.
.
.

Образуване на българската държава

Петър Петров

 

http://www.promacedonia.org/pp2/pp_1_1_3.htmСЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ ДО ОБРАЗУВАНЕТО НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА

 

I. БЪЛГАРСКИТЕ СЛАВЯНИ

 

 

   Бит, религиозни вярвания и военно дело.

Първите сведения на византийските хронисти за славяните били съвсем повърхностни и представлявали смесица от наивни представи с фантастични измислици. Постепенно обаче по време на масовите нападения на Балканския полуостров през VI в. византийците научили много нови неща за славяните и представите им за тях значително се разширили.

 

В трактата за военното изкуство „Стратегикон” на Псевдомаврикий се съдържат интересни данни за бита, обществено-икономическото развитие и военното изкуство на славяните от края на V и началото на VI в., т.е. от началния период на славянските нападения на Балканския полуостров. Тук се изтъква, че „племената

на славините и антите имат еднакъв начин на живот и еднакви обичаи” [1]. Прокопий Кесарийски, най-бележитият византийски историк от първата половина на VI в., също така отбелязва в своя труд „За готската война”, че славини и анти имали еднакъв начин на живот, еднакви обичаи и религиозни вярвания, еднакъв обществен живот — „и това е установено открай време за тези варвари” [2]. Заслужава внимание и фактът, че и в двете съчинения славяните са описани като многоброен народ. [3]

 

Сведенията на двамата автори за физическия тип на славини и анти също така се схождат и допълват взаимно. Прокопий казва: „Те не се различават помежду си и по външен вид: всички са снажни и извънредно силни. Телата им не са прекалено бели, нито косите им светлоруси, но и никак не клонят към тъмния цвят, а всички са възчервени. И те, както масагетите, водят суров живот и са напълно небрежни към себе си.” [4] Псевдомаврикий пък добавя, че „славините са издръжливи, понасят леко и жега, и студ, и дъжд, и телесна голота, и недостиг на храна” [5].

 

Според Псевдомаврикий „селата на славините и антите са разположени по продължение на реките и се допират едно до друго, така че помежду им няма значително разстояние. Близо до тях се намират гори, блата или тресавища.” Поради това към военачалниците авторът на „Стратегикона” отправя предупреждение: при превземане на славянско селище настъплението да продължи веднага към следващите или пък войската да се раздели и с обходен маньовър да извърши нападение от две страни. Пак в същото съчинение изрично се подчертава, че славянските селища не били еднакви по големина — имало големи и малки. [6]

 

Псевдомаврикий съобщава, че в земите отвъд Дунава славяните „живеят в гори, реки, блата и непребродими езера. Правят много изходи на своите жилища поради различните опасности, които обикновено ги сполетяват. Заравят на тайно място необходимите си вещи, не държат на открито нищо излишно.” [7] Прокопий пък разказва, че славяните били „пръснати далеч едни от други, всички те живеят в бедни колиби и много често променят своите селища”. Тук трябва да се посочи и опитът на този автор да обясни името „спори”, което той приписва на древните славяни: „Впрочем първоначално дори и името на славините и антите е било едно и също, защото в старо време едните и другите били наричани „спори” — мисля поради това, че живеели в страната си разпръснати (σποράδην). Именно поради това заемат обширна земя — те населяват по-голямата част от отвъддунавския бряг.” [8]

 

В отвъддунавските земи чрез археологични разкопки са проучени множество славянски селища от VI—VII в.: в поречията на Арджеш, Яломица и Бузеу те са повече от 30, а в поречията па Серет, Прут и Днестър — повече от 100. [9] Славянски селища има и иа други места на територията на днешна Румъния — на запад до Карпатите и Трансилвания. [10] Обикновено те се откриват

край блата, по брегове на реки и полегати склонове. Характерно за повечето от тях е гнездовото им разположение — по 8—10 в група в продължение на няколко километра, като разстоянието помежду им не надхвърля няколкостотин метра. Така резултатите от археологичните проучвания потвърждават напълно сведенията на „Стратегикона”.

 

В земите на юг от Дунава славянски селища от VII—VIII в. са открити предимно в Североизточна България. На територията на Силистренски окръг на славяните са принадлежали селищата при с. Гарван (м. Стареца и м. Момчила), при с. Попина (м. Джеджови лозя, м. Дренчето и м. Калето), при с. Дунавец (м. Куршумлиите), при с. Сребърна (м. Опашката), при с. Старо село (м. Юрта), при с. Нова Черна (м. Калето). В Шуменски окръг от същото време славянски селища са открити при с. Виница (м. Клиседжик), при с. Цар Крум (м. Хисарлъка) и при с. Друмево. В Северозападна България такива славянски селища са открити при гр. Враца (м. Черницата), при гр. Вълчедръм (м. Печена могила), Михайловградски окръг, и при с. Връв, Видински окръг. В централната част на Северна България славянско селище е имало при гр. Севлиево (м. Долни ливади) и при с. Бежаново (м. Стублата), Ловешки окръг. [11] В Южна България засега са проучени само няколко славянски селища в Източните Родопи — при с. Любеново, при с. Минерални бани и при гр. Марица, всички в Хасковски окръг. [12] Освен това от същия период са открити и редица славянски некрополи: във Варненски окръг — при гр. Дългопол (два), при с. Блъсково и при с. Разделна; в Шуменски окръг — при гр. Преслав и при с. Сини вир; при с. Бабово, Русенски окръг; при с. Юпер, Разградски окръг; край гр. Търговище; при с. Върбовка, Великотърновски окръг (два); при с. Камен връх, Ямболски окръг. [13] Бъдещите археологични проучвания несъмнено ще разкрият и други славянски селища и некрополи, чрез което ще дадат нови данни и ще попълнят картината на поселищната система през разглеждания период.

 

И в Североизточна България славяните се заселвали в поречията на реки (Камчия, Дунав), покрай блата или по полегати склонове. Характерно е гнездовидното групиране на селата, разположени едно от друго на разстояние от няколкостотин метра до няколко километра. Така и в земите на юг от Дунава славяните продължили да изграждат селищната си мрежа по същия начин, както в отвъддунавските области. [14] Сега обаче се появили и нови моменти — в селището при с. Любеново, Хасковски окръг, керамиката от VII в. лежи направо върху разрушените и изравнени късноантични зидове на старата крепост. [15] Този факт показва, че на Балканския полуостров славяните са се установявали и в изоставените стари селища, тъй като случаят с градището при с. Любеново не е правил изключение.

 

Традиционното славянско жилище била землянката с квадратна или правоъгълна форма (рядко се срещат петоъгълни или многоъгълни землянки). Тя била вкопавана в земята на дълбочина от 1,20 до 1,60 м, но се срещат и отклонения от 0,70 до 2,10 м. Площта на землянката възлизала обикновено на 10, 12 до 14 кв. м, при все че и тук са отбелязани отклонения — от 6 до 25 кв. м. Подовете, в редки случаи трамбувани, били покривани с няколкосантиметрова глинена замазка. Измазаните с глина стени понякога били укрепявани с греди или талпи. Покривът бил дървен, затрупвай отгоре с шума, сено или папрат. При археологични разкопки в подовете на землянките се откриват гнезда на греди, поддържали покривната конструкция. Срещат се обаче и землянки, покривната конструкция на които е поставена вън от вкопаната част на помещението, върху здравата пръст. [16] Видима разлика между жилищата на славяните от двете страни на Дунава не се забелязва. Като се има пред вид обаче, че на юг от Дунава славяните се заселили в земи с вековна цивилизация, по всичко изглежда, че в заварените селища те се настанявали в готови жилища или пък твърде рано започнали да използуват и камъка като строителен материал.

 

Обичайното отоплително съоръжение в землянките била каменната пещ. По-рядко се срещат останки от глинена пещ или от открито огнище. Пещите имали правоъгълна или подковообразна форма с ширина и дължина от 0,80 X 0,90 до 1,50 X 1,80 м. Височината им се движела между 0,70 и 0,90 м. Сводът бил изграждан от по-дребни или по-едри камъни, примесени често с парчета от керамика или тухли. Подът бил измазван с глина. Пещите обикновено се откриват в някой от ъглите на землянката, но понякога биват вкопавани в една от стените. В някои землянки са запазени предпещни ями или предпещни площадки, покрити с пепел и дребни въглени. [17]

 

Основният инвентар, който се открива в славянските землянки, говори за скромен бит — глинени съдове, железни предмети, предмети от кост, прешлени за вретена и др.

 

Славянската керамика от VI в. е проучена най-добре при разкопките в Прага и край Житомир (в Западна Украйна), поради което е позната на науката като пражки или пражко-житомирски тип керамика. Гърнетата от този тип са високи, с несиметрична яйцевидна форма и наподобяват преобърнат пресечен конус. Направени са на ръка от груба глина, примесена с пясък или шамот (препечена глина). Дъната им са плоски и дебели. Стените са грапави и дебели, с шупли. Устията са по-широки от дъната и са леко и.чнити навън. При обгаряне съдовете са получили сивочер цвят. До времето на своето разселване славяните не познавали грънчарското колело. [18]

 

В славянските селища от VI—VIII в. в земите на север и на юг от Дунава освен често срещаните гърнета, направени на ръка,

без украса, се откриват и гърнета, допълнително обработени на примитивно грънчарско колело; по тях има украса от врязани вълнообразни и прави линии, от геометричната фигура зигзаг и др. Едновременно с гърнетата се срещат и голям брой тавички и широки паници (чаши), а по-рядко — подници за хляб и похлупаци. Често се намират и прешлени за вретена, както и тежести за рибарска мрежа и за стан. Откриват се също и пещи за изпичане на керамика. Всичко това показва, че грънчарството е било домашно производство и че е заемало важно място в живота на славяните. [19]

 

Векове наред славяните се занимавали със земеделие и скотовъдство, с лов и риболов. И през VI—VIII в. земеделието и скотовъдството били техен основен поминък. Псевдомаврикий разказва, че славините имали „множество всякакви домашни животни и храни, наредени на кръстци — най-вече просо и жито” [20]. Прокопнй също говори за отглеждането на „волове и всякакви други животни”, които били използувани при жертвоприношения. [21]

 

Проучването на костните остатъци от славянското селище в м. Джеджови лозя край с. Попина, Силистренски окръг, потвърждава писмените сведения. Източник на месна храна били скотовъдството, птицевъдството, ловът и риболовът.

 

Славяните отглеждали говеда, свине, овце, кози и коне. Костните остатъци от тези животни съставляват 95% от наличния костен материал, което означава, че скотовъдството е било основен източник на месна храна.

 

Между домашните животни първо място заемало говедото. Сред намерения костен материал костите от говеда възлизат на 46%. При това почти всички кости са от стари животни, което показва, че те са били използувани преди всичко за работа и за получаване на мляко, а едва по-късно — за храна. През VIII в. се наблюдава намаление на костния материал от говеда с около 7%, докато изворите от VI—VII в. говорят за говедата като за преобладаваща част от домашните животни. Явно е, че от VI в. насетне и особено след заселването на славяните на Балканския полуостров говедовъдството продължавало да заема главен дял от скотовъдството, но постепенно започнало да отстъпва пред отглеждането на дребен домашен добитък.

 

На второ място като източник на месна храна идвала свинята. Костният материал от свине възлиза на 21%.

 

Дребният домашен добитък, главно овцата и козата, е представен на трето място с около 18,5% костен материал. През VIII в. броят на овцете и козите нараснал с около 10% и те заели второ място в скотовъдството пред свинята. Освен месо овцете и козите доставяли на старите славяни мляко, вълна и козина.

 

Сред домашните животни, използувани за месна храна, на последно място стоял конят. Костният материал от коне е само 5%; този процент се запазил и през следващите векове. Всички

кости и тук, както при говедата, са от стари животни, което показва, че конят е бил използуван главно за работа и за езда — особено по време на война.

 

Птицевъдството заемало постоянно, но не особено важно място в поминъка на населението.

 

Ловът доставял малка част от месната храна на славяните — едва 5%. Обект на лов били заекът, дивата свиня, сърната, еленът и турът (дивото говедо). През VIII в. костният материал от диви животни намалял близо с 2% — сигурен белег, че ловът престанал да бъде поминък и източник на месна храна.

 

Риболовът също така непрекъснато губел значението си на поминък. Сред костния материал от риби се срещат предимно следи от сом, шаран и есетра. [22]

 

Данните от костния материал от селището в м. Джеджови лозя съвпадат с находките от кости в славянското селище при с. Гарван и в някои други славянски селища. А това показва, че скотовъдството било силно развито и в останалите славянски селища на юг от Дунава.

 

Наред със скотовъдството основен поминък на славяните било и земеделието. Сведенията на византийските автори за изобилие от всякакъв вид храни у славяните се подкрепят от археологичните проучвания. Край славянските землянки често се откриват конусообразни ями за съхраняване на зърнени храни. Много от тях и досега съдържат остатъци от овъглено жито и просо. Намерените хромели не само дават представа за начина на смилане на зърнените храни, но и отразяват един по-висок етап на развитие в сравнение с употребата на по-старите ръчни мелници. Археологичните разкопки най-често разкриват селскостопански инвентар — сърпове, коси, лемежи (наралници), копачки, прави лопати, черясла и др., които доказват широкото навлизане на желязото в селското стопанство. [23] Запазените оръдия на труда по нищо не отстъпват на земеделския инвентар на завареното местно население и явно се заимствувани от него. От местното население славяните усвоили и някои нови поминъци, например лозарството, което издигнало земеделския труд у тях на още по-високо равнище.

 

Сред производствата, свързани с домашния бит, изпъкват тъкачеството, дърводелството, каменоделството и обработването на кост. Намирането на голям брой прешлени за вретена и тежести за стан показва, че от вълна, лен и коноп са били изпридани, тъкани и приготвяни дрехи, постилки и завивки. Железните обковки, гвоздеи и обгорели греди от покривни конструкции, както и намерените секири, триони и други инструменти говорят за добре развито дърводелство. Каменоделството също така заемало важно място в бита на старите славяни, особено в строителството. Продукцията от кост пък е представено от различни шила, рогчета, игленици, прешлени за вретена, пулове и предмети за украса. [24]

Археологичните проучвания най-сетне дават възможност да се проследи развитието на металообработването, на железарството и златарството.Обилните находки от железни предмети — разнообразен селскостопански инвентар, предмети за битова употреба (ножове, токи, обковки и др.), оръжие (стрели, копия, мечове и др.) — свидетелствуват за усъвършенствувано металодобиване и металообработване, за големи промени в развитието на оръдията на труда. [25]

 

Византийските автори са съхранили интересни сведения и за нравите и религиозните вярвания на славяните. Прокопий подчертава тяхното добродушие. [26] Псевдомаврикий пък изтъква славянското гостоприемство: „Към чужденците, които идват при тях, са любезни и грижливо ги прекарват от едно място на друго, където би станало нужда. Така щото, ако гостът пострада поради небрежност на този, който го е приел, то онзи, който му го е предал, започва война срещу него, смятайки за свещен дълг да отмъсти за госта.” [27] В „Тактиката” на Лъв VI (X в.) също така се говори за изключителното гостоприемство на славяните — качество, което те запазили и след заселването си на Балканския полуостров. [28] Най-сетне изворите подчертават и целомъдрието на славянските жени. [29]

 

Във връзка с религиозните вярвания Прокопий споменава, че славяните имали вече един главен бог — създателя на мълнията, който бил единствен господар на всичко и на когото принасяли в жертва хора и всякакви животни. Несъмнено в случая става дума за бога на гръмотевицата Перун. „Но когато пред тях вече се изпречи смъртта, било от болест или че се намират във война, те обещават, че ако се спасят, веднага ще принесат на бога жертва за душата си онова, което са обещали, а след като избягнат (опасността), смятат, че именно чрез такава жертва са изкупили своето спасение. При все това те почитат и реки, и нимфи, и други някои божества и на всички тях принасят жертви, като именно при тези жертвоприношения вършат гадания.” Като прави сравнение с религиозните вярвания на византийците, Прокопий отбелязва, че славяните не знаят нищо за съдбата (провидението) и не вярват, че тя има някакво влияние и въздействие върху хо рата. [30]

 

Сведенията за религиозните вярвания на славяните на юг от Дунава са оскъдни. Широкото разпространение на името на бога на гръмотевицата (цветето перуника, Перун — Пирин планина, а може би и Перник) показва, че Перун продължавал да бъде главно славянско божество. След разпространението на християнството неговият култ се слял с култа на св. Илия, особено много почитан сред южните славяни. [31] Сведенията от по-късно време за езически капища, [32] за почитане на дървета, за вярата в орисници, русалки и самодиви, за спазването на „вълчи”, „мечи”, „миши” и

други празници допълват представата за религията на старите славяни. [33]

 

Във връзка с религиозните вярвания на славяните стои и въпросът за техните погребални обичаи. И през VI—VII в. те изгаряли своите мъртъвци заедно с вещите, служили им приживе. Останките от изгорели кости, облекло и накити поставяли в погребални урни. Покривали отгоре урните с плитка паница или широка делва, след което ги поставяли в обикновени ями. В Североизточна България, където са открити славянски некрополи при с. Гарван, при с. Бабово, при с. Попина и др., урните са поставяни в кръгли ями на дълбочина от 0,20 до 0,50 м. Обикновено в гробовете има по една урна; гробове с по две и три урни се срещат по-рядко. От личните вещи на погребаните са останали железни ножчета, железни токи и др. [34] Подобни погребения — със същата керамика, лични вещи и инвентар — се откриват в Северна Добруджа и по цялата територия от Карпатите до Днестър. [35]

 

Проучването на материалната култура, бита и погребалния обред показва, че през VII в. от двете страни на Дунава, от Карпатите и Днестър до Бяло море, славянското население принадлежало към една обособена група — групата на българските славяни.

 

Най-много сведения византийските автори дават за въоръжението и военното изкуство на славяните. И това е съвсем естествено — в продължение на повече от един век славяните нападали пределите на империята и от изхода на двубоя с тях зависела съдбата на целия Балкански полуостров.

 

Най-ранните сведения говорят за сравнително примитивно оръжие, поради което във войните с Византия славяните разчитали повече на военни хитрости и лична храброст. Прокопий съобщава, че когато славяните „влизат в сражение, повечето от тях тръгват срещу неприятеля пешком, въоръжени с малки щитове и копия; ризници съвсем не навличат. Някои пък нямат нито риза, нито горна дреха, но прикрепят широките си гащи чак до срамните части и така влизат в бой с противниците.” По повод на едно сражение пък същият автор казва, че славяните „били свикнали да се крият под малък камък или под някакъв случайно попаднал пред тях храст и да отвличат някой неприятел. Това те вършат винаги край реката Дунав, гдето обитават, спрямо ромеите и другите варвари.” [36]

 

„Стратегиконът” на Псевдомаврикий съдържа много повече и по-интересни данни. Всеки славянски боец бил въоръжен с по две къси копия. Щитовете били яки, но неудобни за носене. Лъковете били дървени, а стрелите — намазани със силна отрова. Псевдомаврикий съобщава, че славяните „обичат да правят нападенията срещу противниците си в гористи, тесни и стръмни места. Служат си умело със засади, внезапни нападения, хитрости,

като и денем, и нощем изобретяват различни начини на действие.” Особено се подчертава умението им да преминават реки и а се крият във водата, като лежат по гръб и дишат с помощта на тръстики. По време на сражение славяните надавали боен вик и се хвърляли стремително в атака. Често изоставяли умишлено носената плячка и избягвали в горите, а когато неприятелите се отдавали на грабеж, те се връщали, нападали ги и ги разбивали. „Това те са свикнали да правят изкусно и преднамерено като примамка за своите противници.” [37]

 

Войните на славяните с Византия довели до сериозни промени в техния бит, в развитието на занаятите и особено в усъвършенствуването на бойната техника.

/.../
http://www.promacedonia.org/pp2/pp_1_1_3.htm
 

Ти изглежда лъжата за нищо я нямаш- не си ли християнин? Прокопий и Псевдомаврикий не са писали за "славяни"- за СКЛАВИ са писали,запомни това! Ако Петър Петров е бил невеж слуга на конюнктурата от 60-те години,защо ти не си помръднал от тия времена с нито една година- нима мислиш,че Българската история още няма право да пише историческите истини???

Щом до средата на 19-ти век няма Български "славяни",няма и бит на "славяните" до тогава! Ако след това такива вече има,битът им е точно като Българския,понеже те са по произход пославянчени Българи.

Появата на "славяните" у нас не е исторически факт а насочен срещу България политически акт,който цели да превърне Българите в "славяни" (т.е. в сърби и руснаци). Казано с две думи: "славянството" е криминално-политическа фалшификация,която цели да ликвидира Българите и да ги замени с турци, татари, сърби и руснаци. Когато това се случи, Кирилицата естествено ще остане в ръцете на сърби и руснаци- не на турци и татари! Така България ще бъде обрана до шуш от тези пладнешки крадци,чиито хайдушки амбиции не познават никакви граници! Да пишеш за "славянството" като за нещо реално,което уж го имало у нас преди средата на XIX век е враждебен политически акт,който подкопава сигурността на България понеже "славяните" са конюнктурно-политическа,а не историческа категория.

Пак хвърли камък в историческото блогово блато.
Това което пише Петър Петров и цитираните от него "Стратегикон" на Псевдомаврикий и "За готската война" от Прокопий Кесарийски явно се отнася за българите, защото, както те ги описват, "не са прекалено бели, нито косите им светлоруси, но и никак не клонят към тъмния цвят, а всички са възчервени".
Известен е средновековния български град и крепост Червен : Етимологията на името на града е следната : възчервени – червени – червен – Червен.
И какви са тези масагети? За тях блоговите историци нищо не казват. Значи не са съществували.

Писали са за анти и за с/к/лавини – славянски племена. Уж искаше стари извори, каквито авторът цитира, а сега мрънкаш, шикалкавиш...
Автохтонизмът е най-лъжливата и невероятна теория...

Антиславянството е антибългарски политически и морално престъпен акт, понеже ние, българите сме с преобладаващо славянски гени, говорим славянски език, имаме славянобългарска и православна култура, славянобългарско самосъзнание...