в майчиното сърце отдавна спотаеното в смътно предчувствие съмнение, че синът й не е загинал на бойното поле… По-добре, разбира се, два пъти да го погребе, отколкото така да се измъчва в постоянен страх, болка и съмнение.

Синът й паднал убит в сарозеките при едно сражение с жунжуаните. Година преди това загинал мъжът й. Прочут и уважаван човек бил той сред найманите. В следващия поход синът тръгнал да отмъсти за баща си. Не бивало да се оставят на бойното поле телата на убитите воини. Роднините били длъжни да ги приберат. Но се оказало невъзможно да сторят това. В тази голяма схватка, когато влезли в ръкопашен бой с врага, мнозина видели как синът й паднал върху гривата на коня, а конят, буен и подплашен от шума на битката, го понесъл нанякъде. Младият войн се смъкнал от седлото, но кракът му се закачил за стремето и той увиснал в безсъзнание, а конят, обезумял още повече от това, повлякъл в пълен галоп безжизненото му тяло в степта. За нещастие хукнал към вражеската страна. Въпреки ожесточения кръвопролитен бой, в който всеки трябвало да участва в сражението, двамина от племето се втурнали подире му, за да го пресрещнат навреме и да приберат тялото на убития. Но неколцина конници с плитки на главата от скрития в засада в едно дере отряд на жуанжуаните се спуснали с викове да пресекат пътя им. Единият от найманите веднага паднал убит със стрела, а другият, тежко ранен, тръгнал обратно и едва успял да стигне при своите, където рухнал на земята. Този случай помогнал на найманите да открият навреме засадата на жуанжуаните, които се готвели в най-решителния момент да им нанесат удар откъм фланга. Найманите бързо отстъпили, за да се прегрупират и отново да се хвърлят в бой. И, разбира се, никой вече не мислел какво е станало с техния млад воин, със сина на Найман-Ана… Раненият найман, оня, който успял да се прибере при своите, по-късно разказвал, че когато се спуснали да го догонят, конят, помъкнал сина й, бързо се изгубил от погледа им в неизвестна посока…

Дни наред излизали найманите да търсят тялото. Но не могли да открият нито убития, нито коня му, нито оръжието, изобщо никакви следи. Никой не се съмнявал, че е загинал. Дори ако е бил само ранен, през тези дни той щял да умре в степта от жажда или загуба на кръв. Известно време скърбели и оплаквали своя млад роднина, че останал непогребан сред пустошта на сарозеките. Това било позор за всички. Жените-оплаквачки в юртата на Найман-Ана нареждали с укор към своите мъже и братя:

— Лешояди са го изкълвали, чакали са му разнесли месата. Как смеете след всичко това да ходите като мъже с шапка на глава!

И се заредили за Найман-Ана празни дни на опустялата земя. Разбирала тя — на война хората загиват, но мисълта, че синът й останал захвърлен на бойното поле, че тялото му се търкаля непогребано в земята, не й давала мир и покой. Измъчвала се майката от непрекъснати горчиви мисли. И нямало с кого да ги сподели, за да облекчи мъката си, и нямало към кого да се обърне освен към господа бога…

За да не мисли повече за това, трябвало да се убеди с очите си, че синът й е мъртъв. Тогава кой би оспорвал волята на съдбата? Най-много я смущавало, че конят на сина й изчезнал безследно. Той не бил убит, а само избягал от уплаха. Като всеки кон от хергеле рано или късно трябвало да се върне в родните места и да довлече на стремето трупа на ездача. И тогава колкото и страшно да бъде това, тя ще се наплаче, напищи, ще се съсипе да вие над останките на чедото си и раздирайки с нокти лице, ще нарежда така за себе си, злочестата и клетата, че и на господа в небето да му стане тежко само ако да разбира от иносказания. Но затова пък никакви съмнения няма да измъчват сърцето й, тя ще се готви вече за смъртта с хладен разум, ще я очаква по всяко време, без да се вкопчва, без да се залавя дори в мислите си за живота. Но тялото на сина й не било намерено и конят му не се върнал. Съмненията измъчвали майката, макар че всички други от племето взели постепенно да забравят, защото всяка загуба след време става по-малко болезнена и е обречена на забрава… И само тя, майката, не могла да се успокои, да забрави. Мислите й се въртели все в един и същи кръг. Какво се е случило с коня, къде са изчезнали сбруята, оръжието — от тях поне косвено би могло да се разбере какво е станало със сина й. Нали имало и такава вероятност — жуанжуаните да са хванали коня нейде в сарозеките, когато, капнал от умора, той им се е оставил да го уловят. Един кон в повече, и то добре обязден, също е плячка. Какво ли са направили тогава със сина й, влачен на стремето — дали са го заровили в земята, или са го хвърлили на зверовете в степта? Ами ако е бил жив, по някакво чудо още жив? Дали са го убили и прекъснали мъките му, или са го хвърлили да издъхне в голата степ, или… Ами ако?…

Край нямали съмненията. И когато търговците споменали по време на чая за срещнатия в сарозеките млад манкурт, те не подозирали, че хвърлят искрица в измъчената душа на Найман-Ана. Стегнало й се сърцето от тревожно предчувствие. И мисълта, че това може да бъде нейният изчезнал син, все по-упорито и дълбоко засядала в ума й. Майката разбрала, че няма да се успокои, докато не потърси и открие онзи манкурт, докато не се увери, че той не е синът й.

В полустепните възвишения, край летните лагери на найманите сред скалите протичали малки поточета. Цяла нощ се вслушвала Найман-Ана в ромола на водата.

Какво й говорела тя, толкова малко съзвучна с нейната тревожна душа? Найман-Ана търсела успокоение. Искала да се наслуша, да се насити на песента на припкащата влага, преди да отиде в глухото безмълвие на сарозеките. Знаела колко опасно и рисковано е да тръгне из сарозеките сама, но никого не искала да посвети в замисленото дело. Никой не би я разбрал. Дори най-близките няма да одобрят намеренията й. Как ще търси отдавна убития си син? И ако по някаква случайност е останал жив и е превърнат в манкурт, толкоз по-безсмислено е да го търси, напразно да си къса сърцето, защото манкуртът е само външната обвивка, чучелото на предишния човек…

В нощта преди тръгването няколко пъти излизала Найман-Ана от юртата. Дълго се взирала в мрака, ослушвала се, опитвала да се съсредоточи, да събере мислите си. Среднощната луна сияела високо в ясното небе, обливайки земята с равномерна млечнобледа светлина. Множеството бели юрти, разхвърляни в подножието на хълмовете, приличали на ято едри птици, замръкнали тук, край палавите поточета. Близо до аула, при овчите кошари и малко по-нататък — в падините, където пасели конските табуни, се чувал кучешки лай и неясни човешки гласове. Но най-много се разчувствала Найман-Ана от надпяването на девойките, които бодърствали при кошарите откъм близкия край на аула. Едно време и тя била пяла такива нощни песни… Спомнила си, че откакто я довели тук като невеста, все по тия места отсядали на лагер всяко лято. Целият й живот минал по тия места: и когато били многобройно семейство и вдигали тук четири юрти наведнъж — едната за кухня, другата за гостна, а останалите две за спане, и по-късно, след нашествието на жуанжуаните, когато останала сама…

Сега и тя напускала самотната си юрта… От вечерта още се приготвила за път. Запасила се с храна и вода. Взела повече вода. Напълнила два меха за всеки случай, ако не успее веднага да открие кладенци в сарозеките. От вечерта още стояла вързана близо до юртите камилата Акмая. Нейната спътница и надежда. Щяла ли да се реши Найман-Ана да тръгне из сарозекската пустош, ако не разчитала на силата и бързината на Акмая! Същата година Акмая останала ялова, почивала след две раждания и била в прекрасна форма за езда. Мършава, с дълги силни крака, с гъвкави ходила, още неразплескани от прекомерни товари и старост, с чифт твърди гърбици и грациозно сложена на мускулестия врат красива глава, с потрепващи като криле на пеперуда нежни ноздри, дълбоко поемащи въздух при тичане, бялата камила Акмая струвала колкото цяло стадо камили. За такава бързонога хубавица в разцвета на силите всеки давал десет млади животни, за да има потомство от нея. Това било последното съкровище — златната самка, в ръцете на Найман-Ана, последният спомен от миналото богатство. Другото се разпиляло, изчезнало като прах, измита от ръцете. Дълги са ашите — поменът за загиналите, на четиридесетия ден, на годината… И за сина й, когото тръгвала да търси от предчувствие, от безкрайна мъка и скръб, също били направени вече последните помени, на които се събрал много народ, всички наймани от близките околности.

Призори Найман-Ана излязла от юртата, готова вече за път. Когато прекрачила прага, спряла, облегнала се на вратата и обгърнала със замислен поглед заспалия аул, преди да го напусне. Все още стройна, запазила миналата си красота, Найман-Ана била стегната, както се полага за далечен път. На краката с ботушки и шалвари, върху роклята — елек без ръкави, а на раменете със свободно падаща наметка. На главата имала бяла кърпа с вързани на тила краища. Така решила в своите нощни размисли — щом като се надява да види сина си жив, защо да бъде в траур. Ако пък не се сбъдне предположението й, сетне пак ще има време да се увие с вечната черна забрадка. Здрачът на утрото прикривал побелелите коси на майката и белезите от дълбоките горести по лицето й — бръчките, дълбоко набраздили печалното чело. Очите й се навлажнили в този миг и тя тежко въздъхнала. Дали е мислела, дали е предполагала някога, че ще трябва да преживее и това. Но после събрала сили. „Ашвадан ля илла хил алла“ — прошепнала тя първите думи от молитвата („господ е един“) и решително тръгнала към камилата, накарала я да коленичи. Зъбейки се по навик, за авторитет, Акмая бавно отпуснала гърди на земята. Найман-Ана бързо преметнала дисагите върху седлото, яхнала и смушкала камилата, тя се изправила на крака, изведнъж дигайки стопанката си високо над земята. Акмая разбрала — чака ги път…

Никой в аула не знаел, че Найман-Ана заминава и освен сънената прислужница, нейна етърва, която постоянно се прозявала, никой не я изпращал в този час. Найман-Ана от вечерта още й казала, че ще иде при свои торкуни — роднини по баща и майка, да им погостува и оттам, ако има богомолци, ще тръгне за къпчакските земи, на поклонение в храма на светия Ясави…

Тръгнала тя на ранина, за да не й досажда никой с въпроси. Когато се отдалечила от аула, Найман-Ана свърнала към сарозеките, чиито замъглени простори едва се долавяли в неподвижната пустош отпред…



Влаковете в тези краища вървяха от изток на запад и от запад на изток…

А от двете страни на железопътната линия се стелеха необятни голи пространства — Саръ-Озеките, Междинните земи на жълтите степи.

Всички разстояния в тези краища се измерваха от железопътната линия, като от Гринуичкия меридиан…

А влаковете вървяха от изток на запад и от запад на изток…



От борда на самолетоносача „Конвенция“ бе изпратена още една шифрована радиограма до космонавтите-контрольори на орбиталната станция „Паритет“. Те бяха предупредени със същия категоричен тон да не влизат в радиовръзка с паритет-космонавтите 1–2 и 2–1, които се намираха извън Слънчевата галактика, да не обсъждат възможностите и времето за тяхното връщане на орбиталната станция и да чакат занапред указанията на Обединения център за управление.

В океана имаше леко вълнение. Самолетоносачът вече осезаемо се люлееше над вълните. Вълнуваше се, играеше тихоокеанската вода покрай кърмата на гигантския кораб. И слънцето все така сияеше над морския простор, раздвижен от белопенестия безкраен кипеж на вълните. Вятърът струеше с равномерен дъх.

Всички служби на самолетоносача „Конвенция“, включително самолетната група и групите за безопасност на държавните интереси, бяха нащрек — в пълна готовност…



Кой ли ден вече с монотонно тихичко скимтене и едва чуто потропване на копитата тичала в тръс бялата камила Акмая по падините и равнините на необятната сарозекска степ, а стопанката й продължавала да я подкарва с камшик и насърчителни викове из горещите пустинни земи. Вечер спирали да пренощуват край някой от редките кладенци. На заранта пак тръгвали да търсят голямото стадо камили, запиляло се някъде сред сарозекския простор. Именно в тази част на сарозеките, недалеч от проточилата се на много километри червеникаво-песъчлива урва Малакумдъчап срещнали неотдавна керванджиите оня пастир-манкурт, когото Найман-Ана търсела сега. Втори ден вече обикаляла тя край Малакумдъчап, страхувайки се да не попадне на жуанжуани, но колкото и да се взирала, колкото и да кръстосвала, навсякъде виждала само гола степ и измамливи миражи. Веднъж вече се поддала на едно такова видение и изминала дълъг лъкатушен път към въздушен град с джамии и крепостни стени. Може би там е синът й, на пазара за роби? Тя ще го качи при себе си на Акмая и тогава нека се опита някой да ги настигне… Тягостно било в пустинята, затова й се привиждали такива неща.

То се знае, трудно е да намериш човек в сарозеките, човекът тук е песъчинка, но ако при него има голямо стадо, което пасе на обширно пространство, рано или късно все ще съзреш някое животно, сетне ще намериш другите, а край стадото и самия пастир. На това се надявала Найман-Ана.

Но засега нищо не била открила. И започнала вече да се страхува — дали стадото не е преместено другаде, или нещо повече, дали жуанжуаните не са го откарали за продан в Хива или Бухара. Ще се върне ли тогава оня пастир от толкова далечни краища?… Когато майката тръгвала от аула, изтерзана от скръб и съмнения, само за едно си мечтаела — да види сина си жив, макар и манкурт, какъвто и да е, макар да не помни, да не разбира нищо, но да е синът й, жив, просто жив… Малко ли е! Но колкото повече навлизала в сарозеките и наближавала мястото, където можела да намери оня пастир, срещнат наскоро от миналите с керван търговци, толкова повече се страхувала да види в сина си умствено осакатено същество, страхът я потискал, гнетял. И тогава молела бога това да не бъде той, нейният син, а друг нещастник и била готова да се примири завинаги, че синът й не е и не може да бъде жив. Че тя отива само да види тоя манкурт и да се увери, че съмненията й са напразни, че след като се увери, ще се върне и ще престане да се измъчва, ще прекара живота си, както реши съдбата… Но сетне отново се поддавала на скръбта и желанието да намери в сарозеките не някой друг, а именно сина си, каквото и да й струва това…

Разкъсвана от тези противоречиви чувства, след като превалила едни полегати хълмове, неочаквано видяла многобройно стадо камили, стотици глави, пуснато свободно да пасе в обширна долина. Кафявите гойни животни бродели сред ниските гъсти храсталаци и тръни и огризвали връхчетата им. Найман-Ана смушкала своята Акмая и стремително препуснала, в първия момент направо се задъхала от радост, че най-сетне е открила стадото, след това се уплашила, студени тръпки я побили, толкова я дострашало, че сега ще види сина си, превърнат в манкурт. Сетне пак я обзела радост й; вече престанала да съзнава какво става с нея.

Ето го стадото пасе, но къде е пастирът? Трябва да е нейде наблизо. И видяла тя в другия край на долината човек. Отдалече не могло да се види лицето му. Стоял с дълга гега в ръка, хванал за юздата една обяздена камила, натоварена с багаж, и спокойно гледал изпод нахлупения калпак приближаването на Найман-Ана.

А когато дошла съвсем близо и познала сина си, майката не разбрала как се свлякла от гърба на камилата. Сторило й се, че паднала, но умът й бил другаде.

— Сине, чедо! А пък аз те търся навсякъде! — хвърлила се тя към него, сякаш през някакъв гъсталак, който ги разделя. — Аз съм твоята майка!

Но тутакси осъзнала всичко и горчиво заридала, тъпчейки на място, със страшно разкривени, конвулсивно тръпнещи устни, мъчейки се да спре, но безсилна да се овладее. За да не се строполи на земята, тя се вкопчила в рамото на сина си, съвсем безучастен към нейните сълзи, и продължавала неутешимо да ридае, зашеметена от мъката, която отдавна била надвиснала, а сега се стоварила, погребвайки я, смазвайки я под тежестта си. Найман-Ана плачела и се взирала през сълзите, през мокрите кичури бяла коса, през треперещите пръсти, с които размазвала полепналата по пътя мръсотия по лицето си, взирала се в познатите черти на своя син и напразно се опитвала да срещне погледа му, все още очаквала, надявала се, че ще я познае, ами че нали е толкова просто и лесно — да познаеш собствената си майка.

Но идването й не му направило никакво впечатление, сякаш тя всеки ден го навестявала в степта. Дори не попитал коя е и защо плаче. По едно време свалил ръката й от рамото си и влачейки за юздата неразделната обяздена камила, тръгнал към другия край на стадото, за да провери не са ли избягали твърде надалече разигралите се млади животни.

Найман-Ана не го последвала, клекнала, хълцайки, на земята, захлупила лице в шепи и така останала, без да вдигне глава. После събрала сили и отишла при него, като се мъчела да бъде спокойна. Синът-манкурт тъпо и равнодушно я погледнал изпод ниско нахлупения калпак, сякаш нищо не е било, и като че някаква бегла усмивка се плъзнала по изпитото му, почти черно, загрубяло от ветровете лице. Но очите, с мъртъв за всичко на света поглед, останали както преди чужди.

— Седни да поговорим — казала с тежка въздишка Найман-Ана.

Седнали на земята.

— Познаваш ли ме? — попитала тя.

Манкуртът поклатил отрицателно глава.

— А как се казваш?

— Манкурт — отговорил той.

— Така те наричат сега. А помниш ли предишното си име? Спомни си истинското име.

Манкуртът мълчал. Майката виждала как се напряга да си го спомни, как от напрежение избиват едри капки пот на челото между веждите, а очите му се премрежват в трепкаща мъгла. Но, изглежда, пред него израснала непроницаема стена, която не можел да преодолее.

— А баща ти как се казваше? Ти самият кой си, откъде си родом! Знаеш ли поне къде си роден?

Не, той нищо не знаел, нищо не помнел.

— Какво са направили с теб! — прошепнала майката, устните й, без да иска, заподскачали отново и задъхвайки се от горест и гняв, тя пак заридала с напразни усилия да се овладее. Скръбта й никак не трогнала манкурта.

— Можеш да отнемеш земята на човека, можеш да му отнемеш богатството, дори живота му можеш да отнемеш — извикала тя, — но кой е измислил, кой е дръзнал да посегне на неговата памет?! О, господи, ако те има, как си могъл да внушиш такова нещо на хората? Мигар и без това не е достатъчно злото по земята?

И тогава, гледайки своя син-манкурт, тя занареждала прочутото си скръбно слово за слънцето, за бога и за себе си, което старите хора преразказват и до днес, щом се отвори дума за сарозекската история…

И тогава започнала жалбата си, която старите хора си припомнят и до днес:

Мен ботасъ олген боз мая,

тулъбън келип изкеген.[1]

И тогава занареждала с думи, откъснати направо от сърцето, дълги безутешни вопли сред немите безкрайни сарозеки…

Но нищо не трогвало сина й, манкурта.

И тогава Найман-Ана решила не с въпроси, а с внушение да го накара да разбере кой е.

— Името ти е Жоламан. Чуваш ли? Ти си Жоламан. А баща ти се казваше Доненбай. Мигар не помниш баща си? Та той те учеше от дете да стреляш с лък. Аз съм твоята майка. Ти си мой син. Ти си от племето на найманите, разбра ли? Ти си найман…

Той изслушал с пълно безразличие всичко, което му казала, сякаш думите й били празни звуци. Навярно по същия начин слушал и песента на скакалците в тревата.

И тогава Найман-Ана попитала сина си, манкурта:

— А какво е било по-рано, преди да дойдеш тук?

— Нищо не е било — рекъл той.

— Нощ ли е било или ден?

— Нищо не е било — повторил той.

— С кого би искал да си поприказваш?

— С луната. Ама ние не се чуваме. Там седи някой.

— И какво би искал още?

— Да имам плитка като господаря.

— Дай да видя какво са направили с главата ти — посегнала Найман-Ана.

Манкуртът рязко се отдръпнал, сграбчил си калпака и вече не погледнал майката. Тя разбрала, че никога не бива да споменава за главата му.

През това време в далечината се показал мъж на камила. Идвал към тях.

— Кой е той? — попитала Найман-Ана.

— Ядене ми носи.

Найман-Ана се разтревожила. Трябвало по-скоро да се скрие, преди да я види появилият се не навреме жуанжуан. Накарала Акмая да клекне и я възседнала.

— Недей да му казваш нищо. Скоро пак ще дойда.

Синът не отговорил. Било му безразлично.

Когато яхнала камилата и тръгнала през пасящото стадо, Найман-Ана разбрала, че е направила грешка. Но било вече късно. То се знае, че жуанжуанът, който идвал към стадото, можел да я забележи върху бялата камила. Трябвало да избяга пеша, криейки се между пасящите животни.

След като се отдалечила доста от пасището, Найман-Ана влязла в едно дълбоко дере, обрасло по края с пелин. Слязла от камилата и я накарала да легне в дъното на дерето. И оттук започнала да наблюдава какво ще стане. Да, така излязло. Съзрял я оня все пак. След известно време, яздейки в тръс, се показал същият жуанжуан. Той бил въоръжен с копие и стрели. Явно бил озадачен, озъртал се настрани, недоумявал къде е изчезнал ездачът с бялата камила, когото забелязал отдалече. Не знаел накъде да тръгне. Препуснал в едната посока, сетне в другата. И последния път минал съвсем близо край дерето. Добре, че Найман-Ана се досетила да върже муцуната на Акмая. Току-виж, за беля, се обади. Скрита зад пелиновите храсти в края на дерето, майката видяла жуанжуана съвсем ясно. Той яздел рошава камила и се озъртал настрани, лицето му било подпухнало, напрегнато, на главата имал черна шапка, като лодка, с извити нагоре краища, а на гърба му се люлеела черна лъскава плитка, плетена на два зъба. Жуанжуанът се изправил на стремената, с готово копие в ръка, оглеждал се, въртял глава и очите му святкали. Той бил един от враговете, които заграбили сарозеките и взели толкова народ в робство, причинили толкова нещастия на семейството й. Но какво могла да стори тя, една невъоръжена жена, срещу тоя свиреп войн? И си мислела какъв ли живот, какви ли събития са докарали тия хора до такава жестокост и диващина — да погубват паметта на робите…

Жуанжуанът се повъртял назад-напред и бързо се отдалечил към стадото.

Свечерявало се. Слънцето залязло, но заревото още сияело над степта. После отведнъж се мръкнало. И паднала непрогледна нощ.

Найман-Ана прекарала тая нощ съвсем сама в степта, някъде недалече от своя син-манкурт. Страх я било да се върне. Може би оня жуанжуан е останал да пренощува при стадото.

И тогава й хрумнало решението да не оставя сина си в робство, да го отведе със себе си. Нека да е манкурт, нека нищо да не разбира, но по-добре да си е у дома, сред близките, отколкото пастир при жуанжуаните в безлюдните сарозеки. Тъй й подсказвало майчиното сърце. Не могла да остави кръвта си в робство. Току-виж, в родните места му се възвърне разсъдъкът и си спомни детството…

На сутринта Найман-Ана отново яхнала Акмая. Тръгнала по далечни заобиколни пътища и дълго се промъквала към стадото, което през нощта се изместило доста надалече. Когато го открила, дълго се оглеждала, няма ли някой от жуанжуаните. И само когато се уверила, че няма никой, извикала сина си по име:

— Жоламан! Жоламан! Здравей!

Синът й се обърнал, тя възкликнала от радост, но веднага разбрала, че се обърнал просто на гласа й.

И отново се опитвала Найман-Ана да му възвърне отнетата памет.

— Спомни си как се казваш, спомни си името! — молела го и настоявала тя. — Баща ти е Доненбай, мигар не помниш? А твоето име не е Манкурт, а Жоламан[2]. Така те нарекохме, защото ти се роди на път, при един голям преход на найманите. И когато се роди, ние спряхме на лагер за три дни. Три дни пирувахме.

И макар че всичко това не правело никакво впечатление на сина-манкурт, майката продължавала да разказва с напразната надежда, че може нещо ненадейно да се пробуди в помръкналото му съзнание. Но тя се мъчела да мине през непроходима стена. И въпреки това продължавала да повтаря:

— Спомни си как ти е името? Баща ти се казва Доненбай!

После го нахранила и напоила от своите запаси и взела да му пее люлчини песни.

Песничките много му харесали. Приятно му било да ги слуша и нещо живо, някаква топлинка се появила върху застиналото му и загрубяло, почти черно лице. Тогава майката започнала да го уговаря да напусне това място, да напусне жуанжуаните и да се върне с нея в родните места. Манкуртът не можел да си представи как така ще се вдигне и ще замине нанякъде — ами стадото? Не, господарят е заповядал да не се отлъчва от стадото. Тъй е заповядал господарят. И той никъде няма да отиде…

Тогава за кой ли път вече Найман-Ана се опитвала да мине през закованата врата на погубената му памет и все повтаряла:

— Спомни си кой си? Как ти е името? Баща ти е Доненбай!

Не забелязала майката в напразните си усилия колко време минало, опомнила се чак когато на края на стадото отново се появил жуанжуанът на камила. Тоя път бил много по-наблизо и яздел бързо, като шибал камилата да тича още по-бързо. Без да губи време, Найман-Ана яхнала Акмая. И препуснала. Но от другия край се показал още един жуанжуан на камила, тръгнал да й пресече пътя. Тогава Найман-Ана, шибайки Акмая, успяла да мине между двамата. Бързоногата бяла Акмая навреме я отнесла напред, а жуанжуаните тръгнали да я преследват с крясъци, размахвайки копия. Къде можели те да стигнат Акмая. Все повече изоставали с тромавите си рошави камили, а Акмая, поемайки дълбоко въздух, се носела по сарозеките с крилете на вятъра, отнасяйки Найман-Ана от смъртоносната потеря.

Не знаела Найман-Ана, че когато се върнали, озлобените жуанжуани започнали да бият манкурта. Но в какво можели да го обвинят. Той само повтарял:

— Тя казваше, че ми е майка.

— Никаква майка не ти е тя! Ти нямаш майка. Знаеш ли защо е дошла? Знаеш ли? Иска да ти махне калпака и да ти отпори кожата от главата! — плашели те клетия манкурт.

При тези думи манкуртът пребледнял, съвсем сиво станало черното му лице. Свил глава между раменете си, сграбчил калпака с две ръце и се заоглеждал като див звяр.

— Ама ти не се бой! Дръж! — По-възрастният жуанжуан му пъхнал в ръката лък и стрели.

— Я се прицели! — По-младият хвърлил шапката си нависоко. Стрелата я пробила. — Гледай ти! — учудил се собственикът на шапката. — Ръката му още помни!

Като птица, подплашена от гнездото си, обикаляла Найман-Ана из сарозеките. И не знаела какво да прави, какво да чака. Дали сега жуанжуаните няма да откарат цялото стадо, а с него и сина й на друго място, недостъпно за нея, по-близо до голямата орда, или ще дебнат да я хванат? Губейки се в догадки, тя идвала към стадото, като заобикаляла по скрити места, и много се зарадвала, когато видяла, че двамата жуанжуани си отиват. Отдалечавали се един до друг на камилите, без да се обръщат. Майката дълго не откъсвала поглед от тях и когато изчезнали в далечината, решила да се върне при сина си. Сега искала на всяка цена да го отведе със себе си. Какъвто и да е — той не е виновен, че съдбата му е изневерила, че враговете така са се погаврили с него, но в робство тя няма да го остави. И нека, когато найманите видят как нашествениците осакатяват пленените джигити, как ги унищожават и лишават от разум, нека тогава възнегодуват и грабнат оръжие. Не става въпрос за земята. Земя има за всички. Но жуанжуанското зло не може да се търпи дори в далечно съседство…

С тези мисли се връщала Найман-Ана при сина си, като преценявала как да го предума, да го убеди да избягат още същата нощ.

Свечерявало се вече. Промъквайки се незабелязано по падини и долини с червеникавия си здрач, над необятните сарозеки се спускала още една нощ от безкрайния низ на минали и предстоящи нощи. Бялата камила Акмая бързо и леко носела стопанката си към големия табун. Лъчите на залязващото слънце откроявали силуета на майката между гърбиците на камилата. Найман-Ана била напрегната и загрижена, лицето й — бледо и строго. Белите й коси, бръчките, мислите по челото и в очите, мрачни като сарозекски здрач, били една непоносима болка… Ето, стигнала вече стадото, тръгнала между пасящите животни и се заоглеждала, но никъде не виждала сина си. Кой знае защо, обяздената камила свободно пасяла, влачейки след себе си юздата… Но сина й го нямало. Какво ли се е случило?

— Жоламан! Сине, Жоламан, къде си? — взела да го вика Найман-Ана.

Никой не се появил, никой не отговорил.

— Жоламан! Къде си? Аз съм, твоята майка! Къде си?

И докато се оглеждала разтревожено, не забелязала, че синът й, манкуртът, скрит в сянката на една камила, вече се прицелвал от коляно с опъната на тетивата стрела. Отблясъците на слънцето му пречели и той изчаквал удобен момент, за да стреля.

— Жоламан! Сине! — викала го Найман-Ана, обезпокоена, че нещо му се е случило. Обърнала се на седлото. — Не стреляй! — успяла само да викне тя и рекла да смушка бялата камила Акмая, за да я обърне с лице към него, но стрелата изсвирила късо и се забила отляво в гърдите й.

Ударът бил смъртоносен. Найман-Ана се наклонила и започнала бавно да пада, хващайки се за шията на камилата. Но преди нея от главата й паднала бялата забрадка, която се превърнала във въздуха на птица и полетяла с вик: „Спомни си кой си? Как ти е името? Баща ти е Доненбай! Доненбай! Доненбай!“

Оттогава, казват, започнала да лети нощем из сарозеките птицата Доненбай. Когато срещне пътник, тази птица кръжи наблизо и крещи: „Спомни си кой си? Кой си? Как ти е името? Името? Баща ти е Доненбай! Доненбай! Доненбай! Доненбай! Доненбай!…“

Мястото в сарозеките, където била погребана Найман-Ана, започнало да се нарича гробището Ана-Бейит — майчин упокой…
цитирай
8. mt46 - http://www.presstv.bg/%D0%B3%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%B8/08/15/%D1%87%D0%B8%D0%BD%D0%B3%D0%B8%D0%
27.10.2015 22:16
Чингиз Айтматов се вписва в историята на един трагичен век, в който са и Томас Ман, Кафка, Камю, Кортасър. Айтматов е най-чувствителен към новото мислене, в което главното е усещането за универсалната връзка Време-Човек-Природа.

Чингиз Торекулович Айтматов е роден на 12-ти декември 1928 г. в Киргизия. В творчеството си той често се обръща към митологични теми. Богат източник на материал в това отношение била неговата баба, която му разказвала балади и легенди. Тя била прекрасна разказвачка. „Тогава вкъщи нямаше нито радио, нито телевизор. – спомнял си Айтматов, – Може да се каже, че баба ми беше моят телевизор“. Баща му е един от първите киргизи-комунисти, под влияние на когото Чингиз Айтматов още от детството си се приобщава към руската култура, руския език и литература. През 1937-ма година, баща му е арестуван по време на „чистка“-та на Сталин и година по-късно екзекутиран.

На 10 години бъдещият писател започва работа, за да помага на семейството си. Първия си хонорар получил в детството си на едно високопланинско пасище. Тогава той превел на един руски фелдшер от киргизки на руски обясненията на пастирите, които искали да узнаят причината за смъртта на племенния жребец. За тази услуга старейшината му дал „устукан“ – това е специален къс месо с кокалче, като знак на безкрайно уважение.

На 14 години Чингиз започнал работа като секретар на аилсъвета – това били годините на Отечествената война, всички мъже били на фронта, а някой трябвало да решава сложните въпроси на голямото село.

Айтматов завършва с пълно отличие селскостопански институт и започва работа като зоотехник. Без приемни изпити е приет в Селскостопанския институт. Първият му публикуват разказ на руски език е „Вестникарят Дзюйдо“. На 23 години Айтматов започва да превежда киргизка проза на руски език. През 1956 г. завършва в Москва литературни курсове. След това се връща в Киргизия и става редактор на сп. „Литературен Киргизстан“. Пет години е кореспондент на в. „Правда“. От 50-те години на ХХ век пише както на руски, така и на киргизки език разкази, повести, романи. Героите на Айтматов са силни, човечни и активни хора. В този смисъл той е писател-новатор, майстор на психологическия портрет. Известен става през 1958-ма година с повестта си „Джамиля“ – любовна история, която се развива в Киргизия през лятото на военната 1943-та година. Това е история за една любов, която издържа на всички изпитания, история за правата на угнетената киргизка жена на лично щастие и обществена дейност. По-късно този разказ влиза в сборника „Повести за планини и степи“, за който Айтматов получава Ленинска премия. Луис Арагон превежда текста на френски, като в предговора пише за нея: „Заклевам се, това е най-хубавата любовна история на света.“

Първият роман на Чингиз Айтматов е „Денят е по-дълъг от век“, преведен и у нас. В едно интервю през 2000 г. Айтматов казва, че „по-дълъг век за цивилизацията се оказал денят, в който падна Берлинската стена“. Сред най-известните творби на големия белетрист са „Белият параход“, „Първият учител“, „Джамиля“, „Тополчице моя с червена забрадка“ и „Голгота“. От 1990 до 1994 г. след „перестройката“ Айтматов е посланик на СССР в Люксембург, а след разпада на Съветския съюз е дипломатически представител на Киргизия в страните от Бенелюкс, както и постоянен представител на републиката в НАТО и в ЮНЕСКО. По време на дипломатическата си работа по три-четири пъти в годината се връщал в Москва, която много обичал и смятал за световен град. „Ако ме преселят на друга планета и после ми разрешат да се върна, казвал Айтматов, – аз ще се върна именно в Москва. Москва е не просто красива дума, тя за мен е жизнена необходимост.“ Той много обичал и Казахстан, където преминало детството му. „За мен, казвал още писателят, – няма много официални и непреодолими граници. В моя живот всичко е едно цяло.“

Айтматов смятал дипломатическата работа за трудна, а не за някаква хитрост. Колкото и сложни казуси да решавал като дипломат, винаги действал открито, честно и искрено. Що се отнася до етикета, в първите години му било наистина трудно. Със смях разказвал как веднъж поднесли на масата огромно красиво блюдо с екзотична японска храна. Той сметнал, че след като това е сложено на масата, значи става за ядене. И изял цветята, които били сложени само за украса.

Много от произведенията на Айтматов са екранизирани. По тях са създадени и опери и балети. По повест на Айтматов Андрей Кончаловски снима филмовия си дебют през 1965 г. „Първият учител“ . Айтматов смятал, че екранизацията на една книга това е нейният втори живот.

Чингиз Айтматов е лауреат на много литературни награди. Като главен редактор на списанието „Чужда литература“ е бил и член на международния съвет на изданието заедно с писателите Морис Дрюон, Милорад Павич, Кендзабуро Ое, Умберто Еко. Инициатор е на международното интелектуално движение „Исък-Кулски форум“.

Айтматов е бил депутат на Върховния Съвет на СССР в продължение на 7 мандата. По повод усложнената обстановка в родната му Киргизия, писателят пише открито писмо , озаглавено „Писмо до самия мен“, в което призовава неговите сънародници да се опомнят и да не се унищожават един друг. В последно време Чингиз Айтматов признавал, че не се е научил на три неща: да шофира /той имал шофьор/, да говори чужди езици /до себе си винаги имал преводач/ и да работи на компютър /пишел на ръка/. В последните си интервюта Айтматов споделял, че в новия век той се опитва да разбере новото в същността на човешкия живот и да го осмисли. Обичал да чете руските автори, но в последно време четял и много философска литература. Много нормално и естествено възприемал глобализацията на света.

В личен план Чингиз Айтматов определя себе си като традиционалист – той и съпругата му водели тих и спокоен живот. Дъщеря му завършила в Америка и се завърнала да преподава в Киргизия. Тя пише стихове и проза на английски език. Синът му е художник, който владее английски и френски език. Айтматов има внуци и правнуци, с които много се гордеел.

Писателят смятал, че всеки трябва да има дом – не непременно луксозен и многоетажен, но да е дом, в който да се чувства спокоен. Да посадиш дърво – той възприемал и в прекия, и в преносния смисъл – да създадеш нещо, да оставиш нещо след себе си. „Ако ми дадат втори живот, аз ще се разгърна , споделял Айтматов – не съм претенциозен. Не ми е нужно уединение или нещо специално. Просто ще ставам по-рано, към 5-6, докато телефоните още не са се събудили, и ще пиша“.

Чингиз Айтматов умира на 10 юли 2008 г. в Нюрнберг, Германия. Писателят е бил приет в болница заради възпаление на белите дробове и бъбречна недостатъчност.

С указ на президента Бакиев 2008-ма година в Киргизия бе обявена за Година на Чингиз Айтматов.
цитирай
9. mt46 - http://www.lentata.com/page_7664.html
27.10.2015 22:18
В едно от последните си интервюта, преди да си отиде от този свят, киргизкият писател Чингиз Айтматов отговаря на въпрос на журналиста Михаил Бузукашвили, като коментира легендата за манкурт в „Денят е по-дълъг от век”. Тогава Айтматов отговаря така:

„Това е от нашия древен епос „Манас”. Там има история за това как едно дете, чието бъдеще е да бъде велик вожд, са искали да превърнат в манкурт, т.е. да го лишат от памет, за да не знае дори кой е, как се казва, за да изпълнява само това, което му заповядат. Аз пишех за това как превръщаха хората в манкурти в действителност. Този израз сега широко се употребява, когато иде реч за политическия, социален и културен живот. И хората го употребяват в разговорите – „Ти да не си манкурт?”

В романа на Айтматов манкурт е пленен човек, превърнат в робско създание, напълно подчинено и бездушно, лишено от памет за миналото.

През 1986 г. в списание „Новый мир” за пръв път излиза романът на Айтматов „Голгота”. В България книгата е издадена през 1989 г. година.

Тук няма да се спирам на сюжетните линии и преразказ на съдържанието, тъй като написаното ще бъде разбрано само от тези, които са чели романа.

Ще се опитам да обясня защо днес думите на Айтматов според мен звучат дори по-революционно, цялостно и са още по-крещящо изображение на обществените процеси. В общи линии днешният прочит показва, че обществото не само не е помръднало в посока духовно усъвършенстване, но човешкият вид все повече се трансформира в хищен, превръщайки се в заплаха не само за природата, но и за самия себе си.

„… и всички те, преследвани и преследвачи – едно звено в жестокото битие, - хвърляха всичките си сили в този бяг, сякаш в предсмъртна агония, без да се щадят, едните – за да се нахранят, а другите – за да се спасят, и може би само господ-бог би могъл да ги спре – преследвани и преследвачи, защото ставаше въпрос за живота и смъртта на жадуващите да оцелеят твари, защото вълците, които не издържаха на този бесен темп, които не бяха родени да се състезават в борбата за съществуване – в борбата-бяг, - падаха и оставаха да издъхнат в прахта на отдалечаващата се като буря гонитба или ако останеха живи, отиваха по други места, където преживавяха от плячкосване в безобидните овчи стада, които не се опитваха да се спасят с бягство, наистина, там имаше друга опасност, най-страшна от всичките възможни – та, при тия стада, имаше хора, богове на овците и всъщност овчи роби, които живееха без да дават на другите да преживеят, най-вече на онези, които са независими от тях и искат да живеят на свобода…

Хора, хора – човекобогове!

……………

И още по-малко бе съдено на обитателите на уникалната Моюнкумска савана да знаят, че корените на доброто и злото по земята се крият в най-обикновените за човечеството неща. И, че тук всичко зависи от самите хора – към какво ще насочат тези най-обикновени човешки дела: към добро или зло, към съзидание или разруха.”

Не е ли една онтологична метафора на човешката надпревара за плячка това описание на преследващите вълци и преследваните сайгаци, над които се извисяват фигурите на световните сатрапи – главнокомандващите света и животите – хората – богове, пасящи покорни стада, превърнали послушанието и зависимостта от тях в световна доктрина, в съвременно робство:

„Откъде можеха да знаят степните вълци, че тяхната изконна плячка – сайгаците – е необходима за изпълнение на плана по месодоставките…”

Световната хранителна йерархия, ненарушена до днес, преустроила съдбите на милиони хора като инструмент за задоволяване на амбициите и прищявките на шепа привилегировани повелители.

В глобалния свят, в който днес нациите се опитват да запазят идентичност, ценности и история, милиарди хора се стремят да оцелеят под ударите и заплахите да останат без дом и препитание, думите на Чингиз Айтматов звучат не само съвременно, но и зашлевяват поредния протестен шамар на господството на парите и капиталите, отварят очите за истината, все още неизкласила докрай в човешкото съзнание, но жадувана и предусещана:

„Друг въпрос е, ако съумееш да ги отбиеш от злото и те да се пречистят с покаяние, да ги накараш сами да се отрекат от това престъпно занимание и да открият истинското си щастие в друго. Би било прекрасно! А в какво да видят своето щастие? В нашите рекламни ценности? Но те са вече обезценени и вулгаризирани. Или в Бога, когото от деца смятат за бабини деветини, приказки, и нищо повече? В крайна сметка каква е силата на словото пред реалната възможност без никакво усилие да се печелят много пари? Сега навред се шири изтърканият афоризъм – голата слава не храни, друго си е да те бие парáта!”

Като се има предвид, че романът е писан по времето на социализма, звучи ли познато и на съвременния читател тезата на Айтматов за порока и щастието?

Свидетели сме на двадесет и първия век, разкъсван от войни и конфликти, дошли почти до границите на домовете ни, може би на прага (не дай Боже!) на трета световна война, хора, загиващи в домовете си от снаряди, от наводнения, от глад.

Накъде повече този свят да консумира човешкото страдание, за да обогатява един процент от хората на земята?

„Така че знай, наместнико римски, краят на света няма да дойде от мен, нито от стихийни бедствия, а от враждата между хората. От онази вражда и от онези победи, които ти славиш в своето властолюбиво опиянение…”

„… защото в природата няма несправедливост, тя съществува само между хората и идва от хората.”

Автор: Лидия Делирадева

(Преводът на откъса от интервюто е на автора. Цитати от романа „Голгота” – преводач на романа Минка Златанова, издателство „Интерпринт” 1989 г.)
цитирай
10. stela50 - Присъединявам се към почитателите и читателите
28.10.2015 13:57
на Чингиз Айтматов. И споделям думите на Вени -
...Идеалният роб е безпаметният...
А какво ли богатство е да имаш десет, сто, хиляда -
цяло племе от манкурти!...
Незабравими произведения, сериозни, размислящи...
Да... "в природата няма несправедливост,
тя съществува само между хората и идва от хората"
Поздрави !
цитирай
11. mt46 - Благодаря! Поздрави!...
01.11.2015 08:53
stela50 написа:
на Чингиз Айтматов. И споделям думите на Вени -
...Идеалният роб е безпаметният...
А какво ли богатство е да имаш десет, сто, хиляда -
цяло племе от манкурти!...
Незабравими произведения, сериозни, размислящи...
Да... "в природата няма несправедливост,
тя съществува само между хората и идва от хората"
Поздрави !

цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mt46
Категория: Изкуство
Прочетен: 8346929
Постинги: 1906
Коментари: 31590
Гласове: 94779
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930