Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.01 21:03 - Василъ Левски (Дяконътъ). Черти изъ живота му
Автор: mt46 Категория: История   
Прочетен: 1699 Коментари: 7 Гласове:
15


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
.
.
.
   Пак ще кажа, че съм против крайностите, водещи до изкривяване на историята, против грубите манипулации, против едностранчивостта, фанатизма, силните политически пристрастия, дилетантщината при изследването на историята... И съм за стремеж към обективност, реалистичност, логика, за придържане към фактите и към трудовете на авторитетните учени...
   Също така съм притив омаскаряването и оплюването на българските национални герои /Ботев, Левски и т. н./. Този краен нихилизъм, съпроводен с дебелащина, дебилност, злорадство, циганска наглост, е антибългарски и не отговаря на обективната истина...
   Към Левски са възможни различни гледни точки – идеалистична, реалистична, чорбаджийска, турска, туркоманска, еснафска и др. Може би близо до обективната историческа истина, до реалистичния образ на Апостола е Захари Стоянов. Затова предлагам да прочетем /но не както турски националист чете евангелие/ написаната от него биография на Васил Левски...

 
 М. Тачков



Василъ Левски (Дяконътъ). Черти изъ живота му

Захари Стояновъ

 

ВАСИЛЪ ЛЕВСКИ

 

ПРЕДГОВОРЪ ОТЪ ЗАХАРИ СТОЯНОВЪ

 

 

Посрѣдъ възпѣването на генералскитѣ еполети, посрѣдъ френетическитѣ ура и проливането горещи сълзи надъ чуждитѣ гробове и величия, не би било зле, ако тукъ-тамъ се мѣркаше и нѣщо за наши работи, за наши хора. Най-после, и ние сме народъ, Боже мой, и ние имаме националенъ егоизъмъ, человѣческо достойнство, което трѣбва да тържествува надъ чуждитѣ авторитети, трѣбва да ни характеризира като народъ, а не безсъзнателна, самоунижаваща се тълпа... Доволно сме кадили тамянъ предъ ония идоли, за които никакъвъ споръ е немислимъ, че тѣ можатъ да бѫдатъ единъ день наши. Каквото и да правимъ, тѣхнитѣ истински почитатели знаятъ, че нашитѣ сълзи сѫ фалшиви, да не кажа нѣщо повече. „Признателность и братски чувства”, викаме ние, и литературно, и дипломатически, и частно помежду си. А нима нашитѣ собствени братя, нашитѣ герои (каквито и да сѫ тѣ), най-после нашата гордость не заслужаватъ горнитѣ почести? Ако мнозина доброжелатели желаятъ да ни докажатъ, че ние сме прости смъртни, безъ минало и безъ велики хора, то трѣбва ли българската интелигенция да потвърди тоя горчивъ фактъ, трѣбва ли тя да замижи и да утвърждава, че това е въ нашъ интересъ? Време е вече да погледнемъ наоколо си.

 

Ако нашитѣ велики мѫже не сѫ можали да достигнатъ величието на европейцитѣ, то и въ тоя случай не тѣ сѫ криви, а обстоятелствата и срѣдата, които сѫ препятствували на първитѣ, а спомагали на вторитѣ. Смѣло можемъ да предположимъ, че ако на Левски на мѣстото бѣше който и да е, то неговиятъ куражъ и надеждитѣ му щѣха да се разбиятъ още въ началото на неравната борба.

 

Човѣкъ, който захваща отъ „а”, „б”, противъ когото е всичко — такава смѣлость, такава вѣра въ бѫдещето!

 

При скуднитѣ сведения, които имаме на рѫка за живота и гигантската деятелность на славния нашъ патриотъ съ името на когото е озаглавена настоящата ни книга, ние решихме да дадемъ гласность на онова, което знаемъ за положителна истина. Азъ правя начало, за да дамъ поводъ на ония, които знаятъ, може би, повече за живота на безсмъртния Дяконъ, така щото да имаме единъ день възможность за съставянето на пълното му животоописание. [1]

 

Задачата е една отъ най-труднитѣ. За да се напише биографията на Василъ Левски, значи — да се състави историята на ония български тайни общества, въ които участвуваше цѣлата българска интелигенция, които се наричаха комитети и на които деятелностьта се захваща отъ 1870—75 год. Наистина, че Левски умрѣ по-рано, но независимо отъ всѣкакви централни и частни комитети, той е работилъ предварително на своя глава, докато съедини духоветѣ цѣли петь години (1865—70). Ни библиотека, ни вестници, ни възпоменания, ни нѣкакви архиви [2] сѫществуватъ, къмъ които да може да се обърне бѫдещиятъ биографъ на Василъ Дякона.

 

Но що говоримъ ние? Човѣкътъ, името на когото се е произнасяло и въ най-бедната колиба, за когото сѫ се разказвали толкова анекдоти, който е билъ известенъ и въ баба-Алието [3], който ставаше предметъ на разговоръ и въ заптийскитѣ одаи, не само че се е вардѣлъ да напише нѣкое писмо, не само че е унищожавалъ всѣкакви отправяни до него писмени документи [4], съ които да украсимъ страницитѣ на биографията му; но е мислѣлъ още денонощно по кой начинъ да скрие и своитѣ черти. Днесъ черноокъ, съ шопски дрехи, събира се да купува добитъкъ на Плѣвенския Сѫѫръ-пазаръ, после нѣколко деня, съ шаечено даскалско палто и съ жълтъ девитъ на пояса, той купува училищни буквари отъ Дановата книжарница въ Пловдивъ. Въ тиха дълбока нощь, когато сѫ свидетели само ясната месечина и дребнитѣ звезди, вѣрнитѣ му приятели, да кажемъ, отъ Карлово, напримѣръ, изпращатъ го вънъ отъ града къмъ Троянската пѫтека. На другия день Иванъ Драбаджиятъ [5] отъ Царцово известява на карловскитѣ братя, че онзи, кешишътъ [6], едвамъ можалъ да избѣга отъ заптийскитѣ касатури [7] въ Т(атаръ)-Пазарджикъ, отъ хана на Червенъ Стоянъ. Освенъ това, неустрашимиятъ български бунтовникъ, който е носѣлъ на гърба си цѣла България, който съ две думи е можалъ да метне вѫжето на хиляди българи, отъ всѣкого се е вардилъ да говори за своитѣ велики планове и тайни намѣрения. А унизителното самохвалство: „Азъ това направихъ, тъй и тъй мисля” — е било чуждо за нашия херой.

 

Възможно ли е да се напише така лесно биографията на тая човѣкъ? Всички негови другари, които сѫ го познавали отблизу, които сѫ знаяли пѫекитѣ на Левски, — не живѣятъ днесъ. Где е Любенъ Каравеловъ [8]? Где е Ботйовъ [9], Ангелъ Кънчевъ, [10] Димитъръ Общиятъ [11], Колю Ганчовъ [12], Коли Райновъ, [13] Димитъръ Горовъ [14] и пр.? — Въ черната земя, въ устата на балканскитѣ орли! — За да се разбере колко годе, що за човѣкъ е билъ Левски, трѣбва да се посетятъ следующитѣ нѣколко градове: Букурещъ и други градове изъ Ромъния, Карлово, Ловечъ, Татаръ Пазарджикъ, София, Орхане, Пловдивъ, село Царцово, село Войнягово, г. Видинъ, Гложене и Изворъ. Хората, съ които трѣбва да се срещне човѣкъ въ тия градове, излизатъ на нѣколко стотини. Всѣки разбира, че тукъ се иска трудъ, познаване на хората, а най-главното: материални срѣдства. Кой ще ги даде? И въ дветѣ свободни Българии, [15] на които въ основата на сѫществуването има турено и нѣщо отъ Левски, не е настанало още онова време, щото да се признае и той за народенъ труженикъ [16]. Доказателство за това е неговиятъ почнатъ ужъ паметникъ въ София, който се състои отъ нѣколко очукани камъци. — Тукъ подъ тия камъци почива скромно славата на България!

 

Сѫщата почти мѫчнотия се срѣща и при събирането магериали за биографията на другитѣ наши народни дейци: Хаджи Димитъръ, [17] Караджата, [18] а най-много за буйния херой на Радецки — Ботйовъ, който въ последнитѣ дни на живота си е водилъ такъвъ образъ на животъ по различни ромънски и руски градове, щото не е осгавилъ никакви следи за потомството. Колкото за Любенъ Каравеловъ, Бенковски, [19] Воловъ, Каблешковъ [20] и други, не се явяватъ подобни мѫчнотии за съставянето на животоописанията имъ, защото първиятъ отъ тѣхъ, освенъ че ни е оставилъ петь-шесть годишни течения отъ своя политически, а после литературенъ вестникъ, описалъ е и една часть отъ живота си въ своитѣ възпоминания „Записки за България и българитѣ”. [21] На последнитѣ деятелностьта се състои само отъ по три месеца: феаруарий, мартъ и априлъ 1876 година, а подобенъ периодъ не е мѫчно да се изследва. Наистина, че на Бенковски миналото се губи въ недостѫпна Азия и Африка; но тая епоха отъ живота му не е твърде важна.

 

За нашия херой до сега се е писало по на пространно само въ в. Селянинъ, [22] издаванъ въ София въ 1882 година. Безимениятъ авторъ се е косналъ твърде повърхностно до живота и деятелностьта на Дякона, за което и самъ той се признава. Но при това, пустналъ е въ ходъ и нѣкои противоречия, а именно, като говори за нѣкакъвъ си „Букурещки централенъ комитетъ”, отъ който Василъ (Левски) приемалъ 

заповѣди и наставления. Разбира се, че всичко това произтича отъ нѣмане на точни сведения, и че почитаемиятъ авторъ, като не е билъ запознатъ съ дѣлата на революционнитѣ комитети, основава се на официалнитѣ слухове, разпръснати най-напредъ отъ цариградскитѣ шпиони, че Комитетътъ заседава въ Букурещъ. [23] Така би постѫпилъ всѣки на негово мѣсто, непосветенъ въ тайната.

 

Никакви любовни сцени [24] нѣма да срещнатъ читателитѣ въ живота на Левски. Нѣма да срещнатъ тѣ затова, защото ги нѣма, а азъ отъ себе си не искахъ да ги създавамъ, не пожелахъ да правя фалшификация, защото ни единъ бунтовникъ не зная да се е лигавилъ съ „ахъ” и „охъ”. Да се е пленилъ отъ черни очи, при всичко, че мнозина автори, когато захващатъ да описватъ нѣкой въстаникъ, срамъ ги е, ако тѣхниятъ херой остане така сухъ, безъ нѣжни погледи. Азъ казахъ за моя херой онова, което е положителна истина, и което е той вършилъ; а комуто се види грубо неговото поведение и характерътъ му, то нека го облагородява отпосле по вкуса на своята публика.

 

За всички погрѣшни и неточни факти, които би се срещнали, азъ моля приятелитѣ и другаритѣ на покойния да ги поправятъ. Публично благодаря на господа: Христо Ивановъ, [25] Иванъ Арабаджията, [26] П. Поповъ, [27] К. Даскаловъ, [28] Д-ръ Рашко (Стойчевъ) [29] и пр., които ми оставиха нѣкои сведения за живота на Левски.

/.../
http://macedonia.kroraina.com/zs/sz_predgovor.htm

  



Гласувай:
15


Вълнообразно


1. mt46 - http://macedonia.kroraina.com/zs/sz_predgovor.htm
28.01 21:06

Бележки и обяснения къмъ настоящето издание на биографията на Левски



1. Въпросътъ за биографията на Левски и до днесъ, седемдесетгодишнината отъ обесването му стои откритъ. Мнозина се залавяха за написването ѝ, но постигнатото далечъ не е това, което трѣбва да бѫде. Въ тази насока пакъ часната инициатива ще допренесе нѣщо, както вече имаме случая съ Захари Стояновъ или Д. Т. Страшимировъ, особено последниятъ, който ни даде известния си трудъ върху Левски. Следъ него всичко останало е приноси. Това обаче, което направи Захари Стояновъ никога нѣма да бѫде надминато, защото медвенскиятъ овчарь е ходѣлъ, събиралъ и подреждалъ това, което е чулъ отъ съвременницитѣ си и съвременницитѣ на Левски. Всичко това той е далъ, чрезъ своя творчески усетъ на голѣмъ писатель, въ настоящата книга.



Почти всички факти, които ни съобщава тукъ Захари Стояновъ сѫ исторически вѣрни и изворитѣ имъ можемъ да намѣримъ въ следнитѣ книги:

Димитъръ Т. Страшимировъ, Василъ Левски, т. 1, Извори, София, 1929.



Василъ Левски, Писма, статии, пѣсни, подъ редакцията на Стефанъ Каракостовъ, София, 1941.



Стоянъ Заимовъ, Миналото, — Беллетристически и исторически очерки. Деятелностьта на българскитѣ революционни комитети отъ 1870 — 1877 год., томъ I, Варна, 1884 и т. н.



Иванъ П. Орманджиевъ, Василъ Левски, 100 години отъ рождението му, София, 1937.



Стефанъ Каракостовъ, Василъ Левски въ споменитѣ на съвременницитѣ си, София, 1940.



Стефанъ Каракостовъ, Левски и Общи, исторически образи, София, 1942.
цитирай
2. mt46 - https://kultura.bg/web/%D0%B2%D0%B0%D1%81%D0%B8%D0%BB-%D0%BB%D0%B5%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%B4%D1%8F%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D1%8A%D1%82/
28.01 23:04
I

В а с и л Л е в с к и Д я к о н ъ т се е родил в Карлово, Пловдивски окръг, два-три деня пред или после Петровден 1837 година, от родители чисто българи, хора от средна ръка. Баща му се е казвал Иван Кунчев, а майка му – Гина Караиванова. Той имал и други още двама братя – Христо и Петър. След смъртта на баща му майката на Левски останала в твърде бедно положение. Малкият Васил, дете на 8–9 години, бил принуден да ходи с майка си за дърва в Балкана.

В местното карловско училище Левски е ходил няколко години, гдето успял вече да се научи тогавашното черковно четмо. Според свидетелството на тогавашните му другари съученици, той се отличавал в приемането и твърде скромно поведение имал както в оградата на школото, така и по улиците. Това несъобразно поведение с последния бурен живот на Левски се обяснява по това единствено обстоятелство, че дрипавите и сиромашки синове от самото свое незавидно положение са принудени да благоговеят малко, против волята си, пред бъдещите наследници на селските чорбаджии и капзамали; а всичко това най-много е трябвало да разбира Левски.

Наскоро Левски трябвало да се прости с родния си градец Карлово. Когато той станал на 13–14-годишна възраст, вуйка му – хаджи Васил, архимандрит, го взел със себе си и го завел в Стара Загора, гдето го употребявал като слуга, а в същото време го изпращал и в тамошното българско училище. Освен училищните предмети, които според тогавашната метода не са били твърде от естество да привлекат младата душа, Левски изучил в късо време и псалтикията. На това му спомогнал най-много неговият ясен глас. Цели три години проживял Левски в Стара Загора, в разстояние на което време редовно посещавал училището, а после се завърнал заедно пак с вуйка си в Карлово. По всяка вероятност в Стара Загора, дето са блещукали по-развитички хорица, впечатлителната натура на Васил Левски е научила много неща. Научил е той и това, че калугерството не е така свято и божествено, както си го тълкували старите баби.

В Карлово Левски се главил у Стояна Кръстев да се учи на занаят – абаджилък. Той не закъснял да покаже своите способности в черкова, като изпял една неделя херувикото, от което се трогнали карловските набожни първенци и пожелали да имат занапред Левски псалт на черковата си. За възнаграждение на труда му пущали един дискос из черкова, определен нарочно за него, и събраните няколко петачета били неговата заплата. Наскоро той отишъл да слугува при Никола Пулев, с условие, че тоя последният ще да го изпраща и в училището. Всекиму е познато поведението на нашите чорбаджии спрямо беззащитните слуги, поведение, което няма нищо човеческо. От това общо правило не правел изключение и Н. Пулев, който принуждавал бъдещия български герой да му чеше коня, да храни кокошките и пр., което възмущавало неговата душа. Ето защо той скоро напуснал къщата на Пулева и пак се завърнал при първия си господар – Стояна Кръстев; но и у тоя последния не можал да стои повече от една седмица. От една страна, вуйка му – архимандрит хаджи Василий – го безпокоял да го покалугери, от друга, че и сам Левски не можел да се помири със своите господари, които гледали на него не като на человек, но като на подвластен роб. Не твърде лесно и от един път сполучил хаджи Василий в своето желание да види внука си в расо.

– Не притежавам аз всичките качества да стана калугер – говорел нашият герой, което може би да е служило от негова страна само за просто средство на отказване, защото в тригодишното си пребивание около калугерите той е имал възможност да се запознае, както казах, с техния живот и да се убеди, че не е мъчно нещо да бъде човек калугер, доволно е да има дебели очи. Левски предлагал на вуйча си да го изпрати най-напред в някоя семинария да свърши, па после вече да се покалугери. Вуйчо му продължавал обаче да отказва, защото нему не трябвало учен внук, а трудолюбив и верен просяк – да ходи от село на село да събира милостиня от православното стадо; а за тая скромна мисия не са потребни никакви канонически правила. Съгласил се Левски; борбата за съществование играела най-главна роля за неговото по-нататъшно роптание; той бил поставен между две морета: от една страна, грубият господар, а, от друга – черното расо и „Господи, помилуй“. Вуйчо му, хаджи Василий, надвил и с това, че се обещал да изпрати Левски на учение, като му праща по 1000 гроша, и след смъртта си ще завещае нему всичкото си богатство, стига да го види един път, че се е подстригал.

Когато Левски склонил вече да се покалугери, то хаджи Василий го посъветвал да не говори никому за това, даже и на майка си. Тая предпазливост хаджи Василий употребил не за друго, освен да не побъркат на плана му някои сродници или приятели на Левски със своите съвети, че не е добро да си почерни човек душата. Всичко било вече готово. Актът на подстригването щял да се извърши в Сопотския манастир „Св. Спас“. Тогава чак хаджи Василий известил на майката на Левски и на някои техни сродници, които така също отишли да придружат младия Василя до речения манастир, гдето и присъствали на тържеството със сълзи на очи. Това се случило навръх на сами деня Св. Екатерина – 24 ноември 1857 година, когато Левски бил на 18–19 години.

Като подушили карловските граждани, че техният любим певец е заведен в Сопотския манастир да се отрече от м и р а с е г о – от человечеството, изпратили една депутация от двама души граждани, Пею Красев и Ив. Г. Пеева, да го вземат назад. Било вече късно. Когато те пристигнали на Сопотския манастир, обредът вече бил извършен.

– Вие търсите псалта си Василия Иванова, но той е вече Игнатий – казал архимандрит хаджи Василий на карловските пратеници.

Тук съм длъжен да ви кажа, че нашият герой е бил наречен Игнатий в подстригването…

***
… Васил Левски е умрял на 35-36 години от своето рождение. Той имаше почти среден ръст, пълен в снагата, с извънредно широко чело, с продълговата приятна физиономия, очи сини, мустаки тънки, ясножълти (почти бели), коса тоже жълта. От по-напред, докато той не бил се още компрометирал, бил много по-снажен и здрав, но отпосле захванал малко по малко да изпадва.Той разбирал своята важна задача, та затова живееше по строги правила. Ракия, вино и тютюн не туряше в устата си; за нежния пол и други земни щастия дума не отваряше и другиму забраняваше да говори в негово присъствие за това. Говореше езици: български, сръбски, румънски и твърде малко турски. Покрай другите свои трудни занятия той обичаше в празните си часове да се занимава с четене. Най-много е четял вестниците на Л. Каравелов, които му носели тайните куриери, и „Македонията“ на дяда Славейкова.

Големите смутове, на които бе свидетел България три години после смъртта на Левски, една голяма част се дължи на тоя последния. Ако не беше той да събуди най-рано заспалите духове, то ние не щяхме да имаме Априлско въстание. Участвах в приготовлението на това последното и видях доколко народът беше приготвен още от времето на покойния Дякон – от бащата на апостолите.

– Познаваш ли ти Василя Дякона? Той говореше така и така – казваха селяните навсякъде, на които из паметта не бе изчезнал още героят.

В IV въстанически окръг (Панагюрище) апостолите през 1876 год. тръгнаха наготово из пътеките и старите конаци на Дякона. Нему се дължи учреждението на всичките тайни комитети из България, той образува първите български борци за свобода и пр. Аз моля всички български историци, които пишат по новата ни история, да си вземат думата назад, когато говорят за тайните комитети, че те били уж наредени от Раковски и пр. – това не е истина. Както Раковски, така и други още някои лица, които са ходили из България с агитационни цели, срещали се само с някои по-забележителни първенци, някога и с владиката, поговорели измежду си за това и онова – и нищо повече. Масата, същият български народ нищо положително не е знаел за разменението на тия няколко думи. Раковски е печатал наистина в Румъния и Сърбия различни балкански закони и прокламации, но те са се чели само от няколко румънски българи.

На безпристрастния историк, разбира се, който ще изучава епохата на Левски след изминуването на тридесет години, остава да определи приличното място на тоя последния в страниците на нашата история. Нему казвам аз, просто по тая причина, че тогава само една проклетия може би да се чува за паметта на ония, които гонили и предавали героя, когато днес тях ги считат за „благоразумни и честни граждани“, напук и инат на честното и неокаляното…

Засега обаче читателите да не търсят от мене строго безпристрастна оценка. Колкото и да се предвардях да бъда само прост тълкувател на факти и верни картини, не можах да се стърпя, за да не изпусна на някои места по две-три думи – мои съждения и заключения. Не е да не признавам вредата на тая необективност, но що да се чини? Прости смъртни сме. В днешното кално блато, когато е въпрос в някои сфери дали честният мъченик за идея и убеждение е герой, или подкупеният шпионствующи подлец, който е излъгал и Бога; в днешно време, казвам, когато е страшно да не би наскоро да се учреди орден с надпис „За шпионство“; когато целият свят нарича хаджи Иванча, че бил обикновен човек, Григорий Доростолчервенски – пастир, Арнаудова и Севастакя – патриоти, твърде странен ще да бъде оня съвременник, който стисне очи пред тоя позор и извика френетически: „Да живей България!“…

Пловдив, 10 декември 1883 г.
цитирай
3. dobrodan - Ето, както виждам, медвенският овчар
28.01 23:37
вика господ на помощ, когато пише за Левски :).
С пълно право, човекът.
Има още неща за описване. Не са верни или какво?
Без гняв и пристрастие, пише Публий Корнелий Тацит.
Навсякъде ти се привиждат тюркомани :). Защо?
цитирай
4. kvg55 - mt46,
29.01 14:46
Чувал съм мнението, че Захари Стоянов е "добър разказвач, но лош историк".
Разказва, но убедително, и му вярваш.
Освен това споменита му са пресни – "Миналото" е писана след 1884, "Васил Левски Дяконът. Кратка биография, написана по повод откриване на паметника" по–късно.
"Видрица" също.
Поемата "Записки по Средногорското въстание" поп Груйо Бански пише през 1897–1898 година.
цитирай
5. mt46 - "Боже мой!" – този израз се използва и от нерелигиозни хора...
29.01 22:36
dobrodan написа:
вика господ на помощ, когато пише за Левски :).
С пълно право, човекът.
Има още неща за описване. Не са верни или какво?
Без гняв и пристрастие, пише Публий Корнелий Тацит.
Навсякъде ти се привиждат тюркомани :). Защо?

цитирай
6. mt46 - З. Стоянов не е точно историк...
29.01 22:46
kvg55 написа:
Чувал съм мнението, че Захари Стоянов е "добър разказвач, но лош историк".
Разказва, но убедително, и му вярваш.
Освен това споменита му са пресни – "Миналото" е писана след 1884, "Васил Левски Дяконът. Кратка биография, написана по повод откриване на паметника" по–късно.
"Видрица" също.
Поемата "Записки по Средногорското въстание" поп Груйо Бански пише през 1897–1898 година.

"Захарий Стоянов, роден като Джендо Стоянов Джедев, е български революционер, политик, журналист и писател. Помощник апостол в Априлското въстание (1876) и негов пръв историограф с книгата си „Записки по българските въстания“. Председател на БТЦРК и главен организатор на Съединението на Княжество България и Източна Румелия (1885). Деец на Народнолибералната (стамболовистка) партия."
За пръв път публикува фейлетони в рубриката „Знаеш ли ти кои сме“ във в. „Независимост“ (1880) и статии във в. „Работник“ (1881). Редактира в. „Работник“ (1881), в. „Борба“ (1885), в. „Свобода“ (1887 – 1889). Активно сътрудничи на вестниците „Независимост“, „Братство“, „Съветник“, „Светлина“, „Южна България“, „Свирка“ и др. Публицистиката на Захарий Стоянов, особено в началото, е под силното идейно-емоционално и стилно-езиково влияние на Любен Каравелов, както и на руските революционни демократи Висарион Белински, Николай Чернишевски и Николай Некрасов.
цитирай
7. mt46 - https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%97%D0%B0%D1%85%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%B9_%D0%A1%D1%82%D0%BE%D1%8F%D0%BD%D0%BE%D0%B2
29.01 22:48
Публицистиката на Захарий Стоянов се отличава с полемична острота и борбен, настъпателен дух. Чрез статии и фейлетони воюва на много фронтове-срещу политически и идейни противници, срещу мними дълбокоучени, откъснали се от народа нашенски аристократи, срещу подкупни журналисти. Критикува социални недъзи, утвърждава революционното минало, пламенно защитава идеалите, паметта и делото на националреволюционерите, ратува за почит и възхвала на техните образи и завети. Това е публицистика с висок емоционален градус-гневна или възторжена, винаги пределно откровена и понякога до грубост невъздържана. Фейлетоните му носят ярка политическа окраска и партийни пристрастия. Безпощадната критичност и непримиримост към противната страна, цветистият език, жлъчната понякога подигравка, взетите направо от народните говори солени изрази им придават нерядко памфлетна острота.

В литературно-критичната дейност (особен обект на която е делото на Любен Каравелов) Захарий Стоянов е повлиян от идеите на руската демократична литература от 70-те и 80-те години на XIX век с нейните основни постулати – реализъм, демократизъм, обществено служене на литературата. Убеден е в социалната детерминираност на литературата и нейните граждански обществено-възпитателни функции; приема действителността като единствен източник и материал за художествено пресътворяване. Актуалният политически живот (политиката на Батенберг, режимът на пълномощията, Съединението) е тема на първата книга на Захарий Стоянов „Искандер бей. Разказ из българския живот“, както и на „Чардафон Велики“, „Заробването на Гаврил паша, 6-и септември 1885 г.“ и др.
Основната творческа дейност на Захарий Стоянов е свързана с мемоарно-биографичните произведения. Като мемоарист, биограф и белетрист се движи в тематичната територия на близкото революционно минало-неговото пресъздаване и преосмислянето му в съотношение със съвременните критерии за национални нравствени ценности. Това определя идейния патос както на „Записки по българските въстания“, така и на „Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му“, „Христо Ботйов. Опит за биография“, „Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата. 1867 – 1868“. Основният му замисъл е да се опишат българските въстания от 40-те и 50-те години на XIX век до 1876 г., да се осветли техният исторически смисъл, героизъм и величие, да се посочат техните задължаващи традиции. Биографиите на Васил Левски и Христо Ботев, книгата за Хаджи Димитър и Стефан Караджа, писани паралелно със „Записки по българските въстания“ и в пряка идейно-тематична връзка с тях, разширяват, допълват, обогатяват образно-емоционално темата за българските революционни борби и за ярките личности в тях. Най-значителното произведение на Захарий Стоянов е „Записки по българските въстания. Разказ на очевидци. 1870 – 1876“. Плод е на дългогодишно осмисляне, равносметка на собствения жизнен път, събиране на факти, документи, спомени и разкази на очевидци и участници в събитията, на тяхното пресяване и композиране в единно цяло.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mt46
Категория: Изкуство
Прочетен: 16991847
Постинги: 3364
Коментари: 43154
Гласове: 141294
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Март, 2023  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031