Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.09.2013 18:31 - Лев Толстой: "Много земя ли е нужна на човека" /продължение/
Автор: mt46 Категория: Изкуство   
Прочетен: 2965 Коментари: 15 Гласове:
37

Последна промяна: 29.09.2013 20:54

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg


 

VІІ

 

Легна Пахом на дюшеците, но не може да заспи, все мисли за земята.

 

Ще си отрежа – мисли, – голямо парче земя. За един ден ще обиколя петдесетина версти. Сега денят е като година; а петдесет версти са много земя. По-слабата ще продам или ще я дам под наем на селяни, а по-хубавата ще отбера и ще задържа за себе си. Ще си набавя два плуга, ще наема още двама ратаи; ще разора десетина десетини, а на другата част ще отглеждам добитък.

 

Цяла нощ Пахом не заспа и задряма едва на разсъмване. Но тъкмо задряма и почна да сънува. Присъни му се, че уж лежи в същата тая шатра и чува, че навън някой се сме високо. И уж му се поиска да види кой е тоя, дето се смее, стана, излезе от шатрата и гледа – пред шатрата седи същият оня башкирски главатар, уловил се с две ръце за корема, превива се и се смее за нещо. Пахом се приближи и попита:

 

Защо се смееш?

 

И вижда, че това не е башкирският главатар, а оня търговец, който бе се отбил неотдавна при него и бе му разказвал за земята. И още щом попита търговеца:

 

Те отдавна ли си тук?

 

– вижда, че това не е търговецът, а оня селянин, който едно време бе идвал от долното течение на Волга. И вижда Пахом, че сякаш това не е и селянинът, а самият дявол, с рога и копита, седи, кикоти се, а пред него лежи човек, бос, по риза и гащи. И уж Пахом се взира по-добре да види какъв е тоя човек. И вижда, че човекът е мъртъв и че това е самият той. Пахом се стресна и се събуди.

 

Какви ли работи не се присънват на човека?

 

– буден мисли той. Озърна се и гледа през отворената врата – навън се белее, почва да съмва.

 

“Трябва да събудя хората – мисли той, – време е да вървим.

 

Стана Пахом, събуди ратая в бричката, каза му да впряга и отиде да събуди башкирците.

 

– Време е – казва, – да вървим в степта и да мерим.

 

Башкирците наставаха, събраха се всички, дойде и главатарят. Почнаха пак да пият кумис, искаха да почерпят с чай и Пахом, но той не искаше да чака.

 

– Ако ще вървим, да вървим – казва, – време е.

 

VІІІ

 

Събраха се башкирците, качиха се – кой на конете, кой в бричките и потеглиха. А Пахом и ратаят му потеглиха със своята бричка, взеха и мотиката. Пристигнаха в степта, вече се съмва. Изкачиха се на една могила, на башкирски “шихан”. Скочиха от бричките, слязоха от конете, събраха се накуп. Главатарят се приближи до Пахом и показа с ръка.

 

– Ето – казва – цялата земя е наша, докъдето ти стига погледът. Избери си, която искаш.

 

Очите на Пахом светнаха: цялата земя е целина, равна като длан, черна като мак, а дето има долчинка – изобилна трева, висока до гърдите.

 

Главатарят свали лисичия си калпак и го сложи на земята.

 

– Ето – казва, – това ще бъде белег. Оттук ще тръгнеш и тук ще се върнеш. Каквото обиколиш, всичко ще бъде твое.

 

Пахом извади парите, сложи ги върху калпака, съблече кафтана и остана само по антерия, пристегна пояса си на корема, изправи се, пъхна торбичката с хляба в пазвата, върза бъкличката с вода за пояса, оправи кончовите си, взе мотиката от ратая и се приготви да върви. Мисли , мисли на коя страна да тръгне – навред е все хубаво.

 

Все едно – казва си, – ще тръгна към изгрев.

 

Обърна се с лице към слънцето, разтъпка се, чака да се покаже слънцето на кръгозора.

 

Няма защо – мисли, – да губя време. По хладинка се върви по-леко

 

Щом слънцето пламна на кръгозора, Пахом метна мотиката на рамо и тръгна из степта.

 

Вървеше ни бавно, ни бързо. Измина около една верста; спря се, изкопа ямичка и сложи буци пръст една над друга, та да личи по-ясно. Тръгна по-нататък. Поразтъпка се, ускори крачките. Измина още една верста, изкопа и втора ямичка.

 

Огледа се наоколо. Шиханът се вижда добре от слънцето, хората стоят и шините на колелетата на бричките блестят. Пахом пресмята, че е изминал около пет версти. Почна да му става горещо, съблече антерията, метна я на рамото и тръгна по-нататък. Измина още близо пет версти. Стана топло. Той погледна слънцето – време е за закуска.

 

“Изминах едната страна – мисли Пахом. – Остава ми да измина още три, рано е да завия. Я чакай да се събуя.

 

Седна, събу се, пъхна ботушите си в пояса и пое по-нататък. Сега почна да върви по-леко.

 

Я да измина още пет версти – мисли си, и тогава ще завия наляво. Мястото е много хубаво, жал ми е да го оставя. Колкото по-нататък, толкова по-хубаво става.

 

Тръгна пак направо. Обърна се – шиканът едвам се вижда, хората на него се чернеят като мравки и нещо блести слабо.

 

“Е – мисли Пахом, – трябва да завия вече, от тая страна заделих доста. Пък се и изпотих – пие ми се вода.

 

Той се спря, изкопа по-дълбока ямичка, натрупа буците с пръст, отвърза бъклицата, напи се с вода и зави внезапно наляво. Вървя, вървя, нагази във висока трева, стана горещо.

 

Почна да се уморява; погледна слънцето – станало обед.

 

“Е – мисли, – трябва да си почина.

 

Спря се Пахом, седна. Хапна си хлебец и вода, но не си полегна: мисли си – легна ли, може и да заспя. Поседя малко, тръгна пак. Отначало вървеше леко. От яденето бе събрал сили. Само че стана много горещо и му се додряма; но той все върви и мисли – ще потърпя един ден, та да ми е добре цял живот.

 

Извървя много и по тая страна, искаше вече да завие наляво, но гледа едно важно долче, жал му е да го изтърве. Мисли си:

 

Хубав лен ще стане тук.

 

И пак тръгна направо. Заобиколи долчето, изкопа ямичка отвъд долчето, направи втори завой. Озърна се Пахом към шихана: от топлината бе се замъглило, нещо трепти във въздуха и през маранята едвам се виждат хората на могилата – дотам трябва да има петнадесетина версти.

 

“Е – мисли Пахом, – дълги излязоха тия две страни, тая трябва да взема по-къса.

 

Тръгна по третата страна и почна да ускорява крачките си. Погледна слънцето – то вече клони към пладнина, а той е извървял само две версти по третата страна. А до мястото има все още петнадесетина версти.

 

“Не – мисли, – макар че излезе кривичък парцелът, трябва да побързам направо да не закъснея Няма нужда да заграбвам повече. И без това земята е много.

 

Пахом изкопа набързо ямичка и зави право към шихана.

 

ІХ

 

Върви Пахом право към шихана и вече му стана тежко. Потъна цял в пот, босите му крака се изподраскаха и подбиха, а почнаха и да се подкосяват. Иска му се да почине, но не бива – няма да успее да стигне преди залез. Слънцето не чака, все се спуща по-надолу и по-надолу.

 

Ах – мисли Пахом, – дали не сбърках, дали не заграбих много? Ами ако не стигна?

 

Погледне напред към шихана, погледне към слънцето: до мястото е далеко, а слънцето наближава да залезе.

 

Върви така Пахом, тежко му е, но все повече ускорява крачките си. Вървя, вървя, но все още далеко; почна да тича. Хвърли антерията, ботушите, бъклицата, хвърли и калпака, държи само мотиката и се подпира на нея.

 

Ах – мисли си, – полакомих се и провалих цялата работа, няма да мога да дотичам преди залез.

 

И дъхът му още повече спира поради страха. Тича Пахом, ризата и гащите му лепнат от пот по тялото, устата му пресъхна. Гърдите му се издуват като ковашки мехове, сърцето му удря като чук, а краката му се подгъват – сякаш са чужди. Хвана го страх, мисли си:

 

Дали няма да умра от напрежение?

 

Но хем се бои да не умре, хем не иска да се спре.

 

Извървях толкова – мисли той, – и ако се спра сега, ще ме сметнат за глупак.”

 

Тича, тича, дотича вече близо и чува как башкирците му викат и го подканят да бърза и от техните викове сърцето му се разгаря още повече. Пахом тича с последни сили, а слънцето вече наближава да залезе, потъна в мъгла и стана едро, червено, кърваво. Още малко и ще залезе. Слънцето е близо до залез, но и до мястото е вече съвсем близо. Пахом вижда как хората на шихана му махат с ръце и му викат да бърза. Вижда лисичия калпак на земята и парите върху него; вижда и главатаря, който е седнал на земята и се държи с ръце за корема. И Пахом си спомни за съня.

 

Земя много – мисли той, – но дали бог ще даде да живея на нея. Ох, погубих се аз – мисли, – няма да мога да стигна.”

 

Пахом погледна слънцето, а то вече стигна до земята, едното му крайче почна да потъва и като дъга се вряза в кръгозора. Пахом напрегна последни сили, наведе тялото си напред и едва премята крака, за да не падне. Затече се към шихана, но изведнъж стана тъмно. Озърна се слънцето бе залязло. Пахом ахна.

 

Язък за мъките ми

 

– мисли той. Искаше вече да се спре, но чу, че башкирците все го подканят да бърза и си спомни, че тук долу може да се е скрило, но горе на шихана не е залязло още слънцето. Той се напъна и изтича на шихана. Там е още светло. Изтича Пахом и вижда калпака. Пред него седи главатарят, смее се и се държи с ръце за корема. Пахом си спомни за съня, ахна, краката му се подкосиха и той падна напред, като докосна с ръце калпака.

 

– Браво! – развика се главатарят. – Много земя завладя!

 

Дотича Пахомовият ратай, искаше да го вдигне, но той лежи мъртъв и от устата му тече кръв.

 

Башкирците зацъкаха с езици, съжалиха го.

 

Ратаят вдигна мотиката от земята, изкопа гроб на Пахом, точно колкото бе дълъг от краката до главата – три аршина, и го зарови.



1886 г.
Лев Н. Толстой

 


www.newmagnaura.org/b01071035oblastinaukaPsyMuchLand.htm

ПП: Този прекрасен разказ на гениалния Толстой е малко известен...
   Преди години /когато бях ученик или студент/ ми го разказа /доста сладкодумно и емоционално/ най-добрият ми приятел - русенският поет и общественик Ст. Епитропов.   По-късно успях да го прочета в един от томовете на събраните съчинения на Толстой, издадени преди 1989 г.  Радвам се, че го намерих в Интернет, преведен на български...






Гласувай:
37
0


Вълнообразно


1. dolsineq - Хубав разказ, а лакомията е лош п...
29.09.2013 22:19
Хубав разказ, а лакомията е лош приятел на човека...
цитирай
2. valeska - Винаги е имало и ще има хора, които ...
30.09.2013 08:54
Винаги е имало и ще има хора, които единствено се стремят към трупане на материално богатство. Алчността е погубваща сила, описано с голямо майсторство от великия руски писател Л.Н.Толстой.
цитирай
3. vishnichka - Благодаря за споделената класика,
30.09.2013 10:13
и респект към преводачите, които отделят време да качват в интернет подобни съкровища! Лека седмица!:)
цитирай
4. mitkaloto - Колко малко му трябва на човек!
30.09.2013 10:57
Колко малко му трябва на човек!
цитирай
5. mt46 - Да - два на един...
30.09.2013 13:32
mitkaloto написа:
Колко малко му трябва на човек!

цитирай
6. mt46 - Благодаря ти!... :)
30.09.2013 13:39
vishnichka написа:
и респект към преводачите, които отделят време да качват в интернет подобни съкровища! Лека седмица!:)

Не знам дали Илия Кожухаров е превел, или само е публикувал в Нета тази гениална творба, но заслужава респект, благодарност...
Лека седмица и на теб!...
цитирай
7. mt46 - Да, алчността е психическо заболяване...
30.09.2013 13:47
valeska написа:
Винаги е имало и ще има хора, които единствено се стремят към трупане на материално богатство. Алчността е погубваща сила, описано с голямо майсторство от великия руски писател Л.Н.Толстой.

Толстой е световнопризнат гений... Мъдрец, познавач на човешката душа, един от любимите ми писатели...
цитирай
8. lilims - Благодаря!
30.09.2013 13:50
Прекрасен разказ за всеки, който умее да чете между редовете!...
цитирай
9. mt46 - По-точно - неприятел, враг на човека...
30.09.2013 13:55
dolsineq написа:
Хубав разказ, а лакомията е лош приятел на човека...

цитирай
10. dolsineq - ". . . Ратаят вдигна мотиката ...
30.09.2013 17:57
"...Ратаят вдигна мотиката от земята, изкопа гроб на Пахом, точно колкото бе дълъг от краката до главата – три аршина, и го зарови." - трябва да се научим, кога да спираме, иначе три аршина...;)
цитирай
11. mt46 - Да, мярката е много важна...
01.10.2013 13:34
dolsineq написа:
"...Ратаят вдигна мотиката от земята, изкопа гроб на Пахом, точно колкото бе дълъг от краката до главата – три аршина, и го зарови." - трябва да се научим, кога да спираме, иначе три аршина...;)

цитирай
12. mt46 - Да, но малцина са склонни да четат и да се поучават...
01.10.2013 13:40
lilims написа:
Прекрасен разказ за всеки, който умее да чете между редовете!...

цитирай
13. mt46 - Незнайно защо
01.10.2013 13:44
ми изчезна един анонимен коментар с личен въпрос... Така е, като не отговарям веднага...
Моята позиция е, че човек трябва да е умерен, да избягва крайностите...
цитирай
14. inel379 - Алчността е порок, който прави хората нещастни.
02.10.2013 21:45
Човекознанието е така вълнуващо,
когато към него ни води
творец голям като Лев Толстой!
Поздрав за избора!
цитирай
15. mt46 - Благодаря, Инелче!...
02.10.2013 22:29
inel379 написа:
Човекознанието е така вълнуващо,
когато към него ни води
творец голям като Лев Толстой!
Поздрав за избора!

Малцина са човекознаещите...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mt46
Категория: Изкуство
Прочетен: 8711040
Постинги: 1975
Коментари: 32022
Гласове: 96205
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930