.
.
.
АКАД. ЙОРДАН ИВАНОВ ЗА БЪЛГАРО-СРЪБСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ

Учител на няколко български поколения историци и литератори, безспорно е академик Йордан Иванов, виден наш учен - филолог, историк, археолог, нумизмат, фолклорист, етнограф и библиограф. Й. Иванов е професор в Софийския университет по българска и славянска литература и гостуващ-лектор в редица европейски университети. По време на моето следване в Софийския университет трудно можехме да се докопаме до неговите документални издания и изследвания (“Български старини из Македония”, “Българите в Македония”, “Богомилски книги и легенди”, “Северна Македония” и др.) В библиотеките имаше най-много по един екземпляр, за който трябваше да се чака ред, а в антикварните книжарници също не можеха да се намерят, тъй като те бяха сред забранените заглавия. В началото на 70-те години започна да излиза поредицата „Българско историческо наследство“, издание на Издателство „Наука и изкуство“.

Първо заедно с „Историята“ на проф. Васил Златарски бяха отпечатани съчиненията на проф. Марин Дринов и фототипно документалните изследвания на акад. Йордан Иванов „Български старини из Македония“ (1970) и „Богомилски книги и легенди“ (1970). Както бяха отпечатани съчиненията на проф. М. Дринов и акад. Й. Иванов, така и бяха отново върнати в складовете на издателството и заплашени от претопяване във вторични суровини. Страхът от истината все още не беше преодолян. Успях да си ги доставя чрез приятели от самите складове, четири-пет години по-късно. След преодоляването на някои грешки по македонския въпрос, издателството пусна отново фототипно издание на друга скрита до тогава книга на Й. Иванов „Българите в Македония“ (1986). Отпечатани бяха също фототипни издания на двутомника на Христо Силянов и записаните от проф. Любомир Милетич спомени на участниците в Илинденско-Преображенското въстание. Но преди да излезе от печат „Българите в Македония“, „Наука и изкуство“ публикува и един изключително ценен том в ограничен тираж с „Избрани произведения“ (1982) на акад. Й. Иванов, в който бяха включени негови изследвания по въпросите на старобългарската литература, история и фолклор. Така и не дочакахме излизането на проектирания втори том от „Избраните произведения“.
По-долу ще имате възможност да се запознаете с три изключително интересни статии на големия учен за българо-сръбските отношения през вековете, поместени в т. I от „Избраните произведения“, предварително публикувани от него в българската преса през 20-те и 30-те години на миналия век. Тези статии ще отговорят на някои важни въпроси, на които е възможно да не сте намери отговора досега.
Може би много от Вас при посещението си в търновската църква „Свети Четиридесет мъченици“ са се питали какво дирят там мощите на сръбския светец Свети Сава. Това ще може да научите от първата статия на акад. Йорданов. А от останалите две статии ще научите важни факти, свързани с дейността на редица бележити българи, посветили голяма част от своя живот и дейност на Сърбия. Сред тях са Йован Раич, Петър Ичко, Михаил Герман, Христофор Джефарович и владиците Партений и Доситей.
Текстовете са предадени цялостно без каквито и да било корекции, съкращения и бележки.

 

Цочо В. Билярски

* * *

СВ. САВА СРЪБСКИ В ТЪРНОВО

Малцина читатели ще да знаят, че първият сръбски просветител и книжовник, учредителят на сръбската национална църква, патронът на сръбството – Св. Сава, е прекарал последните си дни в старобългарската столица Търново, дето и починал и бил погребан в църквата „Св. Четиридесет", 1235 г. Подробности за това намираме в двете биографии на светеца, написани едната от Доментиан, другата от Теодосий през XIII в. Тези биографии съдържат между друго и твърде любопитни вести за българския живот и нрави във времето на Асен II и за добрите отношения между Сърбия и България, чиито владетелски домове се намирали тогава в родствени връзки: цар Асеновата дъщеря била женена за сръбския крал Владислав, братов син на св. Сава. Ето прочее как са описани горните събития в съчинението на Теодосий, което намерихме в един от най-старите негови преписи, от началото на XIV в., в Лесновския манастир при Кратово (Македония). Тук предаваме в буквален превод само по-важните пасажи:
„Св. Сава, като се качи на кораб, тръгна от Цариград по море за Загорската земя (България), защото желаеше да види своя сват Асен, загорския цар, чиято дъщеря беше оженена за крал Владислав. Щом пристигна в град Несебър (Месемврия), проводи да съобщят на Асен за своето пристигане. Царят веднага изпрати неколцина от своите благородни служители заедно с коне, за да посрещнат светеца с подобаеща чест и да го вземат от приморския град. Св. Сава, като пристигна в Търново, бе причакан и любезно приет от царя, който по тоя случай устрои голямо тържество и настани светеца поради студеното време в своите топли дворци.
И понеже бе дошъл светлият и велик празник Богоявление, царят и блаженият (търновски) патриарх Йоаким, за да почетат своя гост, поканиха го да отслужи светата служба в навечерието на Богоявление, а на утрото служи сам патриархът. Светецът прие поканата на царя и патриарха, отслужи навечерието на Богоявление, сетне освети и просвети царя и всички присъствуващи с кръста Христов и с поръсване на светата вода, па като обядва с царя и патриарха на една трапеза, отдели се на почивка.
След това, понеже царят се бе приготвил да излезе от града и да иде в гората на лов за диви зверове, повика св. Сава и като го моли настоятелно да не си заминава скоро от Търново, каза му: „Владико свети, сега е зимно време, остани при нас като у дома си дори до Великден; тогава ще дойде приятно време и ще можеш да си отидеш." Царят остави светеца в топлите си дворци и заповяда на своите служители да му доставят всичко доволно от царския дом; той му даде и много злато, за да има какво да раздава на приходещите при него бедни. И така, като се сдоби с молитвата и благословията на светеца, царят замина весел за своя лов.
Подир царевото отпътуване св. Сава се поболя и разбра своето скорошно отхождане към бога. Затова повика учениците си и описа всички свещени неща, които бе накупил и събрал по време на пътуването си в Палестина, Сирия, Египет, Вавилон, в Азия и Цариград, като свещени одежди, златоковани и украсени с бисер свещници, църковни съсъди, много мощи на светци и пр. Всичко това като описа, заповяда една част да бъде предадена в Сръбската архиепископия, а друга в Студеница. Написа и писма за мир и благословия до крал Владислав, до своя наместник блажения архиепископ Арсений, както и до своя народ, па, като предаде всичко на своите ученици, пусна ги да си идат в сръбската земя, а при себе си задържа само малцина. Той подари и на Българската патриаршия свещени одежди, златообковани книги и украсени с камъни и бисер свещници и др. църковни съсъди, които и до ден днешен се съхраняват за чест на божията църква и за помен на светеца. Той обдари щедро и бедните. И така, като не остави нищо у себе си, за да бъде леко неговото към Бога отхождение, благодареше Бога, че е послушал молбата му и че в чужда земя ще приеме неговия дух.
Блаженият търновски патриарх Йоаким, щом узна за заболяването на светеца, дойде при него и като разбра, че е приближил последният му час, запита го дали не желае да се съобщи за болестта му на цар Асен, който отсъствуваше от Търново. Св. Сава много се моли на патриарха да не прави това и му рече: „Владико свети, недей заради моята болест докарва утруждение; стига голямата милост, която ти показа към мен; отдели се в килията си и ме остави да мога да предам в тишина своя дух Господу." И като се помолиха и размениха последно целование, патриархът си излезе. Като мина среднощ и взе да се зазорява неделният ден, светецът прие пречестните, свети и животворни Христови тайни, па каза следните думи, които той винаги говореше: „Слава ти, Боже, за всичко", ... и предаде душата си в божиите ръце.
После се събраха блаженият патриарх Йоаким с епископите и началниците на града, и недоумяваха де да погребат тялото на светеца, защото той не беше завещал нищо за това. Стана прочее нужда да запитат царя и да чакат неговата заповед. Царят, като узна за упокоението на светеца, много се разсърди на патриарха, че е утаил от него болестта на светеца, па поръча да положат тялото в сградената от царя църква в името на светите велики Четиридесет мъченици и заповяда да разделят доста злато на нищите при погребението, защото голяма беше царската любов към покойника... И така, като бе извършено всичко установено над светителовото тяло, погребаха го в църковния припрат, в дома на светите Четиридесет мъченици, при река Янтра, в новия „град", в „мястото", наречено Търново.
Царят, щом се върна в града от своя лов из горите, преди още да отиде в двореца си, се отби в манастира „Св. Четиридесет", поклони се на божията църква и се приближи до гроба на светеца, като хвалеше Бога, който е сподобил царския манастир с останките на светителя. И без да се бави много, царят заповяда да изградят гроба и да положат отгоре му подобаващ камък, да го покрият с царска багреница и да поставят в чест на светеца свещници и златоковани кандила над гроба за осветлението му."
По-нататък в биографията се разказва как след една година бива изпратено пратеничество от Сърбия в Търново да моли да му се предадат останките на св. Сава. Цар Асен, патриархът и народът обаче, като смятали, че воля Божия е била тялото на светеца да почива в царския манастир, дали подаръци на пратениците и ги изпратили назад. Трябвало най-сетне да дойде сам крал Владислав на гости на своя тъст Асен в Търново и да издействува след дълги молби да се пренесат мощите на св. Сава в Сърбия. Останките на светеца били погребани в манастира Милешево (1237 г.). По-късно, през време на сръбските въстания към края на XVI в., турците пренесли останките на св. Сава от Милешево в Белград и там, в местността Врачар, ги изгорили в 1595 г.
Известието на Теодосий, че св. Сава бил погребан в припрата на „Св. Четиридесет" в Търново, е важно за археологията на Търново. В тоя припрат са се намирали гробовете и на българските светци и патриарси. Нещо преди 20 години там били направени разкопки и се открили гробове и скелети със следи от облекло. За голямо съжаление тия разкопки били водени неумело: главите (черепите) били събрани в чували и пренесени в „Св. Димитър", другите кокали и вещи разхвърлени, без да бъдат проучени и фотографирани! Сърдим се на турци и гърци, че били унищожили българските старини, а ние и ден днешен варварствуваме над нашето минало.
1926 г.
Публ. в Акад. Й. Иванов, Избрани произведения. Т. І. С., 1982, с. 154-156.

* * *

БЪЛГАРИ – ДЕЙЦИ В СЪРБИЯ 1. ЙОВАН РАИЧ

Йован Раич (1726–1801 г.) е славно име в сръбската възродителна епоха. Той е най-ученият сърбин на времето си, пръв богослов и просветител на сръбството и най-сетне „баща на сръбската история". Неговото капитално дело „История разных славенских народов найпаче Болгар, Хорватов и Сербов", излязло през 1794-1795 г., има дълбоко и трайно влияние за сръбското национално превъзпитание: за пръв път в това четиритомно съчинение сърбите видяха обширната картина на своето минало; от него сръбските държавници и водители черпеха примери и поука; в него писателите намираха сюжети и вдъхновение за своите родолюбиви драми, повести и поеми; по неговите съкратени издания и преработки сръбското юношество учеше своята родна история. Това влияние продължи дори до шестдесетте години на XIX в. и дотогава Раич оставаше единственият главен сръбски историк.
Що се отнася до първата част на неговата „История", тя намери отклик и сред българите. Още през 1801 г. родолюбиви български търговци в Австрия подканили Атанасий Нескович да направи от Раичевата история книга за българското минало. Съчинението излязло с иждивението на „Николая Черноевич, купец болгарский", под заглавие „История славенно-болгарског народа из г. Раича историе. В Будиме граде 1801". По-късно, през 1844 г., Петър Сапунов издаде тази книга в Букурещ на новобългарски: „Историята на славенно-българският народ. Из историята на г. Райча и пр.".
Е добре, Раич, тоя славен „сърбин" е бил от български произход! На сръбските историци е свидно да признаят тая истина, затова я заобикалят. Само благородният библиотекар на Патриаршеската библиотека в Карловци, прота Д. Руварац, бележи на едно място в своята биография на Раич следното: „Тежко е, че Раич се е признавал за българин ... , при все че обикновено е минавал за сърбин."
За Раичевото българско потекло са запазени следните данни: Бащата на Раич се родилна 1699 г. във Видин. Той се викал Радослав (Райо) Янков. Райо се преселил в Карловци, Сремско, дето бил известен с прозвището Рае Видинац, т. е. Видинчанин. На 26-годишната си възраст се оженил в Карловци за девойката Мария, от която му се родил син Йован на 11 ноември 1726 год. Райо се поминал на 1743 г., а Мария – на 1763 г. По името на баща си Райо бъдещият историк получил фамилното име Раич. В родословните бележки, писани с ръката на самия Йован Раич и обнародвани отчасти в „Гласник", I, стр. 171, четем между другото: „Дом Радослава Jанковича, иначе Рае Видинца ... Отец мой Рая родилен во Видине болгарском в лето 1699. Женился в Карловце лет сый 26. 1725 года ..."
Йован Раич изтъква българския си произход, и то много категорично, в едно свое писмо до митрополит Стратимирович от 1796 г. В това писмо Раич се сърди на цензора на своята история, който неуместно обвинявал автора за някои недостатъци и неправилно употребени думи. По този случай Раич казва: „Моето намерение не е било да излагам живота на всички словенски народи, а само на два или три от тях, които са ми еднокръвни и съседни. Цензорът намира моето съчинение негодно и посочва за пример, че не съм бил употребявал уместно гръцката дума саравари (шалвари), ами съм бил поставил „гащи" вместо „шалвари". Но аз твърде добре зная, какво е шалвари, защото съм ги виждал много пъти и тъкмо моят български род и до ден днешен ги носи (и баш мой бугарский род и до данас употреблюе их)."
Раич не забравя своите българи и в „Историята" си, дето проследява цялото им битие от началото, та до падане на България под турска власт. Своя интерес към българското минало той е изразил и в самото заглавие на труда си: „История ... найпаче Болгар ...". Разглеждайки историята на сърбите, той не е могъл да забрави деянията на българите, тъй тясно свързани с политическите, етничните, литературните и верските прояви у сърбите. В това отношение Раич се е издигнал много по-високо от своите съвременници и е усвоил гледище, което се приема за догма в модерната историческа наука. Сръбският литературен историк Скерлич с право отбелязва тая заслуга на Раич: „Раич е имал много добра идея – да представи сръбското минало не като отделна абстракция, откъсната от историята на най-близките славянски народи ... Сърбите и българите представят славянския блок на Балканите, тяхната история тече успоредно и не е възможно да се проучва едната без другата. В това отношение Раич се е издигнал над своето време и е предугадил какво трябва да бъде научното изучаване на сръбското минало."
Тук е уместно да припомним и за връзките между Раич и българския историк Паисий, и двамата въодушевени от една родолюбива мисъл – да издигнат от забрава славното минало на своите народи и да закрепят националното им съзнание. Раич и Паисий, почти връстници (Раич е бил 3–4 години по-млад от Паисий), се срещат изпърво в Хилендарския манастир в 1758 г. и сетне в родния град на Раич, Карловци, в 1761 г. Те обменят мисли за изворите на югославянската история и си помагат взаимно. В Хилендар, дето Паисий бил проигумен, а брат му Лаврентий игумен, Раич си извадил бележки „из древнью рукопиеныя книги сербския, обретаемыя в лавре сербской Хилендаре 1758 года". Три години след това, в 1761 г., Паисий, снабден с препоръчително писмо от Хилендарското братство, заминал в Карловци, едно по манастирска работа, а друго – да събира материали за своята българска история, или, както се изразява той, „собирати по мало от много истории, и у Немска земля [в Карловци] повече за то намерение ходих". В Карловци тогава е учителствувал неговият познайник Раич. Там Паисий набрал нови материали, между които, както казва българският историк, „тамо обретох история Маврубирова за сербие и болгари в кратце" и др.
Така двамата българи се виждали, сговаряли и помагали за замислените си трудове, които прославиха техните имена: единият написа първата българска история, а другият – историята на южните славяни и предимно на сърбите, в чиято среда той се роди и проживя.
Българино, когато пътуваш на Запад, за Виена или за Прага и стигнеш на гарата Карловци, хвърли поглед пряко Дунава: сред една горичка в полето ще съзреш да се издига камбанарията на Ковилския манастир. Там почиват останките на архимандрит Йован Раич. Спомни си за тоя българин, преследван и огорчаван приживе от онези, сред които живя и за които работи, и въздиган до небеса от същите след неговата смърт и кажи: вечна му памет!...
1926 г.

/.../
http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=518:jordan-ivanov-za&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61

"Сърбите са племе,което не е известно като достоен противник,но се подчинява на властта на съседите..." (Теодор Скуратиот, "византийски" летописец).

"– Све едно, ща су срби, ща су бугари – брача словени!" е казал бай Неделкович. И аз съм съгласен с него. А вие разбирайте думата "словени", както ви изнася.