Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.01.2016 20:22 - Неолиберализъм ли?
Автор: mt46 Категория: Бизнес   
Прочетен: 1949 Коментари: 3 Гласове:
8


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
.
.
.
„Неолиберализъм“ ли? 16.01.2016  Автор Solidbul

 

За какво точно става дума и защо то предизвиква толкова много дискусии?

 

Джереми ФоксOpen Democracy

 

image

 

Превод: Мария Рускова

 

… Бях изненадан да прочета в последната творба на Уилям Дейвис „Трудността на „неолиберализма“, че терминът неолиберализъм бива брутално отхвърлен като „глупав“ и че една така „изтъкната“ група за натиск като Progress, както и различни други мислители, го описват като безсмислена обида, използвана от интелектуално мързеливи хора, които не схващат какво може да означава той.

Като отхвърля тези оплаквания, Дейвис ни казва, че „неолиберализмът“ е както комплексен, така и двусмислен, защото – подобно на други ключови думи на политическия дискурс – той е една абстракция с множество интерпретации и нюанси, също както капитализъм, комунизъм, демокрация и свобода. Неспособността да се изясни едно понятие обаче и липсата на принципно разбиране на неговия смисъл не са едно и също.

В сравнение с някои други, терминът неолиберализъм не изглежда като неуловима абстракция. Според мен той е политическия проект за маркетизация на публичната сфера. Сегашната му популярност сред политическите лидери с определен нюанс се дължи на факта, че той като че ли предлага вземане на чисто обективни решения, като позволява пазарната конкуренция, а не идеологическите пристрастия да определят стойността. По този начин те се освобождават – поне теоретично – от отговорността за осигуряване на важни обществени услуги. Вместо тях частният сектор ръководи услугите на база на конкуренцията или пък отделни лица и самоорганизиращи се колективи поемат отговорността за собствените си нужди.

 

Основен принцип на неолиберализма е, че гражданите трябва преди всичко да бъдат дефинирани като потребители.

 

Ето защо „неолибералните“ правителства настояват за „потребителски избор“ в сектори като здравеопазване и образование – едно предложение, което черпи сила от широко дискредитирани днес, но все още жизнени елементи на класическата икономическа теория, която постулира, че потребителите действат рационално в свой собствен интерес. „Рационален“ е още една дума, която позволява множество интерпретации, но за икономистите тя означава оптимизиране на облагата или ползата от една сделка. Предполага се, че това е, което правим с решенията и действията си, макар че още преди 350 години Паскал вече беше разбрал, че не го правим -  или поне не винаги. [1] Така че тук следва да помахаме за сбогом на Фройд, Юнг и подсъзнателното.

От решаващо значение за идеята за „потребителския избор“ е, че при упражняване на своите решения потребителите имат ясно съзнание за наличните опции. В такъв идеален свят не съществува подвеждаща реклама, пациентите могат лесно да решат в коя болница е най-безопасно да им премахнат апендикса, родителите могат да изберат най-доброто училище за своето потомство измежду набор от алтернативи и – ако имат достатъчно добър пазарен нюх – да запазят място в него, преди бележката „Няма свободни места“ да се появи на вратата.

 

image

Една от основните черти на неолиберализма – мечтите и стремежите също трябва да бъдат съобразени със законите на пазара, тъй като само той има власт да решава кое
е успешно и кое не

 

Фридрих фон Хайек (1899-1992) често е изтъкван като божество на неолибералната мисъл. [2] Той смята, че свободните пазари водят до спонтанен порядък (т.e. без необходимост от значителна човешка намеса) и много от неговите трудове в тази област могат да се разглеждат като разширени бележки под линия на „Богатството на народите“ на Адам Смит. Това, по което Хайек сериозно се различава от Адам Смит е, че в „идеалната вселена“ на Хайек алтруизмът е отклонение и не съществува фактически, или, както Айн Ранд казва, той е ирационален. „Принципът на търговската размяна е единственият етичен принцип на всички човешки взаимоотношения – личностни и социални, частни и публични, духовни и материални.“ [3] Ако искаме да правим добро, твърди Хайек, то ние трябва да гледаме нашите собствени интереси, защото: „Моралът на пазара всъщност ни води до облагодетелстване на другите не чрез нашите намерения да правим това, а карайки ни да действаме по начин, който въпреки това има същият ефект.[4] Това, разбира се, е точно, макар и не толкова елегантно представяне на прочутата „невидима ръка“  на Смит с тази разлика, че Смит не вярва, че търговията е единственият път към вършенето на добро. [5]

 

Без да пренебрегва напълно човешката нищета, Хайек твърди, „… че на всеки човек трябва да се осигури един минимум от храна, подслон и дрехи, достатъчен да запази здравето и работоспособността му… по принцип няма несъответствие между държавата, която по този начин гарантира по-голяма сигурност, и запазването на индивидуалната свобода…“ [6]

От друга страна той не одобрява социалните разходи и прогресивното данъчно облагане, което те изискват: …веднъж въведен, принципът на справедливото разпределение няма да бъде изпълнен, докато цялото общество не бъде организирано според него. Това ще доведе до такова общество, което във всички съществени аспекти ще бъде противоположно на едно свободно общество.“ [7]

Неговият отговор на това доста неясно различие идва с една фраза, която електоратът на Обединеното кралство лесно ще разпознае: Великото общество. Не е чудно, че то включва оттегляне на държавата, доколкото е възможно, от осигуряването на социално подпомагане, защото се очаква, че благотворителните организации и индивидуалните доброволци трябва да поемат юздите. Леко модифицираната версия на Дейвид Камерън, Великото общество, за което чуваме все по-малко, беше яростно нападнато от The Independent като измама, защото местните благотворителни организации, които се предполагаше, че ще носят част от бремето на социалното подпомагане, на практика са се превърнали в подизпълнители на мощните корпорации. Корпорациите се заеха с предоставянето на услуги, някога изпълнявани от държавата. Макар че точно това има за цел Хайек, а сегашният премиер и финансовият министър несъмнено го осъзнават.

 

Когато при неолиберализма отсъствието на държавно участие дава отрицателни резултати, като например банковата криза от 2008 г., или когато частният сектор не успява да отговори на минималните стандарти за обслужване, които обществото очаква, държавата се намесва основно чрез налагане на регулаторни рамки и наблюдение, но не и чрез възстановяване на държавното предоставяне на услуги.

Това разкрива една основна слабост в основите на неолиберализма, а тя е – противопоставянето на някои от демократичните искания на хората. Ако електоратът гласува за набор от политики за ренационализация, например, тогава е трудно да се защити неолибералната теза, че публиката не може да упражни своя „потребителски избор“ добре и става парадоксално, когато правителството се опитва да твърди, че знае по-добре.

 

image

Милтън Фрийдман посещава чилийския диктатор Аугусто Пиночет през 1975 г.

 

Това очевидно противоречие може да бъде една от причините Хайек, наред с други, да има нееднозначно отношение към демокрацията. Макар да е изцяло за демократичен избор на правителствата, той призовава за система, при която те ще бъдат свободни от всякакво задължение да вършат това, за което избирателите са гласували. Според Грег Грандин, професор по история от Йейл, при посещение в Чили по времето на Аугусто Пиночет, Хайек казва в интервю:

 

 

„Моето лично предпочитание клони по-скоро към либерална диктатура отколкото към демократично управление, лишено от либерализъм.“

 

Милтън Фрийдман, изявен неолиберал и спътник на Хайек, намира за нормално да бъде съветник на Пиночет, докато последният измъчва и убива политическите си опоненти. Маргарет Тачър, стриктен последовател на Хайек, очевидно не вижда проблем нито да се сприятели с Пиночет, нито да спечели благоразположението на други диктаторски режими, особено когато има очаквания за доходоносни продажби на оръжие. Нека не забравяме, че в истинския неолиберален ред всяка търговия е алтруистична. И да не се оплакваме, ако неолибералните правителства игнорират обещанията си на изборите. Това е, което Хайек би искал те да правят.

Уилям Дейвис пише, че неолиберализмът цели „… разширяване (на пазарите и конкуренцията) за справяне с основните проблеми на модерността…“, но с изключение на самата дума, няма нищо особено модерно нито в неолибералните практики, нито в политическата му програма. Неолиберализмът по-скоро изглежда като връщане към идеята за социалния дарвинизъм от ХІХ в., който предполага, че наличието на конкуренция гарантира възход към върха на най-силните за благото на обществото като  цяло. Може би с изключение на някои заблудени последователи на Хърбърт Спенсър, социалният дарвинизъм беше възприет така добре само от обърканите умове на привържениците на идеята за превъзходството на бялата раса и изчезна с победата над нацизма. Докато неолиберализмът не го извади от ковчега в модифицирана форма малко по-късно през същия век.

 

Тези, които са чели Дикенс, ще бъдат напълно наясно с живота на бедните в Англия през ХІХ в. при управление сравнително незаинтересовано от общото благоденствие. Ако се върнем малко по-назад в ХVІІІ в., ще можем да се позабавляваме с възхитителното описание на плачевното състояние на националната инфраструктура и на полицията, благодарение на историка Кристофър Хибърт:

„Каретите засядаха или се преобръщаха в калта, със счупени оси и осакатени коне, а пътниците бяха изхвърляни с багажа си в канавката… Дори пътят между дворцовото предградие Кенсингтън и Пикадили през 1736 г. беше толкова „позорно лош“, че лорд Хърви се оплакваше, че живее „в някакво усамотение, като че ли съм захвърлен на скала посред океана“. [8]

Пътуването не е безопасно и заради набезите на разбойници. Хибърт пише, че през 1774 г. самият министър-председател лорд Норт е бил обран на Гънързбъри Лейн в Лондон и че чужденците са били удивени от степента, до която пътните обири изглеждали напълно нормални.

Участието на правителството в социалната сфера, услугите и инфраструктурата следователно се появява не като осъществяване на определена идеология, но по чисто прагматични причини, а именно, че частният сектор не може или не иска да поеме съответните задачи и да направи необходимите инвестиции.

 

Дългосрочната инвестиция в публична инфраструктура, разбира се, не е атрактивно предложение за частния сектор, което обяснява защо няколко последователни правителства на Обединеното кралство трудно намират инвеститори за големи проекти. Далечната възвръщаемост за тях не е никаква възвращаемост. Години бяха нужни, докато правителството осъзна с крайна неохота, че нови електроцентрали няма да бъдат построени без участието на държавата. Добилата лоша слава Частна финансова инициатива (Private Finance Initiative), подета от Джон Мейджър и ентусиазирано осиновена от Блеър и Браун, работеше само благодарение на скъпи държавни гаранции за приходите на частния сектор. Това, което тези и много други примери подчертават, при това категорично след икономическата криза от 2008 г. е, че свободните пазари не са свободни и че когато са слабо регулирани, те може да доведат до разруха. Неолиберализмът парадоксално се поддържа чрез намеса на държавата, когато тя прецени. А тя преценява така най-често в нечия частна изгода. Ползите от политиката на „количествените облекчения“ не отиде в обществото, а в частните банки и застрахователните компании. (Бел. ред.: „Количествени облекчения“ – изкупуване от централната банка на ценни книжа на частните банки с цел увеличение на паричната маса)

 

Неолиберализмът не е труден за разбиране. Той е една опростенческа идеология, разработена, можем да заподозрем, на гърба на фиш за заплата в кафенето на някоя кула от слонова кост от професори, които нямат много вяра в човешката интелигентност, с изключение може би на тяхната собствена. Очевидната цел е хората безпрекословно да се подчинят на пазара, защото се предполага, че той работи по-интелигентно от хората. Айзая Бърлин би разпознал неолибералния проект като приток към реката на „позитивната свобода“, в която самореализацията не е възможна, без гражданите да се подчинят на правила, установени за тяхно собствено добро“. Пример в днешно време са споразуменията за свободна търговия. Веднъж подписани и подпечатани, те трудно се отменят; а която страна се опита да се оттегли, се сблъсква с неудобства, най-малкото от които е промяната в условията за търговия. Такива са оковите на свободата.

 

Поддръжниците на неолиберализма са принудени да игнорират цялата история на икономическото развитие не само на Запада, но и на страни като днешен Китай и Корея, където отговорността на държавата за напредъка е ключова. За да разберем потенциалните опасности на неолибералните политики, особено в страни, които отдавна са управлявани на основата на социалдемократични принципи (Обединеното кралство все още се квалифицира като такава, едва-едва), не би било зле да погледнем назад към крайностите на неравенството, които преобладават през изминалите столетия и към които сега рискуваме да се върнем. И може би ще си припомним обезсърчаващите черти на нерегулирания капитализъм, които възпламениха гнева на Маркс и възмущението на Дикенс.

 

„Труден е за справяне този свят; 

 

в печелене и харчене,

рано или късно пропиляваме силите си.“*

 

Така пише Уърдсуърт. Преди някой изобщо да беше чувал за „неолиберализъм“, поетът добре е знаел, че дефинирането на хората просто като потребители прави всички ни по-бедни.

 

–––––––

[1] “Le coeur a ses raisons que la raison ne connaоt point.” (Сърцето има своите основания, за които разумът не знае нищо.) Pensйes, 477, ed. Plйiade.

[2] Задно с Ludwig von Mises (1881-1973) като предполагаем ‘“сив кардинал“

[3] Цитат от The Journal of Ayn Rand Studies 6, No. 2, Spring 2005, p.378

[4] Hayek: The Fatal Conceit, 1989

[5] “Колкото и себичен да се предполага че е човекът, очевидно има известни принципи, които го карат да се чувства заинтересуван от съдбата на другите и правят тяхното щастие необходимо за него, макар че те не извличат от това нищо повече от удоволствието да го виждат.”  Adam Smith: The Theory of Moral Sentiments, I.i.1.1 (1759 – 1770)

[6] Hayek: The Road to Serfdom, 1944

[7] Hayek: Law, Legislation and Liberty, the mirage of social justice, Ch.12, 1973

[8] Christopher Hibbert, The English, A Social History, p 348, 1987

solidbul.eu/


ПП: Свободата не може да е безгранична, неограничена... Издигането в култ на пазара води до принизяването на човека, на духовността...




Гласувай:
8
0


Вълнообразно


1. kvg55 - И неолиберализмът ще отмре, като ...
21.01.2016 01:01
И неолиберализмът ще отмре, като всяка буржоазна теория. Буржоазният свят отдавна се върти в омагьосан кръг между кейнсианството и неолиберализма.
Изходът е марксизма.
цитирай
2. mt46 - Мда... Ето още една интересна статия по темата -
21.01.2016 13:17
http://bozhanov/2015/12/18/%D0%BB%D0%B5%D1%81%D0%BD%D0%BE-%D0%B5-%D0%B4%D0%B0-%D1%81%D0%B8-%D0%BB%D0%B8%D0%B1%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BB/

Лесно е да си либерал
18/12/2015 ~ Димитър Божанов

Няма нищо по-лесно на тоя свят от това да си либерал. Тази философия е любима на малките деца. Хлапетата са абсолютните либерали. Те са френетични противници на всяко ограничение на личните им свободи, а наставленията от консервативните им родители често биват посрещани с бурни протести, изразявани под различни форми. Нерядко е рев, понякога гладна стачка и най-редовно цупене, лъжа или деликатно прикриване на истината. От много ранна възраст те усвояват умението да изопачават фактите, за да се защитават по-адекватно срещу диктатурата на възрастните, която толкова силно желаят да отхвърлят завинаги. До по-късните етапи от формирането на егото им (към шестата-седмата година) те вече имат богат набор от средства за отстояване на свободите си и за бламиране на изпълнителната власт в микродържавата на собственото си семейство.

Порасналите (поне външно) съвременни либерали се опитват да правят това в глобален мащаб – да бламират „родителите си“ – традиционните ценности. За да не се чудят някои, днешните либерали са, най-общо казано, условно наречените „десни“ сили на политическата карта. Не е съвсем точно това определение, защото технически няма проблем да си левичар с консервативен уклон или полит-икономически да си либерал, а що се отнася до ценности и култура да си с по-консервативни разбирания, нюансите тук са неизбежни. Просто либерализмът е едновременно и полит-икономическа, но и ценностна, и философска рамка. Същото важи и за консерватизма. Това, между впрочем, е и причината да смятам определенията „десни“ и „леви“ за нищо повече от евтин популизъм за произвеждане на определени внушения и разделяне на обществото, но това е друга тема.

Най-общо погледнато, именно т.нар. „десни“ сили (доколкото леви изобщо останаха на официално ниво) са тези, които последователно настояват в хода на историята за прогресивно либерализиране на света и в икономически, и в личностен план. Но докато е съвсем в реда на нещата да позволиш на малкото си дете в един момент и самостоятелно да пресича улицата, за да иде на училище, то определено не е никак полезно за него да го окуражаваш, ако започне да взима наркотици, да се напива всеки ден или да проиграва парите си по ротативки и леки жени.

1. ЛИБЕРАЛИЗЪМ БЕЗ ГРАНИЦИ

Елементарно е и съвсем очевидно. Либерализмът без граници е, разбира се, напълно невъзможен. Поради тази причина и самият либерализъм започва днес да изглежда изчерпан като политически път. Сякаш кривата на развитието му е достигнала точката си на пречупване, отвъд която следва неминуемият срив, който ще приключи с окончателната делегитимация на тази доктрина. Но това съвсем не е необичайно за историческия процес всъщност. Гледали сме филма. Освен това, да се вярва в някаква абстрактна „безгранична“ свобода, е абсолютно нелепо, наивно и нека си го кажем – инфантилно. Това прилича на досадното упорство на кисело, лакомо малко момиченце, на което току що са му отказали втори захарен памук. Искам ПЪК! Искаш, ама няма, моето дете. Като пораснеш, ще разбереш защо.
stefonknee-wolschtt-transgender-youtube-2
Това е 46-годишният „Стефани Уолшт“. Не знаем истинското му име, защото в Индипендънт не го цитират, явно поради политическа коректност заради някаква „трансджендър“ норма.

Е, някои либерали все още не разбират, че няма как да си 46-годишен дърт пръч със седем деца и не щеш ли да откриеш, че „истинската ти идентичност“ всъщност е на 6-годишно момиченце (???!!!?). След това скоропостижно да напуснеш семейството си, което си градил 23 години, за да заживееш с осиновители на преклонна възраст, пред които да се обличаш и държиш като невръстениче… Това, уважаеми, е съвсем реалната история на т.нар. Стефани УолшТ (на английски името се спелува по начин, който мога да определя единствено като скандален, ако не безобразен, дори английският да ти е майчин: Stefonknee (pronounced ‘Stephanie’) Wolschtt). Според авторитетния ежедневник Индипендънт (курсивът е линк към оригиналната история) това са перипетиите на едно трансджендър момиченце. Според мен пък се нарича НЕВМЕНЯЕМОСТ и не е нищо повече от лудостта на един мъж в критическата или по-лошо – егоистичната му, ексцентрична прищявка, глезотия, каприз.

Този мъж на първо време трябва да бъде незабавно хоспитализиран за негово собствено добро и за доброто на семейството му, а не да ми го превръщат в звезда с евтин пиар (чичкото с панделките мигом станал ЛГБТИ знаменитост и част от някаква рекламна кампания за транссексуалост www.thetransgenderproject). Ако пък случайно в процеса на диагностицирането му се докаже неговата вменяемост (което не е изключено, такива хора често са просто морално деформирани и сексуално извратени патологични егоисти), той трябва да бъде по съдебен път задължен да плаща пълна издръжка на непълнолетните си деца.

Бихме отишли дори по-далеч като поискаме от него обезщетение и за непоправимите морални щети, които е нанесъл на децата и съпругата си. Или те нямат права? Само трансджендърът, на другите майната им… Да плаща, като е толкоз ексцентричен, после нека си живее като шестгодишно момиченце с осиновителите си, като не го е срам от Господ, и да се прави на малоумник колкото си иска. Но нека обществото знае, че той е просто един извратеняк и нищо повече. Поредният заблуден перверзник, който не осъзнава, че има сериозен психически проблем. Не някаква си „трансджендър“ примадона, Боже опази! Само ми е трудно да си го представя, ако трябва отново да ходи на работа примерно в някой склад, цех или фронт офис, за да изплати обезщетенията на семейството си, как по-точно ще го играе „себе си“?

2. КОНСЕРВАТИЗМЪТ ИСКА ЗРЯЛОСТ

Ето такива нюанси в либерализма ме карат от години да разсъждавам над тази житейска, политическа и икономическа философия, но упорито не успявам да разбера ползите за прогреса на цивилизацията ни от преекспонирането ѝ по такъв начин. Да не кажеш на лудия, че е луд, но да го пратиш обратно в обществото да сее лудостта си??… Насила да превръщаш психопатологията в обичайна норма, ерго и в модел за подражание? Това може да значи единствено, че ти желаеш да разрушиш това общество. Защото е очевидно, че такава идеология почива на нездрава основа, на гнила почва, от която избуява не друго, а наивитетът и магарешката упоритост на инатото малко момиченце, на което преди малко му отказаха втория захарен памук.

Всеки може да е либерал. Защото е най-лесно да позволяваме, но е много по-трудно да се съобразяваме, нали? Лесно е, когато доброто и злото са фиктивна абстракция, в каквото днешните либерали се опитват превърнат тези извечни категории. Фиксираният морал е врата в пустинята, през която минават само глупаците, баят си. Но това всеки го може. Всеки може да вдигне ръце от всичко и да остави нещата на самотек. Горе-долу това бленува неолиберализмът и като полит-икономическа, и като съпътстваща ценностна концепция. Да орежем държавните регулации, апелират. В крайната си форма, при т.нар. либертарианство, имаме тоталната абдикация на държавата от икономическия живот и почти тотален неин отказ от изпълнението на някаква регулативна функция. Радикалните либертарианци всъщност се оказват по-близо до анархистите, отколкото до онова, което условно бихме нарекли днес „дясно“ или дори „крайно дясно“.

Консерватизмът, от друга страна, иска много зрялост и мъжество. Там няма място за детинщини и трансджендър алабализми, защото консерваторът отказва да загуби способността си да различава добро от зло, правилно от грешно, нормално от ненормално, естествено от противоестествено. За либералите това било относително и въпрос на избор. Консерваторът обаче не може да играе такива детински игри. Моралът, разбира се, е върос на избор, но съобразяването с него е въпрос на държавна политика, ясно фиксирана в категорична нормативна регламентация. Е, това само ако желаем обществото да просперира. Ако искаме да го съсипем като демократична общност, свободно управлявана от народите, неолиберализмът ще свърши работа.

Консерватизмът отказва да играе ролята на обидено малко дете и разпознава не зла мащеха, а родна майка в страната си и в ограниченията, които идват с правата ни. Консерватизмът има зрелостта да прави разлика между свобода и слободия и има доблестта да поеме отговорност за добруването членовете на своето семейство. Крайните либерали на свой ред бленуват да нямат такова семейство. То е излишно, настояват надъхани либертарианци. То само ни пречи със забраните си, с данъците си, с моралните си клишета, с границите си.

Ми идете в планината, бе. Качете се на Хималаите и там няма да има кой да ви пречи. Религиозната ви преданост към ницшеанските халюцинации на лудата кукувица Айн Ранд ще добие завършен вид и логична онтологична реализация сред този идиличен екстериор, осовободен от примитивизма на жалкото простолюдие. Обаче там също така няма да има нито на кого да предлагате стоките и услугите си, нито пред кого да изнасяте рециталите си и няма да има как да станете много богати и успешни вследствие на несметния си предприемачески или творчески гений. Той ще се окаже съвършено безполезен и никому ненужен на 8000 метра надморска височина, защото там никой не живее. Но пък е тихо и спокойно, и напълно свободно! Свободно е от всякакви навлеци, консерватори, данъчни, левичари, националисти, синдикати, бедни, болни, гладни, онеправдани и най-вече хора. Там можеш спокойно да се отдадеш на абсолютна и безгранична икономическа, политическа, сексуална и каквато още ти хрумне свобода, либертарианецо. Там ще ти е най-добре!

3. ЗАЛЕЗЪТ НА ЗАПАДА

Гротескният 46-годишен г-н Стефани Уолшт е олицетворение на всичко, което не е наред с този свят. Крайният либерализъм, който малко или повече диктува духа на западната политика и обществени ценности от 60-те насам, няма бъдеще. Може би просто се стигна вече до критичната точка на опън, отвъд която нещо ще се скъса рязко. Щетите изглеждат все още поправими. Петдесетина години всъщност не са толкова дълъг исторически период и са един съвсем достатъчен срок да се видят плодовете на една доктрина. Е, виждаме ги – от Стефани Уолшт, през Кончита Салама до официалните, педофилски политически партии в държави членки на ЕС в ценностен план. В полит-икономически пък бежанска ли криза не щеш, дългова ли, интеграционна ли, каквато ти хрумне, ударила ни е в момента, бъди сигурен.

Ако западната ни цивилизация иска да се съхрани с достиженията си (политически, икономически, културни и най-после ценностни, а в това число и нормативно-правни), каквито либерализмът несъмнено също ни е предложил исторически и все още ни предлага, ще е необходимо неолибералният устрем да забави ход за сметка на нещо, което ще нарека неоконсерватизъм. Виждаме го как се надига все по-мощно и масово сред народите в цяла Европа, а го виждаме съвсем ясно вече и в САЩ. Това категорично не са „крайно десни“ настроения, както се опитват да ги дамгосат някои лобисти на мнение, за да събуждат нацистки асоциации и чувство за вина в обществото. Тази неоконсервативна реакция всъщност е самата имунна система на Запада, която панически се активира, за да опазим каквото ни е останало, а защо не и да изведем цивилизацията ни на ново ниво, вече не толкова само в технологичното, но най-вече в духовното ни развитие. Дори няма да обръщам внимание на все по-натрапчивия факт, че Европа не от вчера проявява един след друг симптомите на късния Рим.

Отговорът е връщане към ценностната основа, на която бе съградена евро-американската цивилизация. Нека САЩ не бъдат прекалено горделиви. Те са издънки именно на нашата, на европейската цивилизация (при това исторически доста късна издънка) и всичко, което съградиха отвъд океана, е построено изцяло с европейски капитал – и интелектуален, и финансов (и, разбира се, с помощта на някои незаконно присвоени територии и активи на туземните жители, но това е друга тема). Западният свят, правната му система, ценностите му и изобщо всичко онова, което бихме нарекли Евроатлантическа цивилизация и култура са съградени като такива на основата на християнството и на християнските ценности.

Към разрушаването на традиционното семейство и традиционните ценности обаче върви неолибералната лудост на съвремието ни, която заплашва да доведе до радикалната саморазруха на цялата ни цивилизация. Християнска Европа на високата култура, прогреса и толерантността ултимативно ще отстъпи място на варварството (екстремната форма на криворазбраната свобода) в политиката, на варварството в икономиката и най-после на варварството в мисленето и поведението на самия човек. Това, разбира се, отдавна се случва, щом и обикновените блогъри пишем за него. Ако пък случайно не сте го забелязали, ами пуснете си новините довечера. Само за това говорят!
цитирай
3. mt46 - ...
21.01.2016 20:47
Доста неолиберали
са си мамата е.али...
М. Тачков
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mt46
Категория: Изкуство
Прочетен: 14605260
Постинги: 2818
Коментари: 38949
Гласове: 128243
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Септември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930