Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.12.2021 14:02 - Животът преди сто години
Автор: mt46 Категория: Лайфстайл   
Прочетен: 1927 Коментари: 12 Гласове:
21

Последна промяна: 24.12.2021 14:13

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
.
.
.
/.../

   В долния етаж бе дюкянът, за който няма да ви кажа нищо, защото той от осъзнаването ми като човек е бил за мене гнездо на ужас, мъка, досада и смърт.    Заради този дюкян тати и досега в душата си ми е смъртен враг и никога няма да признае, че и аз съм направил нещо на този свят — по простата причина, че не исках да го заместя в него и че неговите дребни еснафски интереси, сметки, мисли и чувства още от малък ми вдъхваха непреодолимо и нестихващо отвращение и не представяха за мене дори и научен интерес.

   Зад дюкяна, издигната и свързана с тъмно коридорче, което често бе причина нови гости да си удрят главата в прага и доста време да не могат от срам и смущение да проговорят защо са дошли, беше зимната соба. По-голямата част от собата бе заета от един одър с козяк, върху който тате шиеше антерии, обърнат с лице към малкото прозорче в стената, през което се виждаха улицата и дюкянът, а ние, легнали по корем, четяхме и пишехме — събирахме от книгите наука, а от козяка бълхи. Върху одъра ядяхме и спяхме, завити с халището, наслагали глава върху твърди сламени възглавници.

По-после се пренесохме в по-голямата стая, а там остана да спи само тати: да варди дюкяна, по-право, да е спокоен, че с него не става нищо.

До одъра бе желязната печка, ниска, дълга като сандък за захар. На нея готвехме. В ъгъла бе една подвижна двукатна лавица. Лавицата с менците, тавите, саханите и паниците бе в тъмното коридорче.

В началото целия си зимен живот прекарвахме в тази стая, а после там само денувахме. Но с тази ниска, тъмна и студена в ъглите стая са свързани най-хубавите ми спомени, защото в нея прекарвахме зимните празници.

С най-голямо и радостно оживление тази стая бе изпълнена по Коледа.

Прасето цяла година бе под грижите на децата: беряхме му бурен, носехме от Попишка тикви, които му цепехме с малката балтия в коритото, бъркахме му помия от царевично брашно и трици, къпехме го, ринехме му кочината — най-после пред Коледа заемаше обема, който баща му вследствие дългата си опитност с точност бе предвидил, когато избираше от докараното за продажба свинско стадо някоя дръглива, но голяма на кокал свиня.

Сега той самодоволно я обикаляше, дори й отправяше гальовни думи, каквито ние, децата, никога не чухме от неговата уста.
С известна мъка и тревога ние посрещахме на Малка Коледа колачите. Ставаше ни жал. Щеше да умре един живот, с който ние бяхме свързани, макар че между нас и прасето стоеше неотлъчната миризма на неговия задник. Но пред лицето на смъртта тази подробност изчезваше и ние, изтръпнали, чакахме развръзката. Но влезеше ли един от колачите в кочината да изкарва свинята, застанеха ли другият колач и баща ми до вратата, за да я уловят, хванеха ли я, почнеше ли да квичи тя с отчаяния вик на загиващия, нашата настръхналост се превръщаше в студена решителност, дори жестокост, и ние, обладани от амбицията да не се изтърве свинята, се нахвърляхме върху нея и почвахме да я натискаме там, дето се докопвахме; дори имахме вече сили да помислим за заемане на по-изгодна позиция до голямата четина на предната част от гърба й и дърпахме бързо и отсечено в надпревара четината от топлото тяло на хъркащата с последни хрипове и стонове свиня, пъдени от колачите, които бързаха. Срещу тази кървава плячка, която обикновено при скубането прерязваше и разкървавяваше пръстите ни, ние получавахме бонбони и локум от дядо Иван Вачката.

Сега прасето, закачено с ченгел за устата, се пърлеше над силен огън. През това време ние носехме съчки за огъня и държахме мокрия парцал, с който триехме препечената кожа, застрашаваща да се надуе и пукне. Най-после прасето биваше опърлено и нежно, като бебе, се полагаше върху няколко дъски, поливаше се с вода и се завиваше с черга или чувал, за да омекне изгорялата кожа. Докато над чувала, или чергата се дигаха в зимния студ тънки струи пара, колачите почиваха, пушейки цигара, а ние носехме тепсии, нощви и медници за вътрешностите на прасето. Сега почваше стъргането му, в което ние с домашни ножове, загладени о каменния праг, вземахме дейно участие. С какво удоволствие от лекотата на нашите успехи правехме ние чиста и бяла кожата на прасето. Почистено, прасето се обръщаше на гръб и от разрязания му корем майсторът колач почваше да вади червата, дроба, булото. Този миг даваше апотеоза на детското ни участие в разправията със свинята — когато майсторът ни предаваше мехура й, чието пълнене с въздух, хвърляне и ритане ни създаваше най-големи радости.

Вечерта късно пристигаше отново колачът, за да насече прасето на едри късове и отдели сланината. Останалото бе наша работа.

На Коледа старите отиваха на черква. С връщането си ни събуждаха. А често пъти ни събуждаше миризмата на свинското, което мама на скара печеше върху дебела жерава в желязната печка. Тогава имаше и вино. Сега вече всяка сутрин, всеки обед и всяка вечер имаше свински пържоли. Но какво разбирате вие от вкуса на свинските пържоли, щом можете да ги ядете всяко време, и то не от свини, които са дишали балкански въздух, които са хранени с миризливи балкански бурени, с тикви и царевица? Трябва цял месец пости да сте яли клин чорба и боб, та на Коледа не с апетит, не с глад, а с устременост на всяка клетка от тялото да се нахвърлите върху пържолите, за да можете наистина да изпитате силата на техния примитив.

На втория ден собата ставаше малка консервна работилница. Тати режеше месото, аз въртях машината, а мама държеше червата на фунията на машината, източваше надениците, внимаваше върху дебелината им. Рибиците на прасето отиваха в качето със сланината за „кръвтиня“ — осолено свинско месо в саламура. Тази кръвтиня се ядеше сурова главно на Троянския панаир, когато поради работата не можеше да се готви, а лятно време от нея правеха превъзходна кръвтинява чорба. Дебелите бутове се нарязваха на пържоли, които, навадени в смес от сол и червен пипер, бяха нареждани в специално кринче и слагани на студено. От там се пълнеше скарата непрекъснато до свършването им. Дробовете на прасето ставаха на кървавица, варената глава на бабе, а ребрата се отделяха за кума. Това бе време на ядене без мяра, когато никой не се биеше за мръвки, защото имаше за всички и защото всеки след няколко дена тъпчене се чувствуваше преял.

Напролет животът на семейството с тенджерите, саханите, паниците и лъжиците се пренасяше на двора около летния оджак под сайванта. Този оджак бе върху издигната с високи камъни плоскост. Отдясно бе лятната лавица, отляво долапът в дебелия каменен дувар. На този оджак се печеха чушките, пресните царевици; там тичахме, когато прекипялото мляко почваше да пращи в огъня и мама от мазето, дето размесваше хляба, нададеше вик:

— Иване, Банко, млякото!

В долапа в стената (пезула) стояха делвите със свинска мас, с маджун и сливов мармелад. Над двора бе голямата асма, разстлала се върху здрав дъбов скелет. Гроздето бе единственият строго забранен за отделно късане плод. Ние можехме — всеки отделно за себе си, и то когато иска, да друса узрели присади; можехме да си брулим зелени и узрели ябълки от шекерката, която узряваше към Петровден; можехме да висим колкото искахме по черницата и джанката, но гроздето се береше само пред всички и за всички.

Баща ми предварително прочиташе гроздовете. Тежко ни и горко, ако някой грозд липсваше и ако нашето оправдание — че плъх прегризал дръжката, та паднал гроздът, а ние сме изяли само запазените здрави зърна — му се видеше не подозрително, а направо неубедително. Затова ние се опитвахме най-много да се качим на асмата и да късаме зърна от горния край на гроздовете, които не се виждаха отдолу. Но понякога по цели часове трябваше да седим приковани неподвижно между шумата, ако баща ни ненадейно влизаше в двора с работа, която го занимаваше по-дълго: да тупа (разчепква) памук за антерията си, да я настила, да мери и сортира стока, да вади каче от мазата, да му подтяга обръчите и да го налива с вода. Ако ни забележеше при весело настроение, той само подигравателно се обаждаше: „Тези плъхове пак нагънаха гроздето“ — но ако, както обикновено, бе разлютен, ние слизахме под барабанния огън на здравата му дрянова пръчка, с която той тупаше антериите, за да разстила равномерно памука им.

В дъното на сайванта до външната стълба на къщата, отделени с нарядко наковани букови дъски, бяха дръвникът с цепените дърва, нощвите с брашното и големият пън, на който понякога кълцахме месо.

От двора по каменна стълба се влизаше в мазето. Това мазе с потъмнели от влага дувари, с почернели дебели греди, изпълнено с тайнствен полумрак, сред който едва се очертаваха силуетите на големите каци за сливова каша, за зелето, бъчвите за вино и ракия, отново говореше за вечността на времето, изпълваше ме с някакъв трепет, странна смесица от страх от тъмното, от тайнствеността на обстановката и от смътната надежда да открия в някое тъмно кьоше или в рохкавата влажна пръст на земния под някоя стара чудновата вещ, остатък от миналото. За голямо мое разочарование обаче освен два стари позеленели бронзови свещника и едно ръждясало конско чесало намирах само парчета стъкла от счупени прозорци и ръждясали пирони от горели греди. На една дъска до най-близката до вратата стена бяха подредени: качето със сланина, в която се бъркаше всеки ден, а понякога и по два пъти, сутрин — да се вземе за гозбата сланина, пръжките от която се ядяха на закуска, а след обед за ядене на тези, които отиваха на работа по къра. Ние децата бъркахме в качето, когато отивахме да се къпем, да берем ягоди или да играем на свинка с ядене. До него бе качето със сирене, в което бъркахме за сиренова попара и за баница. Да ядем чай със сирене ни бе непознато, а сирене с хляб — невъзможно, защото баща ми, за да трае сиренето на топлината и на детския глад, купуваше гергьовско сирене, най-бедно откъм масло, което стоеше твърдо като камък — саламурата не можеше да го разяде, та детските ли ни езичета.

След това идеха качетата за зелена туршия, които лятно време стояха обърнати, за да не се прашат, а зимно време, пълни, бяха покрити с венци от лозови пръчки, затиснати с плоски заоблени речни камъни, които троянци и сега пращат с куфари на софийските си зетьове, за да си затискат туршията. На висока скеля до другата стена стояха бъчвите с ракия и с вино от нашите сливови бахчи и от лозето ни. От тези бъчви аз от малък не се интересувах, тъй както не се интересувах и от тютюна. В нашия бащин род няма пушачи.

В мазата бяха големите каци, заети само няколко месеца за прекипяване на сливовата каша. Не особени симпатии ми вдъхваха тия каци, защото брането на сливи, катеренето в най-силния припек и суша по дърветата, боден от сухите им клони, събирането цял ден с наведен гръб на сливи из тревата, жилен от оси и мухи, боден по босите крака, обливан немилостиво от жарко слънце и пот, и то когато волните викове на къпещите се в реката мои свободни другари се носеха над бахчите — всичко това бе истинска мъка за мен. Тази мъка продължаваше с пренасяне за пестеливост на набраните сливи с количка или на гръб, омокрян от гнили и размазани сливи, с вадене с медник кашата от каците, сипването й в казана за варене на ракия и приключваше с изваждането й оттам след изваряването на ракията.

Единствено весела бе мазата, когато режехме зелето. Тогава в нея грееше с обилна светлина голямата лампа и ние в най-интимно настроение образувахме кръг, в който ни събираше тясното място, нуждата да се душим срещу студа и най-после разположението на баща ни, който нямаше какво да прави отрязаните от зелките листа и кочани и по неволя трябваше да ги оставя на нас. Ние лакомо обирахме здравите части от листата и белехме кочаните, молейки се в душата си дано тати си е объркал сметката, та да остане някоя и друга зелка, след като се напълни и препълни кацата и след като той се опита да натисне безуспешно, друсайки се с цялата си тежест, наредените зелки, за да ги сбие и намери място и за тия „пущини“.

— Не потъват, тяхната мама — ръмжеше, задъхвайки се той, — какво ще ги правя?

Но нали и той бе не само еснаф, но и човек, чието сърце можеше някога да се поразпусне, опитвахме и ние сегиз-тогиз от някоя рязана с широк, тържествен жест цяла зелка:

— Яжте, момчета, и поменувайте.

Таванът непрекъснато ни напомняше своето съществувание. Лете през него минавахме, за да излизаме на покрива да сушим върху горещите му плочи орехи, цепени, попарени сливи, джанки, домати, боб. Зимно време по него разстилахме кочаните царевица. В единия ъгъл бе сандъкът със сушени сливи, до него този с орехите, а на гредите бяха наредени да съхнат едрите — за пране, дребните с миризма — за лице и ръце — калъпи на домашния сапун. По тези царевици, особено зиме, всяка вечер мишките водеха танкови сражения, за които целият таван от край до край с всичките си ъгли бе бойно поле. Въпреки това тати не вземаше котка. Не търпеше той гърла, които подядат хляба. При това той бе направил дупки за комшийските котки. Но вместо котка ние често изпъждахме мишките, за да ги заместим в сандъците със сушени сливи и орехи.

Мотиките, кирката, търнокопът, казмата, с които се запознах още твърде малък, стояха зимно и лятно време дигнати на гредата на сайванта. Още от първо отделение аз лично обръщах с казмата градината зад къщата, в която мама садеше боб, лехи с чесън, врачовник, а по края бяха лехите с мерудия, момина сълза и зюмбюлите. Несвършващите се плодове на боба бяха обикновената ни храна през лятото.

А изпитвах особена гордост, когато като ученик през войната наред с баба Рада прекопавах царевицата в Попишка и край нас минеше старият ни учител дядо Бочо Марковски, който, усмихнат добродушно с широка сърдечна усмивка, весело ми подвикваше:

— Помози бог, Иване! Браво, браво, така те искам.

Ние, децата, вземахме участие в прекопаване на лозето, носехме вода за пръскането, правехме разтвор, сами го пръскахме, беряхме гроздето и за нас бе юнашка гордост, когато, порасли, сами можехме да прегърнем тежките футии и да ги товарим на магарето без чужда помощ.

Привързани към този имот, в който бяхме вложили част от детската си душа, в чиито цъфнали поляни, побелели от лайкучка, под сянката на сливите ние правехме гергьовската си трапеза и често ядяхме неделния си гювеч, ние го пазехме от хората и от ронещата го река.

Цяло лято през войната ние отбивахме малката вода в странични вадички, ровени с гола ръка, с надежда, че те ще поведат голямата вода на наводнението.
Зад предния двор (до къщата) беше задният двор (черният), отделен с преграда от високи стоборки, над които цъфтеше старо бяло цвете. В задния двор бе дръвникът, малкият дървен сайвант с оджака за варене на ракия, курникът, кочината, леглото на козата и най-сетне нужникът, скован от дъски от сандъци — бащино произведение. 
/.../

От задната улица градината бе отделена с дувар от камъни, наредени без всякаква мазилка за спойка. Между неспоените камъни имаше по-големи и по-малки дупки. С този дувар и с тези дупки е свързан единственият може би младежки сантиментален спомен на моя баща, който обаче вълнуваше нас, децата, повече, отколкото самия него.

Целият живот на моя баща бе непрекъснато стискане. За него нещата имаха значение само ако бяха съотнесени по някакъв начин към дюкянските му интереси.

Той бе влизал в кафене само два пъти в живота си — един път преди Балканската война, когато похарчил 5 пари, и веднъж след Европейската война, с разход 2 лева.*
[* И макар, че и от двете посещения бе спечелил, защото научените там новини го бяха спасили от сделки, от които щял да загуби, той не промени навика си и смяташе за престъпление, ако сутрин напусне дюкяна или козата и иде да го хапят мухите в кафенето.]

Дори когато преди време поради тежка операция беше пред смъртта, той не забрави непродадените си чумбери, от които печелеше по два лева, макар че мама, фактическият управител на дюкяна, бе там и по-добре от него го управляваше. Макар че лекарите му бяха забранили по-дълго ходене пеша, след изписването му от болницата, вместо да вземе файтон, той дойде с тежък куфар пеша в къщи, по-право случайно го намерихме премалял и озъбен на външната каменна стълба на къщата, сложил глава върху куфара си — сиромахът нямал сили да се надигне и натисне звънеца.

Когато ни даваше два лева, и то не за харчене, за харчене дума да не става — такива пари тайно ни даваше мама, а за учение, като че не бе наш баща, а като че Везувий дни наред тресеше земята със земетръсни удари, преди да пусне малко лава…
/.../

Иван Хаджийски


Тагове:   животът,   СТО,   години,   Иван,   хаджийски,


Гласувай:
21



Следващ постинг
Предишен постинг

1. germantiger - благодаря марине
24.12.2021 14:46
това няма да се върне

и всяко време има лошо и добро

миналтоо далеч не е идеално, нито хората "от него"

ПОЗДРАВЛЕНИЯ МАРИНЕ ЗА ТВОЯТА ЕНЕРГИЯ ДА ГРОМИШ ИДИОТИТЕ В БЛОГА
цитирай
2. zaw12929 - ТАКА Е ПРЕДИ 100 ГОДИНИ ХОРАТА СА ...
24.12.2021 17:32
ТАКА Е ПРЕДИ 100 ГОДИНИ ХОРАТА СА ЖИВЕЕЛИ В ДРУГИ УСЛОВИЯ- НЯМАЛИ СА УДОБСТВАТА, КОИТО ИМАМЕ ДНЕС
САМО ТОВА СТИГА ДА СИ ПРЕДСТАВИМ КАК БАБА С КОБИЛИЦА НА РАМО НОСИ ВОДА, А ДНЕС БАБИТЕ ИМАТ ДОРИ ТОПЛА ВОДА В БАНЯТА. НО ЗАЩО НЕ ЖИВЕЕМ ПО ДОБРЕ И ПО ДЪЛГО БЕЗ
БОЛЕСТИ
ВОДАТА НИ Е В ДОМА, А ТЕ СА Я ДОНАСЯЛИ ОТ ВОДОЕМИ, ИЗВОРИ, КЛАДЕНЦИ,ЧЕШМИ- МЪЧЕН ЖИВОТ, А БИЛИ ПО ЗДРАВИ- ИМАЛИ ПО 8-12 ДЕЦА
цитирай
3. panazea - Иван Хаджийски е велик български народопсихолог !
24.12.2021 17:37
Неговите книги трябва да се изучават !
цитирай
4. kvg55 - mt46,
24.12.2021 23:31
Тежък е бил животът тогава, който сега някои възхваляват. Знам го от дядо си и баща си.
цитирай
5. zaw12929 - вярвам: начало на края ба пандем...
25.12.2021 10:45
вярвам: начало на края ба пандемията
ГЛЕДАМ ЛИТУРГИЯТА МНОГО ПОЛЕЗНО, ЧЕ СЕ ПРЕДАВА
честита Коледа!
цитирай
6. mt46 - Благодаря, тигре! Да, прав си... Поздрави!
25.12.2021 20:25
germantiger написа:
това няма да се върне

и всяко време има лошо и добро

миналтоо далеч не е идеално, нито хората "от него"

ПОЗДРАВЛЕНИЯ МАРИНЕ ЗА ТВОЯТА ЕНЕРГИЯ ДА ГРОМИШ ИДИОТИТЕ В БЛОГА

цитирай
7. mt46 - Може би проблемът е, че повечето хора искат все повече... НЕНАСИТНОСТ...
25.12.2021 20:27
zaw12929 написа:
ТАКА Е ПРЕДИ 100 ГОДИНИ ХОРАТА СА ЖИВЕЕЛИ В ДРУГИ УСЛОВИЯ- НЯМАЛИ СА УДОБСТВАТА, КОИТО ИМАМЕ ДНЕС
САМО ТОВА СТИГА ДА СИ ПРЕДСТАВИМ КАК БАБА С КОБИЛИЦА НА РАМО НОСИ ВОДА, А ДНЕС БАБИТЕ ИМАТ ДОРИ ТОПЛА ВОДА В БАНЯТА. НО ЗАЩО НЕ ЖИВЕЕМ ПО ДОБРЕ И ПО ДЪЛГО БЕЗ
БОЛЕСТИ
ВОДАТА НИ Е В ДОМА, А ТЕ СА Я ДОНАСЯЛИ ОТ ВОДОЕМИ, ИЗВОРИ, КЛАДЕНЦИ,ЧЕШМИ- МЪЧЕН ЖИВОТ, А БИЛИ ПО ЗДРАВИ- ИМАЛИ ПО 8-12 ДЕЦА

цитирай
8. mt46 - Навярно се изучават в някои университети...
25.12.2021 20:32
panazea написа:
Неговите книги трябва да се изучават !

цитирай
9. mt46 - Да, и на мен са ми разказвали...
25.12.2021 20:33
kvg55 написа:
Тежък е бил животът тогава, който сега някои възхваляват. Знам го от дядо си и баща си.

цитирай
10. mt46 - Благодаря! Честита Коледа! Живот и здраве!...
25.12.2021 23:32
zaw12929 написа:
вярвам: начало на края ба пандемията
ГЛЕДАМ ЛИТУРГИЯТА МНОГО ПОЛЕЗНО, ЧЕ СЕ ПРЕДАВА
честита Коледа!

цитирай
11. batogo - !!!:))) Здравей, Марине!
26.12.2021 08:09
Благодаря ти за това полезно четиво, което добре напомня за старите грешки, навици и манталитет, и така помага да си извлечем полезни житейски поуки от тях, за да не се спъваме постоянно в един и същи камък по пътя си!
Весели празници, приятелю!
цитирай
12. mt46 - Здравей, Оги!
26.12.2021 23:24
batogo написа:
Благодаря ти за това полезно четиво, което добре напомня за старите грешки, навици и манталитет, и така помага да си извлечем полезни житейски поуки от тях, за да не се спъваме постоянно в един и същи камък по пътя си!
Весели празници, приятелю!

Да живеем достатъчно, приятелю!...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mt46
Категория: Изкуство
Прочетен: 15849280
Постинги: 3182
Коментари: 41919
Гласове: 137037
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Септември, 2022  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930