Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.04.2015 20:30 - САЩ се опитват да запушат пробойните...
Автор: mt46 Категория: Спорт   
Прочетен: 3130 Коментари: 4 Гласове:
21


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
.
Фредерик Енгдал*: САЩ се опитват да запушат пробойните на своя „Титаник“ 2015-04-16 23:18:13 | Прочитания: 4235  Автор: Сергей Правосудов, блог „Вашингтон премахна независимата отбрана на ЕС още преди 20 години с подписването на Маастрихтския договор. Сега ЕС предлага да се създаде независима от НАТО армия, но Вашингтон само се смее. Нещо повече, Русия все по-силно привлича немската промишленост. По информация на шефа на американската частна разузнавателно-аналитична компания „Стратфор“ Джордж Фридман в продължение на сто години стратегията на САЩ била да се предотврати всякакво сближаване на Русия и Германия.“

image

 

- Г-н Енгдал, в своята книга „Столетие на войни“ вие давате интересен анализ на събития от ХХ век. Много ми хареса описанието на кризата от 1973 г., когато нефтът рязко поскъпва.

- Според мен за ръста на цените на нефта са виновни не нефтените шейхове, а САЩ и Великобритания. По-точно англосаксонските банки, нефтените компании и военнопромишленият комплекс. Към 1971 г. златният резерв е по-малко от една четвърт от официалния дълг на САЩ. Това по принцип означава, че ако всички чуждестранни притежатели на долари поискат да се обезпечат със злато, то Вашингтон не би могъл да го направи. Обявявайки на световните притежатели на долари, че техните зелени хартии повече няма да се обменят за злато, президентът Никсън „прекъсна кислорода“ към световната икономика. Световната търговия след 1971 г. стана една арена за спекула с различни валути.

Истинските архитекти на стратегията на Никсън са се намирали във влиятелните търговски банки на Лондонското сити. Сър Зигмунд Варбург, Едмон де Ротшилд, Джоселин Хамбро и др. видели нечувани възможности в отказа на Никсън през лятото на 1971 г. от златния стандарт „Бретън-Уудс“. След август 1971 г. при съветника по национална безопасност Хенри Кисинджър доминиращата политика на САЩ стана контролът, а не развитието на световната икономика. Първостепенна задача на 70-те години стана намаляването на населението в развиващите се страни, а не трансфер на технологии и стратегии за промишления растеж.

Американското министерство на финансите е разработило секретно споразумение с валутната агенция на Саудитска Арабия, официално одобрено през февруари 1975 г. Според него огромните нови саудитски свръхдоходи от продажбата на нефт в значителна степен трябвало да бъдат инвестирани за погасяване на дефицита на правителството на САЩ. В Саудитска Арабия изпратили младия инвестиционен банкер Дейвид Малфорд, който станал главен „съветник по инвестиции“ на Централната банка на Саудитска Арабия, за да направлява саудитските нефтодолари към правилните банки, естествено, в Лондон и Ню Йорк.

Трябва да се обърне особено внимание на това как нефтената криза засегна ФРГ. Икономиката на тази страна се развиваше успешно, ръстът на промишлените показатели изумяваха целия свят. След като от 1971 г. САЩ престанаха да обменят долари за злато, много страни започнаха да предпочитат германските марки.

В резултат на това марката силно се стабилизира по отношение на долара, в САЩ това се възприе като заплаха. Още повече че през 1969 г. постът канцлер се зае от социалдемократа Вили Бранд, който започна да провежда политика на сближаване със СССР както в политически, така и в икономическите области. Именно той през 1970 г. подписа знаменитата сделка „газ - тръби“. И нещо повече, по време на арабо-израелската война през 1973 г. Вили Бранд обяви, че ФРГ ще спазва неутралитет, и забрани американците да използват базите си в Германия за доставка на оръжие за Израел. САЩ обаче не обърнаха внимание на тази забрана. В резултат на това Германия, както и други страни на Запад, изпитаха върху себе си действието на „нефтеното оръжие“.

Очевидно американците не можеха да простят такова своеволие от страна, която след Втората световна война беше фактически окупирана от техни войски. През 1974 г. последствията на нефтената криза принудиха редица германски банки да банкрутират, което доведе и до отслабване позицията на германската марка. Цената на вносния петрол в Германия се увеличи през 1974 г. на невероятната сума от 17 млрд. германски марки, а половин милион души се оказаха безработни. Шокът от внезапното 400% повишаване на цената на основните енергийни суровини имаше опустошителни последствия за германската промишленост, транспорта и селското стопанство. През 1974 г. Вили Бранд беше принуден да подаде оставка. Обвиниха го, че не се справя с петролната криза. Освен това „неочаквано се изясни“, че съветникът на Бранд – Гюнтер Гийом, бил агент на разузнаването на ГДР.

Голяма част от по-малко развитите световни икономики, които не притежаваха значителни петролни залежи, внезапно бяха поставени пред необходимостта от неочакваното и невъзможно за тях 400% увеличение на цената енергийния си внос, без да се броят химикалите и торовете за селското стопанство, произвеждани на базата на петрола.

През 1973 г. Индия имаше положително салдо на търговския баланс, това беше здравословна ситуация за развиващите се икономики. През 1974 г. Индия имаше във валутния си резерв 629 млн. долара, от които тя беше длъжна да плати годишната сметка за внос на петрол от 1.2 млрд. долара, тоест почти два пъти повече. Судан, Пакистан, Филипините, Тайланд и много други страни в Африка и Латинска Америка се озоваха през 1974 г. със зейнали дефицити в своите платежни баланси. Като цяло по данни на МВФ развиващите се страни през 1974 г. имат общ търговски дефицит на стойност 35 млрд. долара, колосална сума за ония времена. При това не е чудно, че този дефицит беше на цената на петрола.

По времето, когато петролният шок имаше опустошително въздействие върху ръста на световната промишленост, той в същото време доведе и до огромни печалби за някои добре известни кръгове: най-големият – нюйоркските и лондонските банки и „Седемте сестри“ – петролни корпорации от САЩ и Великобритания. Основната маса доларови доходи на ОПЕК беше насочена към водещите банки в Лондон и Ню Йорк, преводите бяха в долари, както и цялата международна петролна търговия. За разлика от ФРГ, Великобритания успя да получи изгода от петролната криза. Ръстът на цените на петрола направи изгодни разработките на петролни находища в Северно море и англосаксонските компании можеха да спечелят добри пари.

- А защо се случи рязко понижаване на цените на петрола в средата на 80-те години?

- По времето на Рейгън американската икономика беше в разцвет, свързан с инвестиции в най-съвременните промишлени мощности. Икономическият просперитет на САЩ, свързан с инвестиции в най-модерната индустриална сила, изчезна. Стоманата беше обявена за "ръждивия пояс" на индустрията и стоманодобивните заводи бяха изоставени. Където имаше пари, бяха построени търговски центрове, игрални домове и луксозни хотели.

За да финансират това диво веселие по време на търговския бум, почти през цялото време на управлението на Рейгън парите идваха отвън. Оказа се, че никой не се замисляше за това, че за краткия период от пет години след 1914 г. САЩ от най-големия кредитор в света се превръща в държава длъжник. Кредитът беше „евтин“ и се увеличаваше в геометрична прогресия. Семействата се оказаха с рекордни нива на задлъжнялост за покупка на жилища, автомобили, видеомагнетофони. Правителството влезе в дългове за финансиране на загубите от данъци и заради разширяването на военното строителство на Рейгън. През 1983 г. годишният бюджетен дефицит започна да достига нечувани нива от 200 млрд. долара. Заедно с рекордния дефицит растеше държавният дълг, при това на уолстрийтските дилъри и техните клиенти се изплащаха рекордни суми.  

Лихвените плащания по дълга на правителството на САЩ за шест години се увеличиха от 52 млрд. долара през 1980 г., когато Рейгън идва на власт, на повече от 142 млрд. долара през 1986 г. (сума, равна на една пета от всички държавни приходи).

Извън тези тревожни признаци обаче парите продължаваха да текат от Германия, Великобритания, Холандия, Япония като печалба от операции с недвижимости и финансовите пазари. През 1980 г. съвкупният частен и държавен дълг на САЩ е 3.9 трилиона долара, а към края на десетилетието достига 10 трилиона долара.

На тези, които имаха отношение към историята или добра памет, като че ли всичко това изглеждаше добре познато. То вече се беше случвало в бурните 20-те години до 1929 г., докато сривът на фондовата борса не доведе до рязко спиране на рулетката.

Когато през 1985 г. на икономическия хоризонт започнаха да се събират буреносни облаци, заплашвайки бъдещите президентски амбиции на вицепрезидента Джордж Буш-старши, ролята на „спасител“ отново трябваше да играе петролът. Само че този път в много по-различен маниер от англо-американския нефтен шок от 70-те години. Очевидно Вашингтон е разсъждавал по следния начин: „Ако ние можем да определяме цените, защо да не можем и да изчакваме момента, когато това е най-удобно за нашите цели.“

Убедиха Саудитска Арабия да мине на вариант „обратен петролен шок“ и да наводни депресирания световен пазар със своя петрол. Към пролетта на 1986 г. цената на петрола на ОПЕК пада подобно камък и стига ниво по-ниско от 10 долара за барел при средна цена почти 26 долара само няколко месеца по-рано. През март 1986 г., когато по-нататъшното падане на цените на петрола заплашваше да дестабилизира жизнените интереси не просто на малките независими конкурентни производители, а на най-големите британски и американски петролни корпорации, Джордж Буш-старши предприе тайно пътуване до Рияд, където според някои информации предложил на крал Фахд да прекрати войната на цените. Министърът на петрола на Саудитска Арабия Заки Ямани встъпи в ролята на изкупителна жертва на изобретената във Вашингтон политика и цените на петрола се стабилизираха на нива около 14-16 долара за барел.

Тексас и други петролни щати на Америка изпаднаха в депресия, но търговията с недвижимости в други щати тръгна нагоре с рекордни темпове, а на фондовия пазар започна нов подем, който стигна до небето. Падането на цените на петрола през 1986 г. изкара за живот един спекулативен балон, съпоставим със ситуацията през 1927-1929 г. в САЩ. Лихвените проценти падаха все повече, на нюйоркската фондова борса постоянно течаха пари. На Уолстрийт стана модерно ново финансово извращение – да се търгува със заеми.

През 1979 г., когато в разгара на втората петролна криза Пол Уокър започна своя монетарен шок, правителството преброи 24 млн. американци под чертата на бедността, определяйки тази черта като 6000 долара годишно. През 1988 г. числото се увеличи с повече от 30% и достигна 32 млн. американци. Както никога по-рано в историята на САЩ данъчната политика Рейгън-Буш съсредоточи богатството на страната в ръцете на малък елит. От 1980 г. според изследване, проведено от Бюджетната комисия на САЩ и Камарата на представителите, реалните доходи на 20% от най-богатите граждани са се увеличили с 32%. В пряко обръщение на Вашингтон към японското правителство на премиера Накасоне се казва, че всеки президент от Демократическата партия ще нанесе щети на японско-американските търговски отношения. Накасоне оказал натиск над Банката на Япония и министерството на финансите, за да ги направи по-сговорчиви. Японските данъчни ставки от октомври 1987г. падаха и падаха, придавайки на американските акции и облигации, а също и недвижимости, да изглеждат сравнително евтини. Милиарди долари излязоха от Токио и се отправиха към САЩ. През 1988 г. доларът остана силен и на Буш се удаде възможността да надиграе на изборите своя съперник от Демократическата партия Дукакис. За да обезпечи тази поддръжка, Буш даде персонални гаранции на висши японски официални лица, че неговото президентстване ще подобри американо-японските отношения.

- Какъв беше смисълът от двете нападения на САЩ над Ирак?

- През 1990 г. Ирак имаше много голям външен дълг и властите на САЩ намекнаха на Садам Хюсеин, че няма да възразят, ако той ограби Кувейт. Когато обаче Ирак нападна Кувейт, САЩ му обявиха война. Характерното е, четази война бе финансирана от съюзниците на САЩ – Германия, Япония, Саудитска Арабия и Кувейт, които заплатиха на американците 54.5 млрд. долара. В резултат на това САЩ завърши операцията „Пустинна буря“ с чиста печалба от 19 млрд. долара. Тази война беше необходима на САЩ за укрепване на позициите им в Близкия изток и за сплашване на съюзниците в Европа и Азия. Аналогични бяха причините и за войната през 2003 г.

- Защо САЩ допуснаха рязко падане на цените на петрола в края на миналата година, което доведе до рязко съкращаване на инвестициите в добива на шистов нефт? Те биха могли да използват своите връзки с терористите, за да организират нападения срещу Ирак, Нигерия, Ангола, Алжир и други страни.

- Що се отнася до петролния въпрос: стратегията на Държавния департамент на САЩ и ЦРУ е, че Саудитска Арабия сваля цените на петрола, за да оказва натиск преди всичко на Русия, а после на Иран и Венецуела. Не мисля, че при реализацията на това шистовият нефт се взема под внимание. Не подценявайте глупостта на ключови фигури във Вашингтон, окръг Колумбия, но и не бива тя да се надценява. В този случай може би смятат, че ExxonMobil, Chevron и BP ще бъдат в състояние да издържат 6 месеца на спада на цените. Секторът на шистовия нефтодобив се състои от средни и малки компании. „Големият Петрол“ в САЩ отстъпи на заден план. Миналата година „Шел“ нарече инвестициите в добива на шистов нефт най-голямата си грешка и се оттегли, преди цените да бъдат свалени. Терористичните атаки на нефтопроводи и добивни мощности скоро могат да се подновят. Стратегията на Вашингтон е да сломи Русия. Това е цел на военнопромишления комплекс – „Локхилд-Мартин“, „Боинг“, „Рейтон“, „Дженерал Динамикс“ и др., както банките от Уолстрийт, които искат да унищожат Русия по геополитически причини. В геополитически план с връщането на Владимир Путин като президент Русия отказа да падне на колене и да стане васал на Запада, отказа да прави компромис по въпроси, свързани с националната сигурност, като противоракетната отбрана. Затвърждаващото се икономическо, политическо и военно сътрудничество Русия – БРИКС и Русия – Китай представлява заплаха за хегемонията на американския елит: обединена икономически, финансово и военно независима (в частност благодарение на военните възможности на Русия) Евразия.

Вашингтон премахна независимата отбрана на ЕС още преди 20 години с подписването на Маастрихтския договор. Сега ЕС предлага да се създаде независима от НАТО армия, но Вашингтон само се смее. Нещо повече, Русия все по-силно привлича немската промишленост. По информация на шефа на американската частна разузнавателно-аналитична компания „Стратфор“ Джордж Фридман в продължение на сто години стратегията на САЩ била да се предотврати всякакво сближаване на Русия и Германия. Ето защо според мен Вашингтон поръчал на Саудитска Арабия да проведе срива на цените на нефта. Работата не е да се приближат нефтените компании до банкрут, а в рушащата се повсеместно империя на елита на САЩ: Сирия не работи за тях, Египет не работи за тях, Турция не работи за тях, БРИКС създава нова банкова инфраструктура извън контрола на МВФ и Световната банка.

Това е отчаяната група на американските олигарси, които се опитват да запушат пробойните в техния „Титаник“. Сега вече нищо няма да им помогне. Хората стават доста по-умни.

*Фредерик Уилям Енгдал е американски икономист и политолог

Превод: Рени Нешкова

glasove.com/politika/50191-frederik-engdal-sasht-se-opitvat-da-zapushat-probojnite-na-svoq-titanik



Гласувай:
21
0


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

1. mt46 - http://glasove.com/politika/50191-frederik-engdal-sasht-se-opitvat-da-zapushat-probojnite-na-svoq-titanik
17.04.2015 20:34

Как Америка се превърна в олигархия
Демокрацията е победена от глобализацията
2015-04-16 13:11:22 | Прочитания: 7578 | Коментари: 13
Принтирай
Изпрати
Автор: Елън Браун*

Политиците са поставени, за да поддържат илюзията, че имаш свободен избор. Но нямаш... Имаш притежатели. Джордж Карлин, „Американската мечта”



Според изследване на университета Принстън американската демокрация вече не съществува. Въз основа на факти от над 1800 политически инициативи от 1981 до 2002 година изследователите Мартин Гилънс и Бенджамин Пейдж заключиха, че богати личности с дебели връзки направляват политиката на страната независимо от волята на гласоподавателите. Американската политическа система се е превърнала от демокрация в олигархия – властта се държи от богати елити.

„Правим света безопасен за демокрацията” – думите на президента Удроу Уилсън, изречени през Първата световна война, се използват за оправдание на американската военна интервенция оттогава насам. Но можем ли да извиним изпращането на войски в други държави, за да разпространяваме политическа идеология, която не сме в състояние да отстояваме у дома?

Магна Харта, която е смятана за първата декларация за правата на човека, всъщност регламентира правата на благородниците спрямо краля. Но доктрината, че „всички хора се раждат равни” и „имат някои неотменими права”, включващи „живот, свобода и преследване на щастието”, е американски принос. В сърцевината на всички тези права, които се предполага, че Законът за правата** ни гарантира, стои правото ни на глас. Да, ние имаме право да гласуваме, но дали нашият глас се зачита.

В Гърция лявата популистка партия „Сириза” се появи от нищото и спечели убедително президентските избори, а в Испания популистката партия „Подемос”, изглежда, ще стори същото. Но в Щатите вече повече от век нито един кандидат от трета партия не е имал и най-малкия шанс да спечели президентските избори. Имаме двупартийна система, в която победителят взима всичко, а изборът ни е между двама кандидати, които по необходимост служат на големите пари. Много финансови средства са нужни за медийна кампания, за да спечелиш избори, в които гласуват 240 милиона души.

На местни и щатски избори се е случвало кандидати от трети партии да спечелят. В един скромен по размери град те могат да повлияят на вота, като ходят от врата на врата, раздавайки флаери и стикери, обсъждат местни проблеми и говорят по местната телевизия или радио. Но в национални избори тези опити лесно се парират от масовите медии. А и местните власти също са задължени на големите пари.

Когато властите от всякакъв калибър имат нужда от заем, мегабанките, които могат да им отпуснат кредит, обикновено диктуват условията. Дори в Гърция, където популистката партия „Сириза” успя да надделее през януари, политическата платформа на правителството срещу остеритета се задушава от лихварите, които държат новия кабинет в лапите си.

Как загубихме демокрацията си? Дали бащите основатели са пропуснали някоя точка, докато са писали Конституцията? Или просто станахме прекалено големи, за да бъдем управлявани от вота на мнозинството?

Възход и падение на демокрацията

Етапите на пленяването на демокрацията от големите пари могат да се проследят в един текст на теолога и еколог доктор Джон Коб със заглавие „Крахът на демократичните национални държави”***. Връщайки се няколко века назад, той отбелязва възхода на частното банкерство, което узурпира от правителствата властта да създава пари:

„Влиянието на парите значително се увеличава след появата на частното банкерство. Банките могат да създават пари и да заемат суми, които далеч надвишават действителното им състояние. Възможността им да създават пари ... им позволява да установят неимоверен контрол върху човешките дела. В Щатите Уолстрийт взима повечето важни решения, директно приписвани на Вашингтон”.

Днес по-голямата част от паричното предлагане в западните страни е в ръцете на частните банкери. Тази традиция датира още от ХVII век, когато частната Банка на Англия, майката на всички централни банки, договаря правото си да печата парите на Великобритания, след като Парламентът отнема тази власт от Короната. Когато крал Уилям имал нужда от пари, за да води война, му се налагало да вземе назаем. Правителството, като длъжник, се превръща в слуга на заемодателя.

В Америка обаче колонистите пренебрегват Банката на Англия и издават свои собствени книжни пари. И преуспяват. А когато крал Джордж забранява тази практика, се вдигат на бунт.

Те печелят Войната за независимост, но губят правото да създават пари, когато избират златото за официално разменно средство вместо книжните пари. Златото е в ограничени количества и се контролира от банкерите, които тайно увеличават паричното предлагане, като емитират много банкноти с частично златно покритие.

Това е системата, евфемистично наречена принцип на „частичния резерв”, което означава, че само част от емитираните от банките банкноти е гарантирана от златен резерв в техните трезори. Тези банкноти са се давали назаем с лихва и така правителството и хората са се превръщали в длъжници на банкерите, които са печатали пари с печатарска преса. А е можело тази дейност да се извършва от правителството, за да не се налага то да задлъжнява. И се е вършила много успешно в американските колонии, докато Англия не започва война, за да ги спре.

Президентът Ейбрахам Линкълн възражда книжната парична система на колонистите, като нарежда да се печатат т.нар. „грийнбекс” банкноти, които помагат на Съюза да спечели Гражданската война. Но Линкълн е убит и „грийнбекс” са премахнати.

Във всички президентски избори между 1872 и 1896 година е участвала трета национална партия, чиято политическа платформа се е основавала на финансови реформи. Обикновено организирани под егидата на трудови или фермерски съюзи, това са партии на народа, а не на банките. Сред тях са Популистката партия, „Грийнбек” и „Грийнбек партии на труда”, Трудовата реформаторска партия, Антимонополистката партия и Обединената трудова партия. Те се обявяват в защита на националната валута, така че тя да може да отговори на нуждите на търговията, реформите в банковата сфера и демократичния контрол над финансовата система.

Популисткото движение през 80-те години на ХIХ век е последното сериозно предизвикателство срещу монопола на банкерите да създават парите на нацията. Според финансовия историк Мъри Ротбард след края на ХIХ век политиката се превръща в двубой между два конкурентни банкови гиганта – на Морган и на Рокфелер. Партиите са се сменяли, но кукловодите, които са дърпали конците, винаги са били от средите на някой от тези двама играчи.

В своята книга „Цялото президентско банкерство”**** Номи Принс назовава шест банкови гиганта и банкерски семейства, свързани с тях, които доминират американската политика вече повече от век. Нито един от кандидатите на трета партия няма шанс да спечели, защото трябва да се състезава с двете утвърдени партии, финансирани от мощните банки на Уолстрийт.

Демокрацията е победена от глобализацията

В по-ранни исторически периоди, отбелязва доктор Коб, богатите земевладелци успяват да контролират демокрациите, като ограничават правителствената намеса в делата на имотната класа. Когато тези рестрикции отпадат, големите пари започват да контролират изборите по други начини:

„Първо, да се кандидатираш за дадена длъжност се превръща в прекалено скъпо удоволствие, затова желаещите трябва да имат богати спонсори, на които след това са длъжни да се отблагодарят. Второ, по-голямата част от гласоподавателите имат слаба представа за какви хора гласуват, както и за проблемите, които те трябва да решат. Тяхната преценка се основава на това, което научават от масмедиите. А медиите, от своя страна, се контролират от финансови интереси”.

Контролът върху медиите и финансовата задлъжнялост на хората, които са избрани на определена държавна длъжност, налагат познатите ни днес ограничения над демокрацията – високи изборни бариери пред евентуални трети партии във властта, както и елиминирането им от президентските дебати, потискане на вота, ограничения за регистрация, идентификационни закони, прочистване на избирателните списъци, предизборни машинации, електронно гласуване.

Последният удар срещу демокрацията според доктор Коб е глобализацията –разширяващият се световен пазар, който погазва националните интереси:

„Днешната глобална икономика е напълно транснационална. Мощта на парите не се интересува от държавни граници и като цяло работи за намаляване на тяхното влияние върху пазарите и инвестициите... Така транснационалните корпорации всъщност работят за подкопаване на държавите, били те с демократичен режим или не”.

Най-яркият пример от наши дни е тайният търговски пакт на дванадесет държави, наречен „Транстихоокеанско партньорство”. Ако този пакт сработи, транснационалните корпорации ще придобият огромна сила, тъй като той ще им позволи да оспорват и отменят закони на вътрешното право в частни международни арбитражи и така да суспендират националното законодателство, включително трудовото, екологичното, здравното и други.

В търсене на алтернативи

Някои критици питат дали нашата система за вземане на решения въз основа на масов вот, лесно манипулируем от платените медии, е най-ефикасният начин за управление от името на народа. В интересен материал в сайта ted.com политологът Ерик Ли ни убеждава в ефективността на системата на меритокрация, особено успешна в Китай.

В своята книга „Америка отвъд капитализма”***** професор Гар Алперовиц твърди, че САЩ е прекалено голяма държава, за да може демокрацията да действа на национално ниво. С изключение на Канада и Австралия, в които има огромни ненаселени територии, Щатите са географски по-големи от всички останали напреднали индустриални държави, членки на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, взети заедно. Алперовиц предлага нова система, наречена от него „Плуралистична общност”, която се основава на възстановяването на общностите и на „демократизирането на богатството”. Системата включва форми на кооперативна и обща собственост и предполага децентрализация като начало, а в случай на необходимост, и по-високи равнища на регионално и национално координиране.

Доктор Алперовиц е съосновател на инициативата The Next System Project, чиято цел е да определи темите на съответния национален политически дебат като първа стъпка за постигане на възможното. Той цитира професор Доналд Ливингстън, който през 2002 година зададе следния въпрос:

„Каква е ползата да продължаваме да подкрепяме един съюз с такива чудовищни размери? Американската федеративна традиция има достатъчно ресурси, за да могат щатските и местните власти да си върнат произлизащите от суверенитета им правомощия, които са позволили на правителството да узурпира”.

Да си върнем обратно властта

Ако правителствата си припомнят, че властта им е суверенна, те би трябвало да започнат сами да създават пари, дейност, която частните интереси си присвоиха, докато хората спяха зад волана. Щатските и местните власти не могат да печатат свои собствени валути, но могат да притежават банки, а всички депозитарни банки създават пари, когато дават заеми, както Банката на Англия наскоро призна.

Федералното правителство трябва да си върне правото да създава пари, както правеше Ейбрахам Линкълн. Друга възможност е то да емитира монети с много висока стойност, за което е оторизирано от Конституцията. Може и да национализира централната банка и да използва квантитативни улеснения за финансиране на инфраструктурата, образованието, създаване на нови работни места и социални услуги, които да отговарят на нуждите на хората, а не на банките.

Правото да гласуваме има малка тежест, ако сме лишени от икономическа свобода – свободата да работим, да имаме дом, да си набавяме храна, да получаваме солидно образование и здравеопазване, както и прилична пенсия. Президентът Франклин Рузвелт смяташе, че имаме нужда и от Закон за икономическите права. Ако избраните от нас политически представители не бяха задължени на лихварите, може би щяха да успеят да създадат такъв закон, а и да намерят нужните средства да го финансират.



* Елън Браун е адвокат, създател на Публичния банков институт и автор на дванадесет книги, включително бестселъра „Мрежа от дългове” (Web of Debt). Тя има над триста статии в своя блог EllenBrown.com

** Първите десет поправки на Американската конституция, регламентиращи основните права и свободи на човека и гражданина. Б. пр.

*** The Collapse of Democratic Nation States.

**** All the Presidents’ Bankers, 2014.

***** America Beyond Capitalism, 2006.
цитирай
2. syrmaepon - До колкото си спомням, дори бълг...
20.04.2015 11:18
До колкото си спомням, дори българският призидент си беше позволил веднъж да отбележи, че икономическото положение на САЩ не е цветущо
цитирай
3. mt46 - Доста меко казано...
20.04.2015 21:17
syrmaepon написа:
До колкото си спомням, дори българският призидент си беше позволил веднъж да отбележи, че икономическото положение на САЩ не е цветущо

цитирай
4. syrmaepon - Е, ти сега какво искаш?
21.04.2015 10:22
на голия ни тумбак да се правим на умни? ))) Тангра има всевиждащо око и вижда ! Ние да оправим нашето дередже, да не кършим ръце за други
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mt46
Категория: Изкуство
Прочетен: 8498769
Постинги: 1937
Коментари: 31770
Гласове: 95394
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031