.
Ален дьо Беноа: Народите не могат да понасят транснационалната олигархия Автор: Никола Готие, bvoltaire.fr 02.07.2016 12:33 4627 преглеждания 0 коментар/а
“Брекзитът е неразривно свързан с възхода на Националния фронт, както и на този на Партията на свободата в Австрия, на “Сириза” в Гърция или на “Подемос” в Испания, с избирането на представителката на движението “Пет звезди” за кмет на Рим, на феномените “Тръмп” и “Сандърс” в САЩ и т. н. Навсякъде народите се бунтуват срещу транснационалната олигархия, която вече не могат да понасят. С това е важен Брекзитът: той потвърждава едно фундаментално движение. След десетилетия на “разширяване”, навлизаме в ерата на отцепването”. Това твърди известният френски философ и политолог Ален дьо Беноа.

 

Ален дьо Беноа: Народите не могат да понасят транснационалната олигархия

- Брекзитът отекна като гръмотевица, която, изглежда, изненада дори и неговите привърженици. Как се стигна дотук? И какъв е дълбокият смисъл на това събитие?

 

- Англичаните се измъкнаха първи: това наистина е историческо събитие. Но най-напред една забележка: като начало, те не трябваше никога да влизат. Както генерал Дьо Гол добре бе разбрал навремето, Англия винаги се е чувствала по-близо до САЩ (“голямата широта”), отколкото до Европа, където не е спирала да играе ролята на троянски атлантически кон и чиито правила никога не е приемала напълно. В този смисъл разводът слага край на един брак, който никога не е бил консумиран напълно.

Основните мотиви за този вот са, както вече бе казано много пъти, въпросът за имиграцията и най-вече чувството за социално, политическо и културно изоставяне, които подхранват страхотна злоба към традиционната политическа класа и глобализираните елити. Британският вот впрочем не противопостави консерватори на лейбъристи, а привърженици и противници на Брекзита от двата лагера, което означава, че той надхвърля разцеплението дясно-ляво.

Да отбележим най-сетне, че самите либерални среди бяха разделени. Ако мнозинството от тях бяха за оставането на Великобритания в Европейския съюз, някои се бореха все пак за Брекзита с единствения мотив, че ЕС все още не е възприел достатъчно идеала за всеобщата дерегулация (да не забравяме, че Найджъл Фараж е ултралиберал в сферата на икономиката). 

Това е голямата разлика между Франция и Англия. Ако у нас мнозинството от либералите са убедени, че основната цел на европейските договори е да наложат либералните принципи, като се започне със свободното движение на стоки и услуги, хора и капитали, мнозина в Англия смятат, че пазарът не се нуждае нито от институции, нито от договори. Откъдето и един суверенизъм, чийто двигател е не толкова грижата за националната идентичност, културната несигурност или народният суверенитет, колкото островният характер, свързан с идеята, че търговската ценност на морето трябва да превъзхожда политическите и континентални ценности на земята - същите тези мечтаят за плодотворен съюз с Британската общност и САЩ.

Но можем да разберем смисъла на този вот само ако го разгледаме в по-широка перспектива, а именно световния бунт срещу самопровъзгласилите се елити, най-видимата проява на който е възходът на популизмите и чието символично начало беше “не”-то на на референдума за проекта за Европейска кониституция през 2005 г. Брекзитът е неразривно свързан с възхода на Националния фронт, както и на този на Партията на свободата в Австрия, на “Сириза” в Гърция или на “Подемос” в Испания, с избирането на представителката на движението “Пет звезди” за кмет на Рим, на феномените “Тръмп” и “Сандърс” в САЩ и т.н. Навсякъде народите се бунтуват срещу транснационалната олигархия, която вече не могат да понасят. С това е важен Брекзитът: той потвърждава едно фундаментално движение. След десетилетия на “разширяване” навлизаме в ерата на отцепването.

 

- Какво ще стане сега?

 

- Противно на онова, което се говори, главните последствия няма да бъдат икономически или финансови, а политически. Във Великобритания, където вотът отвори политическа криза, Брекзитът ще предизвика нов импулс на шотландския сепаратизъм и ще съживи дебата за статута на Ълстър, дори за този на Гибралтар. Повече от всякога Лондонското Сити ще се фокусира върху своята роля на данъчен рай. В Европа, където Европейският съюз почиваше върху равновесието на тримата Големи (Франция, Германия, Великобритания), Германия става единствената голяма доминираща сила - тя вече заема почти една трета от брутния вътрешен продукт и 40 процента от индустрията на новата общност - но тя губи печалбите, които извличаше от фактическия си съюз с Англия, често в ущърб на френските интереси. 

Но най-вече ще се усети ефектът на доминото, т.е. на заразяването. Изборът на англичаните показва, че може да има живот след Европейския съюз - и че Европа може да бъде разбирана другояче. Самите словаци, които ще поемат тези дни председателството на ЕС, са евроскептици. Във Франция, Испания и Гърция общественото мнение, което е враждебно на Европейския съюз, вече надделява над онова, което е благосклонно към него. Не са изключени референдуми в други страни, като Холандия, Дания, Финландия, Португалия, Унгария, дори Полша.

 

- Това началото на европейската деконструкция ли е, или началото на нещо ново?

 

- На теория напускането на англичаните би могло да позволи съживяването на европейската конструкция върху по-добри основи. Но на практика това няма да се случи. За да бъде “основана отново Европа”, както някои не се колебаят да говорят, би трябвало да се разбере напълно какво точно се случи, а именно да се разбере какво не искат гражданите. Но се случва точно обратното, защото ден след ден упорито ни обясняват, че онези, които са недоволни, са невежи, незначителни, ксенофоби, остарели и т.н. и че за да приемат лекарството, е достатъчно да им се удвои дозата. 

Слисани като зайци, попаднали в светлината на фаровете, лидерите на Европейския съюз ближат раните си, но отказват да поставят под въпрос самите себе си: единственият урок, който ще научат от този референдум, е, че трябва да се попречи решително на народите да се изразяват. Кой казваше, че лудостта се състои в това винаги да правиш едно и също нещо, надявайки се всеки път, че ще получиш различни резултати? Едни и същи причини предизвикват едни и същи последствия, ще продължават да наливат масло в огъня, който накрая ще изгори всичко. 

Автор: Никола Готие

Превод от френски: Галя Дачкова
glasove.com/categories/intervyuta/news/alen-do-benoa-narodite-ne-mogat-da-ponasyat-transnacionalnata-oligarhiya

ПП: А вие добре ли понасяте нашата и световната олигархия?...

Апокалипсисът не се състоя. Вместо предизвестен катаклизъм Брекзитът е според Жан-Пиер Шевенман шанс за сепване. Нова страница, която се отваря в историята. Историята, която по думите му е онова, което липсва на французите, за да се помирят със самите себе си. За да защити по-добре своята идея, бившият министър на образованието е написал предговора към училищен учебник, който предстои да излезе.

“Неразбирането на настоящето неизбежно се ражда от непознаването на миналото. Но не по-малко напразно е да се мъчиш да разбереш миналото, ако не знаеш нищо за настоящето”, пише Марк Блок в своята “Апология на историята” (Apologie pour l'histoire) или “Занаятът на историка” (Métier d'historien). Като последовател на автора на “Странното поражение” (L'Etrange Défaite), Жан-Пиер Шевенман изследва предишните векове, за да анализира по-добре бедите в нашата епоха. Той вижда в “неуважението към себе си, на което се подчинихме след края на Втората световна война”, дълбоката причина за екзистенциалната криза на съвременна Европа.



- Отвори ли се с Брекзита нова страница в историята?



- Без съмнение. Трябва да преосмислим Европа, изхождайки от изискването за демокрация. Британците бяха стъпили с единия крак в Европа, но искаха да запазят способността си да решават сами онова, което ги засяга. Те са привързани към своя парламент. Те не искат да бъдат управлявани по непрозрачен начин от анонимни хора, които не са избрани от тях. Демокрацията живее в нациите. Тя предполага чувство за принадлежност. Единствената легитимна демократична инстанция в днешна Европа е Съветът на държавните и правителствени лидери. Но тя не е замислена да решава. Що се отнася до Европейския парламент, той би спечелил, ако произтича от националните парламенти. Няма европейски “демос”. Никой не познава своя “евродепутат”. Нациите трябва да се върнат и да направят завой, за да бъде пресъздадена демократично Европа.

На второ място, Европа такава, каквато е замислена от Жан Моне и Жак Делор (единен пазар, единна валута), страда от своето устройство: тя никога не е била стратегическо образувание. Тя не предлага никаква защита срещу заплахите и предизвикателствата, които ни очакват. Предлагам голяма конференция, на която да бъдат преразгледени договорите в светлината на тези две забележки. Ако това не е възможно, французите трябва да бъдат попитани на референдум.



- Англия възражда националния си разказ, казват “брекзитърите”. Страда ли Франция от това, че вече не познава своята история?



- Трудно е за един народ да продължи без ясна концепция за своята история. Аз съм много привързан към запазването на националния разказ, който разграничавам от националния роман. Не мисля, че историята на Франция трябва да бъде представяна като роман. Тя понася истината. Тя очевидно има сенчести зони, но също така и големи петна от светлина. Тя притежава особен смисъл. Франция е политическо творение, тя е плод на историята и можеше и да не съществува. Тя се е обособила в Европа независимо от Свещената римска империя и Англия, чийто крал дълго време е бил френски принц, благодарение на своите континентални владения (имам предвид, разбира се, Плантагенетите). Революцията от 1789 г. увенча с успех този процес. Републиката е неговия завършек.



- Написахте предговор към училищен учебник и подчертавате значението на “националния разказ”. Как определяте това понятие? По какво се различава то от “националния роман”?



- На въпроса “Какво място отделяте на националния роман?” председателят на Висшия съвет по учебните програми Люсо се измъкна с отговор, който искрено ме учуди: “Не разчитайте на нас да разочароваме Бианкур” - наричайки така учителите. Но онези, които аз познавам, искат една структурирана история на Франция, опираща се на хронология, белязана от ключови личности, които служат за ориентири. Люсо отхвърли националния роман, но не спомена националния разказ, който е необходим все пак за формирането на гражданско съзнание: трябва ли да бъде отхвърлен онзи, който се стреми към обективност?

Програмите по история в началното училище отделят прекалено много място на хоризонтални теми, като например земеделското изкуство през вековете, различните начини да се обработва земята и т.н., без да отделят достатъчно място на историята на Франция. Трябва да се припомни създаването на франкско кралство от Кловис след падането на Римската империя, появата на Западнофранкското кралство след подялбата на Вердюн, изграждането на капетингската държава от 987 г. от Хуго Капет… Но кой се спомня все още за всичко това? Впрочем чувството за принадлежност е нужно на демокрацията.

За да разберем добре Франция, трябва да отделим място на историята, но също така и на географията. Франция е провлак между Ламанша и Средиземноморието. От това географско положение произтичат, както видя Бродел, нашите големи насоки на развитие и политики. Ние сме едновременно обърнати към континента, към океана - големия шир и колониите - и чрез нашата средиземноморска фасада - към Ориента и Африка. От особеното географско положение на Франция произтича нейната специфичност.



- В предговора си вие пишете: “Бих искал да се покаже, че крахът от май-юни 1949 г., преди да бъде военен, е бил политически: това е крахът на нашите объркани елити…”.



- Объркването на националния разказ през ХХ век се корени в обезценяването на националния факт. Първата причина за това е следната: днес отказваме да видим, че през 1914 г. Франция беше нападната страна. Най-цитираният труд по повод избухването на Първата световна война е на Кристофър Кларк, “Лунатици”. Тази книга впрочем прикрива отговорността на германския Генерален щаб, пропит с пангерманските идеи, който е замислил още през 1905 г. плана “Шлифен”, т.е. плана за превантивна война, която трябва да извади от строя Франция за шест седмици, преди да се обърне срещу Русия. Тези факти са скрити, защото изграждането на Европа от Жан Моне предполагаше дискредитиране на нациите и на нашата в частност.

Вторият упрек към Франция засяга Версайския договор. Критиката за репарациите дойде от Кейнс. Но се забравя, че тези репарации всъщност не са били платени. Плановете за разсрочване на плащанията - планът "Дауес" от 1924 г., планът "Юнг" от 1929 г. - след това мораториумите, обявени от канцлера Брюнинг, след това от Хитлер, намалиха значително репарациите, които Германия трябваше да плати. Последното уреждане беше през 1950 г. в началото на Студената война.

Третият упрек към Франция е, че не е могла да се изправи срещу Хитлер. Но това означава да се забрави, че САЩ не изпълниха ангажиментите, поети от Уилсън пред Клемансо през 1918 г. - САЩ сключиха сепаративен мир с Германия, те отказаха да станат част от Обществото на народите и не дадоха никаква гаранция на Франция в случай на ново германско нападение. Това е голямата слабост на Версайския договор. В продължение на 20 г. ние бяхме пленници на политиката на умиротворяване на Великобритания, която ни попречи да реагираме, както трябва, особено в момента на окупацията на левия бряг на Рейн през март 1936 г.

Разбира се, Франция има своята отговорност, но по онова време тя не си е представяла да реагира без подкрепата на своя британски съюзник. Блум дава същото оправдание за ненамесата на Франция в Испания по време на гражданската война. Също по тази причина Даладие подписва Мюнхенското споразумение през 1938 г., следвайки британския министър-председател Невил Чембърлейн. През 1939 г., когато Полша беше нападната, ние тръгнахме към война, която не бяхме започнали, странна война.



- Провалиха ли се елитите?



- Един германски историк, Ернст Нолт, развива тезата, че Европа след Първата световна война е била сцена на истинска гражданска война между болшевизма, който възтържествува през 1917 г. в Санкт Петербург, и фашизма и нацизма, които през 1920 и 1933 г. взеха властта в Италия и Германия. Основната част от тази война се разигра между нацистка Германия и комунистическия СССР. В действителност нашите политически и военни елити не искаха нова война с Германия. Те искаха, ако тя избухне, да бъде между Германия и СССР. Това обяснява поведението им, глупавата им отбранителна доктрина, противоречаща на нашата външна политика в подкрепа на страните от Малката антанта (Чехословакия, Югославия, Румъния) и отказа от сближаване със СССР - когато това все още беше възможно, т.е. подписването на Мюнхенското споразумение.

Затова припомням след забравения днес Марк Блок, че крахът ни през 1940 г., преди да бъде военен, беше политически.



- Прочутото “странно поражение” на Марк Блок…



- Наистина в “Странното поражение” Марк Блок разказва, че на 26 май 1940 г., 15 дни след пробива на Гудериан в Седан, той чува един високопоставен френски генерал да казва: “Не виждам друго решение освен капитулацията”. Нито един военачалник не би трябвало никога да произнася подобно съждение.

Призовавайки за примирие по радиото, маршал Петен предизвиква почти пълна демобилизация на френската армия и безпрецедентно поражение. Тя води до пленяването на близо два милиона от неговите войници. Това поражение трайно и дълбоко бележи националното несъзнавано.

Въпреки това Франция понесе най-тежкото бреме на Първата световна, оказвайки се през 1939 г. трагично изолирана. Тя има своите смекчаващи вината обстоятелства: германо-съветския пакт, поведението на САЩ, които по онова време правеха “кеш енд кери” на Великобритания, която изпрати само осем дивизии във Франция и отказа намесата на своята ескадрила от изтребители в трудните моменти, защото ги пазеше за битката за Англия.

Така че през 1940 г. Франция беше сама. Това с нищо не извинява отговорността на елитите, особено военните. Но ми се струва, че нашият народ плаща прекалено тежък данък на историята на ХХ век такава, каквато я разказват.

Когато се изучава Окупацията и режимът във Виши, се разбира, че масовият арест на евреи във Вел д’Ив, разпореден от Буске, би бил невъзможен без присъствието на германски военни части на наша земя и на Гестапо на Карл Оберг, който е диктувал волята си. Но двама президенти на Френската република правят заключението, че Франция, а не френската държава са отговорни. Това е важно за представата, която Франция може да изгради за самата себе си.

Трябва накрая да се върнем към обвинението, отправено повърхностно от Петер Слотердайк, който твърди, че Франция е фалшифицирала историята на Втората световна война чрез голисткия мит и философията на обвързването на Сартр. Френско-германските отношения би трябвало да бъдат основани на общата представа, че по време на Втората световна война нашите две страни са достигнали дъното.

Понякога си представям положението на един германец през 1945 г., когато към моралната разруха се прибавя материалната. Било е трудно да изкачи склона, но Германия го направи с упоритост, смелост и интелигентност до постигането на своето единство и централното си място днес в Европа. Би трябвало да се пренапише историята на ХХ век. Търся историка, който би могъл да свърши тази важна работа, която през ХIХ извършиха Мишле или Лавис. Пиер Лабори пося семена, които ще покълнат.



- Днес политическата власт изглежда безсилна пред икономическите, социални и културни кризи, които се трупат. Отново ли сме на път да преживеем едно “странно поражение”?



- Днешната ситуация не е същата, но забравата във Франция сега е по-силно изразена, отколкото през 1939 г. Неуважението към самите себе си, на което се подчинихме след края на Втората световна война, е задкулисието, през което трябва да разбере изумителното оттегляне не само на Франция, но и на цяла Европа.



- Предпочитате понятието “съзнание” пред това за “покаяние”…



- Покаянието е понятие, което никога не използвам. Това, което може да се иска от един народ, е ясно съзнание за неговата история. Съществува индивидуална отговорност, но няма колективна отговорност. Трябва народът да има съзнание за своето минало, за да може да си изгради бъдеще.

Европа трябва да продължи след Брекзита на нови основи, опираща се на своите нации и на политически проект. Не е нужна технократска Европа, управлявана от непрозрачни инстанции, които не произтичат от всеобщото избирателно право и от народното доверие. Трябва да се помисли за друг начин за изграждане на Европа, като продължение на Франция, а не като неин заместител.

Превод от френски: Галя Дачкова

Наистина анти-европейския германски ЕСсср иницииран от Вашингтон и реализиран главно от френски колаборационисти и немски псевдо-либерали нео-нацисти, беше замислен като римейк на Австро-Унгарската империя. Но отново демонстрира безжалостната логика на Историята, и се превърна в АНТИ-ЕВРОПЕЙСКИ германски Евро Райх.
И днешна нео-вишистка Франция, този жалък икономически и политически евро-сателит на Райха, и французите носят своята историческа и политическа вина, и както в 1940 г. и ще трябва да платят цената за предателството на Европа, Франция, европейската цивилизация и колаборационизма си !

"Европа трябва да продължи след Брекзита на нови основи, опираща се на своите нации и на политически проект. Не е нужна технократска Европа, управлявана от непрозрачни инстанции, които не произтичат от всеобщото избирателно право и от народното доверие. Трябва да се помисли за друг начин за изграждане на Европа, като продължение на Франция, а не като неин заместител."

Благодарност и от мен за осветляващия материал по една изключително важна тема. Благодаря и на преводачката Галя за елегантния, лесно смилаем превод.
Поздрави!
П и е р