Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.08.2016 23:02 - Иде ли краят на неолиберализма?
Автор: mt46 Категория: Лайфстайл   
Прочетен: 741 Коментари: 2 Гласове:
16


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
.
Краят на неолиберализма и кризата в западната политика

от Мартин Жак в Избор на редактора · 23/08/2016 · 10:24

 

image

Доналд Тръмп търси връщане към Америка на 50-те, както преди началото на
ерата на неолиберализма. Снимка: H. Armstrong Roberts / Retrofile / Getty Images

imageМартин Жак е британски икономист, автор на книгата “Когато Китай управлява света“.

Поддържа свои авторски колонки в The Guardian и New Statesman. 

 

 

Западната финансова криза от 2007-8 беше най-лошата от 1931 г. насам, въпреки че все още нейните непосредствени последици са изненадващо скромни. Кризата подкопа фундаментните основи на твърде дълго доминиращата неолиберална идеология, но тя изглежда изплува до голяма степен невредима. Банките бяха спасени. Едва ли банкерите от двете страни на Атлантика са преследвани за своите  престъпления, а цената за техните деяния, както подобава, беше платена от данъкоплатците. Последвалата икономическа политика, особено в англосаксонския свят, разчиташе предимно на методите на монетарната политика, особено количественото облекчаване. Тя не успя. Западната икономика е в застой и сега се приближава към своето загубено десетилетие, като краят не се вижда.

След почти девет години, ние най-накрая започваме да жънем политическите бури на финансовата криза. Но как неолиберализмът успя да оцелее почти невредим толкова дълго време? Макар че се провали в теста на реалния свят, завещавайки му най-тежката икономическа катастрофа от седем десетилетия насам, политически и интелектуално неолиберализмът остана без алтернатива. Всички партии, стоящи вдясно, център и вляво, бяха погълнати от неговата философия: класически пример е преструктурираната Лейбъристка партия във Великобритания. Те считаха, че няма друг начин, по който да мислим или да действаме: това беше здравият разум.

imageКакто го нарече Антонио Грамши: хегемонията. Но тази хегемония не може и няма да оцелее в изпитанията на реалния свят.

Първото загатване за по-широки политически последици се прояви в обръщането на общественото мнение срещу банките, банкерите и лидерите в бизнеса. В продължение на десетилетия, те като че ли не правеха нищо лошо: бяха възприемани като модели за подражание на нашето време; по подразбиране те бяха тези, които се справяха с проблемите в образованието, здравеопазването и сякаш във всичко останало. Сега обаче, тяхната звезда лети главоломно надолу, заедно с тази на политическата класа. Резултатът от финансовата криза беше подкопаването на вярата и доверието в компетентността на управляващите елити. Това маркира началото на една по-всеобхватна политическа криза.

Но причините за тази политическа криза, скандално очевидна и от двете страни на Атлантика, са много по-дълбоки от финансовата криза и неуспешното възстановяване от последиците й през последното десетилетие. Причините са в сърцевината на неолибералния проект, който датира от края на 70-те с политическия възход на Рейгън и Тачър, и който постави за свой фундамент идеята за глобален свободен пазар на стоки, услуги и капитали. Системата на банковото регулиране от времето на депресията беше деконструирана, в САЩ – през 90-те и във Великобритания – през 1986 г., като по този начин се създадоха условията за кризата от 2008 г. Равенството беше презряно; идеята, че парите на богатите в крайна сметка облагодетелстват бедните – възхвалявана; правителството бе обявено за спънка на пазара и впоследствие ограничено; имиграцията беше насърчавана; регулациите – сведени до минимум; данъците бяха редуцирани, а корпоративното укриване бе пренебрегнато.

image

Роналд Рейгън и Маргарет Тачър, 1984

 

Трябва да се отбележи, че в исторически план неолибералната епоха нямаше особено добри резултати. Най-динамичният период на следвоенния западен растеж беше този в периода между края на войната и началото на 70-те години, в ерата на благоденстващия капитализъм и кейнсианството, когато темпът на растеж беше двоен, в сравнение с неолибералния период от 1980 г. до наши дни.

Но най-катастрофалната характеристика на неолибералния период е огромният ръст на неравенството. Доскоро това почти се игнорираше. С необикновено бързи темпове обаче, неравенството се очертава като един от най-важните, дори най-важният политически въпрос и от двете страни на Атлантическия океан, като най-драстично е положението в САЩ. Това, без всякакво съмнение, е причината, движеща политическото недоволство, което днес превзема Запада. Като се имат предвид статистическите данни, е озадачаващо и дори шокиращо, че те са били пренебрегвани толкова дълго време; обяснението за това се крие единствено в пълното господство и в хегемонията на неолиберализма и неговите ценности.

Но сега реалността внесе срив в системата. В периода 1948-1972, всички слоеве на американското население преживяха много сходни и значителни увеличения в своя стандарт на живот; но между 1972-2013, най-ниско стоящите 10% от хората преживяха понижаване на реалните доходи, докато първите 10% се справиха далеч по-добре от всеки друг. В САЩ средните реални доходи на работещите на пълно работно време мъже сега са по-ниски, отколкото бяха преди четири десетилетия: доходите на 90% от населението са в застой в продължение на повече от 30 години.

image

Не толкова различна е реалната картина и във Великобритания. И проблемът нарасна значително след финансовата криза. Като цяло, между 65-70% от домакинствата в 25 развити икономики се намират в застой или намаляване на доходите между 2005 и 2014 г. 

Причините не са трудни за обяснение. Ерата на хипер-глобализацията е системно организирана в полза на капитала срещу труда: Международните търговски споразумения бяха изготвени в пълна секретност, изключвайки местния бизнес, синдикатите и обикновените граждани. Транстихоокеанското партньорството (TPP) и Трансатлантическото споразумение за търговия и инвестициии (TTIP) са най-новите примери, но те са повече – политико-правните атаки срещу синдикатите; насърчаването на мащабната имиграция в САЩ и Европа, която подкопава справедливото договаряне с работниците от вътрешния пазар на труда; неуспехът да се преквалифицират разселените работници по някакъв смислен начин.

imageКакто ни показва Тома Пикети, при отсъствието на уравновесяващи сили капитализмът по естествен път клони към увеличаване на неравенството. В периода между 1945 г. и 70-те години на миналия век може би най-голямата подобна задръжка за капитализма е съревнованието на Студената война. След сриването на Съветския съюз вече нищо не го задържа. Колкото повече нараства общественото недоволство обаче, толкова по-неустойчив в политическо отношение става този режим, в който победителят взима всичко.

Големи части от населението на САЩ и Великобритания днес се бунтуват срещу това, което системата им е отредила, и тази тенденция е ясно отразена както в подкрепата за Сандърс и Тръмп, така и във вота за Брекзит. Често това народно недоволство се определя – по един принизяващ и пренебрежителен начин – като популизъм.

imageВ тази връзка, наскоро Франсис Фукуяма написа в една своя интересна статия за Foreign Affairs, че „популизмът е етикетът, който политическият елит поставя върху тези нагласи на обикновените граждани, които не харесва.“ Популизмът е движение срещу статуквото. Той свидетелства за началните етапи на нещо ново, въпреки че е много по-конкретен и ясен за това, което не харесва, отколкото за това, което подкрепя. Може да бъде прогресивен или реакционен, но най-често е и двете.

Брекзит се превърна в класически пример за този вид популизъм. Той преобърна един от фундаменталните крайъгълни камъни на британската политика от началото на 70-те години насам. Макар че привидно Брекзит се отнася за Европа, действително той касае нещо много по-голямо: неподправеният протест на тези, които чувстват, че са загубили и са забравени; чиито жизнени стандарти са в застой или са се влошили от 80-те години; които се чувстват разпокъсани насред мащабната имиграция, върху която нямат контрол; тези, които са изправени пред един все по-несигурен и непостоянен пазар на труда. Бунтът на тези хора парализира управляващия елит, коства поста на един министър-председател и хвърли неговия заместник в търсене на божествено вдъхновение насред тъмнината.

Вълната от популизъм бележи завръщането на класата като централна фигура в политиката – както в САЩ, така и във Великобритания. Това е особено удивително за САЩ. В продължение на много десетилетия идеята за „работническа класа“ е маргинална тема в американския политически дискурс. Повечето американци се описват като представители на средната класа – едно отражение на стремителния пулс в сърцето на американското общество. Според социологическо проучване на Gallup, през 2000 г. едва 33% от американците се определят като част от работническата класа; през 2015 г. числото е нараснало до 48%, близо половината от населението на страната.

image

Брекзит също представлява на първо място един бунт на работническата класа. Досега и от двете страни на Атлантическия океан представата за обществена класа избледняваше на фона на набора от нововъзникващи идентичности и въпроси, като полове, раси, сексуална ориентация и околната среда. Завръщането на класата има потенциала да промени политическия пейзаж като нищо друго.

Това ново възраждане на класата не трябва да бъде бъркано с лейбъристкото движение. Те не са синоними: това е очевидно в САЩ и става все по-явно във Великобритания, където процесът по тяхното отделяне тече вече половин век. Завръщането на работническата класа като политически глас във Великобритания може да бъде описано най-добре като една незавършена демонстрация на възмущение и протест, с едва леки нотки на принадлежност към работническото движение.

Партията на независимостта имаше точно толкова участие във формирането на съвременните нагласи, колкото и Лейбъристката партия. В САЩ и Тръмп, и Сандърс дадоха израз на работническия бунт. Работническата класа не принадлежи на никого: нейната ориентация (далеч не предопределена, както левите се изкушаваха да предполагат) е функция на политиката.

imageНеолибералната ера е подкопавана от две направления. На първо място, ако нейният икономически растеж никога не е бил особено голям, то днес той е направо трагичен. В икономическо отношение от навечерието на финансовата криза през 2007 г. Европа е нараснала с пренебрежителни размери; САЩ се справят по-добре, но дори техният растеж е анемичен. Икономисти като Лари Съмърс считат, че бъдещите перспективи клонят по-скоро към тежка стагнация.

По-лошо, широко разпространено е вярването, че може да последва още една финансова криза в резултат от слабото и ненадеждно възстановяване след последната. С други думи, неолибералната ера доведе Запада до един кризисен период от порядъка на този през 30-те години на миналия век. В тази връзка едва ли е изненадващо това, че днес по-голямата част от хората не са оптимистични за света, който оставят на децата си. На второ място, големите губещи в неолибералната система вече не са склонни да приемат безропотно своята съдба – те все повече започват да се бунтуват. Свидетели сме на края на една ера. Тя все още не е в миналото, но предсмъртната ѝ агония вече е започнала – нещо като социалдемократичната ера през 70-те.

Сигурен признак за намаляващото влияние на неолиберализма е надигащият се срещу него протест на интелектуалния елит. От края на 70-те години насам икономическите дебати са във все по-голяма степен доминирани от монетаристите и поддръжниците на свободния пазар. В годините след западната финансова криза обаче гравитационният център на интелектуалния дебат се измести значително. Това е най-ясно видимо в САЩ, където все по-влиятелни стават икономисти като Джоузеф Стиглиц, Пол Кругман, Дани Родрик и Джефри Сакс. „Капиталът на 21-ви век“ на Тома Пикети стана бестселър. Неговите анализи, както и тези на други известни икономисти, избутаха въпроса за неравенството на върха на политическия дневен ред.

image

Поколението от прогресивни, световноизвестни
американски икономисти: Джоузеф Стиглиц, Пол Кругман,
Дани Родрик и Джефри Сакс (отляво надясно)

 

Междувременно някои от тези, които до скоро бяха страстни поддръжници на неолибералния подход, като например Лари Съмърс и Мартин Улф от Financial Times, също започнаха да проявяват остра критичност. Във Великобритания медиите и политическият свят са изгубили връзка с действителността. Малцина осъзнават, че се намираме в края на една ера. Същите стари нагласи и предположения все още доминират пейзажа, както във водещи предавания на BBC, така и в дясната преса и в парламентарната Лейбъристка партия.

След оставката на Едуард Милибанд като лидер на лейбъристите почти никой не успя да предвиди триумфа на Джереми Корбин. Общо взето предположението беше, че новият лидер на партията ще бъде последовател на Тони Блеър или поне някой като Милибанд, но със сигурност не някой от типа на Корбин. Духът на времето обаче се променя. Членовете на партията, особено младите хора, които влязоха в нейните редици в безпрецедентни мащаби, искаха напълно да скъсат с нейния облик от средата на 90-те години насам. Една от причините, поради която лявото не успя да изплува като лидер на вълната от недоволство на работническата класа, е че повечето социалдемократически партии станаха, в различна степен, последователи на неолиберализма и свръхглобализацията. Най-крайните примери за това явление са преструктурираната Лейбъристка партия (от средата на 90-те години) във Великобритания и Демократическата партия в САЩ, персонифицирани от Тони Блеър, Бил Клинтън и опитите за надмогване на лявото и дясното.

Какъв обаче е смисълът от една социалдемократическа партия, ако тя не представлява непривилегированите и губещите? Лейбъристката партия изостави тези, които се нуждаеха от нея, които трябваше да представлява поне от чисто историческа гледна точка. Изненадващо ли е, че толкова много хора обърнаха гръб на партията, която ги изостави? В своето превъплъщение на обсебен от парите консултант на куп съмнителни президенти и диктатори, Блеър е подходящо свидетелство за упадъка на новите лейбъристи.

image

Джереми Корбин

 

/.../

Корбин не е продукт на новото време, той е по-скоро завръщане към края на 70-те и началото на 80-те години. Това е едновременно силата му, но и слабостта му. Той не е заразен от наследството на новите лейбъристи, защото никога не ги е приемал. Но, както изглежда, той не разбира и същността на новата ера. Опасността е, че Корбин има своите скрити недостатъци в една твърде подвижна и непредсказуема политическа среда, лишена от всякаква сигурност на почти всички нива; среда, в която лейбъристите са опасно разделени и отслабени.

Лейбъристите може и да са в „интензивното отделение“, но състоянието на консерваторите не е много по-добро. Дейвид Камерън носи вина за огромната и безотговорно погрешна преценка за Брекзит. Той бе принуден да подаде оставка в позорни обстоятелства. Партията е безнадеждно разделена. Тя няма представа в коя посока да се движи след Брекзит.
/.../

image

Колкото и драматични да са събитията във Великобритания, те не могат да се сравнят с тези в Съединените щати. Сякаш идвайки от нищото, Доналд Тръмп успя да спечели номинацията на републиканците и с това обърка почти всички експерти, както и собствената си партия. Неговото послание е откровена антиглобализация. Той смята, че интересите на работническата класа бяха жертвани в полза на големите корпорации, които бяха насърчавани да инвестират в целия свят и по този начин лишиха американските работници от техните работни места. Освен това, Тръмп твърди, че мащабната имиграция отслаби преговорните позиции на американските работници и е причината за понижаването на заплатите им.

Той предлага да се изисква от американски корпорации да инвестират финансовите си резерви в САЩ. Също така смята, че Споразумението за свободна търговия в Северна Америка (NAFTA) е предизвикало изнасянето на американски работни места в Мексико. С подобни основания Тръмп се противопоставя на TPP и TTIP. Той също така обвинява Китай в кражба на американски работни места и заплашва да наложи митническа тарифа от 45% върху вноса на китайски стоки.

На глобализацията Тръмп противопоставя своеобразен икономически национализъм: „Сложете Америка на първо място“. Призивът му, преди всичко, е към бялата работническата класа, която преди появата на Тръмп и Бърни Сандърс на политическата сцена, беше игнорирана и до голяма степен – непредставена от 1980 г. насам. Като се има предвид, че заплатите на тези хора падат в последните 40 години, е удивително как техните интереси бяха системно пренебрегвани от политическата класа. Все по-често те гласуват за републиканците, но последните отдавна са превзети от супер-богатите и от Уолстрийт, чиито интереси, като хипер-глобализацията, са в пряко противоречие с тези на бялата работническа класа. С пристигането на Тръмп белите работници най-накрая намериха своя представител: те наложиха Тръмп за номинация на републиканците.

image

Икономическият националистически аргумент беше енергично преследван и от Бърни Сандърс, който се движеше на косъм разстояние от Хилъри Клинтън в изключително оспорваната номинация на Демократическата партия и вероятно щеше да спечели, но повече от 700 така наречени супер-делегати бяха реално избрани от Демократическата машина и масово подкрепиха Клинтън. Както и в случая с републиканците, демократите отдавна подкрепят неолибералната, про-глобалистка стратегия, въпреки опасенията на своите синдикални организации. И републиканците, и демократите се оказаха дълбоко поляризирани на про- и анти-глобалисти – изцяло нова ситуация, на която не сме били свидетели от преминаването към неолиберализма от времето на Рейгън преди почти 40 години.

Друг основен момент на националистическия апел на Тръмп – „Да направим Америка отново велика“ е позицията му за външната политика. Той смята, че преследването на голямата цел – Америка да бъде велика сила – пропиля ресурсите на нацията. Тръмп твърди, че алиансите на САЩ са несправедливи, тъй като Америка поема голямата част от разходите на своите съюзници, които от своя страна допринасят твърде малко. Като пример посочва Япония и Южна Корея, както и европейските членове на НАТО. Той апелира да се възстанови балансът в тези взаимоотношения и, ако това е невъзможно, да се напусне алианса.

Тръмп твърди, че Америка, бидейки страна в упадък, вече не може да си позволи да поема този вид финансови тежести. Той е убеден, че вместо да поправят света, парите трябва да бъдат инвестирани в дома, като посочва лошото състояние на инфраструктурата в САЩ. Позицията на Тръмп представлява масовата критика към световната хегемония на Америка. Неговите аргументи бележат радикално скъсване с неолибералната идеологията за хипер-глобализация, която царува от началото на 80-те години, както и с общоприетата външна политика, упражнявана в по-голямата част от времето след войната. Тези доводи трябва да се приемат сериозно. Те не бива да бъдат игнорирани с лекота само заради тяхното авторство.

image

Но Тръмп не е човек на лявото. Той е популист на дясното. Стартира кампанията си с расистки и ксенофобски атаки към мюсюлманите и мексиканците. Посланията на Тръмп са насочени към бялата работническа класа, която смята, че е била измамена от големите корпорации и подкопана от испанската имиграция, и често негодува срещу афроамериканците, възприемани твърде дълго от мнозина като по-нискостоящи.

Америка на Тръмп ще отбележи уклон към авторитаризъм, характеризиращ се с обиди, търсене на изкупителни жертви, дискриминация, расизъм, произвол и насилие; Америка ще се превърне в дълбоко поляризирано и разделено общество. Заплахата да се наложат 45% митническа тарифа към Китай, ако бъде приложена, със сигурност ще предизвика ответна реакция от страна на китайците и ще постави началото на една нова ера на протекционизъм.

 

Тръмп може и да загуби президентските избори, точно както Сандърс се провали в опита си за номинация от демократите. Но това не означава, че силите, противопоставящи се на хипер-глобализацията – неограничена имиграция, TPP и TTIP, неограниченото движение на капитали и много други неща – ще загубят аргументите си и ще отслабнат. За малко повече от 12 месеца Тръмп и Сандърс трансформираха самото естество и езика на тези аргументи. Намиращи се далече от своя залез, аргументите на критиците на хипер-глобализацията постоянно набират скорост. Приблизително две трети от американците са съгласни, че „ние не трябва да мислим толкова много в международен план, а да се концентрираме повече върху собствените ни национални проблеми“.

Но преди всичко, това, което ще продължи да усилва съпротивата срещу хипер-глобалистите, е неравенството.

image

Превод: Момчил Вачев / Memoria de futuro

Източник: The Guardian

www.memoriabg.com/2016/08/23/kraiat-na-neoliberalizma/
 

Дяволско Ще стопим паметта ви...
Ще сте все позитивни.
И очите, сърцата ви
ще са нови, щастливи...

Ще сте с мисли беззъби,
илюзорни, покорни.
И безчувствени, тъпи,
ще летите нагоре...

Ние, старите дяволи,
завладяхме душите ви.
Опиати ви даваме -
да сте роби честити...

С новоум, с технологии
ще владеем децата ви.
И без Бог, без тревоги,
нека спи съвестта ви!...

Марин Тачков
22 август 2016 г.
 

 




Гласувай:
16
0


Вълнообразно


1. milady - марине, знаеш ли ,френд, най много харесах епилога/ твоето стихо !
24.08.2016 20:07
защото е ..искрено, истинско
инак,извадката е мн. добър анализ, Д Тръмп има поразителни
попадения, но но но..Това е само демагогия и агресивна популистка стратегия...
там Той е Цар, ънкъл Доналд Дък Тръмп.
Това няма да промени гласовете, които ,сигурна съм вече са пресметнати..
+ - около 5- 6 %. Просто някой трябва да „изпусне парата “, и това е ролята на Тръмп.
а ,Килъри ще „отвори“ фронт в Европа с-у Русия, в л'бопитни времена живеем..
Спокойна вечер !
цитирай
2. mt46 - Благодаря ти!...
24.08.2016 23:47
milady написа:
защото е ..искрено, истинско
инак,извадката е мн. добър анализ, Д Тръмп има поразителни
попадения, но но но..Това е само демагогия и агресивна популистка стратегия...
там Той е Цар, ънкъл Доналд Дък Тръмп.
Това няма да промени гласовете, които ,сигурна съм вече са пресметнати..
+ - около 5- 6 %. Просто някой трябва да „изпусне парата “, и това е ролята на Тръмп.
а ,Килъри ще „отвори“ фронт в Европа с-у Русия, в л'бопитни времена живеем..
Спокойна вечер !

Вероятно Х/К/илъри ще спечели... Да, в много интересни и гадни времена живеем...
Лека нощ!...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mt46
Категория: Изкуство
Прочетен: 8334306
Постинги: 1903
Коментари: 31569
Гласове: 94721
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930