.
.
.
В първата част на гениалния роман на Суифт неговият герой Гъливър попада в страната Лилипутия... Там се среща с разни лилипути и лилипутки... Ето кратък откъс:

/.../

Една сутрин, около две седмици след като бях освободен, Релдресъл, главният секретар на личния кабинет (така го титулуваха), дойде в дома ми, съпровождан само от един слуга. Заповяда каретата му да го чака на известно разстояние и помоли да го приема на едночасова аудиенция; съгласих се с готовност заради високия му сан, личните му качества, както и заради многобройните услуги, които ми бе правил, когато отправях молби до кралския двор. Предложих му да легна, така че да може по-удобно да ми говори на ухото; но той предпочиташе да го държа в ръка през време на разговора. Най-напред ме поздрави с освобождаването ми; каза, че можел да се смята заслужил в това отношение, обаче добави, че ако сегашното състояние на нещата в кралския двор не било такова, аз вероятно нямало да получа свободата си тъй скоро. „Защото — рече той, — колкото и цветущо да изглежда нашето положение на чужденците, ние имаме да се справим с две много големи злини: дълбоко вътрешно разединение и опасност от нахлуването на един страшно мощен неприятел. Колкото до първата опасност, трябва да кажа, че вече повече от седемдесет луни в империята съществуват две борещи се партии, известни като Трамексан и Сламексан — имена, дадени им поради високите или ниски токове на обувките, по които се отличават едни от други. Твърди се наистина, че високите токове били по-съобразни с нашето някогашно телосложение; но както и да е, негово величество е решил да назначава в правителството и на всички длъжности, които той раздава, само хора с ниски токове; не може да не сте забелязали това и особено факта, че императорските токове на негово величество са по-ниски най-малко с един дрър от токовете на когото и да било в двора (дрър е мярка, равна на една четиринадесета част от инча). Между привържениците на двете партии се е разгоряла такава вражда, щото те ни ядат, ни пият заедно, нито говорят помежду си. По нашите пресмятания трамексанците, тоест онези, които носят високи токове, ни надминават по брой, но силата е изцяло в наши ръце. Имаме опасения, че у негово императорско височество престолонаследника има известни тежнения към високите токове; поне можем ясно да забележим, че един от токовете му е по-висок от другия, поради което малко накуцва. И така, посред тези тревоги за вътрешното положение заплашва ни нападение от остров Блефуску, другата велика империя на света, която е почти толкова обширна и мощна, колкото империята на негово величество. Защото нашите философи не вярват на онова, което чухме от вас — че на земята имало и други кралства и държави, обитавани от човешки същества с вашия ръст; те по-скоро предполагат, че сте паднали от Луната или от някоя звезда, тъй като е сигурно, че стотина души с вашата големина биха унищожили за кратко време всички плодове и добитък във владенията на негово величество. Освен това в нашата история, която датира от шест хиляди луни, никъде не се споменава за други земи освен за двете големи империи Лилипутия и Блефуску. От тридесет и шест луни насам тези две мощни държави, както бях почнал да ви разказвам, воюват упорито помежду си. Войната е започнала по следния повод, Знае се, че първоначално обичаят е бил, когато се ядат яйца, да се чупят откъм тъпия връх. Но веднъж дядото на сегашния император, още като момче, счупил яйце по установения древен обичай и случайно си порязал пръста. Тогава баща му, императорът, издал указ, с който заповядал под страх на строго наказание всичките му поданици да чупят яйцата откъм острия връх. Народът силно негодувал срещу тези закони — от историята научаваме че по тази причина са избухнали шест бунта, при които един император загубил живота си, а друг — престола си. Кралете на Блефуску постоянно подклаждали тези размирици; а след потушаването им изгнаниците всякога намирали убежище в тяхната империя. Според пресмятанията общо единадесет хиляди души в различни времена са предпочели да умрат, отколкото да чупят яйцата откъм острия край. Стотици дебели томове са издадени по този спор; но книгите на тъповръхците отдавна са забранени и всички привърженици на партията са лишени със закон от правото да заемат държавна служба. По време на тези смутове императорите на Блефуску често протестирали чрез своите посланици и ни обяснявали, че сме създавали религиозен разкол, като нарушаваме основното учение на нашия велик пророк Лъстрог, което се съдържа в петдесет и четвъртата глава на Бръндрекъл (това е техният коран). Счита се обаче, че те просто изопачават текста, тъй като той казва буквално следното: «Всички правоверни трябва да чупят яйцата от удобния край»; а кой е удобният край, по моето скромно мнение всеки сам трябва да реши по съвест или поне това да бъде определено от носителя на върховната власт. Сега обаче изгнаниците-тъповръхци са добили тъй силно влияние в двора на императора на Блефуску и получават такава помощ и насърчение от своята партия тук, че от тридесет и шест луни насам между двете империи продължава да се води — с успех ту за едната, ту за другата страна — кръвопролитна война. През това време ние сме изгубили четиридесет големи бойни кораба и много по-голям брой по-малки плавателни съдове, както и тридесет хиляди от най-добрите си моряци и войници; а загубите, понесени от неприятеля, са по-големи и от нашите. Както и да е, сега те са съоръжили многобройна флота и се готвят да направят десант на нашите брегове. Затова негово императорско величество, който има голямо доверие във вашата храброст и сила, ми заповяда да изложа положението на нещата пред вас.“

Помолих секретаря да изрази пред императора моите верноподанически чувства и дълбоко уважение и да му съобщи, че на мен като чужденец не подобава да се намесвам в борбата между партиите, но че съм готов с риск на живота си да защищавам неговата личност и държавата му срещу всички нападатели.

https://chitanka.info/text/471/6#textstart

Негово величество желаеше да се опитам да докарам и останалата част от неприятелските кораби в неговите пристанища. Така безмерна е амбицията на кралете, че той сякаш не би се задоволил с нищо по-малко от това, да превърне цялата империя Блефуску в своя провинция, да я управлява чрез назначен от него вицекрал, да избие всички бегълци и да принуди целия народ да чупи яйцата откъм острия им край; така той щеше да стане единствен владетел в целия свят. Но аз се постарах да го отклоня от това негово намерение, като изтъкнах редица доводи, извлечени от областта на политиката и справедливостта, и направо заявих, че никога няма да стана оръдие за заробването на един свободен и храбър народ; а когато въпросът се обсъждал в съвета, най-мъдрите измежду министрите били на моето мнение.

Посред нощ бях стреснат от виковете на стотици хора пред вратата ми, които ме събудиха тъй внезапно, че доста се изплаших. Чух да се повтаря непрекъснато думата „бурглум“; няколко души от императорския двор си пробиха път сред тълпата и настоятелно ме помолиха веднага да отида в двореца, тъй като о покоите на кралицата избухнал пожар, причинен от небрежността на една придворна дама, която заспала, както четяла някакъв роман. Скочих в миг и понеже беше дадена заповед да се разчисти пътят пред мен, а при това и нощта беше лунна, успях да стигна до двореца, без да смачкам никого. Видях, че вече бяха опрели стълби о стените на покоите, имаше и достатъчно ведра, обаче носеха водата от доста далеч. Ведрата бяха колкото голям напръстник и бедните хорица ми ги подаваха с най-голяма бързина, но пламъците бяха тъй буйни, че водата не помагаше. Лесно можех да задуша огъня с дрехата си, но за нещастие в бързината я бях оставил в къщи и бях само по кожената си жилетка. Положението изглеждаше напълно безнадеждно и плачевно; и този великолепен дворец щеше неминуемо да изгори до основи, ако благодарение на необичайно за мен самообладание не се бях внезапно сетил за един необикновен способ. Предната вечер бях изпил голямо количество от едно превъзходно вино, наречено „глимигрим“ (блефуските го наричат „флунек“, но нашето се счита за по-добър сорт), което е много диуретично. По най-щастлива случайност не бях се освободил и от най-малката му част. Понеже се бях много приближил до пламъците и понеже работех усилено да ги загася, така се бях разгорещил, че виното започна да действува като урина, която излях в такова количество и насочих така сполучливо към съответните места, щото за три минути пожарът бе напълно потушен, и всички околни величествени сгради, изграждани в продължение на векове, бяха спасени от унищожение.

Беше се вече развиделило и аз се върнах в къщи, без да чакам да се видя с императора, тъй като, макар и да му бях направил изключително голяма услуга, не знаех дали негово величество няма да се почувствува обиден от начина, по който я бях извършил; защото един от основните закони в кралството гласи, че всяко лице, все едно с какъв сан е, което пусне вода в границите на двореца, се наказва със смърт. Поуспокоих се, когато получих известие от негово величество, че ще нареди на върховния съдия да уреди моето опрощение в надлежната форма; такова опрощение обаче не можах да получа. А по частен път ми бе съобщено, че императрицата, крайно погнусена от постъпката ми, се преместила в най-далечния край на двореца и била твърдо решена никога да не използува онези сгради, когато бъдат възстановени, и в присъствието на най-доверените си придворни дами не могла да се въздържи и се заклела да ми отмъсти.

В Британия и в Англия в частност е лесно. Там от край време са две партии.
Ама у нас? Де го българският Суифт, да го видя как и откъде ще измисли толкова определения, колкото са партиите у нас.

Засега ще кажа само малко за тяхната наука, всички клонове на която процъфтяват от векове в тази страна;

но начинът им на писане е много особен: не отляво надясно като у европейците, нито отдясно наляво като у арабите, нито отгоре надолу като у китайците, нито отдолу нагоре като у каскаджите, а косо от единия ъгъл на листа до другия, както пишат някои дами в Англия.

Погребват мъртвите си с главата надолу, защото вярват, че след единадесет хиляди луни те ще възкръснат; а през това време земята (която смятат за плоска) ще се преобърне, така че при възкресението си мъртвите ще се озоват прави, стъпили на нозете си. Образованите хора признават, че това вярване е нелепо, но обичаят продължава да се спазва, за да се угоди на простолюдието.

ЧАСТ ВТОРА
ПЪТУВАНЕ ДО БРОБДИНГНАГ
ГЛАВА I
Описание на голяма буря. Изпращат лодката да донесе вода, авторът, и той тръгва, за да изследва местността. Остава на сушата, бива грабнат от туземец и отнесен в къщата на един чифликчия. Как е приет и няколко злополучни случки, които стават там. Описание на жителите
/.../
Смаян, изплашен до немай-къде, изтичах да се скрия в ечемика, откъдето го наблюдавах, застанал на камъка при отвора, да гледа назад към съседната нива отдясно; и го чух да вика с глас, много по-силен от тръба; но звукът се носеше толкова нависоко, че без да се замислям, го взех за гръмотевица. Тогава седем чудовища като него се приближиха, понесли сърпове, големи като шест наши коси. Тези хора не бяха така добре облечени като първия и, изглежда , бяха негови слуги или ратаи. Защото, когато фермерът им каза няколко думи, те тръгнаха да жънат ечемичената нива, където бях легнал. Поддържах между тях и себе си колкото можеше по-голямо разстояние, но беше много трудно да се движа, защото стъблата на ечемика на места бяха на по-малко от фут едно от друго, та едва успявах да се промуша помежду им. Така или иначе, придвижих се, докато стигнах до един край на нивата, където ечемикът бе полегнал от дъжда и вятъра. Тук бе невъзможно да напредна и с една крачка, понеже стъблата бяха толкова преплетени, че не можех да пропълзя през тях, а осилите на падналите класове бяха толкова здрави и остри, че през дрехите се забиваха в месата ми. Същевременно чувах жътварите на по-малко от сто ярда зад мен. Съвсем обезсърчен след големите си усилия и всецяло обзет от скръб и отчаяние, легнах на една бразда и от все сърце пожелах тук да настъпи краят на живота ми. Оплаквах злощастната си вдовица и осиротелите си деца, окайвах се за собствената си глупост и своенравие, поради които предприех второ пътешествие по море въпреки съветите на всичките ми приятели и роднини. При този страшен душевен смут не можех да не си спомня за Лилипутия, чиито жители гледаха на мен като на най-великото чудо, което светът някога е виждал; където с една ръка можех да изтегля имперската флота и да извърша онези дела, които навеки ще останат в летописите на тази империя, а потомството едва ли ще им повярва, макар и милиони да са засвидетелствували истинността им. Разсъждавах си колко унизително ще бъде за мен да изглеждам тъй незначителен сред този народ, както един лилипут би изглеждал сред нас. Аз обаче смятах, че това ще е най-малкото от моите злощастия, понеже, както е известно от наблюдения, човешките създания са толкова по-диви и жестоки, колкото са по-едри; какво друго можех да очаквам, освен да стана залък в устата на първия от тези огромни варвари, който случайно ме хване. Философите безсъмнено са прави, когато ни казват, че всяко нещо е голямо или малко само при сравнение с друго: съдбата може би ще ощастливи лилипутите да срещнат и те народ, където хората са толкова дребни спрямо тях, колкото те бяха спрямо мен. А твърде е възможно и тази раса от великани да бъде надмината по същия начин в някой далечен край на света, който засега още не е открит.