Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.12.2022 22:38 - Три пътя
Автор: mt46 Категория: Технологии   
Прочетен: 800 Коментари: 9 Гласове:
10

Последна промяна: 06.12.2022 22:42

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 .
.
.

XLIII.

Технология, класов конфликт и заетост

/.../
3.
Алтернативни подходи към социалната хармония

Към социалния проблем пред човечеството може да се подходи под различни ъгли в различните страни. Един е подходът в Северна Америка, друг в Съветския съюз, трети в Западна Европа.

Северноамериканският подход се вдъхновява от идеала да се създаде земен рай в Новия свят, а този земен рай трябва да е основан на система на частната инициатива, която северноамериканците (включвайки в това понятие англоезичните канадци, както и хората от Съединените щати) вярват, че могат да поддържат в пълно здраве, каквато и да е съдбата й другаде, като издигат икономическите и социалните стандарти на работещите за надници до равнището на средната класа и така да противодействат на това, което описахме преди като естествено психологическо въздействие на индустриалната механизация. Това е вдъхновяваща, но може би твърде проста вяра, основана, както е, на редица илюзии, които могат да се сведат до основната илюзия на изолационизма. Новият свят не е толкова „нов“, колкото възхищаващите се от него биха желали. Човешката природа, включваща началния грях, е пресякла Атлантика заедно с първите преселници и с всички следващи. Дори през XIX в., когато изолационизмът изглежда осъществим в политическата плоскост, в този земен рай щеше да има в изобилие змии, а с напредването и смрачаването на XX в. става все по-очевидно, че двойните думи Стар и Нов са теория, която не съответства на фактите. Човешката раса сега е „цялата в една и съща лодка“ и философия за живота, която не е приложима към цялото, не може да бъде приложима в крайна сметка към коя да е част от него.

Руският подход към проблема за класовия конфликт се вдъхновява, както американският, от идеал за създаване на земен рай и се оформя, както американският, в политика за премахване на класовото разделение. Но тук приликата свършва. Докато американците се опитват да асимилират индустриалната работническа класа в средната класа, руснаците премахват средната класа и забраняват всякаква свобода на частна инициатива не само за капиталисти, но и за профсъюзи.

В политиката на комунистическа Русия има силни пунктове, които западните съперници на Съветския съюз не могат да си позволят да пренебрегнат. Първото и най-голямо предимство е самият дух на комунизма. В крайна сметка тази идеология може да се окаже незадоволителен заменител на религията, но в близка перспектива тя предлага на всяка душа, чийто дом е празен, пометен и накичен, непосредствено задоволяване на една от най-дълбоките религиозни нужди, като му дава цел, надминаваща делничните му лични цели. Мисията да се преобрази светът и да се обърне към комунизма е по-въодушевяваща от мисията да се запази светът сигурен за правото да трупа печалби или правото да стачкува.

Друг силен пункт в руския подход е, че географското положение на Русия прави невъзможно за руснаците да се хранят с илюзия за изолационизъм. Русия няма „естествени граници“. Нещо повече, марксизмът, както се проповядва от Кремъл, има голяма притегателна сила за световното селячество от Китай до Перу и от Мексико до тропическа Африка. Със социалното си и икономическо положение Русия е много по-близка от Съединените щати до угнетените три четвърти от човешката раса, за чиято вярност двете сили съперничат. Русия може да твърди с показна видимост, че е спасила себе си със собствените си усилия и ще спаси останалата част от световния пролетариат с примера си. Част от този пролетариат е в Съединените щати и тревогата на някои части от антикомунистически настроените американци от могъществото на този марксистки призив е неприкрита, а в някои свои прояви истерична.

Западноевропейският подход към решаването на проблема за класовия конфликт — подход, който е най-проявен във Великобритания и скандинавските страни — се различава от американския и руския по това, че е по-малко доктринерен от двата. В страни, които са в процес на загуба на власт и богатство в полза на надигащите се гиганти от покрайнините на западния свят във времето, когато техните индустриални работници искат „нов курс“, е очевидно непрактично за средната класа да последва северноамериканската средна класа, като сама предложи на работническата класа двете удобства — стандарта на живот на средната класа и изобилие на възможности за удовлетворяване на личните амбиции. Щеше да бъде още по-непрактично да се предложи на западноевропейската работническа класа усмирителната риза на тоталитарен режим. В съответствие с това англо-скандинавският подход е опит да се намери среден път, като се експериментира съчетание на частната инициатива с правителствена регламентация в интересите на социалната справедливост. Това е политика, която често се отъждествява със „социализъм“ — термин, който е похвален в устите на британските му обожатели, докато е оскърбителен в устите на американските му критици. Досега британската система на „държава на благоденствието“ е построена на парче и недогматично, със законодателни приноси от страна на всички политически партии.
/.../
А. Тойнби – "Изследване на историята"

https://chitanka.info/text/22804-izsledvane-na-istorijata/46#textstart

Стоя смутен пред трите пътя.

И мисля... нещо да измътя...

Марин Тачков




Гласувай:
10


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

1. morskipesni - Кръстопът е:
06.12.2022 23:04
Три странни пътя ме зоват.
но где ли ще ме отведат?
Път вдясно, има ли следи
които връщат се оттам?
Не, не съзирам ги- уви!
Тогава среден. Виждам тук
Монети хвърлени накуп
Щом злато даже е ненужно,
плюя аз на всичко чуждо!
И вляво е комай размирно,
че виждам аз поле обширно,
без житници и ечемик
безводно и с посърнал лик.
Щом другаде е нищета,
да се прибирам у дома!
цитирай
2. dobrodan - Да припомням ли какво чул богатирът,
07.12.2022 11:45
изправен пред камъка на кръстопътя и чудещ се по кой път да тръгне?
:):):):):)
Пътят не е един, обаче.
Точно както във вица с богатира, време е да се върнем малко назад, към 80-те години на миналия век.
Тогава имаше истинско производство, истински пари и истински консуматори.
Финансовите машинации разбиха всички системи. Харчиш пари, които уж вече си спечелил, ама то не било точно така :).
За създателите и разпространителите на криптовалути - разстрел без право на помилване.
За бизнесмени тип Енрон - разчекване с четири Бугатита по телевизиите.
Доста още идеи ми се въртят, да знаеш :)!
цитирай
3. kvg55 - mt46,
07.12.2022 22:09
Въпреки криволиците и дупките на път сме да хванем социалистическия път.
И us–американския, и евроколхозния се изгубиха в гората от противоречия и глупости.
цитирай
4. mt46 - https://chitanka.info/text/22804-izsledvane-na-istorijata/46#textstart
07.12.2022 22:20
4.
Възможната цена на социалната справедливост
Социалният живот е невъзможен за човека без някаква лична свобода и социална справедливост. Личната свобода е неотменимо условие за всякакво човешко постижение, добро или зло, докато социалната справедливост е суверенно правило в играта на човешките взаимоотношения. Необузданата лична свобода докарва най-слабите до стената, а социалната справедливост не може да бъде наложена докрай, без да се потисне свободата, без която човешката природа не може да бъде творческа. Всички известни социални устройства са установени някъде между тези две теоретични крайности. В работните конституции и на Съветския съюз, и на Съединените щати например елементи на лична свобода и на социална справедливост са съчетани в различни съотношения, а в средата на XX в. в западнизиращият се свят смесицата, каквато и да е тя, е неизбежно етикетирана „демокрация“, защото този термин, изровен от елинския политически речник — където той често е бил използван в оскърбителен смисъл — сега е станал задължителен лозунг за всеки самоуважаващ се политически алхимик.

Така използван, терминът „демокрация“ е просто димна завеса, която скрива реалния конфликт между идеалите за свобода и за равенство. Единственото истинско примирение между тези идеали може да се намери в междинния идеал за братство. И ако социалното спасение на човека зависи от изгледите да се приведат тези високи идеали към действителността, той ще намери, че находчивостта на политиците няма да го отведе далеч, тъй като постиженията на братството са отвъд обсега на човешките същества, докато те се доверяват единствено на собствените си сили. Братството на човеците произлиза от бащинството на Бога.

В колебливото равновесие, в което стоят една против друга личната свобода и социалната справедливост, е хвърлен прътът на технологията, и то на везната, която е срещу свободата. Това може да се илюстрира и подкрепи, като се наблюдава състоянието на обществото, което се вижда, макар още да не е достигнато. Да допуснем заради доказателството, че всемогъщата технология вече е стигнала на следващото голямо стъпало от дневния си ред. Като пъха в ръцете на човека атомната бомба, тя ще го е принудила да премахне войната и същевременно му е дала възможност да намали смъртността до безпрецедентен минимум, като е дала безпристрастно на всички класи от всички раси благото на превантивната медицина. Да допуснем също — което всъщност е възможно, — че тези изумителни подобрения в материалните условия на живота са извършени със скорост, на която културните промени не са могли да удържат. Тези предположения изискват от нас да си представим, че селските три четвърти на човечеството не са загубили навика си да възпроизвеждат себеподобни според ограниченията на средствата си за преживяване, а това предположение на свой ред изисква от нас да си представим, че те все още изразходват за увеличеното население всички допълнителни средства за преживяване, които са могли да бъдат оставени в ръцете им чрез създаване на световен ред, който е щял да донесе облагите на мира, реда, хигиената и прилагане на науката в производството на храни.

Този вид прогнози може би не са в областта на фантастиката. Те са само проекция в бъдещето на дълго съществували традиции. В Китай например, увеличенията на населението погълнаха увеличенията в средствата за преживяване, които са дар от вноса на невиждани преди хранителни реколти от XVI в. от американците и с установяване през XVII в. на „пакс манджуриана“. Благодарение на въвеждането на царевица около 1550 г., на сладки картофи около 1590 г. и на фъстъци няколко години по-късно, населението нараства от 63 599 541, както показва преброяването от 1578 г., до цифра по оценки 108 300 000 през 1661 г. След това то се покачва наново до 143 411 559 през 1741 г. до цифра от порядъка на 300 000 000 в средата на XIX в. и до цифра от порядъка на 600 000 000 в средата на XX в. Тези числа сочат не просто увеличение, а увеличение с ускорение в геометрична прогресия — и това въпреки повтарящите се турове на чума, морове, глад, битки, убийства и внезапна смърт. Числата за движението на населението в Индия, Индонезия и другаде показват същата картина.

Ако такива неща са се случвали вчера, какво да се очаква утре? Макар рогът на изобилието на науката да е донесъл богатство, което прави лъжлив малтусианския песимизъм, непреодолимата ограниченост на повърхността на земята трябва да сложи таван на нарастващото увеличение на производството на храни. Изглежда доста вероятно този таван да бъде достигнат, преди навикът на селячеството да се размножава безкрайно да е преодолян.
цитирай
5. mt46 - https://chitanka.info/text/22804-izsledvane-na-istorijata/46#textstart
07.12.2022 22:22
Западният човек се е довел до опасността да загуби душата си поради съсредоточаване върху сензационно успешните усилия да увеличи материалното си благополучие. Ако той иска да намери спасение, трябва да го търси само в споделяне на резултатите от това материално постижение с по-малко успялото материално мнозинство от човешката раса. Контролиращият раждаемостта инженер-агностик има много да научи от невъздържания и суеверен селянин, както и селянинът от инженера. Каква е ролята на световните исторически създадени висши религии за просвещаване на двамата и довеждането им до взаимно разбирателство е въпрос, на който още не може да се отговори.
цитирай
6. mt46 - Добре импровизираш, визираш, визираш...
07.12.2022 22:29
morskipesni написа:
Три странни пътя ме зоват.
но где ли ще ме отведат?
Път вдясно, има ли следи
които връщат се оттам?
Не, не съзирам ги- уви!
Тогава среден. Виждам тук
Монети хвърлени накуп
Щом злато даже е ненужно,
плюя аз на всичко чуждо!
И вляво е комай размирно,
че виждам аз поле обширно,
без житници и ечемик
безводно и с посърнал лик.
Щом другаде е нищета,
да се прибирам у дома!

цитирай
7. mt46 - Не знам или съм забравил какво е чул богатирът... :)
07.12.2022 22:31
dobrodan написа:
изправен пред камъка на кръстопътя и чудещ се по кой път да тръгне?
:):):):):)
Пътят не е един, обаче.
Точно както във вица с богатира, време е да се върнем малко назад, към 80-те години на миналия век.
Тогава имаше истинско производство, истински пари и истински консуматори.
Финансовите машинации разбиха всички системи. Харчиш пари, които уж вече си спечелил, ама то не било точно така :).
За създателите и разпространителите на криптовалути - разстрел без право на помилване.
За бизнесмени тип Енрон - разчекване с четири Бугатита по телевизиите.
Доста още идеи ми се въртят, да знаеш :)!

цитирай
8. mt46 - https://chitanka.info/text/22804-izsledvane-na-istorijata/47#textstart
08.12.2022 17:43
13.
Заключение
XLIV.
Как се стигна до написването на тази книга
Защо хората изучават история? Личният отговор на автора е, че историкът, както всеки друг, имал щастието да има цел в живота, е намерил призванието си в призив на бога да „го почувства и да го намери“. След неизброимите ъгли на зрение гледната точка на историка е уникална. Неговият отличителен принос е да даде проникновение в творческата дейност на бога, в рамката на нашите преживявания, които показват измененията. Историческият ъгъл за проникновение показва физическата вселена, движеща се центробежно в четириизмерната рамка на пространство-време; показва ни живота на нашата планета, движещ се еволюционно в петизмерна рамка на живот-време-пространство; показва ни човешките души, издигнати до шесто измерение с дар на духа, движещи се в гибелно упражняване на духовната си свобода или към своя създател, или встрани от него.

Ако сме прави да виждаме в историята проникновение на божието създание в движение, няма да се учудим, ако намерим, че в човешките умове, чиято вътрешна възприемчивост за отпечатъците на историята е предполагаемо винаги същата, действителната сила на впечатлението се различава в съответствие с историческите условия на приемащия. Простата възприемчивост трябва да бъде подсилена с любопитство, а любопитството е стимулирано само когато процесът на социална промяна е очевиден. Примитивното селячество никога не е имало вкус към историята, защото социалната му среда винаги му е говорила не за история, а за природа. Неговите празници не са били четвърти юли, денят на Гай Фокс или денят на примирието, а исторически маловажните обикновени дни на повтарящата се земеделска година.

Дори обаче за малцинството, чиято социална среда му говори за историята, това излагане на излъчването на историческата социална среда не е само по себе си достатъчно, за да вдъхнови историка. Без творческата подбуда на любопитството и най-внушителните паметници на историята ще показват красноречивото си нямо представление без резултат, защото очите, към които се обръщат, ще бъдат слепи. Истината, че творческа искра не може да пламне без отклик, както и без предизвикателство, се е врязала в съзнанието на западния философ и пътешественик Волни, когато той посещава ислямския свят през 1783–1785 г. Волни идва от страна, която е въвлечена в течението на историите на цивилизациите още от времето на Ханибаловите войни, докато посетеният от него район е бил театър на историята три или четири хиляди години по-дълго, отколкото Галия, и е пропорционално запълнен с видими реликви от миналото. Но в последната четвърт на XVIII в. живото поколение на Близкия изток се излежава сред удивителни руини на угаснали цивилизации, без да си даде труда да запита чии са били тези паметници, докато същият този въпрос отвежда Волни от родната му Франция в Египет, а в навечерието на отпътуването му значителна група френски учени се възползват от възможността, предоставена им от военната експедиция на Бонапарт петнадесет години по-късно. Наполеон е знаел, че дърпа струна, на която ще откликнат дори обикновените необразовани хора от армията му, когато казва, преди да предприеме действия на решаващото бойно поле на Имбаба, че четиридесет века история поглеждат от пирамидите. Можем да бъдем сигурни, че Мурад бей, командващ противниковата армия на мамелюците, никога не е хабил дъх да се обърне с подобно увещание към собствените си безразлични към миналото войни.

Френските учени, посетили Египет веднага след Наполеон, се отличават, като откриват нови измерения на историята за едно съвременно западно общество, обладано от ненаситно любопитство. След тази дата не по-малко от единадесет загубени и забравени цивилизации — египетската, вавилонската, шумерската, минойската, хетската, заедно с древноиндийската култура и културата Шан в Стария свят, както и маянската, юкатанската, мексиканската и андската цивилизации в Новия свят — отново са върнати за живот.

Без вдъхновението на любопитството никой не може да бъде историк, но само по себе си то не стига, защото ако не е целенасочено, може да доведе само до търсене на безцелно многознайство. Любопитството на всеки от големите историци винаги е канализирано от задачата да се отговори на някакъв въпрос с практическо значение за поколението, към което принадлежи, формулиран общо взето така: „Как е произлязло това от онова?“ Ако проследим интелектуалните биографии на големите историци, намираме, че в повечето случаи някой особен, и обикновено отблъскващ, обществен факт е предизвикателството, вдъхновило отклик във формата на историческа диагноза. На този факт те може да са били свидетели или да са играли активна роля, както Тукидид в големите атино-пелопонески войни и Кларендон в големия бунт. Може и да бъде отдавана отминало събитие, последиците от което все още възбуждат отклик в чувствителния исторически ум, като интелектуалното и емоционално предизвикателство на упадъка и краха на Римската империя, стимулирала Гибън, унесен в мисли сред руините на Капитолия векове по-късно. Творческият стимул може да е забележително събитие, даващо основание за задоволство, както например умственото предизвикателство, което Херодот получава от персийската война. Но в повечето случаи големите катастрофи в историята, които предизвикват естествения оптимизъм на човека, пораждат най-деликатните усилия на историка.

Историк, какъвто е авторът на това изследване, роден през 1889 г., все още жив през 1955 г., наистина е чувал дългото ехтене на промените от елементарния въпрос на историка: „Как това нещо е произлязло от онова?“ Как се е случило да види очевидно разумните очаквания на непосредствено предшестващото поколение толкова грубо разочаровани? В либерално настроени кръгове от средната класа в демократичните западни страни през поколението, родено около 1860 г., се е смятало за очевидно към края на XIX в., че триумфално напредващата западна цивилизация е довела човешкия прогрес до точка, когато може да се разчита земният рай да се намери някъде след ъгъла. Как стана така, че това поколение е толкова печално разочаровано? Кое точно е било погрешно? Как в бъркотията на война и порочност, които донесе новият век, политическата карта бе променена до неузнаваемост и доброто другарство на осем велики сили остава сведено до неясно противоборство между две, и то намиращи се извън Западна Европа?

Списъкът на подобни въпроси може да бъде безкрайно разширяван, а те предлагат теми за също толкова голям брой исторически изследвания. Благодарение на доброто си професионално щастие да се роди в смутно време, което е, по дефиниция, рай за историка, авторът бе фактически накаран да се интересува от всяка от историческите главоблъсканици, подхвърлена му от текущите събития. Но доброто му професионално щастие не свършва до тук. Той е роден точно навреме, за да получи неподправено съвременно западно „ренесансово“ елинско образование. Към лятото на 1911 г. той беше изучавал латински петнадесет години, а гръцки — дванадесет. Това традиционно образование имаше здравословния ефект да имунизира тези, които са го получили, срещу шовинизма. Образован в елинизма западен човек не може лесно да изпадне в грешката да вижда в западното християнство най-добрия от всички възможни светове, нито пък да смята историческите въпроси, поставяни му от съвременната западна социална среда, без да се отнесе към оракулите на Елада, в които е намерил духовния си дом.

Той например не беше в състояние да сподели разочарованието на по-старите хора с либерални възгледи в очакванията им, без да си спомни за разочарованието на Платон от Перикловата атическа демокрация. Той не можеше да преживее избухването на войната от 1914 г., без да си спомни, че избухването на войната от 431 г. пр.Хр. е донесло същото преживяване на Тукидид. Като намери собствения си опит за пръв път, самовглъбеността на думите и фразите на Тукидид, които отначало означаваха малко или нещо, той съзна, че книга, написана преди 2 300 години, трябва да съдържа опит, който в света на читателя само започва да настига собствените обобщения на читателя. Има смисъл в предположението, че двете дати — 1914 и 431 г. пр.Хр. — са философски погледнато едновременни.

Може да се види, че в социалната среда на автора има два фактора, нито един от които не е личен за него, които имат решаващо влияние за подхода му към изследването на историята. Първият е текущата история на собствения му западен свят, а вторият — елинското му образование. Като постоянно си взаимодействат, те правят възгледа на автора за историята бинокулярен. Когато началният въпрос за историка: „Как това е произлязло от онова?“ се поставя на автора от някое текущо катастрофално събитие, формата на въпроса в ума му е: „Как това е произлязло от онова в западната, както и в елинската история?“ Така той започва да гледа на историята като сравнение в две плоскости.

Този бинокулярен поглед към историята може да се оцени и одобри от далекоизточните съвременници, в чието тогава все още традиционно образование класическият език и литература на предшестваща цивилизация е играла не по-малко преобладаваща роля. Конфуциански литератор ще се намери, като автора тук, неспособен да види някое преминаващо събитие, без да си спомни за някой класически паралел, който за него ще има по-голяма стойност и може би по-ярка реалност, отколкото следкласическите събития, които са накарали ума му да търси сродната задача да предъвква познатата класическа китайска система от знания. Принципната разлика в умствения подход между този късен конфуциански обучен китайски учен и късния викториански елински настроен английски негов съвременник е в това, че китайският учен продължава все още да прави историческото сравнение само в две плоскости, докато късновикторианският англичанин, веднъж започнал да мисли исторически в две плоскости, не може да спре, преди да разшири културния си диапазон в по-обхватни рамки.

За китайски изследовател, получил образованието си към края на XIX в. сл.Хр., ще бъде нова идея, че коя да е цивилизация освен древнокитайската и далекоизточната й приемница, заслужава да се приеме сериозно, но подобен поглед през наочници е невъзможен за западен човек от същото поколение.

Невъзможен е, понеже през предшестващите четиристотин години западното общество, към което той принадлежи, е влязло в контакти с не по-малко от осем други представители на собствения си вид в Стария свят, а и в Новия, а тъй като е двойно невъзможно за западните умове да пренебрегнат съществуването или да отричат значението на други цивилизации освен собствената си и елинистката, защото през последния век тези ненаситно търсещи западни хора, вече завладели преди девствения океан в килватера на Колумб и Да Гама, вече са започнали да разкопават погребаното преди минало. В поколение, придобило толкова широк исторически хоризонт, един западен историк, подтикнат от елинското си образование да направи исторически сравнения в две плоскости, не може да бъде доволен, докато не събере за сравнително изследване колкото може повече образци от вида общество, на което елинисткото и западното са само два представителя.

Когато успя да увеличи плоскостите за сравнение повече от десет пъти, той не можеше повече да пренебрегва главния въпрос, който в първоначалното му сравнение в две плоскости вече застрашаваше да възникне. Най-знаменателният единичен факт от историята на елинистката цивилизация беше евентуалното разпадане на общество, отбелязано с дата 431 г. пр.Хр. с избухването на атино-пелопонеската война. Ако има някаква валидност в подхода на автора да черпи паралели между елинската и западната история, изглежда, следва, че западното общество трябва поне да има имунитет към подобна съдба и когато авторът, преминавайки към по-широките си изследвания, намери, че ясно очертано мнозинство от събраните от него цивилизации вече са мъртви, той беше принуден да заключи, че гибелта наистина е възможност за всяка цивилизация, включително собствената му.

Дали това е „вратата на смъртта“, през която толкова много навремето цветущи цивилизации вече са изчезнали? Този въпрос накара автора да изучи разпадането и разлагането на цивилизациите. Оттук беше въведен в допълнителното изучаване на техния произход и растеж. И така беше написано това изследване на историята.
цитирай
9. mt46 - https://chitanka.info/text/22804-izsledvane-na-istorijata/48#textstart
08.12.2022 17:51

МЪРТВОРОДЕНИ ЦИВИЛИЗАЦИИ: Зародишите на тези цивилизации стават мъртвородени под напрежението да отговарят на серия предизвикателства, изключителни по суровост. Мъртвородените цивилизации са: далекозападното християнство, далекоизточното християнство и скандинавската.



Далекозападната християнска цивилизация възниква в „келтската покрайнина“, главно в Ирландия, след 375 г. като отклик на физическо предизвикателство — разлагащото се елинистко общество и зараждащото се западно общество. Периодът на обособеност е от 450 до 600 г. Келтите придават на християнството форма, която да отговаря на варварското им социално наследство. Към VI в. Ирландия е определено център на тежестта в християнството на Запад. Оригиналността му се проявява в организацията на църквата, както и в литературата и изкуството. Последните удари върху тази цивилизация нанасят викингите през IX до XI. в., църковните власти в Рим и политическата власт на Англия през XII в.



Далекоизточната християнска цивилизация възниква в какавидата на несторианското християнство в басейна на Окс-Яксарт и изчезва, когато този район е анексиран от Арабската империя през 737–741 г., след като е политически и културно откъснат от останалата част от сирийския свят за почти девет века. Тази цивилизация в зародиш е продукт на девет века централноазиатска история, през които този басейн живее собствен живот със специални функции, резултат от мястото му спрямо големите търговски пътища и големия брой гръцки колонисти в него.



Скандинавската цивилизация възниква в обсега на елинисткия външен пролетариат след разпадането на Римската империя. Скандинавците са били изолирани от римското християнство преди края на VI в. поради това, че помежду им се настаняват езичниците-славяни. Започват да развиват собствената си цивилизация едва след като контактите със Запада са установени отново. Тази цивилизация е ликвидирана в крайна сметка поради преминаването на исландците към християнската вяра. Духът на цивилизацията е естетичен и по много напомня гръцката култура.





ЦИВИЛИЗАЦИИТЕ, СПРЕЛИ РАЗВИТИЕТО СИ, включват полинезийци, ескимоси, спартанци, номади и османлии. Всички те са обездвижени, понеже са се опитали да постигнат подвиг и не са успели. Те всички са отклици на предизвикателства на самата гранична линия между степен, която все още дава някакъв стимул, и степен, която вкарва в действие закона за намаляващите резултати. За спартанците и османлиите върховното предизвикателство е човешко, за другите — физическо. Две общи за тях характерни черти са кастите и специализацията. Те извършват чудеса на човешка воля и находчивост, но с цената на систематично отхвърляне на характерното човешко качество — разностранна приспособимост. Всички те стъпват на пътя на отстъпление от човечност към животинство.



Ескимоси: Стимулът на икономическата полза ги принуждава да извършат подвига да стоят край или в морето през зимата и да ловуват тюлени. Това изисква толкова голяма част от тяхната енергия, че нямат останала за друг напредък. Те плащат за стриктното си съобразяване на живота и с арктическия климатичен цикъл.



Османлии: Върховното предизвикателство е преходът на номадска общност към чужда среда, където новият проблем е да упражняват власт над чужди общности от човешки същества вместо над добитъка си. Подвигът им е османското робовладелческо стопанство, т.е. подбиране и обучаване на човешки стражеви кучета, за да поддържат ред сред човешкия добитък на падишаха. Постигат удивителните си триумфи, като отблъскват човешката си природа, доколкото могат, и възприемат животинска природа, вместо да ограничат умовете си до еднопосочно действие на инстинкта.



Номадите: Физическото предизвикателство на степта е породено от засушаване, каквото поражда египетската и шумерската цивилизация. Овладяването на степта изисква толкова много от енергията на номадите, че не им остава никаква. Номадството превъзхожда земеделието по няколко начина: опитомяването на животни и развиването на икономически техники, в което е сравнимо с индустриализма, а не със земеделието. Така номадството изисква строго висок стандарт на характера и поведението. „Добрият пастир“ е символ на най-висок християнски идеал.



Спартанците: Физическото предизвикателство на свръхнаселението се изправя пред целия елински свят през VIII в. пр.Хр. и спартанците го посрещат с голям подвиг, като вкарват енергията си в строго и еднопосочно военно обучение с — както в османската система — пълно пренебрегване на човешката природа. Има много поразителни прилики между спартанската и османската системи и те се дължат на естествено еднообразие на отклиците на почти идентично предизвикателство на различни общности, действащи независимо една от друга и незнаещи една за друга.



Полинезийци: На физическото предизвикателство на морето те откликват с пътуване през океана. Умението им е в това да извършват тези изумителни пътешествия с крехки открити лодки и наказанието им е да останат в точно равновесие с Пасифика — те могат само да пресекат огромните му открити пространства, но никога със сигурност или лекота, докато накрая нетърпимото напрежение се облекчава, като се отпуска. Мегалитните статуи на Великденските острови свидетелстват за великото минало на творците им, защото изкуството на скулптурата е донесено от пионери и загубено от наследниците им, както последните загубват изкуството на навигацията.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mt46
Категория: Изкуство
Прочетен: 16702900
Постинги: 3317
Коментари: 42806
Гласове: 140238
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Февруари, 2023  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728