Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.01 20:16 - Един Истински Български Учен
Автор: mt46 Категория: История   
Прочетен: 2086 Коментари: 12 Гласове:
15


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 .
.
.
АКАДЕМИК ЙОРДАН ИВАНОВ – ЖИВОТ И НАУЧНО ДЕЛО
Акад. Иван Дуриданов


/.../

Роден на 25 декември 1870 г. в бедно семейство в древния град Кюстендил, наследник на тракийското селище Пауталия, ЙОРДАН ИВАНОВ НИКОЛОВ добива средното си образование в местното педагогическо училище, след което следва и завършва славянска филология във Висшето училище в София (във втория му випуск) през 1892 г. Негови учители тук са изъкнати български учени като Александър Теодоров-Балан, Любомир Милетич, Беньо Цонев, Д. Шишманов и др. През следващите две години – 1892-1894 г. – специализира в Университета в гр. Лозана, където изучава литература на романските народи, латински език и палеография и усвоява основно френски език. След връщането си от Швейцария става учител по български и френски език в мъжката гимназия в Сливен и София (1894-1898 г.), а през 1899 г. е назначен за лектор по френски език във Висшето училище (от 1904 г. - Софийски университет). Като учител в Сливен Йордан Иванов написва учебник за гимназиите "История на славянските литератури" (Пловдив, 1894), а по-късно участва като съвтор в друг гимназиален учебник: "Всеобща история на литературата" (заедно с Кл. Карагюлев и С. Барутчийски; Пловдив, 1900, 526 с.), едно много ценно помагало, предназначено и за широката публика. Като учител и преподавател Йордан Иванов съзира потребността от учебници по френски и написва няколко помагала за обучението по тоя език, излезли в издателството на Хр. Г. Данов през 1901 г. През тези години го занимава живо въпросът за историческата съдба на славянските народи, на които посвещава няколко статии: "Славянската взаимност в миналото и сегашното" (1898), "Славянската взаимност в борбите и съборите" (1899), "Пангерманизмът, панславизмът и югославянския съюз" (1902), "Числото на славяните в края на 1900 г." (1903). Наред с тези работи Йордан Иванов печата кратки рецензии и отзиви за новоизлезли трудове в областта на българската история, диалектология, славянска етнография и епиграфика. Става ясно, че той се подготвя системно и целенасоченоча научно-изследователска работа, в резултат на което се появяват първите му самостоятелни изследвания върху въпроси на църковно-религиозната, етническата и културната история на югозападните български земи. В продължение на няколко години Йордан Иванов събира с изследователска страст материали за историята на родния си край – Кюстендил и неговата околност, разширява проучванията си и върху съседните краища по Горна Струма и Вардар и публикува през 1906 г. първия си крупен труд "Северна Македония", на който ще се спра подробно по-нататък.

Междувременно нашият млад учен става известен в славистиката с обширната си и грижливо изработена студия на тема из областта на славянската митология "Культ Перуна у южных славян" (Изв. Отд. русс. языка и слов., VIII, 1904). Въз основа на исторически сведения и топонимични данни авторът доказва съществуването на култа на бог Перун у южните славяни и русите и стига до схващането, че в християнско време този култ се е слял с образа на св. Илия.

По-нататъшната си научна и издирваческа дейност Йордан Иванов замисля да посвети почти изцяло на Македония, чиито граници според неговото точно определение обхващат "всичкото пространство земя, което от Шар, Скопска Черна гора, Краищките планини, Витоша, Рила и Родопите се навожда на юг към Бяло море и се пои от Вардар, Струма и Места" (Из Предговор към "Северна Македония", с. III). За тая цел, обзет от възрожденски пориви да изучава бита на българското население в Македония и запазените паметници на миналото му, Йордан Иванов през есента на 1906 г. временно напуска преподавателската си дейност в университета и постъпва като секретар в Българското търговско агентство в Солун, което му осиурява възможноспа да пътува из Македония, тогава под турско управление. В продължение на цели две години той пътува и издирва исторически и литературни паметници из различните й краища. Събраните материали публикува в забележителния си труд "Български старини из Македония" през 1908 г. (вж. за него по-нататък), издаден от Българското книжовно дружество. Към края на 1906 г. Йордан Иванов посещава Зографския манастир на Атон и тук открива, наред с най-старото житие на св. Наум, още първообраза на Паисиевата история, която издава с обширен увод през 1914 г. По време на Балканската война (1912-1913 г.) той обикаля из Солунско, Тетовско, Скопско и Кратовско, където събира материали за говорите и фолклора в тези краища.

В началото 1909 г. Йордан Иванов е избран за редовен член на Българското книжовно дружество (от 1911 г. – Българска академия на науките), през 1911 г. за редовен доцент по българска и славянска литература в Софийския университет. През 1912 г. е избран за член на Руския археологически институт в Цариград.

През 1915-1916 г. му се удава възможност за втори път да преброди югозападните български земи, да посети на място много селища, манастири и църкви и да събира допълнително материали за миналото им, които ще му послужат както за новия му труд "Българите в Македония" (1915 г.), така и за второто издание на споменатия по-горе труд "Български старини из Македония" (1931).

През 1917 г. Йордан Иванов е избран за извънреден професор в Софийския университет. През същата година му е възложено да участва във важна мисия: заедно с група български учени той е командирован в Швейцария, запазила се като неутрална страна в Първата световна война, с цел да осветляват общественото мнение на запад по българската национална кауза и да оборват редица извращения на българската история, намерили място в чуждестранния печат. Йордан Иванов не лучайно е привлечен в тази отговорна мисия: през второто десетилетие на века той вече е публикувал няколко статии върху българския национален въпрос от историческа и етнографска точка. Схващайки поставената задача като високо патриотична, в Швейцария той развива интензивна дейност – изнася доклади по същия въпрос и публикува на френски четири богато аргументирани труда: "Bulgares et Grecs devant l"opnion publique suisse. (A propos du meeting de protestation en faveur des Grecs, 1918 (80 p.) (разширен вариант на труда "Населението в югоизточна Македония, Серско, Драмско и Кавалско" 1917); "Les Bulgares et leurs manifestations nationales. Documents historiques, ethnographique et diplomatiques", Berne, 1918 (VII, 225 р.); "Le Bulgares devant le Congres de la paix. Documents historiques, ethographiques et diplomatiques", 2me ed. augmentee, Berne, 1919 (304 р.). В тези рудове се привеждат различни свидетелства от чужди източници (гръцки, сърбохърватски, турски, френски и др.) и официални дипломатически актове, меморандуми и др., които хвърлят светлина върху въпроса за етническите граници на българския народ и за българщината на славянското население в Македония.

През 1920 г. на Йордан Иванов е възложена втора важна мисия: той е командирован в Париж за професор по български език и литература във Висшето училище за живи източни езици (Ecole nationale des langues vivantes orientales). По онова време френското културно общество е слабо запознато с България и нейната културна история. Виждайки това, Йордан Иванов решава да изнесе доклад през 1921 г. пред Френския национален комитет за социални и политически проучвания на тема: "Le peuple bulgare et ses manifestations nationales et morales" (докладът е публикуван в изданията на посочения комитет, Fasc. 63, Paris, 1921, 32 р.). В Париж, където Йордан Иванов ще прекара близо шест години (1920-1923, 1927-1930), той полага основите на преподаванията по българска филология, които биват продължени от неговите ученици професорите Леон Болийо и Роже Бернар. Преподавателската дейност на Йордан Иванов във Франция е високо оценена, за което може да се съди от награждаването му през 1922 г. от френското Министерство на народната просвета с ордена "Officier de l"instruction publique" за научна и преподавателска дейност [2].

През 1925 г. Йордан Иванов е избран за редовен професор и титуляр на Катедрата по българска литература в Софийския университет, на която длъжност остава до 1942 г., когато напуска университета поради пределна възраст [3]. И след това той продължава да обогатява науката с ценни приноси, както може да се види от две статии, публикувани след смъртта му (вж. по-нататък). През 1932 г. е избран за член на Славянския институт в Прага. През 1942 г. по случай 70-годишнината му и 50-годишната научна дейност той е награден с орден "За заслуга" II степен и с грамота. През 1944 г. е провъзгласен за почетен гражданин на гр. Кюстендил. Почива на 29 юли 1947 г.

* * *

Научното дело на акад. Йордан Иванов ни поразява с необикновената си мащабност, тематично разнообразие, богата ерудиция и широка култура. Характерни негови качества са: строго придържане към фактите, критично отношение към неаргументирани или противоречащи на научната истина твърдения и хипотези. Това дело все още не е достатъчно пълно проучено и оценено докрай. Следващите редове представляват един опит за едно по-цялостно разглеждане на приносите на акад. Йордан Иванов в различните научни области.

Най-значителният влог на акад. Йордан Иванов в науката, с който той доби световна известност, – това са неговите изследвания в областта на българската история и археология, на историческата етнография и география, на старобългарската литература и изобщо на историята на българската литература и фолклор. При това още тук трябва да изтъкнем, че Йордан Иванов разглеждаше тези дисциплини като взаимосвързани, тъй като чрез тях се разкрива целокупното минало на българския народ, което тъкмо бе обектът на значителен брой трудове на нашия учен. На първо място стоят неговите исторически трудове. Свързан по своя произход с гр. Кюстендил, той се насочва още от първите години на научната си дейност към Македония, на която посвещава до края на живота си мнотобройни изследвания. Както бе посочено по-горе, още като учител и лектор по френски в университета Йордан Иванов изучава ревностно историята на Кюстендилско и съседните му области от древни времена до навечерието на руско-турската война (1878 г.). Това той прави въз основа не само на познати дотогава сведения, но и на открити от самия него източници и епиграфски материали – гръцки, латински, византийски, славянски и турски. Плод на тези всестранни проучвания е неговият пръв обемист труд "Северна Македония. Исторически издирванья" (София, 1906, VII, 420 с., с приложение на две карти)., Този труд представлява една комплексна цялостна монография върху историята, археологията, литературата, фолклора и епиграфиката на една много широка област. Съдържанието му е разпределено в 12 глави. Първа глава започва с историята на античния град Пауталия и неговата околност, заселена някога с трако-пеонски племена. По-подробно авторът се спира на римската епоха, когато тук се появяват монети с името Пауталия. Това име авторът свързва с лат. puteus "извор", като се позовава на изобилните и лековити топли извори в рада и на съвременното му народно име Баня, Бани, а така също на запазеното тракийско (?) име По"те, което било давано на топлите извори при с. Катрище над Кадин мост. Понататък се описват древните пътища и селища [4], като по-специално се отделя място на града Юстиниана прима, седалище на архиепископия в VI в. (градът е бил ограбен и унищожен след 50-60-годишно съществуване от аварите и славяните). Авторът локализира тоя град в местността Мощени под Кадин мост на Струма, въз основа на собствени проучвания при разкопки през 1904 г. Много ценни са бележките в края на тая глава за различни тракийски племена, за елинизирането и романизирането на Кюстендилско и за остатъците от гръцкия и народнолатинския език в местните говори и в топонимията. Например сполучливо са обяснени от гръцки селищните имена Ямборано (от гр. emporion "тържище, пазар"), Перивол (от ср. гр. perivoli "градина, бахча"), Друмоар (от гр. dromos, "път" и charin "добър"), Пелатиково (от гр. pelatikon "войнишно село, село на наемни войници"), Паралово (от гр. para "при" и lophia "гребен, хълм"), Ямен (от гр. iamenai "мочур, низина") и др. Романски остатъци авторът съзира в следните думи в Кюстендилско (някои от тях са обаче общобългарски): беневреци (лат. bracae), капа (лат. caput "глава"), пиле (лат. pullus), пипонъ (реро, рероnis), цер (cerrus), фурка (furca), клисура (сlausura, по-точно чрез гр. kleisura), егрек (gregem "стадо") и др. Във втора глава е даден подробен очерк на средновековния рад Велбъжд (у Йордан Иванов: Велбужд), който израства и се развива на мястото на загиналата римо-византийска крепост Пауталия, през Първото и Второто българско царство. Най-напред авторът разглежда името на града, като посочва писмени податки – гръцки (от 1019 г. в грамота на Василий II и др.) и славянски.
/.../

По-нататък авторът проследява историята на Велбъждкия край (Горна Струма и Осогово), който спадал към Византийската империя от VI в. и по-късно към Българското царство от времето на хан Крум, преживял византийското иго (от 1016 г. до края на ХII в.). Подробно се проследяват по данни от исторически извори съдбините на града по време на Второто българско царство, описва се и Велбъждката битка от 1330 г, и завладяването на краището от сърбите. Проникването и разпространението на християнството в Северна Македония(още през VII в.) е предмет на трета глава. Въз основа на византийски и славянски извори е изложена историята на учредените в областта две епископии, на които авторът е посветил и отделни студии преди това: "Епископиите Брегалнишка и Велбуждска през средните векове" (1905). За историята на българската църква са ценни страниците, в които се описва дейността на първите български светители-постници в югозападните български краища: св. Иван Рилски, св. Прохор Пчински, св. Йоаким Осоговски, св. Гаврил Лесновски и се изтъква ролята на съградените от почит към тях манастири. Тук Йордан Иванов публикува и три ценни извора: "Кратко Гаврилово житие" от 1330 г., пространното му житие (по руски препис) и откъс от Службата за същия светец. През втората половина на ХIV в. в Северна Македония възниква Велбъждкото княжество при синовете на деспот Деян. Историята на това самостоятелно българско княжество (произход, граници, уредба) е предмет на глава четвърта. Не по-малко ценен е подробният очерк на историята на Кюстендилския санджак, съществувал по време на турското владичество (ХV-ХVIII в.).

В тази пета глава авторът проучва историческите съдбини не само на гр. Кюстендил, но и на другите градски средища в санджака като: Дупница (image в ръкопис от 1565, което е обяснено правилно от прил. image "дупчест, издълбан", отговаря на местоположението на града); Радомир, Враня, (Крива) Паланка, Кратово, Щип, Велес, Радовиш, Струмица, Кочани, Куманово, също покрайните Пиянец и Краище. В отделна глава (VI) се разглеждат земевладението и рударството в Кюстендилско през същата епоха. В глава седма "Коласийската архиепископия" Йордан Иванов се връща на черковното минало на Велбъжд (Кюстендил), който от ХV в. нататък започва да се нарича КоласияКоласийски град, а епископията съответно, и то главно в южнославянската книжнина (от ХV-ХVIII в.). Авторът обяснява как е станало прехвърлянето на името Коласия от малоазийския (фригийския) град image (сега Хонай) върху средновековния Велбъжд, като привежда книжовни податки за неговото разпространение. Според Йордан Иванов това има се е запазило в названието на кюстендилското предградие село Колу"ша (от по-старо Коло"са), където е било по едно време седалището на коласийския митрополит (посочено е, че в това село има средновековна църква Св. Георги, представена в изображение от автора). Глава седма продължава историята на Кюстендил през ХIХ в. Тук е разгледан цял комплекс от въпроси: делението на града на махали и краища; архитектура (джамии, турски светилища, бани), пътища, административна уредба в турско време, бюджет на града, полицейско управление, санитарно състояние (болести, лекарства), дейността на някои лекари, книжовна дейност (турски писатели); етнически състав (турци, българи, евреи, цигани, черкези). Проследен е въз основа на конкретни данни процесът на българизацията на града от средата на ХVIII в. (преди това е преобладавало турското население), което довежда до създаване на българска община. Картината се допълва с данни за: учебното дело и изобщо за културното развитие на града (ролята на читалището), за икономическото състояние (организацията на еснафите). Хайдушкото движение, което се е разгърнало в Малешевско и Осоговско, е представено чрез разкази за Ильо войвода и Румена войвода. Авторът е проучил и революционното движение в Северна Македония, на което са посветени няколко страници. Девета глава носи надслов: "Кюстендилската епархия през ХХ в." По същество това е продължение на глава седма (вж. по-горе), един много ценен принос с конкретни материали за християнското население, за съществуващите църкви в епархията, подробно описание по местонахождение; прибавени са и бележки за кюстендилските митрополити (от 1766 г. до закриването на епархията в 1884 г.), за участието на кюстендилското население в борбата за църковна невависимост. Накрай е описано известното Разловско въстание от 1876 г., организирано и проведено от героичния поп Стоян Разловски в Пиянечко. В десета глава е представен богат материал за училищното дело, изключително ценни са събраните от автора сведения за стари училища в Щип, Кратово, Кюстендил и други радове и села, освен това се съобщава за дейността на редица заслужили учители в тези краища. Авторът изтъква особено първенствуващата роля на Кратово като книжовен център, в който славянската книжнина и писмо никога не са прекъсвали през турската епоха. В приложение (глава единайсета) са описани и публикували много надписи – антични (главно старогръцки и няколко латински), средновековни и от ново време от Пауталия-Кюстендил и околността му. Тази част от труда е принос към епиграфиката на българските земи. В книгата ще намерим и многобройни илюстрации и изображения на старини, някои от които са дело на ръката на самия автор. Забележителни са някои негови мисли, важни ва историята на нашето Възраждане, които той изкавва във връзка с дейността на Хаджи Яким, учителствувал дълги години в Кратово: "неговата заслуга е голяма не само за Северна Македония, но е особено ценна за новобългарската книжнина изобщо". Хаджи Яким със своите книги на новобългарски език и тетовецът Кирил Пейчинович, известен със своето "Огледало" (отпечатано в 1816 г.) са първи писатели, които са писали на свой простонароден, общедостъпен и говорим български език (с. 365). И по-нататък на същата страница: "Първите будители следователно за българска народност и език – Паисий, Кирил Пейчинович, Хаджи Яким, Неофит Рилски – са били все из Северна Македония. Ако прибавим още, че и първите български печатници и щампи на даскал Камче в с. Ватоша (Тиквешко), на Хаджи Теодосия в Солун и на Никола Карастоянов в Самоков се пораждат в македонска земя, трябва да кажем, че както древната, тъй и новата българска просвета са просияли от македонските краища.

В заключение ще приведа високата оценка, която нашият историк акад. Д. Ангелов дава на разглеждания труд: "... "Северна Македония" представлява крупно произведение, наситено с фактически материал, което дава възможност да се проследи от много страни продължителната и бурна история на този краи. Личи голямата ерудиция на автора и обширните му познания в областта на политическата, икономическата, етническата, църковната и културната история, в областта на археологията, на етнографията, на лингвистиката, на епиграфиката, на нумизматиката. Това е изследване на зрял и задълбочен учен, който се интересува от най-разнообразни факти, събития и явления и ги изследва с голямо майсторство и добросъвестност" ("Векове", 1, 1972, кн. 4, 43-44).

Научната дейност на Йордан Иванов през първото и второто десетилетие на ХХ век е тясно свързана с трагичните събития, които сполетяха България след Балканската и Първата световна воина. В началото на века се засилват политическите домогвания на Гърция и Сърбия към български земи, останали в границите на турската империя след Берлинския договор. В изданията на Сръбската академия на науките започват да проповядват, че в Македония живее "славянско" население, което ако и да се наричало "българско", всъщност то "нямало ясна национална свест и лесно можело да се обърне на сръбско или българско" (проф. Цвиич). Имало е и такива сръбски учени, които явно тръбели, че македонските славяни са "стари сърби" и че езикът им е "сръбски". Гърците пък, като не могли да отрекат българския език на македонските българи, твърдели, че по произход и култура тия българи били елини, и затова ги наричали (и до днес) "българогласни елини" (vulgarophoni elines). Йордан Иванов следи с тревога тези фалшификации на историята и особено болезнено изживява трагичните събития след Балканската война, когато значителни части на българското население попаднали отново под чужда власт. Мрачната картина на това ново робство на македонските българи е очертана в предговора към първото издание на труда му "Българите в Македония" по следния начин: "Така надъхани, ръководителите на Сърбия и Гърция през 1913 г. се нахвърлиха на нещастния народ, разпокъсаха го на две: едната половина бе обявена за сръбска, другата за елинска, и веднага бе запретено да се произнася името на българин и да се говори явно български език. Изпъдиха се българските митрополити, свещеници, учители, затвориха се множество български училища, заграбиха се българските църкви и монастири" (с. IV). За защита на тоя злочест народ, за отбрана на тая погазена македонска правда Йордан Иванов написва книгата "Българите в Македония. Издйрвания и документи за тяхното потекло, език и народност, с етнографска карта и статистика", излязла през 1915 г. и във второ допълнено издание през 1917 г. (изд. на БАН) [5]. Следвайки поставената цел, авторът  е събрал и систематизирал в нея всички по-важни документи, които говорят за българското потекло и език на славянското население в Македония. Сборникът от документи, който всъщност съставя втората част на книгата, се предшествува от една много ценна историческа студия, представляваща първата част, в която се проследява как се е образувала българската народност в земите южно от Дунава, включително Македония, и в какво се е проявила тя в тая земя. По-точно първата част се състои от следните четири глави: I. "Образуване на българската народност"; II. "Българите спрямо чуждите влияния в Македония"; III. "Проява на българщината в Македония"; IV. "Статистика и етнографска карта на Македония". В I глава са изложени събитията, отнасящи се до заселването на Балканския полуостров през VI-VII в. от славяните, по-специално движението на долнодунавските славяни въз основа на вести от Прокопий, Теофан (Хронография), Йоан Ефески и др., а също така на меродавния за онова време нов труд на L. Niederle, Slovanske starozitnosti, част II, 1906. Относно съдбата на завареното население във Византийската империя Йордан Иванов застъпва становището, че то не е било съвсем загинало, като се позовава на примери от топонимията, наследени в българския език от ония староселци, които са произнасяли тия имена в звуковия облик, запазен у българите, а не както са ги произнасяли гърците: . . . [лингвистични подробности]

В последния дял на тази глава се разглеждат основни въпроси на българската история: образуване на българската държава и възникване на българската народност. Накратко са обсегнати редица важни въпроси: положението на прабългарите, тяхното потекло и език (споменават се прабългарски имена на военачалници, велможи и войводи: АлогоботурБоритарканДжепаДристр - комис в Македония, ЕлемагЕхачЗергобул и др.), проникването на славяни в прабългарското княжество отвъд Дунава (прабългарски князе от славянски произход Гостун и Безмер), разширение на Аспаруховата държава за сметка на Византия, като се присъединяват славянските племена от Мизия и Македония (в IХ в.), Албания, Епир и Тесалия. Етногенетичният процес – сливането на прабългари и славяни – е представен убедително, набелязани са и условията, които са довели до формирането на бъларската народност: численото надмощие на славяните, държавната идея на прабългарските владетели, сътрудничеството между прабългари и славяни: участието на славяни и в политическия живот (Даргамир - image е начело на Крумово пратеничество в Царирад през 809 г.; синовете на Омуртаг Нравота, Воин, Звиница, Маломир носят славянски имена; засвидетелствани са и славянски имена в Борисовия княжевски дом и пр.); етнично и езиково единство между мизийските и македоно-тракийските славяни, което спомагало за по-лесното присъединяване на последните към българската държава; християнството, което също улеснило процеса на асимилацията между двете племена; възникването на славянска книжнина и развитието й в столицата Преслав и в Македония при Борис и Симеон. Заключението на Йордан Иванов, че благодарение на изредените условия след 200-годишен задружен живот на прабългари и славяни в Мизия, Тракия и Македония се родил нов народ – българи със славянски език, днес е азбучна истина за българските и чуждите историци.

Особен интерес представлява II глава на "Българите в Македония", в която се разглеждат етничните и езикови отношения на българите с маджарите и румъните, с гърците, сърбите, турците, албанците и власите от VI в. до най-ново време. Въз основа на богат материал, извлечен от писмени извори, тук е представена с много подробности картината на връзките между българския и другите балкански народи, на гръцкото, сръбското и турското население, на разпространението на славянския (българския) елемент в Маджарско, Дакия – Румъния, Гърция (Епир, Тесалия, Пелопонес), Албания (славянски елементи в албански), на разпространението на власите в Македония и пр. От прегледа на движението и местата на малцинствата в Македония спрямо българското население авторът заключава, че последното, както в средните векове, е запазило своето централно положение по простор и численост, само няколко турски, влашки и албански купчини "шарели тук-таме еднообразния български лик на вътрешна Македония" (с. 60). Според проучванията на Йордан Иванов българското население в Македония по численост спрямо другите етнични групи – турци, гърци и др., взети заедно, имало превес, въпреки големите изселвания в България.

В III глава се дава сбит преглед на проявите на българщина у македонските славяни. В началото авторът изтъква, че благодарение на расовото и езиково единство на славяните в Мизия, Тракия и Македония, благодарение на общата им държава, вяра, книжнина, бъларското национално съзнание така е закрепнало у тях, че след вековни добрувания и патила нищо не е било в сила на съкруши това съзнание (с. 63). И по-нататък: "Тая българска национална свяст се е изказвала, в течение на единадесет века, в най-разновидни прояви в живота на македонския българин: в езика, в политическия, военен и обществен живот, в духовното и училищно дело" (пак там). На първо място нашият учен се спира по-подробно върху същността на езика на македонските славяни, познат в три главни фази: кирилометодиевска, средна и нова. Досежно кирилометодиевския език Йордан Иванов преутвърждава гледището, наложило се вече в славистиката, че той е бил южномакедонски говор от IХ-Х в. и че е съставна част от езика на така наречените български славяни, на тоя език са били преведени богослужебни книги от славянските просветители. Авторът припомня по-нататък "великото културно значение" на старобългарския език, неговата роля за славянството и неговото значение за славянската филология и сравнителното езикознание: "Българските славяни са единственият народ в средновековна Европа, който създаде книжнина на свои домашен език за църковни, обществени и държавни нужди"; "Единствено българите били честити не само да създадат свой книжовен език, да развият своя книжнина, да я предадат на сърби, руси и ромъни, но и да я доведат, след опасни бури, дори до днешно време"; "Така езикът на присолунските славяни, чрез делата на св. Кирила и Методия, стана свещен език на славянството, врата за духовна култура, краеъгълен камък на славянската филология и мощно средство за индоевропейската езикова наука" (с. 64). Що се отнася до средната епоха на македонското наречие, представена в ред паметници, които са писани в Македония през ХII, ХIII, ХIV в. (Охр. апостол, Струмишки ап., Слепченски ап., Битолски триод, Болонски пс. от Охридско и др.), Йордан Иванов изтъква с право, че фонетичните особености на тези паметници се срещат в българските текстове от същото време, писани в мизийската България, а именно: замяна на носовките image и image, преход на ъ в о и на ъ в е и др., докато сръбските паметници от това време не познават носовките image и image, а имат оу и е, изравнили са ъ и ь в един звук и белег и не познават изяснението им в о и е. Следователно изводът може да бъде само един: както кирилометодиевският език представя македонобългарски говор, така и средната епоха на тоя език е същият среднобългарски език на мизийското и македонско наречия (с. 65). Преминавайки към въпроса за характера на съвременните македонски наречия, Йордан Иванов изказва силогизъм, който се потвърждава от фактите: "Ако посочената връзка на македонското наречие със старобългарския и среднобългарския е действителна, то се очаква и новобългарският език да се намира в същата успоредица със сегашното македонско наречие. И тъй е. Пък и никой до скоро време не се е съмнявал в това" (с. 65). Реагирайки с право срещу превратните възгледи на сръбската наука по онова време (вж. по-горе), нашият учен оборва с убедителни арументи лъженаучните твърдения на сръбския проф. Ал. Белич, който се мъчи да докаже в книга от 1913 г., че централните македонски говори представлявали смесен сръбско-български диалектен тип, в който сръбските белези били твърде съществени. По-нататък, след географски преглед на македонските диалекти, Йордан Иванов изтъква, че "всички тия говори и наречия притежават най-съществените белези, които са типични за новобългарския език и го делят от сръбския, или от другите славянски езици" (66-67). А те са: определителен член, свойствен на всички македонски говори; аналитизъм (липса на склонение и падежи за разлика от сръбски); образуване на сравнителна и превъзходна степен с частиците ПО- и НАЙ-; употреба на двойно лично местоимение; липса на инфинитив; бъдеще време с частицата (от imageще или кекязасажа + формите за сегашно време; липса на квантитет в българския език и всички македонски говори, докато сръбският език има развит квантитет, дължина и краткост на гласните; замени на еровете – на ъ с ъо, на ь с ъе, докато в сръбски двата ера в средисловието са заместени от а; замяна на стбълг. image с ъаъно в българския език и в македонските говори (само в моравските image = у в средисловието), докато в сръбски О, Ь>Е и др., както и множеството имена на -еще, -ище и пр." (с.74) По-нататък авторът описва другите прояви на българина у македонските славяни: стремежа за българска свобода и държава – основаването на Западното българско царство, продължаване на дейността на Преславската патриаршия в Македония след 971 г. чрез превръщането й в българска архиепископия със седалище в Охрид, призната официално от Василий II; българските въстания в Македония и Западна България срещу византийското иго през ХI век, присъединяването на цяла Македония без Солун и Халкидика към България при Калоян; въстанието на македонските българи в Малешевско през 1876 г. (почти едновременно с Априлското въстание); политически и четнически движения в Македония през последните десетилетия, голямото Илинденско въстание през 190З г, и участието на македонското 20 000-но опълчение през 1912-1913 г. във войни заедно с българите и за защита на общобългарските интереси против турци, сърби и гърци. Много ценни са податките за името "българин" (чужди и славянски) като неизменно наименование за македонските, мизийските и тракийските славяни в течение на десет столетия: десет столетия наред македонските славяни са познати с това име у своите съседи - гърци, сърби, турци, така ги знаят и всички чужди пътешественици. Следва хубав очерк за Бъларското възраждане, за първите новобъларски писатели, които са от Македония (Хаджи Яким Кърчовски, Кирил Пейчинович, Теодоси Синаитски, Неофит Рилски и др.); проследява се борбата на македонските българи за църковни правдини, училищното дело, състоянието на църкви и манастири в Македония (впечатляващи са статистическите данни), развитието на бълтарските еснафи и сдружения там: "Духът у българите за сдружаване и отпор се прояви особено в еснафите, – пише Йордан Иванов – които, под булото на занаятчийски нужди, често пъти вършеха народополезни дела, като градене на църкви, отваряне на училища, поддръжка на учители, ученици и др." (с.95). В глава IV е представена статистика на населението в Македония по етнически признак въз основа на статистиката, направена от Българската екзархия в началото на 1912 г. и по данни на самия Йордан Иванов, които той е събирал през 1912 и 1913 г. на самото място. Ценна е и приложената на края малка етнографска цветна карта на Македония, в която се дава общ преглед на македонското население в навечерието на Балканската война от 1912 г.

Втората част на труда "Българите в Македония" започва с един увод – "Поглед върху свидетелствата за българщината в Македония" (109-112), където е даден анализ на различните видове свидетелства (чужди и домашни – гръцки, сръбски, турски, български) с оглед на поставената цел на книгата. Досежно българските свидетелства авторът изтъква с право, че те са налице, а именно: "това са живите свидетелства, които живеят в Македония, наричат се българи и езика си зоват български"; "Множество са и техните неми свидетелства: цялата история на македонското славянско население, неговият език в миналото и сега, неговото национално съзнание...". Забележителни са накрай заключителните думи на Йордан Иванов, които изразяват една неопровержима истина: "Всички тия свидетелства, много от които са изложени по-долу, доказват, че както през време на Първото българско царство Македония е била първостепенен духовно-литературен център, така и преди сто години тя първа от българските области запали светилника на Българското възраждане, което заздрави сегашния български народ в Мизия, Тракия и Македония. Бащата на българската история Паисий, първият югославски [южнославянски – И. Д.] стематограф Жефарович, Пейчинович, първият български печатар Теодоси, първият български граматик и педагог Неофит Рилски, първите български фолклористи братя Миладинови, първият българскй поет, който възпя тъгите и радостите на македонската земя Жинзифов, първото движение против гръцкото чуждо духовенство – всичко това Македония е дала на всебългарското отечество през неговата възродителна епоха" (с. 112). Една истина, която две години по-късно ще намери потвърждение в един труд на бележития руски славист д. М. Селишчев (1886-1942), вещ познавач на диалектите, културната история и етнография на югозападните български краища: "Македония – колыбель и старой и новой болгарской писъменности. Македония – колыбель болгарского возрождения. Оттуда вышли ранние будители болгарското народа. Там писались первые книги на "препростеишемъ языке некнижном" на пользу народную. Там же, в болгарской типографии в Солуни, и печатались некоторые из этих книг" (послесловие към "Очерки по македонской диалектологии", том I, Казань, 1918).

След уводните бележки към втората част на разглеждания труд следват самите документи и свидетелства – 205 в първото и 240 във второто издание, подредени хронологически и разпределени географски. Те съставляват две трети от книгата (113-372). Към всеки документ или свидетелство се дава библиографска и историческа справка и се посочва значението му. Високата историческа стойност на тези материали бе изтъкната още навремето в една компетентна рецензия на първото издание: "Те свидетелстват за широката ерудиция на автора и сами по себе си съставят необоримо доказателство за непрекъснатостта на българщината в Македония от началото на нашата история" (Н. Милев, Изв. Бълг. археол. д-во, V, 1915, с. 239).

Възмутен от извращенията на историческата истина в сръбски и гръцки публикации, Йордан Иванов публикува през 1913 г. редица статии в ежедневната преса (главно във в. "Мир"), в които се доказва българщината на македонското население: "Нова гръцка статистика на Македония", "Старите сърби за Македония", "Старите българи за Македония", "Сръбската "Слава" против сърбите", "Турски вести за българщината в Македония", "Гръцко свидетелство за българщината в Битолско". През същата година той издава една етнографска карта на Южна Македония: "Carte ethnographique de la Macedoine du Sud representant la repartition ethnique a la veille de laguerre des Balkans" (4 р.). Към същата карта авторът публикува на френски обяснителни бележки относно състоянието на населението в тази област по карти и статистики, съставени през ХIХ и началото на ХХ век.

/.../
http://www.promacedonia.org/mpr/ivanov/i_ivanov.html




Гласувай:
15


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

1. donchevav - Акад. Й. Иванов е безспорно голям ...
04.01 22:53
Акад. Й. Иванов е безспорно голям учен - историк, филолог, фолклорист. Имам малко горчив спомен, свързан с това име:) - на първия ми изпит в университета - по фолклор, доц. (тогава) Г. Данчев ми писа петица, защото се позовах на него... нещо за слънчевата символика, не помня вече. Така разбрах, че е недолюбван в ония времена - и повече нищо не четох от този автор:)))
Впрочем ползвала съм и "Богомилски книги и легенди" - много интересен, много ценен труд. Но това тук направо ме възторгна. Прочетох с интерес статията на акад. Дуриданов и непременно ще потърся книгите на големия български учен от първата половина на 20-ти век Й. Иванов. Любопитно дали е включил и палатализациите на г, к, х сред звуковите промени през 12-14-ти век като успоредни за наречията в Мизия, Тракия и Македония - мисля, че този паралел също е факт.
Освен всичко разгледаните в статията трудове са много актуални като проблематика днес - благодаря ти!
Поздрави, Марине!
цитирай
2. kvg55 - mt46,
05.01 08:14
Колосална фигура в българската историческа наука.
цитирай
3. dobrodan - Ммммм, добре си го намерил материала:).
05.01 11:15
Поздрави и късмет през 2022-ра!
цитирай
4. shtaparov - Голям учен, спор няма- чета всич...
05.01 13:34
Голям учен,спор няма- чета всичките му трудове с интерес! Само това за "славянските" имена е в крак с модата а не с историческите факти,но всичко друго му е точно и тази дреболия е простима за учен като него!
цитирай
5. mt46 - Благодаря ти за мнението, Вени!
05.01 20:07
donchevav написа:
Акад. Й. Иванов е безспорно голям учен - историк, филолог, фолклорист. Имам малко горчив спомен, свързан с това име:) - на първия ми изпит в университета - по фолклор, доц. (тогава) Г. Данчев ми писа петица, защото се позовах на него... нещо за слънчевата символика, не помня вече. Така разбрах, че е недолюбван в ония времена - и повече нищо не четох от този автор:)))
Впрочем ползвала съм и "Богомилски книги и легенди" - много интересен, много ценен труд. Но това тук направо ме възторгна. Прочетох с интерес статията на акад. Дуриданов и непременно ще потърся книгите на големия български учен от първата половина на 20-ти век Й. Иванов. Любопитно дали е включил и палатализациите на г, к, х сред звуковите промени през 12-14-ти век като успоредни за наречията в Мизия, Тракия и Македония - мисля, че този паралел също е факт.
Освен всичко разгледаните в статията трудове са много актуални като проблематика днес - благодаря ти!
Поздрави, Марине!

По мое време Данчев беше ректор и ми преподаваше по стара българска литература. На една лекция ни поизнуди да дарим кръв... По български фолклор ми преподаваше страхотния Анчо Калоянов. Писа ми шестица... На втория изпит обаче /по старогръцка литература/ Гено Генов ми писа четворка, което доста ме ядоса! От целия поток само трима души получиха петици, а половината –двойки!...
Поздрави!
цитирай
6. mt46 - Безспорно!...
05.01 20:26
kvg55 написа:
Колосална фигура в българската историческа наука.

цитирай
7. mt46 - Благодаря! Поздрави!...
05.01 20:27
dobrodan написа:
Поздрави и късмет през 2022-ра!

цитирай
8. mt46 - ...
05.01 20:30
shtaparov написа:
Голям учен,спор няма- чета всичките му трудове с интерес! Само това за "славянските" имена е в крак с модата а не с историческите факти,но всичко друго му е точно и тази дреболия е простима за учен като него!

Дано да си разбрал разликата между Истинска История и псевдоистория, между истински историк и параисторици, аматьори...
цитирай
9. dobrodan - Хе.......аз каква двойка имам от Генов:):):):):)!
05.01 21:56
Честно казано.......беше си загубено време тоя университет. Дори и днес мисля същото.
Единственото свястно нещо, с което се сподобих оттам, е жена ми :).
цитирай
10. shtaparov - Голям учен, спор няма- чета всич...
06.01 13:16
mt46 написа:
shtaparov написа:
Голям учен,спор няма- чета всичките му трудове с интерес! Само това за "славянските" имена е в крак с модата а не с историческите факти,но всичко друго му е точно и тази дреболия е простима за учен като него!

Дано да си разбрал разликата между Истинска История и псевдоистория, между истински историк и параисторици, аматьори...

Aз ли??!! :) Аз ако не съм го разбрал,значи хора като тебе съвсем не са!!!
цитирай
11. mt46 - ...
06.01 23:09
Преди 1989 г. публикуваха в студентския вестник моя статия против "божествените" критерии за оценяване на Г. Генов /заедно с неговия отговор/. На изпита по старогръцка литература нямаше шестици, беше писал само 3 петици, а половината от потока бяха скъсани. Аз имах четворка... През втората година от следването Генов ни преподаваше по западноевропейска литература, но това не ми попречи да я чета с голям интерес!...
М. Тачков
цитирай
12. mt46 - Че да не би да си нещо повече от хората като мене и от истинските историци, лингвисти, археолози!?... :)
06.01 23:12
shtaparov написа:
mt46 написа:
shtaparov написа:
Голям учен,спор няма- чета всичките му трудове с интерес! Само това за "славянските" имена е в крак с модата а не с историческите факти,но всичко друго му е точно и тази дреболия е простима за учен като него!

Дано да си разбрал разликата между Истинска История и псевдоистория, между истински историк и параисторици, аматьори...

Aз ли??!! :) Аз ако не съм го разбрал,значи хора като тебе съвсем не са!!!

цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mt46
Категория: Изкуство
Прочетен: 15904575
Постинги: 3190
Коментари: 41970
Гласове: 137256
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Октомври, 2022  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31