.
.
.

Волжка България (на руски: Волжская Булгария), също Волжко-Камска България (на руски: Волжско-Камская Булгария) или Итилска България (на татарски: Идел Болгары; на чувашки: Атӑлзи́ Пӑлха́р), са названия, ползвани в историографията, за означаване на средновековна прабългарска държава от VII до ХІІІ век, основана от прабългарите на Котраг, обхващала територията около сливането на реките Волга (Итил) и Кама.

В днешно време земите на тази държава принадлежат на Руската федерация, попадайки в нейния Приволжки федерален окръг. Според представителите на движението прабългаризъм наследници на тази прабългарска държава са днешните републики Чувашия и Татарстан, като в последната движението има за цел промяна на името на републиката.
/.../

Раннобългарски езически период (VIII – X в.)

Първите данни за Волжка България дължим на арабските географи от IX век – Хорезми и Ибн Хураздбих, а най-подробен е писалият на арабски език персиец Ибн Руста (началото на X век).[3] Те отбелязват, че прабългарите живеят в гористи местности, нямат изградена държавност и сред тях е проникнал ислямът. Населението на страната се състои от различни племена: прабългари, барсили, есегели, савири, баранджари.[3] Интересни съобщения за прабългарите предава арабският пътешественик Ал-Масуди: „Градът Булгар е разположен на брега на морето Майутис. Виждам, че те са в седмия климат, те са от типа на тюрките. Керваните пристигат в страната им от Хорезм, минавайки през Хорасан или от Хорезм при тях. Но тъй като пътят им пресича становете на други тюрки са принудени да конвоират керваните си“.[4]

Волжка България е поликултурен субект. Тя е съставена от племената кутригури (котраги), савари (савири), барсили (берсули), есегели, както и от билярите, които основават град Биляр. Градовете Болгар, Биляр и Сувар са градове – столици, на поликултурната държава. Много археологически находки свидетелстват, че по долината на Средна Волга е имало и арменци. Вероятно те са се озовали във Волжка България след гонения от арабите през 852 г. Тогава вълни от арменци – имигранти се устремяват към Хазария, Византия и Волжка България. Силно представени са и хорезмийците.[5]

/.../

През втората половина на VIII в. по поречието на Горна Волга и Долна Кама се настаняват маджарите.[13] Първоначално между тях и прабългарите припламват конфликти, но от IX нататък двата етноса започват да се смесват както е видно от Танкеевският некропол. В началото на X в. в гробовете на волжките българи се засилва аланския елемент – вероятно на засилена миграция от Горен Дон и Приазовие[14][15] в резултат на действията на хазарите.

 

Георги Владимиров счита, че макар в основата си населението да е тюркоезично и да притежава определени тюркоезични характеристики ще бъде грешка ако го причислим изцяло към този етнос. Подобно заключение не може да се намери също така и в изворите за споменатия период. Дори напротив – когато арабски или персийски източници описват волжките българи те ги отличават от тюркоезичното население. Арабският автор Ал Димашки описва посещение на волжките прабългари в Мека. Тяхното мнение било че „ние сме народ роден между тюрки и сакалиби“. Даденият цитат показва, че те се смятат за отделни и от двата споменати етноса. През периода VIII – X в. Волкжо-Камска България е васална на Хазарския каганат и е подложена на допълнителна тюркизация. Като има предвид всички тези факти Владимиров забелязва, че тюркският елемент присъства във Волжка България, но той не е изначално присъщ на създателите ѝ – прабългарите– кутригури.[16] Нещо повече – едно от племената участващи в конституирането на новата държава – савирите (които създават гр. Савир), са с подчертано хунски произход; друго от основните племена в новата държава се нарича сакалиби, т.е. „белолики“.

/.../

Домонголски ислямски период (X – средата на XIII в.)

Страната става независима едва след като отхвърля васалната си зависимост от Хазарския каганат в края на IX или началото на X век. През 10 век волжките прабългари разширяват владението си като завладяват няколко фински племена и установяват търговски и дипломатически връзки с русите. Главните градове са Болгар и Сувар, между които, с развитието им като икономически и политически центрове, възниква борба за политическо надмощие. В крайна сметка тя е спечелена от гр. Болгар. По същото време започва и централизацията на Волжка България, което дава тласък към нейното ускорено развитие и международно признание. Обикновено учените считат, че през 922 г. волжките прабългари, начело със своя владетел Алмиш ибн Шилки (от тази година –емир) приемат исляма от арабите. Това е описано от арабския пътешественик Ибн Фадлан[17] в книгата „Трактат“, който разказва как волжко-българския цар моли емира на правоверните ал Муктадир да го посвети в религията, да го обучи на истинските закони и да му построи джамия, в която да се моли.[18][19] Това споменаване на волжко-български цар (впоследствие емир), е едно доказателство, че по това време във Волжка България има изградена монархия. В същото време Георги Владимиров отчита, че според арабските извори, от още през 907 г. във Волжка България вече има доста хора, които изповядват исляма. Според него може да се говори за първа вълна от края на IX в. и впоследствие втора вълна – с действията на Алмиш.[20] Според някои източници след приемането на исляма във Волжка България са сечени сребърни монети. Монетите са сечени в градовете Болгар и Сувар като последните монети се датират от 387 г. по мюсюлманския календар (997/998 от н.е.).[21] Дирхами от периода на Михаил ибн Джафар и Мумин ибн Хасан се пазят в Ермитажа. Владимиров също открива наличие, на сребърни монети с лика на съответният волжки владетел и ирански емир, но те са от много по-долен период – от 907 г., което е в подкрепа на неговата теза, че ислямизацията е започнала още от по-рано.

/.../

Изворите сочат, че западането на Хазарския каганат през втората половина на X век се отразява благоприятно на Волжка България. Приемането на исляма за държавна религия спомага за бързото развитие. Кутригури, савири, есегели и барсили бързо се обединяват в един хомомогенен етнос. Волжка България разширява територията си по течението на Волга, неин протекторат става дори големият град Саксин по устието на реката. Съседните народи, например башкирите, признават волжко-българската власт и впоследствие са асимилирани.

/.../

Макар изворите да са малко, видно е, че отношенията на Волжка България с Киевска Рус преминават през сложни етапи. Първоначално те имат мирни отношения. През 80-те години на X в. е изпратена дипломатическа мисия до княз Владимир. Волжките прабългари му предлагат да приеме исляма. Той първоначално е заинтересован, особено когато научава за полигамията в исляма. Впоследствие разбира, че трябва да се обреже и да спре пиенето на вино и размисля.[33] Скоро след това приема християнството. Постепенно Киевска Рус, започва да вижда в своя съсед опасен съперник. Волжка България е тежко засегната от източния поход на княз Светослав (964 – 969). През 977, 985, 994 и 997 русите организират походи срещу волжките прабългари. При похода пред 985 княз Владимир се обединява с торките (огузите). След похода от 985 пощадява своите противници и има клетви за вечен мир и приятелство. Съществуват, обаче сведения, че прабългарите са откупили мира с много дарове.

През 1006 във Волжка България пристига пратеничество на княз Владимир, за специален търговски договор. Волжко-българските посланици се сдобиват с „печати“ с цел свободен търговски обмен на територията на княжеството. На свой руските търговци получават такива „печати“ за безпрепятствен досъп до волжко-българските тържища и пазари.

/.../

Писменост и просвещение на волжките прабългари (X – XIII в.) Северната Мека.

Наличието на активна търговска и дипломатическа дейност предполага утвърждаването на единна писменост сред волжките прабългари. Тя от своя страна спомага за наличието на единен език и литература. Волжко-българската култура от домонголския период (X – средата на XIII в) е писмена. До официалното приемане на исляма е използвана руническа писменост от севернокавказки древнобългарски вариант. Следи от такъв тип писменост са открити в некрополи по Средна Волга. Върху керамиката, разкрита в Билярското градище, са открити повече от 20 рунически знаци. Същевременно има данни, че прабългарите са използвали арабската писменост  още преди въвеждането на исляма като официална религия (успоредно с руническата писменост). Върху костна пластинка, намерена край Измекерското селище и датирана VIII – X век е открит надпис с арабска писменост. На него се разчитат думите „Благословение“ и „В името на Аллах, милостивия, милосърдния…“ Този надпис е поредното свидетелство за ранните контакти, между прабългари и араби. Руническата писменост продължава да съществува и след X век арабският летописец Ибн ан-Надим, отбелязва, че волжките прабългари, също като тибетците, ползвали „манихейската и китайската писменост.

Успоредното използване на различни писмености не е необичайно – например, в надписа на княз Персиян II в Михайловац са открити следи както от кирилица така и от руническа писменост.[36][37][38] Съществуват и други такива паметници – с комбинирана писменост – на волжките и дунавските прабългари през периода X – XI век. Любопитно е, че във Волжка България грамотността е била на високо ниво. Волжка България ражда астрономи (техни предци създават дванадесетмесечният лунен календар), лекари и пр. Запазени са сведения как един волжко-български учен се занимава с астрономически наблюдения, на повече от 700 версти северно от Болгар. Стремежът към познание е отразен и от Ахмед ибн Фадлан „Научих ги (Талуд и семейството му) как да изричат „Хвала на Аллаха“ и да изричат „Той е единствен“ и радостта му от тези две сури бе по-голяма, отколкото радостта му ако бе станал цар“.

Персийският пътешественик Ибн Руста, съобщава, че през X в. на територията на Волжка България има начални училища от религиозен характер. В същото време в столицата Болгар има голямо медресе, в което се преподават и светски науки. Там се обучават известни за времето си учени – ходжа Ахмед ал Булгари, Абул Гали ал Булгари и дори знаменитият за XII в. поет Сюлейман ибн Дауд ал-Саксин. Тук завършва обучението си и първият известен волжко-български историк – Якуб Нутман ал-Булгари, написал „История на Болгар“, която за съжаление не е запазена до наши дни.

Наред с астрономията и медицината важно място във Волжка България заема и богословието. Ходжа Ахмед ал Булгари е прочут волжко-български улем, който впоследствие става духовен наставник на бъдещия султан Махмуд Газневи.[39]

Волжко-българската книжнина също бележи подем. Сюлейман ибн Дауд създава прекрасни поеми като „Цветята в градината“, „Сказания за чудесата“ и пр., а Кул Гали създава своето прочуто произведение „Сказание за Юсуф“, което е широко разпространено сред мюсюлманите. Други известни богослови и философи са Бурхан ибн Юсуф с неговата „Адаб“/“Етика“, както и Иссари с неговото произведение „Риторика“.

Многобройните астрономи, лечители, философи, богослови и поети донасят на Волжка България прозвището „Северна Мека“. Няма да е пресилено, ако сравним превръщането на Волжка България от X. с тези от Дунавска България през същия век в културен (книжовен) и религиозен център.. И двете Българии – веднага след навлизането на новата религия – бързо бележат подем и впоследствие се радват на международно признание. За Дунавска България този катализатор е налагането на християнството, а за Волжка България – исляма.
/.../

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%BE%D0%BB%D0%B6%D0%BA%D0%B0_%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F

 

Не бива да забравяме и друго: в 943 г. "Волжка" България заменя Българския си език с тюркски,което позволило на Ал Массуди да каже,че са от типа на тюрките след като по-рано е написал,че са доста различни от тях:

Масуди е оставил доста сведения за българите на Дунава и на Волга, а и в Северното причерноморие в различни свои съчинения. Ето избран пасаж от книгата му "Накратко да чудесата" в превод от френски от края на 19 век:

„Борджан. Те са потомци на Иунан, син на Иафет. Царството им е важно и обширно. Те воюват с румите, славяните, хазарите, тюрките; най-опасните им врагове са румите. От Константинопол до страната на борджан са 15 дни път; царството им има размер двадесет на тридесет дни [път].

Важно е също да посочим и други думи на Ал Массуди за тях:

"Българите са от дядото на Ной- Матусал"

Ето това трябва да се казва,когато се говори за тях а освен това се знае,че те не са кутригури: утигури са,понеже кутригурите никога не са падали под тюркска власт и отишли на запад заедно с Исперих. Нямат нищо общо с башкири и шуваши: башкирите са тюркски народ роднински на древните руси. Той е докаран на Волга през VI век и останал там досега а чувашите са тюркизирани и татаризирани след 13 век угрофини, роднини на днешните руси. Добре е да се знае,че "Волжка" България е сериозно отслабена от татарските нашествия,но не е превзета напълно от татарите. Тя остава да съществува в силно намален вид през 13-15 век и е унищожена окончателно от русите в 1487 г.

Много сме! Силни сме!
Ама сме разединени и неорганизирани.
Я ги виж евреите и арменците – влачат се като свински черва.

За 30 и кусур години българският народ се е стопил с около 30% – от 9 на 6 милиона. Историята ни не помни такава демографска катастрофа, при това – в мирно време...
Знаете ли колко българи ще останат след 30 г., или не ви пука?...
Ето така са се разпилели като пилета и траките, стопили са се – постепенно, бавно, но сигурно...
М. Тачков