2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. wonder
7. kvg55
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. zaw12929
12. getmans1
13. stela50
14. bosia
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. dobrota
8. vidima
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69
.
.
Мъжът е мъж, а жената - жена. Това не е грешка, която трябва да се поправи
Автор: Прот. Александър Шмеман
Събота, 11 октомври 1980 г.
...
Тази сутрин с Л. имахме разговор за жените в Църквата (беше ходила на събрание в семинарията, организирана от Тома (Хопко) във връзка с подготвяната конференция в Кливлънд преди Всеамериканския събор). Моите тезиси ad hoc (Специално за случая, бел ред.):
- Целият този т.нар. дебат трябва да бъде освободен от “клерикалщината”, от “църковността” в лошия смисъл на тази дума (обръщането на Църквата към себе си) – тоест от въпросите за “правата” на жените в Църквата, за това какво може да “прави” жената в Църквата, какво е служението й в църковните, сиреч клерикалните структури. Всичко това са задънени улици, всичко това продължава да бъде отвътре подчинено на категориите на “правата”, “борбите” и т.н.
- Самото свеждане на живота изключително до “структурите”, до безличното и “обективното” представлява основният грях на мъжкия свят, на мъжкото възприемане на живота (Маркс, Фройд …). L’esprit de gйometrie (Духът на геометрията, бел.ред.). Оттук идва и основната грешка на съвременния феминизъм – приемането на “структурен” подход, борбата за място в “структурите” (на света, на Църквата, на държавата и т.н.)
- Докато истинската “мисия” на жените – това е да покажат недостатъчността и едностранчивостта, а поради това и страшната вреда и зло от това свеждане на живота до “структурите”.
- Жената е самият живот, тя не е за живота. И затова нейната мисия е да върне човека от формите към съдържанието на живота. Нейните категории са тези, за които априори няма място в структурните “мъжки” редукции. Тези категории са красотата, дълбочината, вярата, интуицията. За всичко това обаче няма, и което е още по-важно, не може да има място в “марксизма”, “фройдизма” и различните “социологии”.
- Мъжът търси “правила”, а жената познава “изключението”. Но животът е едно непрекъснато изключение от правилата, които са създадени по пътя на “изключването на изключенията”. Навсякъде, където съществува истински живот, цари не правилото, а изключението. Мъжът, това е борбата за “правилото”, докато жената е живият опит за “изключението”.
- Но “изключението” е самата дълбочина на християнството като живот. В този живот, създаден, дарен от Бога, всичко е “изключение”, тъй като всичко е единственост и неповторимост, извор, бликащ от дълбините.
- Сексът е правило, а любовта – изключение. Но истината за живота и на живота е в любовта, а не в секса.
- Човекът е призван не към осъществяване на правила, а към чудото на живота. Семейството е чудо. Творчеството е чудо. Царството божие е чудо.
- Смиряването на жените не е “пред мъжете”, а пред живота и неговата тайна. Това смиряване на самия живот и то се оказва единственият път към пълнотата на неговото притежание – срв. Божията Майка.
- Божията Майка не се “вмества” в никакви правила. Но в нея, а не в “каноните” е истината на Църквата.
- В онази степен, в която мъжът е просто мъж, той е преди всичко скучен. Той е “принципен”, “мъжествен”, “порядъчен”, “логичен”, “хладнокръвен”, “полезен”. И става интересен само тогава, когато поне малко “надрасне” това свое – в крайна сметка хумористично – “мъжество”. (Дори самата дума “мъж” е мъничко смешна – у мен тя винаги е предизвиквала образа, запечатан във фотографиите от началото на века – такъв един мустакат тип с бомбе, “покорител” на жените, който наводнява света със своята звънка празна риторика.) При мъжа интересни са момчето и старецът и е направо застрашителен (в дълбочина), “възрастният” мъж – този, който е във “всеоръжието” на мъжката си “сила” ...
- Мъжката святост и мъжкото творчество представляват преди всичко отказ от това, което е мъжката “специфичност”. Нито едно велико произведение на изкуството не възпява четиридесетгодишния “мъж”. Обратно – разкрива го като “неудачник”, като падение на “момчето” в него или пък като лъжец, узурпатор и садист.
- В светостта мъжът е най-малко от всичко “мъж”.
- Христос не е “мъж” (тъй като “мъж” е името на падналия човек.) Той е “Моят Отрок” (момчето), “Синът Единороден”, “Синът на Мария”. У Него ги няма основното “ударение” и основния “идол” на мъжа – “автономията” (“самият аз, с мустаците си”). Иконата на Христос младенеца в ръцете на Мария е не просто икона на Боговъплъщението. Това е преди всичко икона на Христовата външност.
- Всичко това трябва да бъде познавано и чувствано, когато говорим за “женския въпрос” в Църквата. Църквата отхвърля “мъжа” в неговата самодостатъчност, сила и себеутвърждаване. На мъжа тя казва: “силата Ми се в немощ напълно проявява...”(2 Кор. 12:9).
- Човекът като образ и подобие Божие е в равна степен и мъж, и жена. Образът пък на “мъжа” в спасението – Христос, Който е Отрок, Син, Брат – е всичко друго, но не и “мъж”.
-------------------------
Събота, 18 юни 1977 г.
...
Книгата на B. Friedan за жените (“Измамната жена”). Започва с анализ на “malise de la femme” (безпокойството на жената, бел.ред.). Но всичко, което прочетох дотук, може да се приложи и към мъжете.
Цялата тази теория за жената имаща (за цел) да “догони” мъжа, ми се струва несериозна. Защото важното е не да се “догони”, важното е да се разбере – накъде е насочено това “бягане”. Ето затова “феминистките” не са способни да мислят. Това е същото като с “changer de vie” (промяната в живота, бел.ред.) при “левите” – не са способни да обяснят в какво се състои.
И това обяснение ще си остава невъзможно, докато човечеството – съхранявайки “есхатологията”, продължава да отрича Бога.
Защото тук, в този парадокс, е целият абсурд на съвременната цивилизация, нейната вътрешна задънена улица. Тя говори на “религиозен език” и в същото време ненавижда религията. На изцяло безсмисления без Бог свят тя възвестява “смисъл”. Но откъде да се вземе този смисъл?
Истинската, “демоничната” тайна на нашата цивилизация не е в търсенето на смисъла, а в това, че тя така страстно иска да има смисъл без Бог.
Защо, с други думи, тя е така метафизично глупава? Същевременно, според мен, тази глупост е главното “доказателство” за Божието битие. Защото името на тази глупост е “гордост”: “ще бъдете като богове”.
Падението на Адам и Ева се извършва, продължава, действа винаги и locus-ът (центъра, бел.ред.) на това действие не е някаква отвлечена “природа”, която сме били “унаследили” от Адам – нейният locus е цивилизацията. Тя именно е “змията изкусителка”. Тя е, която открива пред човека неговите (неограничени!) възможности и по този начин скрива от него онтологичната му ограниченост, тя е, която му говори: “ще бъдете като богове”.
Удивително е, че всеки истински “творец” е скромен, а създадената от тези творци “цивилизация” е горда. Тя прилича на мъничък човек, който излиза от туристическия автобус, поглежда картина на Микеланджело и казва: ето на какво сме способни ние, човечеството! Ето какво сме създали! Онова, което е смирявало художника (а всеки творец е творец само в степанта, в която се “смирява” пред творческата си дарба), за “човечеството” се превръща вече в източник на гордост.
------------------
Сряда, 11 февруари 1976 г.
Защо жената не може да бъде свещеник? Имахме дълъг разговор вчера с Том (о. Томас Хопко - бел. ред.), срещу когото, според слуховете, заради статията му в последния “Quarterly” се опълчват и православни жени. Откакто тази буря (във връзка с англиканите) започна, мен все повече ме удивява не самата тема на спора, а онова, което се открива в него за богословието.
Невъзможността да бъдат намерени решаващи аргументи нито „за“, нито „против“ – решаващи в смисъл на такива, които биха имали обективна убедителност и за двете страни. Всеки се оказва прав за себе си, тоест вътре в собствената си перспектива, в „причинната връзка“ на собствената си аргументация. „Нашата“ страна понякога ми напомня изобличението на Лев Толстой от о. Йоан Кронщадски: „О, неистови графе! Как можеш ти да не вярваш на св. апостоли...“. Не е ли обаче цялата работа в това, че всичко е започнало – у Л[ев] T[олстой] – с "неверието“ спрямо св. апостоли. Ето защо аргументацията ex traditione (Основана на традицията) просто бие встрани от целта.
„Ереста“ винаги е нещо много цялостно, простичко измислено. Наистина, тя е преди всичко избор в дълбочина, а не някаква поправима грешка в подробностите. Оттук и безнадеждността на всички „богословски диалози“ – все едно винаги е ставало дума за „диалектика“ и аргументи. Всички аргументи в богословието са post factum, всички те са вкоренени в опита. Ако опитът е друг, те са неприложими, нещо, което за кой ли път става очевидно в този спор за „свещенството на жените“.
Том: „Как да се обясни например, че жена може да бъде президент на САЩ, но не може да бъде свещеник?“. Струва ми се – отговарям аз, - че тя не би трябвало да бъде и президент на САЩ. Точно за това обаче обаче сега никой не говори, а да го кажеш би означавало на момента да предизвикаш обида. Да се обижда пък също не трябва и така се въртим в порочен кръг. И този порочен кръг е неизбежен винаги, когато е нарушен някакъв органичен, изначален и вечен опит.
Същевременно в основата си нашата култура се състои тъкмо в отхвърлянето и нарушаването му, така че отхвърлянето представлява самата нейна същност, представлява нейния опит. Това е опит само от отрицание, от въставане, от протест, а и самото понятие „освобождение“ (liberation) също е изцяло негативно.
Съвременната култура мята върху съзнанието ни, върху нашия „изначален“ опит, ласото на принципите, които – макар да ни изглеждат „положителни“ – са на дело отрицателни и не произтичат от никакъв опит.
„Всички хора са равни“ – ето го един от корените, най-неистинното от всички съждения a priori. Или: всички хора са свободни. Или: любовта винаги е положителна (оттук например оправдаването на хомосексуализма и пр.). Всяко ограничение е репресивно.
Докато самите християни приемат всички тези „принципи“ и културата, построена върху тях, не е възможно да разсъждаваш за невъзможността на женското свещенство, без да се самозалъгваш и да звучиш лицемерно.
Казано накратко, ако се тръгне от някакво отвлечено, несъществуващо, натрапено на природата равенство между мъжете и жените, то никаква аргументация не е възможна. А това означава, че трябва да се започне с разобличаването на самите тези принципи като лъжливи – за свободата, за равенството и пр. – лъжливи именно в своята отвлеченост, „измисленост“. Трябва да бъде отхвърлена цялата съвременна култура в нейните духовни – лъжливи и дори демонични – предпоставки.
Най-дълбоко лъжливият от всички е принципът на „сравняването“, който лежи в основата на патоса за равенството. Със сравняване не се постига нищо и никога, то е източник на зло, тоест на завист (защо аз не съм като него), след това на злоба и накрая, на въставане и разделение. Но това е и точната генеалогия на дявола. Тук в нито един пункт, в нито един стадий няма нищо положително – всичко е отрицателно докрай. И точно в този смисъл нашата култура е „демонична“, защото в нейната основа лежи сравняването.
Тъй като пък математически сравняването винаги води до опита и знанието за неравенството, то веднага се стига и до протеста. Равенството се утвърждава като незадължителност на каквито и да било различия, а тъй като тях ги има – се тръгва на борба с тях, тоест към насилствено приравняване, и което е още по-страшно, на отричането им като най-дълбока същност на живота. „Личността“, която жадува за равенство – без значение дали е мъжка или женска – е опустошена и безлична, тъй като „личното“ в нея е било точно това, което е било „различно“ спрямо всички останали и което не е подчинено на абсурдния закон на „равенството“.
Срещу демоничния принцип на „сравняването“ християнството противопоставя любовта, цялата същност на която е именно в пълното отсъствие на сравняването в нея – както като „източник“, така и като „същност“. В света затова няма и не може да има равенство, защото той е създаден от любов, а не от принципи. И жадува за любов, а не за равенство, и нищо – ние знаем това – не убива така любовта и не я заменя така ненавистно, както точно това постоянно натрапвано на света като цел и като „ценност“ равенство.
А именно в любовта и в нищо друго е вкоренена двойствеността на човека като мъж и жена. Това не е грешка, която човечеството да поправи чрез „равенството“, не е дефект, нито случайност, а първото и най-онтологично изразяване на самата същност на живота. Тук изпълняването на личността се осъществява в самоотдаването, тук бива преодолян „законът“, тук умира самоутвърждаването на мъжа като мъж и на жената – като жена, и т.н.
Всичко това обаче означава, че няма никакво равенство, а има онтологично различие, правещо възможна любовта – единство, а не „равенство“. Равенството винаги предполага множественост на „равните“, която никога не се претворява в единство, тъй като цялата същност на равенството е в неговото ревниво опазване. В единството различието не се унищожава, а само се превръща в единство, в живот, в творчество...
„Мъжкото“ и „женското“ начало са съприродни на света, но само човекът е този, който ги претворява в семейство. И ненавистта на нашата култура към семейството е продиктувана от това, че то изобличава злото на „равенството“.
Из "Дневници (1973-1983)", изд. Фондация "Комунитас", 2011, превод от руски: Борис Маринов
Заглавието е на "Гласове"
http://www.glasove.com/categories/na-fokus/news/shmeman
Мъжът и жената съществуват, за да се обичат, за да се допълват, а не за да се отричат, да се състезават /кой е по-важен, по-ценен/...
М. Тачков
2. М. Тачков - Ако бях премиер
3. Дела
4. Деспи...
5. Стойнев
6. Светлана
7. Блогът на Стойнев
8. Блог. бг - правила
9. М. Тачков - Любовна балада
10. Публикации - сп. "Пламък"
11. "Изповедта на една компаньонка"
12. Плагиатска "стихосбирка"
13. "Добри да бъдем"
14. Най-хубавата
15. Молитва
16. Меджик
17. Две и 200
18. Да се завърнеш... Редактиране...
19. За държавата, цените, политиците и бюрократите
20. Всеки стих е път към Теб
21. Н. Николов
22. 22. Защо някои другари не са ми драги
23. Западният либерализъм е по-разрушителен от комунизма
24. Контрол чрез глада. Монсанто
25. Да бъдем максимално живи
26. М. Тачков - "Светлей, Училище"
27. М. Тачков - Светоглед
28. М. Тачков - Аз обвинявам
29. 29. Противоречия в автохтонната теория
30. Славянизация