2. varg1
3. radostinalassa
4. mt46
5. leonleonovpom2
6. wonder
7. kvg55
8. planinitenabulgaria
9. hadjito
10. sparotok
11. zaw12929
12. getmans1
13. bosia
14. rosiela
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69
.
.
Георги Марков
Собственият фашизъм
Есето „Собственият фашизъм“ е излъчено по радио „Дойче веле“ през 70-те години на миналия век.
/.../
Като че е станало удобно правило за всички беди да виним единствено обществени устройства, системи, идеологии и отделни личности, които ръководят различни народи. Често пъти без никакво колебание ние даряваме себе си с правата на най-справедливи съдници и лишени от чувство за хумор, поставяме нашите собствени „аз“ извън планетата. И разбира се, великодушно забравяме нашите лични участия в извършването на простъпките, греховете или престъпленията, които съдим. Ние обичаме да съдим всички други, освен себе си. Всеки би казал, че това е един от най-човешките грехове, защото е присъщ всекиму. Но аз започвам с него, не за да оправдавам съществуването на порочни обществени системи, идеологии и водачи, а за да се опитам да разбера размера на нашата собствена вина, размера на онова, което всъщност храни, поддържа и крепи така здраво обществената неправда. Въпрос стар, колкото е стар светът. Много пъти мнозина са се питали: „Само обществените форми на фашизма ли бяха виновни за нещастията на милиони хора?“ Много пъти мнозина се питат: „Само комунистическата идеология ли е виновна за нещастията на други милиони хора?“, „само Сталин и Берия ли бяха виновни?“ И естествено, отговорът си остава едно огромно: „НЕ САМО“.
Нека най-напред кажа, че в този ред на мисли не правя никаква разлика между фашизъм и комунизъм. Използвам думата фашизъм като исторически по-ясна и конкретна, при това без измамното очарование на думата „комунизъм“. И двете изразяват в абсолютно еднаква степен отказа на човека да има свое лице, свой характер, своя индивидуалност, отказа на човек да бъде себе си, като се превръща в аморфна част от нечие стадо със стаден характер, стаден глас, стаден тип. За мен няма никакво значение в името на какво става остадяването на отделна човешка личност – дали в името на една велика нация, или в името на едно въображение, щастливо бъдеще.
Но преди да стигнем до стадото, нека се спрем на онова, което фактически го формира и което не е отвън приетата идеология или личност, а е СОБСТВЕНИЯТ ФАШИЗЪМ. Нека се взрем в себе си и потърсим корените му в тяхната дълбочина.
Може би първият белег на собствения фашизъм е отказът ни да признаем съществуването на другите човешки същества като равноправни, равностойни и независими от нас. Собственият фашизъм започва от момента на приятното усещане, че аз съм нещо повече от този срещу мен, от произволния, понякога необуздаем инстинкт, че в моето съществуване е вложен повече смисъл, отколкото в неговото. И почти едновременно другият инстинкт – да покажа моето превъзходство, като реализирам какъв да е вид негово подчинение. Така че един от първоизточниците на собствения фашизъм е този неудържим глад да бъдем повече от другите. Всеки може да види, че особено комунистическата идеология и цялата дейност на комунизма разви в най-висока степен това най-ужасно начало на собствения фашизъм. Теорията за класовата борба, целият марксизъм по принцип, онова, което наричат ленинизъм, не е нищо друго, освен идеологическото развитие на собствения фашизъм.
Защото отказът да признаем равноправието и независимостта на другите човешки същества води до второто начало на собствения фашизъм – отказът да разбираме другите. Ние сме заставени да се отнасяме към тях единствено през тесните рамки на собствената ни предпоставеност. Ние затваряме всички шосета и пътища за действителен контакт с другите и прекарваме всички съобщения през цензурата на собствената ни предпоставеност. Ние казваме „Той е Това“ и се отнасяме към него като към „Това“, което обикновено е твърде далеч от действителното „Той“. Ние отказваме да разбираме всички мотиви, причини, стъпки, чувства, прояви, които не кореспондират с нашата представа за „Това“. А да не забравяме, че същността на „Това“ иде от първото начало на собствения ни фашизъм – а именно, че Той не е нито равноправен, нито равностоен, нито независим от нас. Нашата предпоставеност е нашата слепота. Ние не желаем да видим истинското лице на този срещу нас, както не желаем да разберем истината, заложена в неговата неповторима оригиналност. Защото всяко човешко същество е неповторимо и оригинално. Ние кореспондираме само с онази част от него, която изнася на нашата предпоставеност. При това наше очевидно и пълно неразбиране на човека отсреща ние фанатично настояваме, че нашето мнение или присъда е единствено правилната. Мисля, че няма нужда да посочвам крещящо очевидните примери в българската действителност, които илюстрират огромния размер на собствения фашизъм, който е вкоренен дълбоко в почти всички отношения.
Неразбирането на другите ни лишава от установяването на действителни контакти, лишава ни от най-скъпоценните елементи на човешкото общение – любовта, прощаването, великодушието, оправданието.
Може би най-противопоказното чувство на собствения фашизъм е любовта. Това всеобемащо чувство на топлота, радост и близост не може да съществува едновременно с мизерната предпоставеност, нито да бъде вместено в каквато и да е рамка. Известни са хиляди случаи, когато собственият фашизъм убива любовта. Вгледайте се в делата на всички по-видни представители на собствения фашизъм, вслушайте се в думите им – това са предпоставени тиради от всичко друго – омраза, злоба, завист, заплаха, самохвалство, самодоволство, фанатизъм, глупост, нищожност, тесногръдие и каквото щете – но нито най-лек намек, най-незабележим лъх на любов. Собственият фашизъм ни кара да не обичаме никого освен себе си и да сме готови да пожертваме всичко заради себе си.
Собственият фашизъм – това са бесовете у нас, това е може би, което всички религии наричат Дявола.
И сега нека подчертая един особено важен момент: отрекъл правото на другите на независимост, собственият фашизъм отрича и нашето право на независимост. Той е, който ни превръща от свободни същества в членове на различни видове стада.
/.../
http://kultura.bg/web/%D1%81%D0%BE%D0%B1%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D1%84%D0%B0%D1%88%D0%B8%D0%B7%D1%8A%D0%BC/
Нищо лично - просто фашизъм - VIII
Лилия Друмева: Побелелите глави на жертв...
фашизма е национбализъм
комунизма е интернационализъм
фашизма е частна собственост
комунизма убива частната собственост
фашизма не убива религията
комунизма е атеизъм
Г. Марков е индивидуалист и навярно не е съвсем обективен...
фашизма е национбализъм
комунизма е интернационализъм
фашизма е частна собственост
комунизма убива частната собственост
фашизма не убива религията
комунизма е атеизъм
Г. Марков акцентира на общото между двете идеологии - тоталитаризмът, липсата на свобода...
2. М. Тачков - Ако бях премиер
3. Дела
4. Деспи...
5. Стойнев
6. Светлана
7. Блогът на Стойнев
8. Блог. бг - правила
9. М. Тачков - Любовна балада
10. Публикации - сп. "Пламък"
11. "Изповедта на една компаньонка"
12. Плагиатска "стихосбирка"
13. "Добри да бъдем"
14. Най-хубавата
15. Молитва
16. Меджик
17. Две и 200
18. Да се завърнеш... Редактиране...
19. За държавата, цените, политиците и бюрократите
20. Всеки стих е път към Теб
21. Н. Николов
22. 22. Защо някои другари не са ми драги
23. Западният либерализъм е по-разрушителен от комунизма
24. Контрол чрез глада. Монсанто
25. Да бъдем максимално живи
26. М. Тачков - "Светлей, Училище"
27. М. Тачков - Светоглед
28. М. Тачков - Аз обвинявам
29. 29. Противоречия в автохтонната теория
30. Славянизация