Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.08.2015 22:29 - Ярост и гордост
Автор: mt46 Категория: Спорт   
Прочетен: 2025 Коментари: 6 Гласове:
9

Последна промяна: 23.08.2015 23:08

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
.



Гневът и гордостта
Разбира се, не говоря за хиените, които си умират от кеф пред гледките на разруха и се подкискват хак-им-е-хак-им-е-на-американците. Говоря за хората, които - без да са глупави или лоши - все още се помайват в предпазливости и съмнения. Към тях се обръщам: събудете се, хора, събудете се! Така, както сте притеснени да тръгнете срещу течението, тоест - да изглеждате расисти (думата, освен това, е неподходяща, защото става въпрос не за раса, а за религия), не разбирате или не искате да разберете, че вече е започнал един Кръстоносен поход наопаки. Така, както сте свикнали на двойна игра, както сте заслепени от късогледство, не разбирате или не искате да разберете, че вече е в ход една религиозна война. Която може и да е пожелана и обявена само от фракция на онази религия, но все едно е религиозна война. Война, която те наричат Джихад. Свещена война. Война, която може и да няма за цел завземането на нашата територия, но със сигурност цели завземането на нашите души. Лишаването ни от нашата свобода и нашата цивилизация. Унищожението на нашия начин на живот и смърт, на нашия начин да се молим или да не се молим, на нашия начин да ядем и пием, и да се обличаме, и да се забавляваме, и да се информираме. Не разбирате или не искате да разберете, че ако не се противопоставим, ако не се защитим, ако не се борим, Джихадът ще победи. И ще разруши света, който, добре или зле, сме успели да съградим, да променим, да усъвършенстваме, да направим малко по-умен, сиреч по-малко фарисейски или направо нефарисейски. И с това ще разруши културата ни, изкуството ни, науката ни, нравствеността ни, стойностите ни, удоволствията ни... Боже! Не си ли давате сметка, че Осама Бин Ладеновците се смятат за упълномощени да убиват вас и децата ви, защото пиете вино или бира, защото не носите дълга брада или фередже, защото ходите на театър или кино, защото слушате музика и си тананикате песнички, защото танцувате в дискотеките или у дома, защото гледате телевизия, защото ходите с къси поли или шорти, защото на плажа или в басейна сте голи или почти голи, защото се чукате когато си искате, където си искате и с когото си искате? Дори и за това ли не ви пука, глупаци? Аз съм атеистка, слава богу. И нямам никакво намерение да се оставям да ме убият, защото съм такава. От двайсет години го казвам, от двайсет! Доста по-меко, не с такова пристрастие, преди двайсет години писах за тези неща в една уводна статия за "Кориере". Това беше текст на човек, свикнал да се намира в компанията на всякакви раси и креда, на гражданка, свикнала да се бори с всякакви фашизми и нетолерантности, на лаичка без табута. Но беше и текст на личност, възмутена от онези, които не усещат вонята на една предстояща Свещена война и позволяват прекалено много волности на синовете на Аллах. Та, преди двайсет години, мисълта ми звучеше приблизително така: "Какъв е смисълът да уважаваме някого, който не ни уважава? Какъв е смисълът да защитаваме тяхната култура (или предполагаема култура), при положение, че те нехаят за нашата? Аз искам да защитавам нашата и ви съобщавам, че Данте Алигиери ми харесва повече от Омар Хаям." Майко мила. На кръст ме разпънаха. "Расистка, расистка!". Пак прогресистите (тогава се казваха комунисти) ме разпнаха. Впрочем със същата обида ме преследваха и когато Съветският съюз нападна Афганистан. Помниш ли онези брадатите с фустите и тюрбаните, които, преди да стрелят с миномета, дори при всеки изстрел от миномета крещяха възхвали към Господа? "Аллах акбар! Аллах акбар!" Аз добре ги помня. И от съчетанието на думата Господ с изстрела от миномет тръпки ме побиваха. Струваше ми се, че съм в Средните векове и казвах: "Руснаците са каквото са и толкоз. Но трябва да признаем, че с воденето на тази война те и нас защитават. И им благодаря". Айде пак - расистка, та расистка! В тяхната слепота не искаха даже и да чуят какво имам да разкажа за зверствата, които синовете на Аллаха извършваха върху пленените военни. (Режеха им с трион ръцете и краката, сещаш ли се? Каприз, на който вече се бяха отдавали в Ливан с християнските и еврейските пленници). Не желаеха да разправям тези неща, не. И само и само за да се правят на прогресисти, аплодираха американците, които, видиотени от страх пред Съветския съюз, затрупваха с оръжия героичния-афгански-народ. Обучаваха брадатите и заедно с тях един трижди брадат Осама Бин Ладен. Вън-руснаците-от-Афганистаааан! Руснаците-да-си-вървят-от-Афганистаааан! На, руснаците си тръгнаха от Афганистан, доволни ли сте? И от Афганистан брадатите типове на трижди брадатия Осама Бин Ладен пристигнаха в Ню Йорк заедно с голобрадите сирийци, египтяни, иракчани, ливанци, палестинци, саудити, от които се състоеше бандата на деветнайсетте разкрити камикадзе, доволни ли сте?По-лошо - сега тук си блъскат главата върху следващата атака, която ще ни засегне с химически, биологически, радиоактивни, ядрени оръжия. Говори се, че новата касапница е неизбежна, защото Ирак им доставя материал. Приказва се за ваксини, противогази, чума. Всички се питат кога... Доволни ли сте? Има хора, дето нито са доволни, нито недоволни. Хич не им пука. Америка е далеч, нали, между Европа и Америка има цял океан... Да, ама не, драги мои. Не. Има една вадичка. Защото когато в опасност е участта на Запада, оцеляването на нашата цивилизация, Ню Йорк сме ние. Америка сме ние. Ние, италианците, ние, французите, ние, англичаните, ние, германците, ние, австрийците, ние, унгарците, ние, словаците, ние, поляците, ние, скандинавците, ние, белгийците, ние, испанците, ние, гърците, ние, португалците. Ако рухне Америка, рухва и Европа. Рухва Западът, рухваме ние. И не само във финансов план, тоест, планът, който явно най-много ви занимава. (Един път, бях млада и наивна, казах на Артър Милър: "Американците измерват всичко в пари, за нищо друго не мислят, освен за парите". А Артър Милър отговори: "А вие?") Във всички планове ще рухнем, драги мой. И един ден вместо камбаните си ще заварим мюезини, вместо късите полички - фереджета, вместо конячето - камилско мляко. И това ли не разбирате, и това ли отказвате да разберете?!
Мазохисти, да, мазохисти. Защото хайде да поговорим за това, на което ти викаш Конфликт-между-двете-Култури! Мен, ако държиш да знаеш, дори ме дразни да говоря за две култури - да ги слагам в една и съща плоскост, сякаш са две паралелни реалности, с еднаква тежест и еднакви измерения. Защото зад нашата цивилизация стоят Омир, Сократ, Платон, Аристотел, Фидий, за бога. Древна Гърция с Партенона и своето откритие - Демокрацията. Древен Рим с величието си, със законите си, със схващането си за Закона. Със скулптурите, литературата, архитектурата. Зданията и амфитеатрите, акведуктите, мостовете, пътищата. Зад нашата цивилизация се намира и един революционер на име Христос, загинал на кръста, който ни научи на идеите за любов и справедливост (и ако ние не сме схванали поуката, живи-здрави). И Църквата, която, прави сте, даде Инквизицията. Която измъчва и изгаря хиляди пъти на кладата, прави сте. Която с векове потиска, с векове принуждава да се ваят и рисуват само Христоси и Богородици, която почти уби Галилео Галилей. Унижи го, запуши му устата. Но и допринесе неимоверно за историята на Мисълта, нали така? Зад нашата цивилизация е и Възраждането. Леонардо да Винчи, Микеланджело, Рафаело, музиката на Бах, Моцарт и Бетховен. Та чак до Росини, Доницети, Верди & ко. Онази музика, без която не умеем да живеем и която в тяхната култура (или предполагаема култура) е забранена. Тежко ти, ако си свирукаш някоя песничка или тананикаш хора от "Набуко". Накрая имаме и Науката, за бога. Наука, която разбра много болести и сега ги лекува. Аз съм все още жива благодарение на нашата наука, не на онази на Мохамед. Наука, която изобрети удивителни машини. Влака, автомобила, самолета, космическите кораби, с които отидохме на Луната и на Марс и скоро ще отидем къде ли не. Наука, която промени лицето на планетата благодарение на електричеството, радиото, телефона, телевизията. Впрочем вярно ли е, че лицемерите от левицата не искат да признаят това, което току-що казах?!? Боже, ама че идиоти! Никога няма да се променят. А сега ето неизбежният въпрос: какво стои зад онази, другата култура? Де да знам! Колкото и да търся, не откривам там друго, освен Мохамед с неговия Коран и Авероес с научните му заслуги (коментарите на Аристотел и пр.) Арафат открива и числата и математиката. Отново с крясъци и пръски слюнка, през 1972 г. той ми каза, че неговата култура превъзхожда моята многократно, защото неговите деди са измислили числата и математиката. Но Арафат е късопаметен. Затова си сменя мнението и си противоречи на всеки пет минути. Неговите деди не са измислили числата и математиката. Измислили са как се записват числата, които и ние, неверниците, ползваме, а математиката се е зародила почти едновременно във всички древни цивилизации. В Месопотамия, в Гърция, в Индия, в Китай, в Египет, сред Маите... Вашите деди, многоуважаеми господин Арафат, не са ни оставили нищо повече от някоя и друга красива джамия и една книга, с която от хиляда и четиристотин години ми късат нервите много повече, отколкото християните с Библията и евреите с Петокнижието. А сега да видим кои са достойнствата, с които блести въпросният Коран. Достойнства ли? Откак синовете на Аллаха почти разрушиха Ню Йорк, експертите по Исляма не спират да славословят Мохамед - обясняват, че Коранът проповядвал мир, братство и справедливост. (Впрочем и Буш го казва, горкият Буш. От само себе си се разбира, че Буш трябва да угоди на двайсет и четирите милиони американци-мюсюлмани, да ги убеди да изпеят това, което знаят за евентуалните роднини или приятели, или познати, предани на Осама Бин Ладен.) Ами оная постановка - око-за-око-зъб-за-зъб, как ще я обяснят? А фереджето, или по-скоро булото, което покрива лицата на мюсюлманките, тъй че ако искат да хвърлят поглед на своя ближен, нещастниците трябва да се взират през гъстата мрежа пред очите си? А полигамията и принципът, че жените струват по-малко от камилите, не бива да ходят на доктор, да се снимат и т.н.? Как се обяснява възбраната над алкохола и смъртното наказание за пиещите? И това го има в Корана. И май не изглежда толкова справедливо, братско, миролюбиво. Ето, значи, моят отговор на твоя въпрос за Конфликта-между-двете-Култури. На света има място за всички, мисля. У дома си всички правят това, което си щат. И ако в някои страни жените са толкова глупави да приемат фереджето или по-скоро булото, иззад което се взират през гъста мрежа пред очите, толкова по-зле за тях. Ако са толкова изветрели, че приемат да не ходят на училище, на доктор, да се снимат и пр., толкова по-зле за тях. Ако са такива патки да се оженят за някакъв задник, който иска четири жени, толкова по-зле за тях. Ако техните мъже са толкова тъповати, че да не пият бира и вино, също. Не съм аз тази, която ще им пречи. Само това липсваше. Мен са ме възпитали с идеята за свободата, а мама казваше: "Светът е хубав, защото е разнообразен". Но ако претендират да наложат същите неща и на мен, в моя дом... Претендират. Осама Бин Ладен твърди, че цялата планета Земя трябва да стане мюсюлманска, че трябва да бъдем обърнати в Исляма, че с добро или лошо щял да ни обърне, че за тази цел ни избива и ще продължи да ни избива. И това няма как да ни хареса, не. Трябва да ни изпълни с огромно желание да обърнем играта и да убием него. Но проблемът не се решава и не се изчерпва със смъртта на Усама Бин Ладен. Защото Усама Бин Ладеновците вече са десетки хиляди и не само в Афганистан или в другите арабски страни. Има ги навсякъде, а най-настървените са тъкмо на Запад. В нашите градове, по нашите улици, в нашите университети, в ганглиите на технологията. Тази технология, с която всеки малоумник може да борави. Кръстоносният поход е потеглил отдавна. И работи като швейцарски часовник, поддържан от един фанатизъм и една коварност, сравними само с фанатизма и коварността на Торквемада, когато бил начело на Инквизицията. Да се общува с тях е невъзможно. Немислимо е и да се беседва. Извинителното, толерантното или доверчивото отношение спрямо тях пък е самоубийствено. И онези, които вярват в противното, се самозаблуждават. Казва ти го човек, който този тип фанатизъм го познава доста добре от Иран, Пакистан, Бангладеш, Саудитска Арабия, Кувейт, Либия, Йордания, Ливан и от собствения си дом. Тоест - от Италия. Познава го и даже посредством пошли, дори гротескни епизоди е получавал смразяващи потвърждения за съществуването му. Никога няма да забравя какво ми се случи в иранското посолство в Рим, когато поисках виза, за да ида в Техеран и да интервюирам Хомейни. Бях с червен лак на ноктите. За тях - белег на безнравственост. Държаха се с мен, сякаш съм проститутка, която трябва да бъде изгорена на клада. Заповядаха ми светкавично да махна червеното. И ако не бях им казала, даже креснала какво ми се щеше аз да им махна, да им откъсна... Няма да забравя и това, което ми се случи в Ком, свещения град на Хомейни, където, бидейки жена, не бях приета в нито един хотел. За да интервюирам Хомейни, трябваше да нахлузя фередже, а за да нахлузя фередже, трябваше да си сваля дънките, за да си сваля дънките, трябваше да се скрия някъде, въпреки че можеше и да го направя в колата, с която пристигнах в Техеран. Но преводачът ми попречи. Вие-сте-луда, вие-сте-луда, за-подобно-нещо-в-Ком-разстрелват. Предпочете да ме заведе в бившия царски дворец, където един милозлив пазач ни пусна, предостави ни бившата Тронна зала. Чувствах се като Дева Мария, която, за да роди Исус, търси подслон заедно с Йосиф в затопления от магарето и вола обор. Но Коранът забранява на неженени мъж и жена да се затварят сами, уви, и изведнъж вратата се отвори. Моллата-отговорник по Контрола на нравствеността влетя с вик срамота-срамота, грях-грях и оттам нататък разстрелът имаше само една алтернатива: женитбата. Да подпишем краткосрочния брачен договор (за четири месеца), който моллата ни развяваше под носовете. Бедата беше, че преводачът вече имаше испанка за жена, някоя си Консуело, която и дума не даваше да се издума за полигамия, а пък аз не желаех за никого да се омъжвам. Още по-малко за иранец с жена-испанка, която дума не дава да се издума за полигамия. В същото време не исках да си умра застреляна, тоест да пропусна интервюто с Хомейни. Над такава дилема си блъсках главата тогава и... Сигурно ти е смешно. Мислиш, че разправям вицове. Е, в такъв случай няма да ти разказвам продължението на тази история. За да те разплача, ще ти разкажа една друга, за дванайсетте нечестиви младежи, които след края на войната в Бангладеш видях да екзекутират в Дака. Екзекутираха ги на стадиона, с пушечни изстрели в гърдите или корема и в присъствието на двайсет хиляди вярващи, които аплодираха от трибуните в името на Господа. Стадионът кънтеше: "Аллах акбар, Аллах акбар". Знам, знам: в Колизеума древните римляни, същите тези древни римляни, с които моята култура трябва да се гордее, се забавлявали да гледат как християните стават храна на лъвовете. Знам, знам: във всички европейски страни християните, същите тези християни, на които въпреки атеизма си признавам заслугата към историята на Мисълта, се забавлявали да гледат как горят еретиците. Но оттогава е минало доста време, станали сме мъничко по-цивилизовани, така че и синовете на Аллаха трябваше да са разбрали, че някои неща не бива. След дванайсетте нечестиви младежа бе убито и едно дете, което, за да спаси осъдения си на смърт брат, се нахвърли срещу палачите. Смазаха му главата с военните си ботуши. И ако не вярваш - хубаво: препрочети моята хроника или хрониката на френските или немски журналисти, които, потресени като мен, бяха там като мен. Нещо повече: разгледай снимките, които един от тях направи. Както и да е, не е това, което държа да подчертая. А факта, че, след финала на кланицата, двайсетте хиляди вярващи (сред тях и много жени) напуснаха трибуните и слязоха долу. Не буйно, не безредно и на талази, не. А стройно, тържествено. Бавно образуваха върволица и, все в името на Господа, минаха по труповете. С все същия тътен Аллах-акбар, Аллах-акбар. Сринаха ги като двете кули в Ню Йорк. Направиха ги на кървав килим от смачкани кости. О, бих могла да продължавам до безкрай. Да ти кажа никога неизричани неща, неща, от които ти се изправят косите. За вдетинения Хомейни например, който след интервюто свика банкет в Ком, за да заяви, че съм го обвинила, защото реже гърдите на жените. От въпросния банкет бе извлечен видеоматериал, който с месеци беше предаван по телевизията от Техеран, тъй че, когато на следващата година кацнах там, бях арестувана моментално след слизането си от самолета. Работата ми беше спукана, знаеш ли, почти спукана. Беше точно периодът на американските заложници... бих могла да ти разкажа и за Муджибур Рахман, който, пак в Дака, бе заповядал на партизаните си да ме очистят, защото съм опасна европейка, но за щастие, с риск за собствения си живот, един английски полковник ме спаси. Или за палестинеца на име Хабаш, който двайсет минути ме държа с насочена към главата картечница. Боже, какви хора!Единствените, с които въобще съм имала цивилизовани отношения, остават горкият Али Бхуто, министър-председателят на Пакистан, загинал на бесилката, заради тесните си връзки със Запада, както и чудесният крал на Йордания, Хюсеин. Но те двамата бяха мюсюлмани колкото аз - католичка. Все едно, искам да завърша мисълта си. Завършек, който няма да хареса на мнозина, тъй като да защитаваш собствената си култура в Италия взе да се превръща в смъртен грях. И тъй като, притеснени от неточната дума "расист", всички са млъкнали като пукали.
***
Аз не ходя да опвам палатки в Мека. Не ходя да пея "Отче наш" и "Аве Мария" на гроба на Мохамед. Аз не ходя да пикая по мрамора на техните джамии, не ходя да сера под техните минарета. Когато се намирам в техните страни (нещо, от което никога не ми е ставало по-добре), не забравям, че съм гостенка и чужденка. Внимавам да не ги обидя с дрехи, жестове или поведение, които за нас са нормални, а за тях - недопустими. Държа се с тях с необходимото уважение, с необходимата любезност, извинявам се, ако поради разсеяност или невежество наруша някое от техните правила или суеверия. И отправям към теб този вик на болка и възмущение, докато пред очите ми още стоят картини, които не са задължително свързани с апокалиптичните сцени, с които започнах. Една от тях е символичната за мен картина (символична, затова и вбесяваща) на голямата палатка, с която преди едно лято сомалийските мюсюлмани три последователни месеца загрозяваха и осираха, и оскърбяваха катедралния площад във Флоренция. Моят град. Палатка, вдигната, за да кори, осъжда и обижда италианското правителство, което ги подслонява, но не им дава необходимите за шляйкане из Европа бумаги и не им позволява да доведат в Италия ордите от свои роднини. Майки, татковци, братя, сестри, лели, чичовци, братовчеди, бременни снахи и роднини на роднините. Палатка, разположена до красивия дворец на Архиепископството, върху чийто тротоар държаха обувките или чехлите, които в техните страни нареждат пред джамиите. И до обувките или чехлите - празните бутилки от водата, с която си миеха краката преди молитва. Палатка, вдигната срещу катедралата с купола на Брунелески, а отстрани - Баптистерият със златните врати на Гиберти. Палатка, подредена като примитивно жилище: столове, масички, сгъваеми, дюшеци за спане и чукане, котлончета за готвене на храна и умирисване на площада с пушек и воня. И благодарение на обичайната безсъвестност на Националната електрическа компания, която държи на нашите произведения на изкуството точно колкото държи на пейзажа ни - снабдена с електричество. Палатка, която благодарение на един касетофон пунктуално надъхваше вярващите, проглушаваше вярващите и задушаваше звъна на камбаните с наглия глас на мюезина. Отгоре на всичко - жълтите ивици урина, кощунствено протекли по мрамора на Баптистерия. (По дяволите! Дълга им е струята на тези синове на Аллаха! Как успяваха да уцелят мишена зад предпазна решетка, тоест на почти два метра от пикочоотделителната им система?) И освен жълтите ивици урина - вонята на лайна, която спираше дъха пред Сан Салваторе ал Весково, прелестният римски храм (от хилядната година) на гърба на катедралния площад, превърнат от синовете на Аллах в кенеф. Знаеш добре. Знаеш добре, защото аз ти се обадих тогава и те помолих да говориш за това в "Кориере", помниш ли? Обадих се и на кмета, който, вярно е, любезно ме посети вкъщи. Изслуша ме, съгласи се с мен. "Права сте, съвсем сте права..." Но не махна палатката. Забрави за това или не успя. Обадих се и на министъра на външните работи, флорентинец и той, един от онези, които говорят с много подчертан флорентински акцент, пък и с отношение към цялата тази работа. Той също, вярно е, ме изслуша. Съгласи се с мен. "Е, да. Права сте, да." Но и пръст не помръдна да махне палатката и скоро угоди на синовете на Аллаха, които препикаваха Баптистерия и осираха Сан Салваторе ал Весково. (Доколкото ми е известно, татковците и майките, братята и сестрите, лелите и чичовците, братовчедите и бременните снахи сега са там, където искаха да бъдат.) А именно - във Флоренция и другите европейски страни. Тогава смених начина на действие. Повиках един симпатичен полицай, ръководител на отдел "Сигурност", и му казах: "Драги полицаю, аз не съм политик. Когато обещая, че ще направя нещо, го правя. Пък и съм била на война, та от някои неща добре разбирам. Ако до утре не вдигнете шибаната палатка, аз ще я подпаля. Заклевам се в честта си, че ще я подпаля, че и цял полк карабинери няма да ми попречи, затова искам да ме арестувате. Да ме отведете в затвора с белезници. Така ще вляза във всички вестници". Е, тъй като беше по-умен от другите, той я махна в рамките на няколко часа. На мястото на палатката остана само едно безкрайно и гнусно петно мръсотия. Но това се оказа Пирова победа. Защото не повлия изобщо за прекратяване на другите поразии, които от години раняват и унижават едновремешната столица на изкуството, културата и красотата, не отказа изобщо другите свръхнахални гости на града - албанците, суданците, бенгалците, тунизийците, алжирците, пакистанците, нигерийците, които с такъв плам допринасят за търговията с дрога и проститутки, явно позволена от Корана. Е, да: всички са си, където бяха и преди моят полицай да разкара палатката. На площада пред Уфици, под камбанарията на Джото. Пред галерията Орканя, около галериите Порчелино. Срещу Националната библиотека, на входа на музеите. По Понте Векио, където от време на време се ръгат с ножове или участват в престрелки. По улиците около Арно, където пожелаха и успяха да си уредят Общината да ги финансира (тъй точно, да ги финансира). По площада на църквата Сан Лоренцо, където се напиват с вино, бира и концентрати, гадните лицемери, и където говорят мръсотии на жените. (Миналото лято, на същия площад, дори на мен, вече стара госпожа, ми подметнаха нещо. То се знае, после им се увидя. Ооо, как им се увидя! Единият още си реве над гениталиите). По историческите улици, където лагеруват под претекст, че продават-стоката-си. Под "стока" разбирай чанти и куфари, копирани от защитените с патент модели, тоест ментета, фотографски увеличения, моливи, африкански статуетки, които невежите туристи взимат за скулптури на Бернини, прахчета-за-шмъркане. ("Je connais mes droits, знам си правата", ми изсъска на Понте Векио един, когото бях видяла да продава прахчета-за-шмъркане). Тежко му и горко на гражданина, ако протестира, тежко му и горко, ако му отвърне тези-права-ходи-да-си-ги-упражняваш-вкъщи. "Расист, расист!". Тежко му и горко на пешеходеца, ако, вървейки сред стоките, които заприщват пътя, случайно докосне уж-статуята на Бернини. "Расист, расист!" Тежко му и горко на регулировчика, който дръзва да се приближи: "Господин син на Аллаха, Ваше Превъзходителство, бихте ли могли евентуално да се преместите с няколко сантиметра и да освободите място на хората да минават?" Ще го изядат с парцалките. Ще го нападнат с нож. Или най-малкото ще го напсуват на майка и на дъщеря. "Расист, расист!" И народът търпи, примирен. Не реагира, дори ако му креснеш това, което татко викаше по време на фашизма: "Не ви ли пука за достойнството ви? Малко честолюбие нямате ли, добичета?". И в други градове се случва, зная. В Торино например. Същият Торино, който роди Италия и който вече дори не прилича на италиански град. А на Алжир, Дака, Найроби, Дамаск, Бейрут. Във Венеция. Онази Венеция, в която гълъбите на площад Сан Марко бяха изместени от килимчета със "стока" и в която дори Отело би се чувствал не на място. В Генуа. Онази Генуа, където великолепните дворци, взели ума на Рубенс, са станали техни пленници и креят като изнасилени красиви жени. В Рим. Онзи Рим, където циничната политика на всякакви лъжи и всякакви цветове ги ухажва с надеждата да се сдобие с бъдещия им вот и където ги покровителства самият Папа. (Ваша Святост, защо в името на Единия Бог не си ги приберете във Ватикана? С уговорката да не осират Сикстинската капела, статуите на Микеланджело и фреските на Рафаело, да сме наясно). Сега аз съм тази, която не проумява. Вместо синове-на-Аллах, в Италия ги наричат "чуждестранни работници". Или "необходима-работна-ръка". Що се отнася до това, че някои от тях работят, нямам никакви съмнения. Италианците станаха едни такива изнеженки. Ходят да си почиват на Сейшелските острови. Идват в Ню Йорк да си пазаруват чаршафи в Блумингдейлс. Срамуват се да са общи работници и селяни и вече нямат нищо общо с пролетариата. Но онези, за които говоря, що за работници са? Какво работят? По какъв начин задоволяват нуждата от работна ръка, която бившият италиански пролетариат вече не осигурява? Като лагеруват в града под претекста на стоката-за-продан? Като се шляят и обезобразяват нашите монументи? Като се молят по пет пъти на ден? Пък и има още нещо, което не разбирам. Ако наистина са толкова бедни, кой им дава парите за пътуването в кораба или гумената лодка, с които идват в Италия? Кой им осигурява десетте милиона на глава (минимум десет милиона), необходими за купуването на билета? Да не би пък да е Осама Бин Ладен с цел начало на завоевание, което не е само завоевание на души, но и на територии? Хубаво, дори и да не им ги дава той, работата ми мирише на гнило. Дори и нашите гости да са абсолютно невинни, дори и сред тях да няма никой, който да иска да разруши наклонената кула или кулата на Джото, никой, който да иска да ми нахлузи яшмака, никой, който да иска да ме изгори на кладата на една нова Инквизиция, тяхното присъствие ме обезпокоява. Кара ме да се чувствам неудобно. Бъркат онези, които приемат подобни неща несериозно или оптимистично. Бъркат най-вече онези, които сравняват миграционната вълна, която се стовари върху Италия и Европа, с миграционната вълна, заляла Америка през втората половина на XIX век, или по-точно към края на XIX и началото на XX в. И ще ти кажа защо. Неотдавна попаднах на фраза, произнесена от един от хилядата министър-председатели, почели Италия за броени десетилетия. "Моят чичо също е бил емигрант! Аз го помня моя чичо, който с мукавеното си куфарче заминаваше за Америка!" Или нещо от сорта. Е, не, драги мой. Не. Съвсем не е същото. И то по две доста прости причини. Първата е, че през втората половина на XIX в. миграционната вълна в Америка не беше нелегална, нито пък се дължеше на наглостта на съставляващите я. Самите американци я желаеха и поощряваха. При това с нарочно решение на Конгреса. "Заповядайте, заповядайте, имаме нужда от вас. Ако дойдете, ще ви подарим по едно хубаво парче земя". И филм направиха за това американците. Онзи с Том Круз и Никол Кидман - краят беше поразителен. Сцената с нещастниците, които се надбягват, за да забият бялото знаменце върху земята, която ще стане тяхна, и само най-младите и силните имат шанс да успеят. Другите остават с празни ръце, а някои умират по време на надбягването. Доколкото ми е известно, в Италия Парламентът никога не е взимал решение да кани или поощрява нашите гости да напуснат страните си. Елате-елате-че-толкова-сте-ни-нужни, само-да-дойдете, ще-ви-подарим-по-едно-чифличе-в-Кианти. Те дойдоха при нас по собствена инициатива, с проклетите си надуваеми лодки и напук на бреговата охрана, която се опитваше да ги върне обратно. Тук не става въпрос толкова за емиграция, колкото за нашествие, проведено по нелегален начин. Нелегалност, която смущава, защото не е мека и изпълнена с тъга, а арогантна и защитена от цинизма на политиците, които си затварят едното око за нея. Или и двете. Аз никога няма да забравя миналогодишните сбирки по италианските площади на нелегално пребиваващите, които искаха да се сдобият с позволителни за престой. Разкривените им, зли лица. Вдигнатите им, заплашителни юмруци. Яростните гласове, които ме връщаха в оня Техеран на Хомейни. Няма никога да ги забравя, защото се чувствах обидена от тяхната наглост в моя дом, защото се чувствах подиграна от министрите, които ни казваха: "Бихме искали да ги репатрираме, но не знаем къде се крият". Смотаняци! Те бяха с хиляди по онези площади и въобще не се криеха. За да ги репатрирате, щеше да е достатъчно да ги подредите в редичка, моля-любезни-господине-заповядайте, и да ги откарате до някое пристанище или летище. Втората причина, драги племеннико на чичото с мукавеното куфарче, би я разбрало и едно дете от забавачката. За да се илюстрира, са достатъчни два-три елемента. Първо: Америка е континент. И през втората половина на XIX в., тоест когато Американският конгрес дава карт бланш на имиграцията, този континент е почти безлюден. По-голямата част от населението му е съсредоточена в източните зони, тоест откъм страната на Атлантика, а в Средния Запад има още по-малко хора. Калифорния е почти пуста. Е, Италия не е континент, а много малка и далеч не безлюдна страна. Второ: Америка е твърде млада държава. При положение, че Войната за независимост е била към края на 1700 г., излиза, че е едва на двеста години - ясно е, че културната й идентичност още не е добре оформена. Италия - обратно - е много стара. Нейната история е от поне три хиляди години. Така че нейната културна идентичност е ясно изявена и - няма какво да се заблуждаваме - не може да се абстрахира от една религия, която се нарича християнска, и от една църква, която се нарича католическа. Хората като мен хубаво си казват: аз-с-католическата-църква-нямам-взимане-даване. Обаче имам, уви, имам. Ща не ща. А и как иначе? Родена съм в пейзаж с църкви, манастири, Христоси, Богородици, Светци. Първата музика, която съм чула при идването си на този свят, е била музиката на камбаните. Камбаните на Санта Мария дел Фиоре, заглушени във времената на Палатката от наглия глас на мюезина. В тази музика, в този пейзаж именно съм израсла. Тъкмо посредством тази музика и този пейзаж научих какво е архитектурата, какво е скулптурата, какво е живописта, какво е изкуството. Тъкмо благодарение на тази църква (от която по-късно се отказах) започнах да се питам какво е Доброто, какво - Злото и за бога... Ето, виждаш ли? Пак написах "за бога". При цялото ми безверие, при целия ми атеизъм съм така пропита с католическата култура, че тя дори е станала част от изразните ми средства. Божичко, господи, слава богу, за бога, Исусе Христе, боже мой, бога ми, дево Марийо тук, Христосе там. Тези думи ми идват така спонтанно, че даже не си давам сметка, че ги произнасям или пиша. Искаш ли да ти кажа цялата истина? Въпреки че не мога да простя никога на католическата вяра безчинствата, които стоварва на плещите ми от векове, като се почне с Инквизицията, която е изгорила и една моя баба, горкичката ми баба, въпреки че хич не се разбирам със свещениците и за нищо не са ми потрябвали техните молитви, музиката на камбаните много ми харесва. Гали сърцето ми. Харесват ми и изписаните или изваяни Христоси и Богородици и Светци. Обожавам иконите. Харесват ми и манастирите. Дават ми усещане за умиротворение, понякога завиждам на хората в тях. Пък да си кажем правичката: нашите катедрали са по-хубави от джамиите и синагогите. Нали така? По-хубави са и от протестантските църкви. Виж, гробището, където е погребано моето семейство, е протестантско. Събира мъртви от всички религии, но е протестантско. Имам и една прабаба валденска. И пралеля - евангелистка. Прабаба си, валденската, не я познавах. Но пралеля си, евангелистката, да. Когато бях малка, винаги ме водеше на служба в свойта църква на улица "Бенчи" във Флоренция и... Господи, колко скучаех!Чувствах се толкова самотна с вярващите наоколо, които пееха псалми и туйто, със свещеника, който не беше свещеник и четеше Библията и туйто, в църквата, която не ми приличаше на църква и която освен малкия амвон имаше голямо разпятие и туйто. Без ангели, без Богородици, без тамян... Липсваше ми дори вонята на тамяна и ми се искаше да съм в съседната базилика Санта Кроче, където тези неща ги имаше. Нещата, с които бях свикнала. И ще добавя: в извънградската си къща в Тоскана имам мъничък параклис. Винаги затворен. Откак мама умря, никой не е стъпвал там. Но аз понякога ходя, за да бърша праха и да проверя дали не са се заселили плъхове и въпреки лаическото си верую, се чувствам комфортно. Въпреки че не понасям поповете, там се движа като в свои води. И мисля, че повечето италианци биха споделили същото усещане. (На мен ми го сподели Берлингуер). Боже мили! (Ето пак). Това, което ти казвам, е, че ние, италианците, не сме в условията на американците - мозайка от етнически и религиозни групи, мешавица от хиляди култури, едновременно отворени за всякакво нашествие и готови да го отблъснат. Това, което ти казвам, е, че, именно защото е определена от векове и много изявена, нашата културна идентичност не може да понесе миграционна вълна, съдържаща хора, които по един или друг начин искат да променят нашата система на живот. Нашите ценности. Това, което ти казвам, е, че у нас няма място за мюезини, минарета, лъжевъздържатели, за тяхното шибано Средновековие, за шибаните им фереджета. А и да имаше, не бих им го отстъпила. Защото това ще означава да захвърля Данте Алигиери, Леонардо да Винчи, Микеланджело, Рафаело, Възраждането, Рисорджименто, свободата, която за добро или зло сме си отвоювали, нашата Родина. Ще означава да им подарим Италия. А аз Италия няма да им я подаря.
***
Ориана Фалачи /1930-2006 г./
Откъс от книгата на италианската журналистка и писателка О. Фалачи "Ярост и гордост" /или "Гневът и гордостта"/, станала бестселър в Италия и Испания...
julian-liborater.blogspot.com/2009/03/hohoojhoj.html



Гласувай:
9
0


Вълнообразно


1. kvg55 - Западноевропейците след време ще ...
23.08.2015 23:03
Западноевропейците след време ще разберат
същността и движещите сили на това преселение,
но може би ще е вече късно.
Ориана Фалачи е прозорлив човек, но колко от тези,
които вземат решенията ще я прочетат и разберат.
цитирай
2. mt46 - http://e-vestnik.bg/7274
23.08.2015 23:05
Ориана Фалачи отдавна се е превърнала в идол на поколения журналисти благодарение на своите критични статии, активна гражданска позиция и блестящи интервюта. „Интервю със себе си. Апокалипсис” е последното, създадено от нея. Разкривайки непознати моменти от своя живот, тя твърдо заявява позицията си по проблемите, опасностите и предизвикателствата, пред които е изправен съвременният свят.

Започва журналистическата си кариера едва шестнайсетгодишна. През 1963 г. се премества в Ню Йорк и пише за в. „Ню Йорк таймс”, сп. „Лайф” и лондонския в. „Таймс”. Работи като репортер в Южен Виетнам по време на войната там. През 1968 г. отразява мирна демонстрация в Мексико, на която властите отвръщат с насилие. Неочаквано по Фалачи са изстреляни три куршума, войници я влачат за косата и я оставят, защото мислят, че е мъртва.

Фалачи налага собствен стил в журналистиката със своите скандални и силно персонифицирани интервюта. Световна слава й носят разговорите с Ясер Арафат, Голда Меир, Фидел Кастро, Муамар Кадафи, Хенри Кисинджър, Федерико Фелини, Индира Ганди. След разговор с бившия държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър той заявява, че това е „най-катастрофалното” интервю, което е давал през цялата си политическа кариера. А Фалачи успява да го накара да каже, че „войната във Виетнам е безсмислена и вредна”. По-късно Ориана пише книги за дебатите за аборта през 70-те години, гражданската война в Бейрут, съпротивата срещу режима на „черните полковници” в Гърция.

На върха на кариерата си Фалачи неочаквано потъва в мълчание заради личната си драма – борбата с рака. Но след атентатите от 11 септември отново предизвика световен скандал с публикациите си, провокирани от трагичните събития. Тя яростно критикува тероризма, за което получава многобройни смъртни заплахи от ислямистки организации и е подложена на унищожителни нападки от интелектуалци и журналисти с леви убеждения.

Но Ориана не спира да пише до последния си дъх през 2006 г. Фалачи прави интервю със самата себе си не за да предизвика интерес към живота си. Понякога тя споделя лични неща, например нейната болест, но това е само за да се започне или разгърне „разговорът за раковото заболяване на морала на западния свят.” Журналистката започва този разговор в предишните си книги „Ярост и гордост” и „Силата на разума” и го завършва в „Интервю със себе си. Апокалипсис”.

Ориана намира вдъхновение за последната си книга в един откъс от „Апокалипсис” на св. Йоан като метафора на съвременността, сблъсъка на култури, противопоставянето на Запада и исляма. Противопоставя се на фалшивия пацифизъм, фалшивата доброта, невежеството, безразличието, инерцията на тези, които „не мислят или се страхуват”. Тя яростно критикува и анализира както действията, така и бездействието на западните политици и политически партии, Европейския съюз, ООН, НАТО. Под острото перо на журналистката попадат някои от най-големите световни лидери, сред които Джордж Буш, Бил Клинтън, Кофи Анан, Ясер Арафат.

Фалачи ясно съзнава, че води последната си битка, но няма намерение да се предава.Творчеството на Ориана е отражение на собствения й живот – изпълнен със страст, решителност, целеустременост и сила.
цитирай
3. freeoldmen - Страстна и завладяваща изповед
24.08.2015 00:26
на истински човек, преживял много...
Ако знае каква е сегашната ситуация, сигурно яростно се върти в гроба.

Необяснимо е случващото се.
Великата и горда Европа, люлката на съвременната цивилизация, доброволно
отстъпва позициите си.
Същото, което се случи на Съветската империя.
Изглежда, действително ни очаква Апокалипсис.
Ще върнат света векове назад, а за България ще е краят...

Темата старателно се избягва от властващите политици и медии, ако не броим
случайно изпуснатата реплика на еврокомисар, че "бежанците" ще дадат
ново демографско начало на българите...



цитирай
4. mt46 - Да, след време навярно ще е късно...
24.08.2015 11:56
kvg55 написа:
Западноевропейците след време ще разберат
същността и движещите сили на това преселение,
но може би ще е вече късно.
Ориана Фалачи е прозорлив човек, но колко от тези,
които вземат решенията ще я прочетат и разберат.

Явно целта не е завладяването на Балканите, а на Западна Европа... Може би целта е да се придизвика световна война? И САЩ пак да се явят като спасители на Европа?...
цитирай
5. mt46 - Да...
24.08.2015 12:02
freeoldmen написа:
на истински човек, преживял много...
Ако знае каква е сегашната ситуация, сигурно яростно се върти в гроба.

Необяснимо е случващото се.
Великата и горда Европа, люлката на съвременната цивилизация, доброволно
отстъпва позициите си.
Същото, което се случи на Съветската империя.
Изглежда, действително ни очаква Апокалипсис.
Ще върнат света векове назад, а за България ще е краят...
Темата старателно се избягва от властващите политици и медии, ако не броим
случайно изпуснатата реплика на еврокомисар, че "бежанците" ще дадат
ново демографско начало на българите...



Европа се оставя да бъде обладана, завладяна... Предадена ли е? От САЩ, от своите малоумни и продажни политически лидери?... От робуването на идеологически догми...
цитирай
6. mt46 - Навярно и други ще прогледнат...
24.08.2015 12:08
Надежда Нейнски :
"Има някакво направляване на тези хора. За мен остава неясно как така големи групи хора едновременно пристигат. Тези хора неслучайно се движат по определени канали и определени пътища. Те са използвани от други хора, които правят бизнес. Където бежанците минават нелегално, там практически контрол няма."
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mt46
Категория: Изкуство
Прочетен: 8524336
Постинги: 1941
Коментари: 31783
Гласове: 95473
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031