.
.
.
VIII.

Златната среда
1.
Достатъчно и прекалено

Стигнахме до точка, в която можем да извадим смисъла на аргументацията си. Установихме, че цивилизациите се раждат в среди, които са необичайно трудни, а не необичайно леки, и това ни накара да се питаме дали не става дума за някакъв социален закон, който може да се изрази с формулата: „Колкото по-голямо е предизвикателството, толкова по-голям е стимулът“. Разгледахме отклиците, предизвикани от пет вида стимули — трудни страни, нови пространства, удари, натиск и наказание — и в петте случая резултатите от изследването ни подсказват, че този закон е валиден. Все още обаче трябва да решим дали тази валидност е абсолютна. Ако увеличаваме до безкрайност предизвикателството, осигуряваме ли с това безкрайно интензифициране на стимула и безкрайно засилване на отклика, когато предизвикателството е успешно посрещнато? Или стигаме до точка, отвъд която засилващата се суровост дава все по-малки резултати? А ако прехвърлим тази точка, стигаме ли до друга точка, в която предизвикателството става толкова силно, че възможността да му се откликне успешно изчезва? В такъв случай законът ще гласи: „Най-стимулиращото предизвикателство се намира по средата на недостатъчната и прекалената суровост“.
/.../
... Най-пагубният резултат от постижението на Лъв Сириеца е разширяването на Византийската държава за сметка на православната църква и вследствие изтребителната стогодишна война между Източната Римска империя и патриархата, от една страна, и на Българската империя и патриархата — от друга. Самонанесените рани са смъртоносни за православното християнско общество в първоначалната му форма и в първия му дом. Тези факти стигат, за да покажат, че предизвикателството на ислямското въздействие върху православното християнство — за разлика от предизвикателството към западното християнство — е било прекомерно...
/.../
3.
Развитие на цивилизациите

/.../
2.
Османците

Толкоз за цивилизациите, спрели развитието си като наказание за отклик на някакво физическо предизвикателство. Минаваме към случаи, в които превъзхождащото предизвикателство не с физическо, а човешко.

Превъзхождащото предизвикателство, на което османската система е отклик, е географското преместване на номадска общност от естествената й среда в степта в нова среда, където се сблъсква с нов проблем — да упражнява власт над чужди общности и човешки същества. Вече видяхме как аварските номади, когато са изтласкани от говедовъдните си райони в земеделски области, се опитват да се справят с покореното от тях уседнало население, като че то е човешко стадо, и се мъчат от пастири на животни да се превърнат в пастири на хора. Вместо да живеят от дивата растителност на степта, като отглеждат опитомени животни, аварите (като много други номадски орди, сторили същото) решават да живеят от обработените полета, използвайки не животни, а човешки труд. Сравнението е съблазнително и е приложимо до определена точка. Но практиката разкрива почти фаталния му недостатък.

В степта обществото се състои от номади и техните стада са най-подходящият инструмент, който може да се измисли за този вид физическа среда. И строго погледнато, номадите не са паразити върху нечовешките си партньори. Има разумен обмен на облаги — стадата дават на номадите не само млякото си, но и месото си, обаче най-напред номадите са им осигурили препитание. Нито едните, нито другите не могат да съществуват в степта в достатъчни количества едни без други. А в средата на нивите и градовете обществото на изпъдени от родината си номади и местни „човешки говеда“ е икономически нездраво, тъй като „пастирите на хора“ винаги са икономически — макар и невинаги политически — излишни и затова паразитни. От икономическа гледна точка те престават да бъдат пастири, гледащи стадата си, и се превръщат в търтеи, експлоатиращи работните пчели. Те стават непродуктивна управляваща класа, поддържана от труда на продуктивното население, което ще живее по-добре, ако те не са там.

По тази причина създадените от номади империи като правило бързо упадат и преждевременно изчезват. Великият историк на Магреба Ибн Халдун (1332–1406 г.) има предвид номадските империи, когато оценява средната продължителност на една империя на не повече от три поколения или сто и двадесет години. Веднага след постигнатите завоевания номадският агресор деградира, защото е излязъл от собствената си среда и е станал икономически излишен, а човешките му говеда се съвземат, защото са останали на собствен терен и не са престанали да бъдат икономически продуктивни. „Човешките говеда“ възвръщат достойнството си, като изгонват или асимилират господарите си животновъди. Властта на аварите над славяните трае може би по-малко от петдесет години и създава славяните, а погубва аварите. Империята на западните хуни се държи не по-дълго от живота на един-единствен индивид — Атила. Империята на монголите ханове на Иран и Ирак се задържа по-малко от осемдесет години, империята на великите ханове в Южен Китай — не по-дълго. Империята на хиксосите (овчари царе) в Египет трае само един век. Продължителността — повече от два века — на времето, през което монголите и техните непосредствени местни предшественици, киданите, управляват Северен Китай (1142–1368 г.), и още по-голямата продължителност — три и половина века — на времето, през което партите са господари на Иран и Ирак (140 г. пр.Хр. — 226 г. сл.Хр.), са само забележими изключения.

В сравнение с тези стандарти продължителността на господството на Османската империя над православния християнски свят е уникална. Ако датираме началото й със завладяването на Македония през 1372 г., а началото на края й — с руско-турския договор от Кючук Кайнарджа 17.74 г., значи й определяме период на съществуване от четири века, без да включваме времето на издигането й преди това или упадъка й след това. Какво е обяснението на тази сравнително голяма продължителност? Безсъмнено частично обяснение може да се потърси във факта, че османците — макар икономиката им да е кошмар — служат на позитивна политическа цел, като дават на православния християнски свят универсалната държава, която той сам не може да си създаде: Но можем да търсим обяснение и много по-нататък.

Видяхме, че аварите и подобните им, когато минават от пустинята в града, се опитват — и се провалят — да се справят с новото си положение като „пастири на хора“. Провалът им не е толкова учудващ, ако съобразим, че тези неуспели номадски създатели на империи върху обработваема земя не са правили опит да намерят уседнал човешки еквивалент на партньорите им в степното общество. Защото това общество не се състои само от хора — пастири и стадата им. Освен животните, които поддържа, за да живее от продуктите им, номадът има и други животни — кучета, камили, коне, — чиято функция е да му помагат в работата. Тези допълнителни животни са шедьовърът на номадската цивилизация и ключът към успеха й. Овцата и кравата трябва само да се опитомят, макар че и това е доста трудно, за да служат на човека. Кучето, камилата и конят не могат да изпълняват по-сложните си задължения, ако освен опитомени те не са и обучени. Обучението на този нечовешки придатък е върховното постижение на номада. И прилагането на това по-високо номадско изкуство към уседналите условия на живот отличават Османската империя от Аварската и обясняват по-продължителното й съществуване. Османските падишаси поддържат империята си, като обучават робите за човешки придатъци, помагащи им да поддържат реда сред „човешките говеда“.

Тази забележителна система за превръщане на робите във войници и администратори — идея, привлекателна за номадския дух, но на нас съвсем чужда, — не е османско изобретение. Виждаме я осъществена и в други номадски империи върху земи на уседнали хора — точно тези, които са съществували най-продължително време.

Белези на военно робство забелязваме в Партянската империя — в една от армиите, която е попречила на Марк Антоний да надмине Александър Велики, е имало 400 свободни хора и 50 000 „ефективи“. По същия начин и на същите земи след хиляда години абасидските халифи са поддържали властта си, като купували тюркски роби от степта и ги обучавали да бъдат войници и администратори. Омеядските халифи от Кордова са имали охрана от роби, доставени им от съседите франки. Франките снабдявали кордовския робски пазар с набези за роби през обратната граница на франкските владения. Така се е случило, че заловените там роби били славяни — и това обяснява произхода на думата „роб“ (slave) в английския език.
/.../

Така ескимоси, номади, османци и спартанци постигат това, което са постигнали, като отхвърлят безкрайното разнообразие на човешката природа и вместо това възприемат непоклатимата природа на животното. С това те тръгват по пътя на регреса. Биолозите ни казват, че животински вид, който не се е приспособил достатъчно към своята среда, е в края на развитието си и няма бъдеще в еволюционния процес. Точно такава е и съдбата на цивилизациите, спрели развитието си.

Аналогии с подобна съдба ни дават както въображаемите човешки общества, наречени утопии, така и действителни общества на насекоми. Ако се задълбочим в това сравнение, ще намерим в мравуняка и в пчелния кошер, както и в „Държавата“ на Платон или в „Прекрасният нов свят“ на Олдъс Хъксли, същите основни черти, които видяхме и у цивилизациите, спрели развитието си — кастовост и специализация.
/.../

Арнълд Тойнби – "Изследване на историята"

 

ако не на друго, то на номадските държави:).
Причината за разпадането им е съвсем прозаична и изцяло съответства на нашата пословица "Скарали се трима братя кой да води бащина дружина".
Един каган е оставял стотици понякога потомци, кои законни, кои недотам.
Истинските проблеми между християни и мюсюлмани започват след кръстоносните походи. Двете страни носят абсолютно еднаква вина.
Разбира се, наясно сме кой има сметка от цялата тая работа, но това е отделна тема.

"разширяването на Византийската държава за сметка на православната църква; война между Източната Римска империя и патриархата, от една страна, и на Българската империя и патриархата — от друга" – това не мога да го разбера.
Патриархат е общество, в което ръководна роля имат мъжете. Противоположно на матриархат.
Православното християнство е официалната религия на Византийската държава, по точно империя. Разширяването на империята несъмнено разширява и влиянието на религията.
Османската империя се разпада окончателно чак след Първата световна война.

Най-важното тук е, че от изтощителните войни между ИРИ и България се възползват османците...

Сегашното разпределение на тюркското езиково семейство дава подход към обяснение на сегашното разпространение на индоевропейската езикова група, която (както предполага наименованието й), сега е причудливо разкъсана на две изолирани географски групи, едната в Европа, другата в Иран и Индия. Сегашната картина на индоевропейските езици става разбираема, ако предположим, че езиците от това семейство първоначално се разпространяват от номади от евразийската степ, преди там да се настанят тюркските езици. Европа и Иран са „брегови линии“ на евразийската степ и този огромен безводен океан е естественото средство за връзки между тях. Единствената разлика между този случай и трите, цитирани преди, е, че тази езикова група се е загубила в степния район по средата, където навремето е била разпространена.