2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. wonder
7. kvg55
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. rosiela
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69
Прочетен: 6681 Коментари: 15 Гласове:
Последна промяна: 29.09.2013 20:54
VІІ
Легна Пахом на дюшеците, но не може да заспи, все мисли за земята.
“Ще си отрежа – мисли, – голямо парче земя. За един ден ще обиколя петдесетина версти. Сега денят е като година; а петдесет версти са много земя. По-слабата ще продам или ще я дам под наем на селяни, а по-хубавата ще отбера и ще задържа за себе си. Ще си набавя два плуга, ще наема още двама ратаи; ще разора десетина десетини, а на другата част ще отглеждам добитък.”
Цяла нощ Пахом не заспа и задряма едва на разсъмване. Но тъкмо задряма и почна да сънува. Присъни му се, че уж лежи в същата тая шатра и чува, че навън някой се сме високо. И уж му се поиска да види кой е тоя, дето се смее, стана, излезе от шатрата и гледа – пред шатрата седи същият оня башкирски главатар, уловил се с две ръце за корема, превива се и се смее за нещо. Пахом се приближи и попита:
“Защо се смееш?”
И вижда, че това не е башкирският главатар, а оня търговец, който бе се отбил неотдавна при него и бе му разказвал за земята. И още щом попита търговеца:
“Те отдавна ли си тук?”
– вижда, че това не е търговецът, а оня селянин, който едно време бе идвал от долното течение на Волга. И вижда Пахом, че сякаш това не е и селянинът, а самият дявол, с рога и копита, седи, кикоти се, а пред него лежи човек, бос, по риза и гащи. И уж Пахом се взира по-добре да види какъв е тоя човек. И вижда, че човекът е мъртъв и че това е самият той. Пахом се стресна и се събуди.
“Какви ли работи не се присънват на човека?”
– буден мисли той. Озърна се и гледа през отворената врата – навън се белее, почва да съмва.
“Трябва да събудя хората – мисли той, – време е да вървим.”
Стана Пахом, събуди ратая в бричката, каза му да впряга и отиде да събуди башкирците.
– Време е – казва, – да вървим в степта и да мерим.
Башкирците наставаха, събраха се всички, дойде и главатарят. Почнаха пак да пият кумис, искаха да почерпят с чай и Пахом, но той не искаше да чака.
– Ако ще вървим, да вървим – казва, – време е.
VІІІ
Събраха се башкирците, качиха се – кой на конете, кой в бричките и потеглиха. А Пахом и ратаят му потеглиха със своята бричка, взеха и мотиката. Пристигнаха в степта, вече се съмва. Изкачиха се на една могила, на башкирски – “шихан”. Скочиха от бричките, слязоха от конете, събраха се накуп. Главатарят се приближи до Пахом и показа с ръка.
– Ето – казва – цялата земя е наша, докъдето ти стига погледът. Избери си, която искаш.
Очите на Пахом светнаха: цялата земя е целина, равна като длан, черна като мак, а дето има долчинка – изобилна трева, висока до гърдите.
Главатарят свали лисичия си калпак и го сложи на земята.
– Ето – казва, – това ще бъде белег. Оттук ще тръгнеш и тук ще се върнеш. Каквото обиколиш, всичко ще бъде твое.
Пахом извади парите, сложи ги върху калпака, съблече кафтана и остана само по антерия, пристегна пояса си на корема, изправи се, пъхна торбичката с хляба в пазвата, върза бъкличката с вода за пояса, оправи кончовите си, взе мотиката от ратая и се приготви да върви. Мисли , мисли на коя страна да тръгне – навред е все хубаво.
“Все едно – казва си, – ще тръгна към изгрев.”
Обърна се с лице към слънцето, разтъпка се, чака да се покаже слънцето на кръгозора.
“Няма защо – мисли, – да губя време. По хладинка се върви по-леко”
Щом слънцето пламна на кръгозора, Пахом метна мотиката на рамо и тръгна из степта.
Вървеше ни бавно, ни бързо. Измина около една верста; спря се, изкопа ямичка и сложи буци пръст една над друга, та да личи по-ясно. Тръгна по-нататък. Поразтъпка се, ускори крачките. Измина още една верста, изкопа и втора ямичка.
Огледа се наоколо. Шиханът се вижда добре от слънцето, хората стоят и шините на колелетата на бричките блестят. Пахом пресмята, че е изминал около пет версти. Почна да му става горещо, съблече антерията, метна я на рамото и тръгна по-нататък. Измина още близо пет версти. Стана топло. Той погледна слънцето – време е за закуска.
“Изминах едната страна – мисли Пахом. – Остава ми да измина още три, рано е да завия. Я чакай да се събуя.”
Седна, събу се, пъхна ботушите си в пояса и пое по-нататък. Сега почна да върви по-леко.
“Я да измина още пет версти – мисли си, и тогава ще завия наляво. Мястото е много хубаво, жал ми е да го оставя. Колкото по-нататък, толкова по-хубаво става.”
Тръгна пак направо. Обърна се – шиканът едвам се вижда, хората на него се чернеят като мравки и нещо блести слабо.
“Е – мисли Пахом, – трябва да завия вече, от тая страна заделих доста. Пък се и изпотих – пие ми се вода.”
Той се спря, изкопа по-дълбока ямичка, натрупа буците с пръст, отвърза бъклицата, напи се с вода и зави внезапно наляво. Вървя, вървя, нагази във висока трева, стана горещо.
Почна да се уморява; погледна слънцето – станало обед.
“Е – мисли, – трябва да си почина.”
Спря се Пахом, седна. Хапна си хлебец и вода, но не си полегна: мисли си – легна ли, може и да заспя. Поседя малко, тръгна пак. Отначало вървеше леко. От яденето бе събрал сили. Само че стана много горещо и му се додряма; но той все върви и мисли – ще потърпя един ден, та да ми е добре цял живот.
Извървя много и по тая страна, искаше вече да завие наляво, но гледа едно важно долче, жал му е да го изтърве. Мисли си:
“Хубав лен ще стане тук.”
И пак тръгна направо. Заобиколи долчето, изкопа ямичка отвъд долчето, направи втори завой. Озърна се Пахом към шихана: от топлината бе се замъглило, нещо трепти във въздуха и през маранята едвам се виждат хората на могилата – дотам трябва да има петнадесетина версти.
“Е – мисли Пахом, – дълги излязоха тия две страни, тая трябва да взема по-къса.”
Тръгна по третата страна и почна да ускорява крачките си. Погледна слънцето – то вече клони към пладнина, а той е извървял само две версти по третата страна. А до мястото има все още петнадесетина версти.
“Не – мисли, – макар че излезе кривичък парцелът, трябва да побързам направо да не закъснея Няма нужда да заграбвам повече. И без това земята е много.”
Пахом изкопа набързо ямичка и зави право към шихана.
ІХ
Върви Пахом право към шихана и вече му стана тежко. Потъна цял в пот, босите му крака се изподраскаха и подбиха, а почнаха и да се подкосяват. Иска му се да почине, но не бива – няма да успее да стигне преди залез. Слънцето не чака, все се спуща по-надолу и по-надолу.
“Ах – мисли Пахом, – дали не сбърках, дали не заграбих много? Ами ако не стигна?”
Погледне напред към шихана, погледне към слънцето: до мястото е далеко, а слънцето наближава да залезе.
Върви така Пахом, тежко му е, но все повече ускорява крачките си. Вървя, вървя, но все още далеко; почна да тича. Хвърли антерията, ботушите, бъклицата, хвърли и калпака, държи само мотиката и се подпира на нея.
“Ах – мисли си, – полакомих се и провалих цялата работа, няма да мога да дотичам преди залез.”
И дъхът му още повече спира поради страха. Тича Пахом, ризата и гащите му лепнат от пот по тялото, устата му пресъхна. Гърдите му се издуват като ковашки мехове, сърцето му удря като чук, а краката му се подгъват – сякаш са чужди. Хвана го страх, мисли си:
“Дали няма да умра от напрежение?”
Но хем се бои да не умре, хем не иска да се спре.
“Извървях толкова – мисли той, – и ако се спра сега, ще ме сметнат за глупак.”
Тича, тича, дотича вече близо и чува как башкирците му викат и го подканят да бърза и от техните викове сърцето му се разгаря още повече. Пахом тича с последни сили, а слънцето вече наближава да залезе, потъна в мъгла и стана едро, червено, кърваво. Още малко и ще залезе. Слънцето е близо до залез, но и до мястото е вече съвсем близо. Пахом вижда как хората на шихана му махат с ръце и му викат да бърза. Вижда лисичия калпак на земята и парите върху него; вижда и главатаря, който е седнал на земята и се държи с ръце за корема. И Пахом си спомни за съня.
“Земя много – мисли той, – но дали бог ще даде да живея на нея. Ох, погубих се аз – мисли, – няма да мога да стигна.”
Пахом погледна слънцето, а то вече стигна до земята, едното му крайче почна да потъва и като дъга се вряза в кръгозора. Пахом напрегна последни сили, наведе тялото си напред и едва премята крака, за да не падне. Затече се към шихана, но изведнъж стана тъмно. Озърна се – слънцето бе залязло. Пахом ахна.
“Язък за мъките ми”
– мисли той. Искаше вече да се спре, но чу, че башкирците все го подканят да бърза и си спомни, че тук долу може да се е скрило, но горе на шихана не е залязло още слънцето. Той се напъна и изтича на шихана. Там е още светло. Изтича Пахом и вижда калпака. Пред него седи главатарят, смее се и се държи с ръце за корема. Пахом си спомни за съня, ахна, краката му се подкосиха и той падна напред, като докосна с ръце калпака.
– Браво! – развика се главатарят. – Много земя завладя!
Дотича Пахомовият ратай, искаше да го вдигне, но той лежи мъртъв и от устата му тече кръв.
Башкирците зацъкаха с езици, съжалиха го.
Ратаят вдигна мотиката от земята, изкопа гроб на Пахом, точно колкото бе дълъг от краката до главата – три аршина, и го зарови.
1886 г.
Лев Н. Толстой
www.newmagnaura.org/b01071035oblastinaukaPsyMuchLand.htm
ПП: Този прекрасен разказ на гениалния Толстой е малко известен...
Преди години /когато бях ученик или студент/ ми го разказа /доста сладкодумно и емоционално/ най-добрият ми приятел - русенският поет и общественик Ст. Епитропов. По-късно успях да го прочета в един от томовете на събраните съчинения на Толстой, издадени преди 1989 г. Радвам се, че го намерих в Интернет, преведен на български...
30.09.2013 10:13
30.09.2013 10:57
Не знам дали Илия Кожухаров е превел, или само е публикувал в Нета тази гениална творба, но заслужава респект, благодарност...
Лека седмица и на теб!...
Толстой е световнопризнат гений... Мъдрец, познавач на човешката душа, един от любимите ми писатели...
Моята позиция е, че човек трябва да е умерен, да избягва крайностите...
когато към него ни води
творец голям като Лев Толстой!
Поздрав за избора!
когато към него ни води
творец голям като Лев Толстой!
Поздрав за избора!
Малцина са човекознаещите...
2. М. Тачков - Ако бях премиер
3. Дела
4. Деспи...
5. Стойнев
6. Светлана
7. Блогът на Стойнев
8. Блог. бг - правила
9. М. Тачков - Любовна балада
10. Публикации - сп. "Пламък"
11. "Изповедта на една компаньонка"
12. Плагиатска "стихосбирка"
13. "Добри да бъдем"
14. Най-хубавата
15. Молитва
16. Меджик
17. Две и 200
18. Да се завърнеш... Редактиране...
19. За държавата, цените, политиците и бюрократите
20. Всеки стих е път към Теб
21. Н. Николов
22. 22. Защо някои другари не са ми драги
23. Западният либерализъм е по-разрушителен от комунизма
24. Контрол чрез глада. Монсанто
25. Да бъдем максимално живи
26. М. Тачков - "Светлей, Училище"
27. М. Тачков - Светоглед
28. М. Тачков - Аз обвинявам
29. 29. Противоречия в автохтонната теория
30. Славянизация